Положението със свободата на медиите у нас е плачевно, сиреч, свободата на словото отдавна е отишла по дяволите

Оливие Базил, брюкселско бюро на „Репортери без граница“: Ситуацията с българските медии е бедствена „Ако проговоря, си затварям пазара“, ми казват ваши журналисти, на които имам доверие“, споделя експертът наблюденията си

Директорът на брюкселския клон на организацията „Репортери без граници“ Оливие Базил определи ситуацията с българските медии като „бедствена“. Той говори пред БНР по повод на новия годишен доклад на международната неправителствена организация „Репортери без граница“, според който България е слязла с още седем позиции надолу в класацията по медийна свобода и е заела 80-о място от близо 180 държави. Страната ни е на последно място в Европа по този показател и по скорост на сриване надолу си съперничи с Гърция и Унгария, които обаче са преди нас в класацията.

В интервю за БНР Базил, който следи от години ситуацията в българските медии, каза, че това негово мнение е формирано и от разговори с български журналисти.

„Аз лично съм бил три пъти в България, познавам хора, на които имам доверие, и те ми казват: „Ако проговоря, си затварям пазара“. И мисля, че това трябва да бъде разбрано за един изключително сложен пазар за журналистите, какъвто е българският“, казва Базил.

„Много журналисти работят без договори, при изключително сложни икономически условия и където е изключително трудно да се намери работа. И днес в България има журналисти, които са в черния списък не защото са лоши – тъкмо обратното, а защото са станали „опасни“, продължава Базил.

„Журналистите ми казват: „Искам да продължа да работя, да упражнявам професията си, да защитавам семейството си, да плащам сметките си, но ви го казвам, за да разберете в каква страна се развивам“, цитира той мнения на работещи в български медии.

Базил коментира и положението в обществените медии, като посочи, че има въпроси за начина, по който става номинирането на генералните директори:

„Смелите журналисти в обществените медии биват изолирани или уволнявани“ (Прочети ДО КРАЯ >>>)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Аз подкрепям тази инициатива: да призовем Президента да наложи вето на Закона за образованието!

Аз, Ангел Грънчаров, учител по философия и гражданско образование, подкрепям тази инициатива на ученици; информацията за нея е публикувана във Фейсбук под заглавието Искаме СРЕЩА с Президента, искаме ВЕТО на закона за образованието!; подкрепих я, готов съм да се включа в нея, призовавам всички свои приятели и читателите на блога си да сторят същото, съдбовно важно е този твърде лош и вреден закон да бъде стопиран докато е време! Ето сега и самото съобщение за събитието:

5 февруари 2013 г.

След като вече писахме отворени писма и вкл. писмо до Президента с искане за налагане на ВЕТО върху закона за образованието, ако/когато той стигне до него, и след като виждаме реакциите на министерството на образованието, които дори обявиха семейната среда за „неподходяща” за отглеждане на деца, смятаме, че е време да се срещнем лично с Президента и да говорим с него за това как се отразяват на нас – учениците, закони като този за образованието. Понеже колкото и добронамерено да е написан един закон, колкото и да е искал да постигне добро, много е важно до какви резултати води накрая, а „накрая”, потърпевшите от тези закони сме ние – децата и учениците в България.

Вярваме, че г-н Плевнелиев ще намери време да се срещне с нас и да ни изслуша. И вярваме, че може да поиска промяна в този закон, така че поне да намали пораженията от него…

Практично какво ще правим оттук натам?

1. В сряда ще участваме на кръглата маса в НС и ще отправим призив и към народните представители.

2. Ще се свържем с администрацията на Президента и ще настояваме за среща с него.

Ако и вие смятате, че този закон трябва да бъде спрян – подкрепете ни като се включите в събитието за среща с Президента. Така, ако успеем да се срещнем с него, ще знаем, че говорим и от ваше име.

* Датата е фиктивна. Когато получим потвърждение от Президента ще ви пишем съобщение и ще променим датата на събитието.

* Линк към писмото до Президента, с искане за налагане на ВЕТО върху закона за образованието.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и „народопсихологични“ комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.  Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Ранноутринното ми петъчно пенсионерско дърдорене по разни теми и проблеми

Имам около час за сутрешно писане, преди тръгването ми за работа. Явно не мога да работя (пиша) по сериозна тема, ами добре тогава, ще пиша по… несериозна. Кое е несериозно ли? Ами личните неща са несериозни – и несъществени; така поне се мисли у нас, за такива те се възприемат. И се смятат също така за маловажни. Това е мой дневник, пиша за всичко, което ме вълнува. Включително и за личните неща – каквито и да са те. Едно такова лично, тоест несериозно, несъществено и маловажно нещо е, да речем, състоянието на моето здраве. Онзи ден, в сряда, се явих на ТЕЛК; не съм казал тук още резултата; е, пенсионираха ме, инвалидизираха ме, вече съм инвалид. Не умствен инвалид, а такъв, който има „общо заболяване“. На 60% комисията от лекари прецени, че е загубена моята работоспособност. Иначе преценяват, че работата ми на учител била подходяща за заболяването ми. Е, вече съм пенсионер. Пак ще продължа да работя – с „право на работа“ съм, пенсионер от 3-та група инвалидност ще съм.

