Може ли да си учител – и едновременно с това приятел с учениците си?

Безгрешни и ненаказуеми

Дори когато провинили се другари и другарки знаят, че са направили грешка, дори когато самите те разбират, че не са си на мястото, висшестоящи инстанции се страхуват да наказват заемащите директорски постове. Защо? Какво става с един човек, който си мисли, че не подлежи на наказания? Позволява си всичко. Себеправедните, какво пише за тях в Библията? Прочетете сами.

Нека тръгнем по хронологията на едно скорошно и вече забравено събитие:

март – 4 Директорът на хуманитарната гимназия изгонва учител по английски. (грешка: Уволненията се съгласуват най-малко със синдикатите.)

5 март – Възмутени, родителите готвят подписка

6 март – искат среща с директора, получават отказ. (грешка)

7 март – родителите събират 600 подписа

8 март – учителите от гимназията излизат с изявление, че не подкрепят учителя по английски. (Грешка: Всичките 61 учители единодушно!)

11 март – по радиото директорът обявява, че не е допуснал грешка (грешка)

Родители, ученици, хора, научили от медиите, протестират пред гимназията, танцуват и пеят Let it by, ученици четат есета. Всички – около 200 човека, искат оставката на директора

12 март – директорът обмисля оставка, но ще я хвърли, само ако натискът продължава (грешка: Защо под натиск, би трябвало по съвест?!)

14 март- омбудсманът на града се опитва да разреши проблема, той е на страната на учителя, но не може да го върне в училище поради нежеланието на колектива да се върне учителя

Родителите искат втора среща с директора, той изпраща заместник-директорка, която не изразява ясна позиция (грешка)

15 март – след проверка от инспектората се оказва, че учителят… не е уволнен! Факсът, който директорът твърди, че идва от министерството на образованието с искане за уволнение е фалшив. (грешка: Оказва се, че учителят е бил манипулиран и принуден сам да си подаде оставка. В медиите директорът говори за самоволно напускане.)

20 март – заместник-директорът и педагожката на училището заплашват учениците (грешка: на учителя с разформиране на паралелката, да внимават в картинката, защото още 4 години ще бъдат в училището…)

21 март – в училището учители вдигат кръвно, преподавателка по български език припада

22 март – пристига министърът по молба на родители. Говори с родители, насъбрали се пред училището, с директорите, с учителя, с част от педагогическия колектив. Обещава на Данев учителско място в града. Смята, че и двете страни са удовлетворени. Започва проверка в училището.

Директорът уволнява, този път истински, учителя. (грешка)

Междувременно от ръководството се потушават подписки, инициират се контраподписки, гонят се репортери. (грешки: Директорът събира често учителите, дори в почивни дни – грешка – оправят се пропуснати подписи в протоколи, дневници. Директорът твърди, че на бюрото му са депозирани молби за напускане от учители, ако учителят се върне.)

Пресата отразява събитията редовно.

По-късно министърът се отчита пред обществеността – от 8 април учителят ще работи (грешка: в английската гимназия, на мястото на учител, отсъстващ до края на годината. А после?)

Директорът на английската гимназия отреагира – не е давал съгласието си, не е виждал въпросния учител.

Резултатите от проверката в училището са още, или вече не са, на бюрото на министъра. Очаква се неговото решение дали ще се накаже директора. Решение няма! (грешка: изминал е месец! Колко грешки допуснаха дотук нашите началници?)

А един учител е уволнен само заради една грешка: танцувал е заедно с ученици. Може и да е виновен, но той се извини на обществеността. Дори да е виновен, направил е все пак, само една грешка.

N.B. В този текст думата грешка бе изписвана с червено, при пренасянето се трансформира в черно.

Христо Данев е принуден да подаде оставка защото е танцувал заедно с учениците си Харлем шейк.

Директорката на училището заявява: „Не може да си учител и едновременно с това приятел с учениците”. Малко след това г-жа Соня Киркова добавя и следното изречение: „Или си майка, или си баща. Не можеш да си приятел със сина или дъщеря си.”

Тези думи, признавам, ме пронизаха. Дори не съм съзнавала, че романът ми „Майките” е написан заради именно такива думи. Че точно тези думи са причина за самотата на днешните деца и на днешните млади хора, тази тяхна самота, която незабелязано и внезапно се трансформира в агресия и автоагресия. Не искам с нищо лично да засягам г-жа Киркова. За нея се чуват добри отзиви – добър учител, всеотдаен директор. Самият Христо Данев каза, че става дума за сблъсък на две различни гледни точки, за два различни мирогледа.

