Това, което е зло за доказаните врагове на България, е добро за самата България!

Не мога да скрия, че при обявяването на състава на новото (служебно) правителство от Президента в първия момент не знаех какво да мисля: от една страна новият служебен Премиер ми изглеждаше човек с интелигентна (в сравнение с Боковата!) физиономия, с едно съвършено друго, коренно различно излъчване, но нали, сами знаете що за недоверчив народ сме ние, българите – и аз се въздържах от положителна реакция, независимо от първоначалния интуитивен импулс. Даже известно време ми се наложи да се възпра от реакция в блога или във Фейсбук, щото усещах едно рядко срещащо се при мен раздвоение; иначе аз реагирам винаги мигновено, залагайки на интуицията си, но този път не беше така. Беше ми необходимо известно време, за да си изработя позиция. Но вече имам позиция. Ето как стигнах до нея.

Първият знак, че трябва да реагирам положително по отношение на новия Премиер беше реакцията на руското мекере Боленчо Сидеров: той мигновено реагира рязко отрицателно срещу новия Премиер, което за мен беше сигурен знак, че съм длъжен да го подкрепя. Да, не мога да си позволя да вляза в компанията на долни рубладжийски продажници и да мисля като Сидерчо, това е изключено, морални са причините да съм длъжен да реагирам по противоположния начин в сравнение с реакцията на доказаното руско мекере. Щом абсолютен продажник на българския национален интерес и презрян слуга на руския имперски интерес като Сидерчо е против нещо, аз, разбира се, ще бъда ЗА, това е логично: аз, за разлика от рубладжията, съм човек с морал, също така съм твърд привърженик на европейските ценности! Та ето първият мотив, който ме подтикна лека-полека да надмогна предпазливостта си, да почна да побеждавам съмненията си.

Вторият ясен знак, че трябва да подкрепя новия Премиер е този: Иво Инджев даде следната ценна за мен информация:

Описал съм два случая, при които Марин Райков казва „не” на бившата ни колониална владетелка. За онези, които не знаят, повтарям с няколко изречения. Марин Райков е високопоставеният български дипломат, който първи отказва на Москва въздушен коридор за военни самолети по времето на кризата в Косово през юни 1999 г. И ако с това е изпълнил указанията на своя министър Надежда Михайлова и на премиера Иван Костов, то при втори (не съвсем) подобен случай пак той е избран да отхвърли една друга руска претенция и това не звучи като „съвпадение”…

В неговия кабинет в Министерството на външните работи руският посланик Юрий Исаков получава нечуван от Москва отказ на българска територия да бъде построен паметник на съветски военни (военнопрестъпници всъщност). Райков хладнокръвно предлага на Исаков като условие за поставяне на паметник на съветски подводничари на брега на Шабла, каквото е искането на Кремъл, преди това да бъде осведомено българското общество за факта, че същата тази подводница, торпилирана от германците, потопява по-рано в Черно море български търговски кораб, чиито български екипаж загива заедно с транспортираните стотици еврейски бежанци от Румъния. Това предложение на българския дипломат се оказва равносилно на отказ, тъй като представителят на Путин в България отказва такава откровеност пред българските граждани. Исаков си тръгва бесен!

Не ми се вижда случайно в този контекст и акцентирането на Марин Райков в речта му, произнесена преди малко пред телевизионните камери, че България няма да позволи на никого да определя политиката й по отношение на енергийните проекти, нито да се меси по някакъв начин в протестите на българските граждани.

Ето, след като по сведения на заслужаващ доверие източник, какъвто за мен е Иво Инджев, вече имам достатъчни и то съвсем разумни основания да подкрепя новия Премиер, то аз ще го сторя, разбира се. Причината, да акцентирам, е проста: това, което е зло за доказаните врагове на България, е добро за самата България! И така, нека да подкрепим новия Премиер, да му пожелаем да изпълни задачата си, нека да си пожелаем, че идването на власт на такова едно правителство да е началото на толкова жадувания преход към по-добро в развитието на нашата България, а именно: да се отърсим окончателно от силите, които ни дърпат на северо-изток, към деспотичната Империя, главна виновница за бедите ни в последните вече 7 десетилетия – и да поемем уверено по автентичния български път: със и заедно с Европа, рамо до рамо с Европа, или, по-вярно казано, в ЕВРОПА, като НЕДЕЛИМА ЧАСТ от ЕВРОПА, неотклонно, завинаги!

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Интересно ми е да разбера: колко ли пъти масовият гласоподавател у нас е в състояние да настъпва все една и съща мотика?

Интересно ми е да разбера, да си отговоря на ето този въпрос, който поставих за размисъл и на приятелите си във Фейсбук: колко ли пъти масовият наивен гласоподавател у нас е в състояние да настъпи все една и съща мотика? Ето, уверете се сами:

2001 г. – избра за Премиер Царо, именно Симеон Сакскобурготски (верен човек на началниците на ДС, т.е. човек на КГБ, които го активираха, поставиха му задача да предотврати, да осуети гибелния за комунистическата ченгесарска мафия втори мандат на Иван Костов);

2001 г. – избра си за Президент комуниста Георги Първанов, агент от ДС с кличка „Гоце“;

2005 г. – даде властта на Дмитрич (съветски комунист от виден род, т.е. кръвно и генетично свързан с ДС), на Доган (агент Сава от ДС) и на Царя (агент на КГБ);

2006 г. – преизбра си за Президент агента от ДС Гоце Първанов;

2009 г. – избра си за Премиер довереното лице на ДС Боко Борисов, агент „Буда“, бодигард на Тодор Живков и на Симеон Сакскобурготски;

2013 година: Ало, българино, не се ли умори да настъпваш толкова много пъти все една и съща мотика бе?! Абе целите сме в синини по челото от настъпването на тази пуста мотика, и пак не осъзнаваме, че трябва да престанем да я настъпваме, че е крайно глупаво да не знаем какво ще последва при още едно настъпване на проклетата мотика!!!

ДОБАВКА: Във Фейсбук написах и това:

Верни думи, заслужават да се знаят и помнят:

„В момента имаме две комунистически партии – БСП и ГЕРБ.“ (Евгени Чачев)

Emil Petkov: А… ДС?

Ангел Грънчаров: ДС е еманация, продължение на комунистическите ни партии, излишно е да се пита за ДС, та те са едно и също нещо?!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.