Против комунистическите и ченгесарски лъжи и мистификации за прехода и приватизацията

В нашето болно време се явиха напоследък доста комуноиди – „национализатори“ и също така борци срещу „капитализма“, „колониализма“ и пр. – които в унес повтарят глупостите за това колко хубаво сме си били живели при комунизма, колко богата била държавата ни и колко щастлив бил народът ни. Но, видите ли, за наша зла участ дошли проклетите демократи и съсипали комунистическия ни „рай“. И т.н., и так далее, и прочие, и ала-бала, и дрън-дрън-ярина. Ето какво отговорих на такъв един позакъснял лъжлив комунизатор:

Истината е тази: комунистите първо източиха във фирмите си и окрадоха държавната собственост, станаха в ония славни мутренско-бандитски времена „капиталисти“, а пък после всичко друго, което беше останало и беше съвсем изтощено и поради това нежизнеспособно и губещо можеше само да бъде ликвидирано или разпродадено, та държавата да се отърве от по-нататъшни загуби. Щото прословутата и прехвалена „държавна собственост“ тежеше като грамаден воденичен камък на шията на обществото. Не вярвайте на ченгесарските лъжи за „милиардите държавна собственост“, които демократите били окрали; тук действа така милия на сърцето на комунистите и на техните слуги принцип: „Крадецът вика: „Дръжте крадеца!““. Каквото имаше го окрадоха комунистите, сега вече представящи се за „капиталисти“.

Тази е историческата истина. Ще дойде време и тя ще се наложи, ще бъде възприета даже в учебниците по история. А сега-засега, ако истината не ви е безразлична, ако не ви задоволяват лъжите на ченгесарските мекерета и мерзавци, търсете истината за прехода в моята книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие „Кратка психологическа история на съвременна България“), там съм се постарал да кажа главното от нея…

Горното написах в отговор и като коментар на ето това, което тук публикувам просто като куриоз – че толкова години след пълния провал на комунизма пак има хора, които вярват безразделно в неговите догми:

Трудът е единствената собственост, която реално човек притежава. Трудът е единственото нещо, което създава блага. Трудът се трансформира в стоки и услуги и така човек става част от обществото. ЛъжеДемократите ограбиха именно труда на хората, овеществен в заводи, поля, сгради, културни ценности. Те присвоиха нашия живот и ние станахме техни роби. Сега те крадат чрез принадена стойност, оная част от човешкия труд, която само човекът сред другите животни създава, която човек не е в състояние да потреби и отива за обществено развитие. Дори те крадат и оная част от нашия труд, която ни служи за средства за живот. Това, да те лишат от човешко развитие и да те принизят до животно, което едва се храни, е престъпление от най-низък характер. (Toncho Bonev)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и „народопсихологични“ комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.  Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Ако искате – самозалъгвайте се, че от днешното управление има и по-голямо зло…

Горещо препоръчвам на читателите на своя блог една статия: Социален консерватизъм или недовършената архитектура на българския политически живот. Неин автор е г-н Огнян Минчев. Заслужава да се прочете и осмисли. Рядкост са толкова смислените, богати на смисъл четива в тази област. Обикновено се задоволяваме с повърхностни обяснения и констатации, а така не бива. Истинското е далеч по-дълбоко; именно то ни е потребно. Затуй се налага да се чете. И да се мисли. Много да се чете и много да се мисли. Без мислене доникъде няма да стигнем. След като осмислим и разберем нещата ще се наложи и да запретнем ръкави да действаме. То и мисленето е действие, ала от друг род. Налага се обаче в сферата на социалния живот хем да се мисли, хем да се действа, паралелно да вървят двата процеса – подпомагайки се един-друг. Както и да е. Прочетете, моля ви, тази статия на О.Минчев. А ето тук един коментар на автора по повод на възприятието на собствената му статия, който намерих във Фейсбук:

Огнян Минчев: Благодаря за комплиментите, г-н Кирилов. Различният брой „харесвания“ не е продукт на двойно морално или интелектуално счетоводство. Под статията кликванията са малко защото не всеки има желание или възможност да чете текстове с подобен характер или дължина. Под подкрепата за президентското вето са много, но не само по причина на политически емоции – както вие смятате. Независимо, че г-н Плевнелиев не ви е симпатичен, неговото „полу“-вето има разумна цел – да накара управляващите да конкретизират намеренията си за какво ще изхарчат моите и вашите пари. Ако желаете просто да ги завлекат – а ние да ги връщаме – друг въпрос…

Хубава тема – „горчивата чаша“… Има ли прецедент на управление на БСП и ДПС, който да не е завършвал с разгром – на морал, финанси, обществено доверие? Никаква слабост нямам към „леви“ или „десни“ – подобно на всеки българин съм принуден да избирам по-малкото зло. Така е и днес, когато злото застрашително нараства.

Ако искате – самозалъгвайте се, че от днешното управление има и по-голямо зло. Ако не дай си Боже тези хора останат на власт още време и изпълнят ангажиментите си, поети пред задкулисието – наше и чуждо – малка утеха ще бъде, че опонентите ви за пореден път са се оказали прави.

Иначе – да, пътят отвъд това управление не е постлан с рози. Включително и заради това, че вие и съмишлениците ви ще продължавате да твърдите, че злокобните „десни“ свалили „лявото“ управление… И кое му е лявото? Сигурно афинитетът към латифундисткия тип олигархичен грабеж и към колониализма в путинов стил…

За да предотвратя повличане на разговора ни към канавката бих отговорил предварително на първия дежурен аргумент „ами онзи да не беше по-добър?“ Не, не беше – но това не е основание да крепим тези, днешните.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.   Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…