Няма да изневеря на човеколюбивите идеи, в почитанието на които ме е научила философията…

Нелека е участта или съдбата на философа, сиреч, на мислещия, на милеещия за истината и правото човек в нашите, в българските условия – където истината сякаш е последна грижа комай на всички. Вярно, всички мърморим, всички все от нещо сме недоволни, но има и една друга не по-малко коварна българска склонност, а именно: и малкия си пръст не щем да мръднем когато трябва на дело да се направи нещо в защита на истината, на правото, на справедливостта. Дори за собственото си достойнство нехаем и се оставяме да бъдем до безкрай унижавани, а някои, имам това чувство, сякаш получават някакво извратено удоволствие от униженията, особено пък от самоуниженията. Защо пиша това ли? Не е случайно, ето защо.

Напоследък животът ми сервира поредица от изпитания, свързани с моето професионално битие на учител, на преподавател по философия и по гражданско образование в едно елитно пловдивско училище. Аз много писах по тия неща, имам предвид сложните ми отношения със сравнително все още новата директорка на това училище, която в един момент предприе масирана атака и кампания срещу мен по всички линии, тъй като, явно, се опитва, както казваме в такъв случай, „да ми намери цаката“; не мога да разбера точната причина за такава една антипатия и породената от нея агресия, но като човек, отколе занимаващ се с психология, мога да се догаждам – и имам своя концепция, обясняваща скритите детерминанти на цялата тази многозначителна история. Дадох цялата възможна гласност по случая с една-единствена цел: да привлека обществения интерес с оглед да спомогна някак за демократизацията и очовечаването на отношенията в една такава твърде фина сфера и общност, намираща се „под крилото“ на устроената по изцяло демодиран, архаичен, ретрограден начин тоталитарна образователна система в свидното ни отечество.

Не мога да скрия, че съм човек, който милее за реформата и демократизацията на цялата система, мой съкровен идеал, за който съм работил цял живот, е: личността е най-голямото богатство на обществото, следователно е същинско престъпление да пропиляваме личностния потенциал на нацията, от което пък произлиза, че сме длъжни да осигурим пълните условия за пълноценното формиране и реализация на потенциала на всяка една отделно взета личност. За реализацията на тази идея съм готов да понеса всякакви неудобства и жертви, включително и тази: да се превърна в „черна овца“ и дори в нещо повече от това, именно, да стана „трън в очите“ на самонадеяните и самовлюбени администратори-популисти, пък дори и да понеса агресията на самия „силно възмутен народ“, който също, както и да го погледнем, силно недолюбва личността и личностното отношение. Разбира се, за лукса да си личност в нашите абсурдни условия се плаща тежка и ужасна цена: предимно плащаме със здравето си, да не говорим пък за загубата на презрения комфорт. Нашето общество, уви, е устроено така, че до такава степен не може да търпи личностите, че в крайна сметка, като ги убива, им прави един вид благодеяние – убива ги за да не се мъчат повече! Дотам сме я докарали: ние сме общество, явяващо се убиец на личности! Други общества и нации благодарение на разгръщането на своя личностен, човешки потенциал творят истински чудеса от просперитет, постижения и богатство, ние пък постоянно произвеждаме трагедии, мизерия, бедност. Ето това е напълно заслуженото ни наказание за съдбовното заслепение на разума, на което като народ сме се отдали. Нека да имаме добрината да не се правим на ударени и да възприемаме бедите си като „вселенска несправедливост“ или като „бич Божи“, не, ние самите сме си виновни за всичко!

В контекста на казаното държа да заявя, че продължавам своята изтощителна борба срещу рутината, срещу остарелите представи, срещу анархията, срещу комуноидната психология, която така жестоко трови живота и съществуването ни; докато дишам, докато бие сърцето ми, няма да се примиря и няма да се предам. Няма да изневеря на човеколюбивите идеи, в почитанието на които ме е научила философията. Няма да дезертирам от битката за повече човечност и доброта в живота ни, понеже сме заплашени, смея да заявя, от тотално обезчовечаване. Простотията, наглостите, подлостите и т.н., които ни душат, са израз на това обезчовечаване.

Вчера разбрах, че малобройна групичка горещи фенки на нашата директорка, с оглед да я подкрепят в битката срещу „злодея Грънчаров“, изнудват работещите в ПГЕЕ-Пловдив и им предлагат да се подпишат в нарочна ПЕТИЦИЯ срещу мен (!), която, както разбрах, имала за цел да защити „престижа на ПГЕЕ-Пловдив и нейния директор“ от набезите на „народния враг Грънчаров“ (!). Да, невероятно е, аз също не можех да повярвам, че такова нещо е възможно, ала, уви, е самата тъжна и горчива истина, нищичко не си измислям! Да, този абсурд се случва в наши дни: погледнете си часовниците, вече е 21-ви век, но ето, някои хора явно живеят в съвсем други, отдавна минали епохи! Дали пък такива лудешки изблици не са симптом на обезумяването, което някои свързват с неотвратимо идещия „край на света“?! Дали пък, щом такива идиотщини са възможни, краят на света вече да не е дошъл – само дето ние не сме го още разбрали?

Поставен съм пред крайно любопитен житейски и социален казус, в решаването на който ще ви държа в пълна известност. Наистина е феноменално това, което се случва. Предстои публикуването на някои документи, писани от мен, чиято публикация задържах, воден от хуманни причини; ала не мога повече да мълча, както виждате, безогледният аморален юруш, на който отново съм подложен, ме задължава да предприема нещо, та белким отбия атаката.

Все се старая на злото, на злобата да отвръщам с добро, да проявявам благородство, но някои вече минават всякакви граници. Тук отново изниква онтологическия въпрос, поставен така бляскаво от Христос: „Ако те ударят по едната буза, обърни и другата…“. Ще мисля още какво да правя, но имам ресурса и силите да защитя не толкова себе си, а идеите, ценностите, които ме вдъхновяват. Аз само за тях работя, не за друго… неслучайно съм неспасяем, непоправим идеалист…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и „народопсихологични“ комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.