Защо Е.Михайлов лъже така грозно – въпреки че има толкова честни сини очи?

Чета новата статия на Иво Беров в неговия сайт ИНТЕРЕСНИ ВРЕМЕНА, това е статия под заглавие Как Евгений Михайлов разобличи Петър Стоянов; въпросът, който обсъжда, е нашумял медийно, но се оказва, че работите не стоят както искаше да ги представи въпросният Е.Михайлов (режисьор), а съвсем иначе; ето как стои истината:

Оказва се, че не Иван Костов, както лъже Евгени Михайлов, а Петър Стоянов (обичан от Евг. Михайлов политик, за разлика от мразения от него Иван Костов) е настоявал на онова заседание на НИС на СДС да се състави общо правителство на СДС и БСП. Иво Беров привежда съответните цитати с дълбокомудрите разсъждения на будущия президент П.Стоянов. А ето сега какво наистина е казал Иван Костов в оня исторически момент; давам, привеждам буквално извадки от текста на И.Беров; какво показва стенограмата от 1977 година? Ами ето един цитат, който говори много:

„Лучников: Позволявам си въпреки всичко да предложа да се напише още един абзац в това решение (декларацията). А именно – към разговори с БСП да се пристъпи само ако нейният висш колективен орган приеме предварителните парламентарни избори да се проведат до края на месец май 1997 година.

Предс. Иван Костов: По-слабо като позиция. Веднага започва пазарлък. Дотук силното е, че не искаме нещо друго. Ние не ескалираме исканията си. Ние си искаме декларацията. Това искаме. Оставаме си верни на принципа, но не започваме пазарлък с тях.” Край на цитата. (95-та страница). Заседания на Националния Изпълнителен Съвет – София, Вторник, 14 януари 1997 година.

Това е истината за Костов и изказванията от онова заседание. Ето още веднъж думите му; Костов: Оставаме си верни на принципа, но не започваме пазарлък с тях. (с БСП).

Тези негови думи би трябвало да накарат всички оплювачи да млъкнат поне малко. Не и да се извинят, или да признаят, че са сгрешили, те на това са неспособни. И ако трябва да бъдем все пак добронамерени към плювачите, бихме могли, в пристъп на обществено лековерие (наивност) или пък на милостиво снизхождение да предположим, че лъжат и се подмазват на Мутрата не за пари, не за депутатски места, или за бъдещи назначения, а просто защото са си гадняри.

Още веднъж за Костов. И като човек и като политик той си има много недостатъци. Тези недостатъци обаче нямат нищо общо с лъжите, оплювките и клеветите, които сипят върху него разни неща като Е.М. И ето, например какво е казал Костов на онова заседание на НИС на СДС през 1997 година по повод бунтовете. Цитат:

„Иван Костов: Ние ще бъдем много успешни, ако успеем този натиск да го превърнем в политически ефект, в резултат. Не в разрушение, не в метеж, не в насочване на агресията срещу хора, не в насилие. Това е много трудна задача.“ (Стенограма от Заседание на Националния Изпълнителен Съвет – София, Вторник, 14 януари 1997 година.)

Това е. Какъвто и да е Костов, неговото равнище на държавник и политик няма да бъде достигнато още много десетилетия. А плювачите ще си останат плювачи.

Това пише И.Беров. Ето сега още един цитат от текста му, обясняващ защо Е.Михайлов лъже така нагло и грозно:

… Петър Стоянов ги дума тия неща, не Костов. Не че тия думи са нещо предателски или стряскащи. Нищо подобно. Не са, особено като се имат предвид ония напрегнати и объркани дни на 1997 година, донякъде сходни на сегашните.

Защо обаче известният не с филмите си, а с подкрепата си за Мутрата режисьор Евгений Михайлов ги приписва на Костов? И защо ги обявява за предателски и стряскащи? Дали лъже съзнателно? Едва ли. Той има толкова честни сини очи…

Дали лъже несъзнателно? Едва ли. Той има толкова будно гражданско съзнание…

Дали лъже от глупост? Едва ли. Михайлов непрекъснато снове по разни медии за да споделя дълбокомудрите си размисли за това колко е лош Костов и колко готин е Борисов, а нашите медии не дават думата на глупаци, нали?

Любопитно е все пак защо с лъжите си Михайлов се връща към събития от 1997 година. Защо му е да плюе по Костов, след като Костов вече не участва в политическия живот? Дали пък не е разчитал на това, че никой няма прочете стенограма от онова заседание и никой няма да прозре лъжите му?

Това е само част от обяснението. Наистина – доста хора започват да вярват, или се правят, че вярват на Михайлов, без въобще да прочетат стенограмата и без да са разбрали, че всъщност не друг, а бившият президент Стоянов е предлагал общо правителство с бившите комунисти. И по някаква наглед странен, а всъщност съвсем лесно обясним с гузната съвест и нечистите помисли на различни клеветници присмех на съдбата, тъкмо Петър Стоянов – човекът предложил общо правителство между СДС и БСП през 1997 година сега подозира и намеква, че Реформаторският уж щял да се съюзява с Борисов.

И тук вече е скътан отговорът на всички въпроси, загадки, посттравматични режисьорски пориви, неопатологични творчески спазми, трансцедентално параполитическо въодушевление, социопатически медийни изблици или казано не дотам политкоректно – клевети, пинизи, иширети и оплювки.

Това което безпокои всичките тези хора, това, което ръчка тревожното им въображение е, че истинската десница – Реформаторският блок – започна да се утвърждава. И вероятността тази истинска десница да започне да набира сили се увеличава заедно с вероятността пренадутият медийно-политически балон на Мутрата хептен да спихне.

Похватът или по-скоро пинизът на тарикатите с неопаталогичните творчески спазми е прост като Мутрата, която обслужват. Нарича се „кучето на Павлов”, като в случая за куче се използват широките простонародни маси – показваш им Реформаторския блок, викаш „Костов” и те почват да мразят и лаят.

Тоя пиниз може и да действа. Не и при случая с Михайлов, обаче. Защото се оказва, че в унеса на плюваческото си рвение Михайлов оплюва не Костов, а своя близък сподвижник – Петър Стоянов. Така вместо да помогне да Мутрата си, Михайлов започва да й вреди. Което може да го постави в положението на натирената ИФ.

По повода на натирената ИФ, някакви майтапчии от Мрежата предположиха, че ИФ, не е Искра Фидосова, а Иван Фкостов, който с присъщото си коварство е поставил едно „ф” пред името си, за да не бъде разпознат…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.