Той е приятел със своите ученици. Възприема ги не само и не единствено като свои ученици, а и като личности – всяка със своите интереси и проблеми. Напътства ги и им помага, доколкото може. Живее до тях, вижда се извън училище, ходят заедно на джогинг в Гребната база, пият кола, говорят, обсъждат, понякога явно танцува с тях, понякога танцува явно не най-подходящия и благовъзпитан танц, но кой ли човек може да бъде застрахован, че винаги във всеки момент ще преценява и ще извършва единствено най-подходящото, най-благовъзпитаното за хората около себе си? Та нали тази именно негова неразумност доказва до каква степен той се чувства приятел с децата, чувства се един от тях.

Кой учител е бил по-добър? Този, който си тръгва от нас с биенето на звънеца, или този, който остава след това с учениците и разговаря с тях? Дали щеше да бъде по-добър учител, ако им беше забранил този неприличен танц? Дали щяха да го послушат, ако им беше разпоредил да танцуват валс, както в един хубав стар филм?

От какъв учител имат повече нужда децата? От такъв, който изговаря урока си и си тръгва, или от такъв, който след училище продължава да бъде с тях, да ги изслушва и е близо до проблемите им? Дали щеше да е възможно да е толкова близо до тях, ако се отнасяше морализаторски и беше започнал да ми обяснява колко лош, неприличен и неморален е харлем шейк. Дали учениците щяха да му се доверяват истински? На формалното отношение те също отвръщат с формално. Децата са с изострена чувствителност за искреност. Той щеше да си е „изпял” урока и да е похвален от директорката, учениците пак щяха да си танцуват харлем шейк, но скрито, учителите щяха да ги накажат и да са доволни от себе си, че са постъпили педагогично. И колкото по-педагогично постъпват, толкова повече се разкъсва връзката между тях.

Защо продължаваме да поставяме знак за равенство между морализаторство и педагогика? Няма по-добра педагогика от приятелството и любовта. Времето на неприличните танци отминава, приятелството и любовта остават. Когато станем на възраст и обърнем поглед назад, всички си спомняме с умиление за ученическите глупости, които сме вършили и които вече не бихме повторили.

И именно защото Христо така всеотдайно върши работата си, именно защото отношенията между него и учениците не са формални, не се ограничават само в училищните часове и учебници, защото учителят скъсява дистанцията с децата, защото става техен приятел, защото отношенията им остават дълбоки, той е принуден да подаде оставка. Когато някой стигне до ядката, до най-важното, до същността на своята професия – той е принуден да подаде оставка. Какъв парадокс! Когато ставаш най-добър, най-пълноценен – теб вече не те търпят! Това е преминаване на недопустима граница според твоите директори. Именно затова трябва да бъдеш премахнат. Или в клишето, или вън!

Отношенията с децата според многозначителните думи на директорката са между началник и подчинен. Между управляващ и управляван. Между господар и слуга. Г-жа Соня Киркова отнема правото дори на родителя да е приятел с децата си. Родителят е или баща, или майка. Майка и приятел според нея са несъвместими понятия. Според нея майката е началник на децата си – в онзи административен, чиновнически, премазващ смисъл.

И ето тук слагаме пръст в раната. Именно заради това написах романа си за децата убийци. За децата, които израстват без приятели майки, без приятели бащи, без приятели учители. Написах романа си за онези деца, които знаят единствено, че трябва да се подчиняват – на майките си, на бащите си, на учителите си. Онези деца, които не знаят и няма да знаят, че освен подчинението и заповядването има и друг вид отношения – на приятелство, на топлота, на любов и внимание един към друг.

Същото отношение на началник към подчинени наблюдаваме от страна на някои владици на църквата ни към божия народ. Същото отношение на господари към слуги наблюдаваме от страна на управляващите към гражданите на държавата, от които уж произтича и на които принадлежи цялата власт. Именно заради това смазващо, безмерно смазващо и крайно унизяващо високомерно отношение се самозапали Пламен Горанов. Неговият вик на отчаяние е краен, екстремен, не би трябвало да бъде допускан. Но е факт, който прогаря съвестта ни.

Съвестта ни трябва да е будна, не само за такива екстремни, крайни действия. Но и за ежедневните, уж невидими отблясъци на онова формално, сухо, празно, незаинтересовано отношение към другия, от което всъщност най-много боли.

Теодора ДИМОВА, писател (В. „24 часа”, бр. 71 от 13 март 2013 г.)

