С риск да не ми остане време тази сутрин да напиша собствен коментар, но правя нужното за да препубликувам особено важното от коментара на г-н Иво Инджев със заглавие
На завет от заветите на Левски, понеже държа тия толкова верни мисли да стигнат и до читателите на в-к
ГРАЖДАНИНЪ; във връзка с тезата, защитена в коментара на г-н Инджев ми се ще да поставя един отколешен, ала съвсем законен въпрос, на който ми се ще да наблегна отново:
Докога най-големият храм на България ще носи името на антизападно и протатарски настроен руски менте-светец?; а ето какво пише г-н Инджев:
Не „откривам Америка” с репликата, че днешното тържествено отбелязване на руския светец Александър Невски от БПЦ няма нищо общо с древните традиции на българското православие, покръстило всъщност Русия. Но има много общо с една друга традиция, която е многозначителна в условията на днешната криза във върхушката на БПЦ и може като нищо да остане незабелязана.
След като България реагира на руските бомбардировки срещу Варна с гняв, само 5 дни по-късно, на 19 октомври 1915 г., правителството пристъпва към процедура за преименуване на софийската катедрала. Предложението е вместо да бъде наречена на руския светец Александър Невски тя да се прекръсти на „Св. Св. Равноапостолни Кирил и Методий”. Така и става след указ на Фердинанд от 21 март 1916 г.
Българското название обаче просъществува само 4 години. И тук е аналогията с днешното време, на която искам да обърна внимание.
Руският светец Александър Невски е реабилитиран като патрон на най-големия български храм по инициатива и под натиска на висшия клир на БПЦ в ситуация, когато Русия вече не съществува, погълната е от пламъците на болшевизма. Раболепието на българските дядовци пред руското началство е нелепо в онази обстановка, когато вече няма руски батюшка на трона, на когото да се подмазват. Но въпреки това го правят и успяват в това начинание с благосклонното съучастие на правителството на Александър Стамболийски (който е направо популисткия прототип на нашия днешен премиер).
В България, управлявана сега от граждани с претенцията да ни развиват по европейски начин, наблюдаваме познатото прехласване по руската символика, свързана с руското вечно противопоставяне на Запада. Александър Невски е руски пълководец, воювал срещу шведи и германци, но за неговото заиграване с татарите от Златната орда поклонниците му свенливо мълчат.
И се получава така: днес европейска България безропотно приема руската историческа трактовка и традиция, която е наложила на България и българите да имат като свой светец руския заговорник със Златната орда, който обаче е громил съвсем правилно западните врагове. Доста шизофренична символика по отношение на освобождението на българите от турските орди, нали…
И на всичко това на висок глас отново припява БПЦ под одобрителния поглед на новия Стамболийски. Това е един дебеловрат кръговрат.
… Апропо, за БПЦ дякон Левски не само не е светец, а е направо враг – защото захвърлил расото заради някаква си национална революция (несанкционирана от Батюшката). Пък и що за завет ни е оставил : “който ни освободи, той ще ни зароби”! Тази сбъдната прогноза е направо светотатство не само за БПЦ, но и за с(ъ)ветските ни власти в миналото, както и за техните адепти днес. Но да спрем дотук, за да не смущаваме празнуващите. Алилуя!
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие
Кратка психологическа история на съвременна България),
изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.
Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.