Случващо се в редиците на т.н. традиционна и автентична десница е преизпълнено с огромен позитивен смисъл

Винаги досега съм бил привърженик на чистите неща в политиката, примерно на това, че само партии трябва да участват в изборите, а пък след това, ако се наложи, да се правят коалиции – на основата на вече доказаното, реалното обществено доверие или тежест. Тази позиция съм отстоявал в блога си при предишни избори, е, вярно е, тя често, почти винаги, не е надделявала. Чистите и дори, бих казал, нравствените неща в политиката, особено у нас, явно не се ценят много-много. Ето, сега се стигна до това положение: ДСБ и т.н. „Синьо единство“ на Надежда Неински и Мартин Димитров не са могли да се разберат за пустите листи; ДСБ ще се явява самостоятелно на изборите. Това според мен е добър вариант – щото е чист, щото дава добра основа да се провери реалната електорална тежест на тия две крила; е, разбира се, има риск да се пропилеят гласове, но пък има и шанс гласовете да се консолидират. Причината да мисля така е следната:

Когато се гласят общите листи на коалициите винаги има един неотстраним момент на аморалност, на порочност: никой не пита какво мисли избирателят, а на избирателя му се „спуща отгоре“ едно готово решение и той трябва да преглътне горчивия хап. Ето, аз съм избирател в Пловдив, на миналите избори за водач на пловдивската листа беше спуснат (заради договорка на коалиционните партньори) Димо Гяуров, който сам, като кандидат, се чувстваше доста неудобно когато трябваше да стои на главната улица и да убеждава хората да гласуват за него. Друг е въпросът, че коалиращите се партии трябва да са наясно, че десният избирател е доста коварен, по причина на това, че е мислещ, т.е. невъзможно е да бъде излъган. Ето, да речем, аз с чиста съвест, примерно, бих гласувал за Иван Костов като водач на пловдивската листа. Но аз добре зная, че Костов ще влезе в Парламента като водач на една от софийските листи, т.е. той е водач в Пловдив само и само да дръпне листата напред, т.е. евентуално да направи така, че да влязат в Парламента втория и третият кандидат в листата.

Да, ама тези лица, няма как, ще са от партия, която на мен лично не ми е много-много по вкуса. Значи аз ще съм принуден да потисна отвращението си и в името на „единството“ да подкрепя с гласа си кандидати, които иначе не подкрепям; е, вярно, те би следвало да имат някаква идейна близост, но все пак личностният момент не бива да се изключва, за нас, десните избиратели, той е твърде важен. Скалъпването на общи листи съдържа в себе си неотстраним порок на недемократичност и аморалност, който може да се отстрани единствено чрез варианта на чистото гласуване – тази е моята теза. Затова тия неизбежни моменти на разочарование и на морални отстъпки отпадат при варианта на чистото гласуване, когато всяка партия излиза от свое име. Ако се заложи на чистотата, това означава, че се залага на нещо сигурно и здраво, такива именно са моралните, истинските неща. Тъй че всяко зло е за добро, според мен. За мен по този начин се дава шанс всеки да гласува за своята си партия и за нейните кандидати – по убеждение и по съвест, т.е. съвсем чисто.

У нас, в българския политически живот рядко се залага на чистите, на принципните неща, той поради това е толкова объркан и нечист, затова политиката у нас се възприема за „мръсна работа“; за да почнат да се изчистват тия неща, политиката да почне да си чисти името и престижа, трябва да започнем да залагаме на чистите неща. Няма друг начин това да бъде сторено освен този: залагаш на чисти неща, вярно, рисковано е, но поне стъпваш на нещо твърдо и здраво. Е, може да си платиш за лукса да залагаш на чисти неща и то в обстановка, в която всички залагат на мръсните, на гешефтарските неща, залагат на какви ли не ламтежи, сделки, сметки и пр. Като почнеш да залагаш на чистите неща, неминуемо ставаш „бяла врана“ или „бяла лястовица“, вярно е, но и това си има своя позитивен смисъл: промяната към по-доброто, към истинското, към чистото в българския живот все отнякъде трябва да започне. Тъй че не бива да се плаче в този момент, че ето, видите ли, г-жа Надежда Неински и Иван Костов не могли да се договорят за листите и ето, ще се явяват поотделно. В политиката винаги има начин човек да излезе с чест от всяко положение.

Ето, примерно в този момент, ако от т.н. „Синьо единство“ искат да покажат, че цялата тяхна работа не е заради влизането в пустите листи, а е по принципни подбуди, имат шанс, даден им от самия живот, с оглед да не се погубят гласове, да се въздържат от участие в тия избори, от издигането на свои листи, а да апелират към поддръжниците си да гласуват за листите на ДСБ; ако са способни на такава една себеотрицателност, ако са способни на един такъв нравствен жест, те ще убедят и скептици като мен, че са способни да заложат на истинското и на чистото, т.е. ще докажат, че за тях политиката не се свежда да лични ламтежи и кроежи, а до принципи, идеи, ей-такива все по-възвишени неща. На които ако почнем да залагаме, едва на тази основа нещата ще почнат в един момент да се изчистват, да стават все по-истински и бих казал дори човешки. Няма друг път това да бъде направено.

Тъй че аз съм оптимист: самият живот поставя пред нас, автентично десните хора, един сериозен нравствен казус, от който трябва да се възползваме в пълна мяра, за да покажем, че наистина сме различни от цялата останала корумпирана и аморална политическа гмеж. Политиката си има своите същностни основания, които у нас поголовно се отричат и оскверняват, ето, сега, в този случай, когато ни се налага да се върнем към тях, ни се струва, че сме изправени пред опасността от провал: а тази опасност винаги е шанс да покажем, че сме различни, че сме способни да заложим на истинското, че сме способни да презрем дребните сметчици и ламтежа за намъкване в депутатски листи, за уреждане, за възприемане на политиката единствено като далавера и пр.

За мен като изследовател случващо се в редиците на т.н. традиционна и автентична десница е преизпълнено със смисъл, с огромен позитивен смисъл. Затуй с интерес ще следя как ще се развиват нещата. Не страдам от случващото, а намирам в него, както казах, огромен смисъл, който ще ми покаже доколко и сред тази най-стойностна част от българското общество нещата са поставени на истински основи, или и тук всичко е само игра, далавера, театър, менте и пр.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.
Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s