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Главният враг на свободата на медиите у нас е самата… свобода!

Да бе, оказва се, че наистина главният враг на медийната свобода у нас била самата… свободата! Ето, четете, ако не вярвате: Безплатните журналисти дискредитирали платените у нас, текстът е на ИВО ИНДЖЕВ. Не се смущавайте от оруеловските мотиви в тия твърдения („СВОБОДАТА Е РОБСТВО!“, „ЛЪЖАТА Е ИСТИНА!“ и пр.), у нас явно светът на Джордж Оруел отдавна е построен в целия си блясък: у нас всичко е наопаки, таман обратното на което трябва да бъде. И ето, оказва се, някаква нищожна групичка свободни журналисти, журналисти на свободна практика, били… най-злите врагове на свободата – сфащате ли сега тънкия намек? А пък продажните, лъжливи журналисти, медийните мекерета, които за пари са способни и родната си майка да продадат, няма как, по тази логика, излиза, са нещо като същински бастион на… свободата, на морала, на достойнството, на просперитета и на самото величие, в крайна сметка, на нашата целокупна мутренско-бандитска родина България! Но да не се задълбочаваме в тия прекалено иреални зависимости, ето, четете за какво по-конкретно става дума, гаврата си струва, бляскава е, изцяло е оруеловска по мащаба и размаха си:

Врагът на свободното слово в България е открит – „група български журналисти на свободна практика“! Това е констатацията в декларацията на Българския медиен съюз, който обединява медийни босове и собственици, издирващи вината за дискредитирането на българските медии. Самият термин „дискредитиране“ показва ясно: съюзът не смята, че със свободата на медиите има проблем, а че той е измислен от едни злодеи и национални предатели.

Така могъщата сила, която набеждава хилавите българските медии (в които се наливат стотици милиони за обслужване на властта и на икономически лобита, включително на руските монополи), вече е разконспирирана. Най-после!

Отпадна загадката на какво се дължи пропадането на свободата на словото, за което говорят все повече не само международни организации, но и посланици на съюзнически държави. Нещо повече, „групата български журналисти на свободна практика“, както излиза от вопъла на несменяемите началници, мачкат наред не само горките медии на магнатите Пеевски и майка му Кръстева, на Батков и батко му Тошев, на Венелина Гочева и кака й Шаренкова, но и са разпрострели пипалата си върху държави, в които „българските и румънските граждани са сатанизирани“.

В декларацията се твърди най-сериозно, че в в кампанията по дискредитирането на българските медии (водена от „групата български журналисти на свободна практика“) са „въвлечени“ посланиците на въпросните чужди държави. Направо звучи като антибългарски, антидържавен международен заговор, организиран и воден от тази всемогъща, но тайнствена група български журналисти на свободна практика.

Има само един малък проблем: защо тези пусти изедници, които мътят водата на идеалните ни медии и дори командват чуждите посланици да участват в заговора, не са посочени поименно? Ето, медийните шефове, застават достойно срещу тази напаст с неопетнените си имена, рискувайки да им намалеят милионите в офшорните сметки, ако мощната група свободно практикуващи се ядоса и реши да им посегне групово или поединично.

Време е за списъци. Народът трябва да знае имената на изедниците, които си позволяват да пишат без пари и по този начин подбиват цената на пазара на несвободната журналистическа практика. Медийният бизнес страда от тази несправедливост – търговийката с влияние, журналистически поръчки и др. подобни продукти на българската медийна индустрия от чисто пазарна, става мръсно позорна. Гадовете от тайнствената група свободни журналисти упорито подкопават ценообразуването на разходите за поддръжката на несвободната журналистика и е крайно време обществеността да заклейми злосторниците, а държавата да защити интересите на платената журналистика с цялата строгост на беззаконието, на което е способна (както се вижда от толерирането на картели в медийния бизнес например). (Прочети ДО КРАЯ >>>)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.   Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Случващо се в редиците на т.н. традиционна и автентична десница е преизпълнено с огромен позитивен смисъл

Винаги досега съм бил привърженик на чистите неща в политиката, примерно на това, че само партии трябва да участват в изборите, а пък след това, ако се наложи, да се правят коалиции – на основата на вече доказаното, реалното обществено доверие или тежест. Тази позиция съм отстоявал в блога си при предишни избори, е, вярно е, тя често, почти винаги, не е надделявала. Чистите и дори, бих казал, нравствените неща в политиката, особено у нас, явно не се ценят много-много. Ето, сега се стигна до това положение: ДСБ и т.н. „Синьо единство“ на Надежда Неински и Мартин Димитров не са могли да се разберат за пустите листи; ДСБ ще се явява самостоятелно на изборите. Това според мен е добър вариант – щото е чист, щото дава добра основа да се провери реалната електорална тежест на тия две крила; е, разбира се, има риск да се пропилеят гласове, но пък има и шанс гласовете да се консолидират. Причината да мисля така е следната:

