Прочетох чудесен текст, написан от Иво Беров, един от двама-тримата, най-много четиримата честни и достойни журналисти у нас, двама от които, прочее, носят за собствено име името „Иво“ (кой е другият Иво, вярвам, се сещате!); та текстът на Иво Беров, който ви съветвам да прочетете непременно, носи заглавието
Туршиеното битие ражда доматени революции; аз го прочетох току-що и бързам да споделя възхищението си с вас; ето един откъс от този текст, пропит от „гъст“, упойващ, богат смисъл, ще ми се той да стигне и до читателите на в-к
ГРАЖДАНИНЪ:
Хубаво е, че има някакво негодувание. Лошото е, че негодуванието е никакво. То е като бунтът срещу лошите политици въобще. От бунта срещу лошите политици въобще имат полза само политиците. Но не политиците въобще, а лошите политици.
…
Твърдението може би изглежда търсено, нагласено и измислено, но нито е измислено, нито е нагласено, а си е доста точно и смислено даже. Когато всички са лоши, ти не си лош, дори и да си лош, ти си просто както всички. Когато всички са лоши, остава все пак един добър, който се бори срещу лошите. Сещате ли се кой е той?
…
От три години насам в България върви по един път, отъпкан от доста, ако не и от всички недоразвити, полуразвити и не дотам развити страни от третия и от четвъртия свят.
Пътят на популизма. На народнизма, или както там би трябвало да се казва на български. И тъй като в България не се знае какво точно е популизъм, всеки си го представя и си го обяснява както му хрумне, както му дойде и най-вече както му е изгодно.
Като – о, своеобразие на туршиеното ни битие! – срещу популизма се обявява дори самият ми ти Бойко Борисов.
…
Популизмът може сравнително точно да се определи и разпознае по няколко показателя. Единият от тях – може би точният е отстраняването на институциите от политическия и обществен живот на една държава.
Отстраняването, принизяването, пренебрегването, подмяната, премахването и унищожението на смисъла и същността им.
При едноличното и популистко управление всъщност няма институции. Няма Народно събрание и народни представители няма разлика между изпълнителна и съдебна власт, няма свободни медии и още много неща няма, за сметка на едно нещо, което го има навсякъде и във всичко.
Вождът и учителят. Него го има. Навсякъде и във всичко. И непрекъснато при това.
…
При едноличните и популистки режими народът няма нужда от представители и посредници, за да общува със своя любим вожд и учител. Той, народът си общува със своя вожд и учител пряко.
Ако му затворят предприятието и го уволнят той, народът, не отива при някакви си там измислени народни представители, а отива направо при своя любим си вожд и учител, за да му се оплаче и обжалва. Както е свикнал да се оплаква на султана и на партийния секретар още от време турско и от време комунистическо, зер те са хората, които могат да му свършат работа.
Та отиват широките простонародни маси при вожда и учителя, жалват му се, той се трогва, гневи се на лошите и като един ми ти хайдутин-закрилник им казва: „Аз няма да оставя тая работа така!“, след което им намира отнякъде (измежду своите авери, откъде другаде), едни вложители, тоест инвеститори, вложителите, тоест инвеститорите влагат пари в предприятието, спасяват го, дават, между другото пари и за някой футболен клуб (всъщност избрания от вожда и учителя клуб), работниците и широките простонародни благодарят на батето си Бойко, футболистите благодарят на батето си Бойко, феновете, тоест запалянковците благодарят на батето си Бойко, народът благодари на батето си Бойко, а батето им Бойко казва на всички тях, че само на него трябва да благодарят, защото той не е като предишните, а реже ленти, плиска менци с води, прави първа копка, прави магистрали и метра и пъха залъци в устите на изпаднали в сладостна омая моми, докато разни репортери и захласнати от възторг (и от същата тая сладостна омая) репортерки отразяват подвизите му и въобще всичко чудесно си се натъкмява, всички се чувстват уютно, като чушки в туршия се чувстват, тук презрените депутати от разните му там парламенти са съвсем излишни, няма никакъв смисъл от тях, само лапат народната пара, как да не ги замеря човек с домати… (Прочети ДО КРАЯ >>>)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия,
изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…