Българинът мисли като роб, сиреч, проблемът му е че съвсем не мисли

Попадам на текст със заглавие Хайдути в собствената си държава, с автор ДОНА ДЕЛОВА; решавам, че е добре повече хора да го прочетат, за да ги подтикна към това публикувам тук един откъс от него, та да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ; заглавието по-горе натаманих аз, използвайки мотив от самия текст:

… Да си учител в днешно време е изключително мръсна и неблагодарна работа. И за това сме виновни ние. Защото не учим децата си на уважение към учителите, към училището, към знанието въобще. За днешния първокласник училището е нещо като продължение на детската площадка, където основната му работа е да се тъпче със “Зрънчо”, да си носи играчките, да търчи и да вдига шум, най-добре облечен с анцуг. Децата ни растат с

чувство за безнаказаност

Агресивността е повод за майчина гордост, защото “Моето дете е лидер!” Впрочем не, това с лидера беше модерно преди няколко години. Сега са актуални децата-индиго. В моето детство на “индигото” им викаха диванета и им дърпаха ушите, но видно е, че времената се менят. Днес ги учим от малки, че за тях правилата не важат, може да си правят каквото си искат, важното е да не се накърнява лидерският им дух. Ако някоя лоша учителка случайно се опита да възрази – мама е насреща, тя ще я прегази като разярен носорог. И така днешният първокласник утре ще стане седмокласник. Вместо играчки ще си носи нож, вместо да търчи, ще псува и бие учителката. А ние ще го гледаме по новините, ще цъкаме и ще се чудим откъде ни е дошло. Да ни е честито новото поколение!

Не обичам обобщения от типа “българинът е такъв, българинът е онакъв”, но в случая няма как да избягам от тях. Българинът има проблем с правилата. Огромен проблем. Не защото е свободомислещ, а напротив – защото

мисли като роб

В историята ни периодите, в които не сме били под ничие робство или влияние, са прекално оскъдни, за да успеем да си изградим ценностите и мисленето на свободни хора. Свободният човек носи отговорност – за изборите си, за действията си, за живота си. На роба винаги някой друг му е виновен – някакви неведоми зли сили извън него, които му прецакват всичко. За роба властта е нещо, което му е насилствено наложено отвън. Затова трябва да я саботира във всичките форми и по всякакви начини. Нашите герои са Хитър Петър, който надхитрява Настрадин Ходжа и Андрешко, който зарязва съдията в блатото. Нашето мото е: “Я па, он че ми каже на мене!”, като “он” е съвкупност от всички по-висшестоящи, по-авторитетни, по-образовани и по-умни от нас. Нашият бунт се изразява в това да не дупчим билет, да си изакаме детето в градинката, да си изхвърлим боклука през прозореца. Ние сме хайдути в собствената си страна.

Идеята за демокрация ни е изначално чужда, защото демокрацията изисква отговорност и ангажираност. А ние сме ангажирани най-вече, когато сме на маса. Тогава се превръщаме във воини на

ракиената революция

сучем мустак, блъскаме с юмрук и разкатаваме мамицата на всички душмани. На другия ден с натежала глава и мътен поглед продължаваме светлото си дело – да нарушаваме, да саботираме, да си правим каквото си искаме, щото ей тъй пък, на! И не разбираме, че тая работа е като да плюеш нагоре, легнал по гръб – рано или късно плюнката се връща при тебе.

Затова, скъпи родители, българи, дами и господа – стига вече с туй пусто хайдутство! Ако сте излезли от пубертета, би трябвало да сте проумели, че самоцелните бунтове на дребно не водят до нищо читаво и че еволюцията е по-резултатна от революцията. А ако престанем непрекъснато да внимаваме някой да не ни прецака и да не ни мине, току-виж сме открили, че светът се превръща в едно по-приятно място. Наистина.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.
Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.

Лили Иванова през призмата на изстраданата българска съдба и философия

Вчера гледах по телевизията едно интервю на Лили Иванова. Останах втрещен: тя говореше все за същото, все за тази изстрадана българска съдба и философия! За „лошите хора“, както тя ги наричаше, за завистниците, които през целия й жизнен и творчески път са я ръфали, за това как човек, въпреки ужасните обстоятелства, трябва все пак, стиснал зъби, да върви към успеха си, как не бива да се разпилява и да води напразни битки с посредствеността, с ония, които не мирясват, докато гледат възхода на един друг, много по-талантлив от тях човек.

Разбрах едно, защото тази все пак велика жена дава с живота си един чудесен пример, който е добре да го премислят по-младите: човек трябва да се отдаде изцяло на работата си, да я върши с вдъхновение и цялостно самоотдаване, да не обръща по възможност капчица внимание на завистливците („Ако някой ден се роди български гений, то това ще е геният на завистта!“, думи на Елин Пелин), да се спука от работа, да е постоянно активен и неуморен, и тогава дори и в ужасните български условия все пак може да се успее. Ала ще успеят малцина, ще успеят само най-силните; да, сила е онова, което се иска, за да се победят ужасните нашенски обстоятелства.

Е, най-накрая със скърцащи от злоба зъби общността ще признае успеха ти, но пак ще има мрънкала, които ще процеждат през стиснатите зъби:

„Е, какво толкоз пък, баба Лили, тя нещичко е постигнала, но пък за сметка на това е толкова злобна, себична, егоистична, нахална, ще ми пее тя докато е жива! Епа не разбра ли, че е крайно време да се оттегли, да даде път на младите?! Не, не отстъпва, егати нахалството, тя все да е най-отпред, не се ли умори от тази слава, от тия пусти пари, не пресекна ли на старческите й години тая пуста лакомия по парите?!“

Нали това ще каже някой нашенски кумир, някой загрижен за „общото благо“ Слави Трифонов, а пък народът ще въздъхне и ще рече:

„Да, прав е нашият Слави, евалла, как хубаво го каза! Точно такава е истината за баба Лили!“

Ето, такива сме: все да окаляме всичко добро и свястно, що изобщо имаме. И ето, това става за Лили Иванова, за „примата на българската музика и естрада“ и прочие; а какво в такъв случай да кажем за такива като някакъв си там Ангел Грънчаров?! Юруш, тоа поне можем да го унищожим, и дори никой няма да разбере за това как хубавичко сме го смазали и смачкали, как хубаво сме му отмъстили! Ще ми се мисли той за личност, ще ми има претенции, хайде де, откъде-накъде?! Ще съжалява обаче, че се е възприел за личност, ще си плати за всичко: юруш връз него, таваришчи, да го съсипем!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.