Когато се гласят общите листи на коалициите винаги има един неотстраним момент на аморалност, на порочност: никой не пита какво мисли избирателят, а на избирателя му се „спуща отгоре“ едно готово решение и той трябва да преглътне горчивия хап. Ето, аз съм избирател в Пловдив, на миналите избори за водач на пловдивската листа беше спуснат (заради договорка на коалиционните партньори) Димо Гяуров, който сам, като кандидат, се чувстваше доста неудобно когато трябваше да стои на главната улица и да убеждава хората да гласуват за него. Друг е въпросът, че коалиращите се партии трябва да са наясно, че десният избирател е доста коварен, по причина на това, че е мислещ, т.е. невъзможно е да бъде излъган. Ето, да речем, аз с чиста съвест, примерно, бих гласувал за Иван Костов като водач на пловдивската листа. Но аз добре зная, че Костов ще влезе в Парламента като водач на една от софийските листи, т.е. той е водач в Пловдив само и само да дръпне листата напред, т.е. евентуално да направи така, че да влязат в Парламента втория и третият кандидат в листата.

Да, ама тези лица, няма как, ще са от партия, която на мен лично не ми е много-много по вкуса. Значи аз ще съм принуден да потисна отвращението си и в името на „единството“ да подкрепя с гласа си кандидати, които иначе не подкрепям; е, вярно, те би следвало да имат някаква идейна близост, но все пак личностният момент не бива да се изключва, за нас, десните избиратели, той е твърде важен. Скалъпването на общи листи съдържа в себе си неотстраним порок на недемократичност и аморалност, който може да се отстрани единствено чрез варианта на чистото гласуване – тази е моята теза. Затова тия неизбежни моменти на разочарование и на морални отстъпки отпадат при варианта на чистото гласуване, когато всяка партия излиза от свое име. Ако се заложи на чистотата, това означава, че се залага на нещо сигурно и здраво, такива именно са моралните, истинските неща. Тъй че всяко зло е за добро, според мен. За мен по този начин се дава шанс всеки да гласува за своята си партия и за нейните кандидати – по убеждение и по съвест, т.е. съвсем чисто.

У нас, в българския политически живот рядко се залага на чистите, на принципните неща, той поради това е толкова объркан и нечист, затова политиката у нас се възприема за „мръсна работа“; за да почнат да се изчистват тия неща, политиката да почне да си чисти името и престижа, трябва да започнем да залагаме на чистите неща. Няма друг начин това да бъде сторено освен този: залагаш на чисти неща, вярно, рисковано е, но поне стъпваш на нещо твърдо и здраво. Е, може да си платиш за лукса да залагаш на чисти неща и то в обстановка, в която всички залагат на мръсните, на гешефтарските неща, залагат на какви ли не ламтежи, сделки, сметки и пр. Като почнеш да залагаш на чистите неща, неминуемо ставаш „бяла врана“ или „бяла лястовица“, вярно е, но и това си има своя позитивен смисъл: промяната към по-доброто, към истинското, към чистото в българския живот все отнякъде трябва да започне. Тъй че не бива да се плаче в този момент, че ето, видите ли, г-жа Надежда Неински и Иван Костов не могли да се договорят за листите и ето, ще се явяват поотделно. В политиката винаги има начин човек да излезе с чест от всяко положение.

Ето, примерно в този момент, ако от т.н. „Синьо единство“ искат да покажат, че цялата тяхна работа не е заради влизането в пустите листи, а е по принципни подбуди, имат шанс, даден им от самия живот, с оглед да не се погубят гласове, да се въздържат от участие в тия избори, от издигането на свои листи, а да апелират към поддръжниците си да гласуват за листите на ДСБ; ако са способни на такава една себеотрицателност, ако са способни на един такъв нравствен жест, те ще убедят и скептици като мен, че са способни да заложат на истинското и на чистото, т.е. ще докажат, че за тях политиката не се свежда да лични ламтежи и кроежи, а до принципи, идеи, ей-такива все по-възвишени неща. На които ако почнем да залагаме, едва на тази основа нещата ще почнат в един момент да се изчистват, да стават все по-истински и бих казал дори човешки. Няма друг път това да бъде направено.

