Лили Иванова през призмата на изстраданата българска съдба и философия

Вчера гледах по телевизията едно интервю на Лили Иванова. Останах втрещен: тя говореше все за същото, все за тази изстрадана българска съдба и философия! За „лошите хора“, както тя ги наричаше, за завистниците, които през целия й жизнен и творчески път са я ръфали, за това как човек, въпреки ужасните обстоятелства, трябва все пак, стиснал зъби, да върви към успеха си, как не бива да се разпилява и да води напразни битки с посредствеността, с ония, които не мирясват, докато гледат възхода на един друг, много по-талантлив от тях човек.

Разбрах едно, защото тази все пак велика жена дава с живота си един чудесен пример, който е добре да го премислят по-младите: човек трябва да се отдаде изцяло на работата си, да я върши с вдъхновение и цялостно самоотдаване, да не обръща по възможност капчица внимание на завистливците („Ако някой ден се роди български гений, то това ще е геният на завистта!“, думи на Елин Пелин), да се спука от работа, да е постоянно активен и неуморен, и тогава дори и в ужасните български условия все пак може да се успее. Ала ще успеят малцина, ще успеят само най-силните; да, сила е онова, което се иска, за да се победят ужасните нашенски обстоятелства.

Е, най-накрая със скърцащи от злоба зъби общността ще признае успеха ти, но пак ще има мрънкала, които ще процеждат през стиснатите зъби:

„Е, какво толкоз пък, баба Лили, тя нещичко е постигнала, но пък за сметка на това е толкова злобна, себична, егоистична, нахална, ще ми пее тя докато е жива! Епа не разбра ли, че е крайно време да се оттегли, да даде път на младите?! Не, не отстъпва, егати нахалството, тя все да е най-отпред, не се ли умори от тази слава, от тия пусти пари, не пресекна ли на старческите й години тая пуста лакомия по парите?!“

Нали това ще каже някой нашенски кумир, някой загрижен за „общото благо“ Слави Трифонов, а пък народът ще въздъхне и ще рече:

„Да, прав е нашият Слави, евалла, как хубаво го каза! Точно такава е истината за баба Лили!“

Ето, такива сме: все да окаляме всичко добро и свястно, що изобщо имаме. И ето, това става за Лили Иванова, за „примата на българската музика и естрада“ и прочие; а какво в такъв случай да кажем за такива като някакъв си там Ангел Грънчаров?! Юруш, тоа поне можем да го унищожим, и дори никой няма да разбере за това как хубавичко сме го смазали и смачкали, как хубаво сме му отмъстили! Ще ми се мисли той за личност, ще ми има претенции, хайде де, откъде-накъде?! Ще съжалява обаче, че се е възприел за личност, ще си плати за всичко: юруш връз него, таваришчи, да го съсипем!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.