Да ви кажа, приех това нещо с уплаха. Щом толкова строгата комисия от лекари прецени, че съм инвалид, взех, че се уплаших за здравето си. Аз и преди съм се плашил, ала сега се уплаших сериозно. Единствен лъч надежда е този, че ме пенсионираха само за една година, пробно, така да се каже. Ако здравето ми се върне по някакъв чудодеен начин, ще престана да съм инвалид, ала едва ли ще се случи това. Имам тия дни да уреждам доста неща около пенсионирането си. Признавам си, чоглаво ми е, понеже, преди време, като се скарах с една дама, на пенсионна възраст, се изпуснах и я нарекох пенсионерка, рекох й да си гледа пенсията, а не да си вре носа, да се бърка в работи, които вече много-много не я засягат. Дали тази дама не ме прокле, дали, както се казва, не ме урочаса, но ето, мина не мина малко време, и моя милост също е пенсионер. И то съвсем предсрочно. А иначе имам още доста да се потрудя до редовна пенсия. Още цели 10 години ме чакат работа. Ако е живот и здраве де. Мнозина, дето са учители по професия, напоследък изобщо не доживяват до пенсия. Умират преди това. Грохват, загиват. Като на война, като на сражение. Тежка работа е учителската, противно на това какво си мисли по този въпрос човечеството. Целокупното човечество, особено българската част от него, което съвсем недолюбва интелигентните, възпитаните, културните хора, каквито по дефиниция трябва да са учителите. Ний такива хора не само че ги недолюбваме, ами, дето се казва, повечето от нас откровено ги мразят. Виж, простаците, у нас много ги обичаме. И наглеците обичаме. И тарикатите обичаме. Но интелигентните почти единодушно ги мразим и проклинаме. Що така ли? Какво показва това ли?

Взех да клоня, от дума на дума, към любимата си тема за простащината, за диктатурата на простащината, под която живеем. Ама тази заран ще я прескоча тая тема. Щото искам да напиша няколко думи за нещо друго, по-актуално, тъй да се рече. Ще напиша нещичко около провала на моята самозванска кандидатура за поста министър на образованието, младежта и науката. Таман падна от поста министър моят състудент Сергей Игнатов, и моя милост, както си е в реда на нещата, не просто почна тайничко да мечтае мене да турят на поста, ами и гласно, съвсем открито заявих тази си мислЪ. Един човек тъй наричаше думата мисъл, оригинално я произнасяше: имам, викаше, една мислЪ. Та с това ме впечатли навремето тоя човек. В негова чест сега употребявам така думата. Е, и какво да кажа по тоя въпрос за моето незапочнало провалено министерстване?

Аз, признавам си, понеже съм добродушен, сърдечен човек, та затуй се притекох на помощ на нашия любим премиер. Щото животът го натика в един нелек казус, та затова го съжалих и ме се притекох на помощ. Предложих му, дето се казва, една достойна кандидатура: моята. Една от най-достойните. Себе си поне познавам и с пълно основание мога да твърдя това. Аз съм човек, на рядкост неподдаващ се на корупция. Освен това съм пълен с идеи за това как следва да се реформира образователната система. Мога да направя същинска революция в нея, от което пък скоро ще настъпи цялостен поврат в живота на общността ни изобщо. Но ето, г-н Премиерът не се възползва от шанса и пропиля възможността: тури един феодален старец на поста министър! Толкоз му е акъла на тоя старец, явно съвсем е изкукуригал, щом прие министерския пост, само за пет месеца! Куку някакъв е явно. За което свидетелства и това, че бил яростен привърженик на строежа на нова руска ядрена централа на българска територия! Представяте ли си?! Таман тоя тури за министър на просветата наш Боко?! Ами че то привързаността към строежа на нова руска ядрена централа не е нищо друго освен собственоръчно подписана декларация за сърдечна причастност към корупцията – щото самата централа е най-голям корупционен проект, проект за крадене! Такива ми ти работи. Явно не е лъжа това, което някой зли езици говорят: че държавата ни требвало да се нарича вече АБСУРДИСТАН – а не БУЛГАРИСТАН (както я наричат нашите комшии и приятели турците).

И тъй, аз не станах министър. Засега. Един ден ще се принудят да ме призоват за тоя пост, ама засега ще се наложи да почакам. Не ми е дошло още времето. То е дошло де, ала не е дошъл акъла на хора като Боко, на които слабоумният ни народец е подарил съдбата си. „Слабоумен“ наричам нашия народ, понеже в мнозинството си той показва и демонстрира непрекъснато тази своя особеност. Тия, дето акъла ни е на мястото си и си върши работата (по предназначение), сме ужасно малко малцинство. Има ни, но сме много малко. Затуй сме на това дередже. Като нация, като народ. Пък и като индивиди. У нас просперират не умните, не кадърните, а простаците, наглеците, тарикатите, тия, дето се врат навсякъде по най-нечестни и направо гнусни начини. Няма да споменавам имена. Е, едно да спомена все пак де: Бареков. То ви стига. Прочее, като казах „Бареков“, се сетих, кой знае защо, за Люба Кулезич. Вчера я мернах в една реклама. Тая жена след козметичните операции на лицето била станала вече хептен страшна бе?! Уплаших се, изтръпнах като я видях, признавам си! Ето докъде води неуважението на майката Природа. Тя изглеждаше добре преди да повреди всичко, което природата й беше дала. Ох, да спирам дотук, че май вече взех да се увличам. Откъде тръгнах, докъде стигнах… ама имам оправдание за туй пенсионерско дърдорене де! Веч наистина съм пенсионер, простено ми е!

Хайде чао, лек ден ви желая! Дойде петък, ура, утре ще почиваме! Уикендът дойде, да се радваме! Пък и краят на първия учебен срок дойде! Днес ще пиша оценки на учениците си, тежък ден ме чака. Но съм някак окрилен, щото мина почти тежката работна седмица. Ураааа! Да живей животът! Да подвикнем така ний, влюбените в него!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.
Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.