Ако съдим по освирепяването на няколко журналисти и общественици в последните дни срещу Костов, би трябвало неокостовизмът да е стигнал доста по-напред от отчетените от „Алфа Рисърч“ 4,00%. Неколцина просто не са на себе си, плюят като невидели. С това те всъщност помагат, защото лоша реклама няма. За да ги успокоя, да кажа, че хвърлят напразни усилия.
Неокостовизмът се състои от 2 части – голям брой приспани и смазани избиратели (съчки) и рационална концепция как те да се ремотивират (искра). И двете ги има, т.е. няма какво да се направи. Нещо повече, дори аз, като стартирал неокостовизма, вече не мога да го спра. Развива се като лавина, а моето участие е само от тук, от там да подпомагам. Няма спиране, не се гаси туй що не гасне.
А една от най-големите заблуди на прехода е, че Костов е тотално мразен. Това просто не е така. Костов е тотално оплют и плювалниците си мислят, че така са го ликвидирали. Но не са. Има стотици хиляди хора, които го уважават, защото смятат, че е направил добри неща за тях – и за страната. Пробуждането на тези хора беше успешно извършено чрез неокостовизма. От тук насетне всякаква контраатака и поредно охулване единствено служат за измерване на мащабите на неокостовизма. Така както по анти-телата се съди за наличието на инфекция.
Не се ядосвайте много, господа и дами костофоби! Костов няма да е вреден нито за Вас, нито за страната. Все пак до момента той се е справил най-добре от всички, с които сме опитали. И в момента говори разумно и заема рационална дясна позиция. Това ни е нужно. И ще го получим.
ЗАБЕЛЕЖКА: Заглавието на тази публикация е мое, на А.Г.
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и „народопсихологични“ комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
ДИСКУСИОНЕН КЛУБ 
Лично стиснах здраво десницата на много уважавания тогава от мен заради проникновеността си г-н Явор Дачков след речта му пред събрание на ДСБ във Варна.Не ще да е било преди 2004-2005-та година.
Как след този скъп ми спомен уважавалият Иван Костов за да държи реч пред
неговите поддържници и защо се извърна на 180 градуса срещу него: опитах да си
обясня и да си отговоря, заедно със случая “ д-р Николай Михайлов“, подобно обърнал подкрепата си за своя уж непоклатим довчера съидейник, съратник и започнал да го критикува, наистина не така плювално, неуважително и толкова явно
неистинно както Явор Дачков в публичните си изявления.
Краткият ми отговор на този въпрос:
Причината и в двата случая, според скромното ми мнение са неизвинимите липси в политическото образованието, но и в нравствените основи и на двамата споменати бивши съратници, съидейници и поддържници на Иван Костов.
Нито един от които не успя да ме убеди с доводите си, че Иван Костов е безнравствена личност, т.е., че е управлявал през мандата си безнравствено българите.За икономическите основания на критиките им срещу него какво друго, освен, че са смехотворно неверни и лаически, може да се каже…
Тогава как и защо са си позволили двамата господа и особено първият да стигат
до такова крещящо неоснователно отрицание на Иван Костов и неговата бивша и настояща роля в политическия живот на страната ни.
За мен причината е в недопустимото, а то е и неоснователно огромно самомнение
и егоизъм на двамата, които не са им позволили да издържат на сравнението личността на Костов с тяхната и са ги подтикнали да тръгнат по пагубния, изкривен от завистта път на неистината, на самозаблудата , че и на оклеветяването, за да низвергват неговата, вместо да признаят ограничеността на собствената си
личност и да се кротнат в обективността, която би им донесло въпросното задължително за техния умствен потенциал признание.
Пействам този си по-стар коментар тук, защото считам, че е актуален за темата,
а и за да поправя досадната си грешка на паметта, поправяйки името на
психиатъра д-р Николай Михайлов, който стори неизвинима грешка в отношението си
с Иван Костов, според мнението ми.
24.01.2013г. Владимир Трашов