Тъй че аз съм оптимист: самият живот поставя пред нас, автентично десните хора, един сериозен нравствен казус, от който трябва да се възползваме в пълна мяра, за да покажем, че наистина сме различни от цялата останала корумпирана и аморална политическа гмеж. Политиката си има своите същностни основания, които у нас поголовно се отричат и оскверняват, ето, сега, в този случай, когато ни се налага да се върнем към тях, ни се струва, че сме изправени пред опасността от провал: а тази опасност винаги е шанс да покажем, че сме различни, че сме способни да заложим на истинското, че сме способни да презрем дребните сметчици и ламтежа за намъкване в депутатски листи, за уреждане, за възприемане на политиката единствено като далавера и пр.

За мен като изследовател случващо се в редиците на т.н. традиционна и автентична десница е преизпълнено със смисъл, с огромен позитивен смисъл. Затуй с интерес ще следя как ще се развиват нещата. Не страдам от случващото, а намирам в него, както казах, огромен смисъл, който ще ми покаже доколко и сред тази най-стойностна част от българското общество нещата са поставени на истински основи, или и тук всичко е само игра, далавера, театър, менте и пр.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.
Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.

От ченгесарницата ВСЯКА НЕДЕЛЯ: Г. Марков не бил ликвидиран от ДС, а бил умрял защото го била одраскала… котката му!

Случайно попаднах на старата ченгеджийница ВСЯКА НЕДЕЛЯ – и знаете ли на какво попадам? Ще паднете ако ви кажа: ами говори бившият главен прокурор Филчев (!), а Кеворкян го гледа с блеснали от вълнение очички. За какво говорят ли? Няма да повярвате, но говорят все за същото, сякаш световното развитие и спряло, говорят си все за същото, за което говореха и преди 10-12 години: ами говорят си за… Иван Костов, и за това как Костов съсипал цветущата ни ченгесарско-мафиотска държавица!

Тия двамата, Филчев и ченгето Кеворкян обаче са непоправими дръвници, на никакво развитие явно са неспособни. Или не са такива дръвници, а просто изпълняват, срещу заплащане, една и съща бойна задача: да плюят по Костов; ей, тия двамата хубави парички трябва да изкарват щом с такава настойчивост дъвчат все една и съща тема от години. Само се питам едно: колко е акъла на тия, дето им плащат, та нима има нормален човек, който да вярва на приказките точно на такива, доказани медийни парцали, явно тоя, дето плаща, съвсем си е загубил акъла, щом плаща точно на такива?!

Но това, дето се казва в известната реклама, не е всичко; ето нещото, което е „върхът на сладоледа“ в старото ченгесарско предаване:

Да бе, агент Димитър и лудият „професор“ Филчев – Филчев вече бил професор! – стигнаха до едно твърде чудато умозаключение, именно, че Иван Костов бил „основоположник на подслушването у нас“! 🙂 Каза го Филчев, а на Кеворкян туй определенийце много се хареса и той го повтори няколко пъти, да се запомни от овчедушния електорат. Като капак на всичко обаче в туй предавате на ченгесарницата ВСЯКА НЕДЕЛЯ беше „теорията“, че, видите ли, Георги Марков не бил убит от никаква ДС с никакъв български чадър, ами Георги Марков бил, горкият, починал, понеже… котката му го била одраскала и го била заразила с някаква страшна зараза!

Да, точно такава теория се чу, вярно, на моменти ми се чинеше, че сънувам, толкова сюрреалистично звучеше таз нова ченгесарска теория, но имам чувството, че точно подобни мисли развиха агент Димитър и неговият събеседник. Неспасаяеми са тия ченгета обаче, грешка нямат!

Минко Танев: При агент Димитър се изреди цялата обществено-политическа измет да плюе по Костов. Как да не се гордея, че съм костовист! :)))

Наистина, и аз мисля така: щом тия мерзавци, дето така усърдно плюят по Костов, са „добрите“, в такъв случай няма начин аз пък да не съм с… „лошия Костов“! 🙂 За ужас и кошмар на ченгетата щом проработи тоя психологически механизъм в достатъчно голям мащаб, точно това ще доведе до връщането на бял кон на премиера-реформатор на България Иван Костов – и ще доведе до неминуемата гибел на самия мафиотски ченгесариат… Очакваме пробуждането на народа по тази линия, а ченгетата, като осъдени на гибел, и, респективно, лишени от разсъдък, ето, вече правят нужното това да се случи…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.   Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.