Кратко и ясно като бял ден разяснение за смисъла на борбата на студентите, на протестиращите

Една патетична и разгневена другарка не разбирала защо студентите протестират, щото, видите ли, у нас всичко било… бляскаво едва ли не; ето какво ми се наложи да й отвърна:

Битката на студентите, които протестират вече в отчаянието си по този начин, с окупация, госпожо или другарко, е за моралния закон, който трябва да вземе надмощие и да подчини на себе си всичко, в това число и другите закони, а най-вече да стане водещо начало на политическия ни живот, на демокрацията ни. Жалко е, ако не сте разбрала смисъла на тази борба на студентите, на протестиращите.

Те искат нещо просто, но съдбовно важно: искат морал в политиката, морал в живота ни. Искат да се спре аморализмът на управляващите ни. И да спрат беззаконията им. И да бъде пресечена арогантността на властниците. Искат всяко нещо да си отиде на своето място, а не всичко у нас да е наопаки.

Сфащате ли сега, любезна другарко или госпожо, за що става дума в този протест? Крайно време е да сфанете, щото заради такива чутури и кютуци, дето не схващат толкова прости неща, сме на дереджето, на което сме.

Аман от дървени „философи“ в тоя държава, които нищичко не разбират и само плямпат без да мислят! Аман от кратуни и от тикви!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Майко Българийо, какво ли те чака още, щом като такива презрени хаирсъзи като Бареков ги готвят да ти определят тепърва съдбата?!

Вчера, въпреки всичките си ангажименти – днес се открива съдебното дело, на което съм подсъдим за „неправилни мисли“ в моя философска книга; виж примерно това: Във Филипополис се открива безпрецедентен съдебен процес над блогър и философ, втори след Сократовия в духовната история на человечеството! – все пак можах да ида на „шоуто“ на Николай Бареков, което се проведе в центъра на Пловдив; в тази връзка искам вкратце тук да разкажа за впечатленията си.

Аз вчера в блога си подкрепих призива на Христо Марков повече пловдивчани да отидат да освиркат „своя именит и знаменит съгражданин“ Бареков: Призив към пловдивското гражданство да освирка днес наглеца Бареков – с добавка, касаеща непробудното хъркане на пловдивските студенти; впрочем, добавих призив и към студентите от ПУ да не се излагат да хъркат толкова непробудно и ето, на самото освиркване на Береков разбрах, че студентите в ПУ са започнали неговата окупация, което много ме зарадва! С групата, откликнала на този призив, отидохме на площада, където вече беше почнала да се разиграва невероятна сценка; таман отидохме, и Бареков, важен, надут и наперен като герест петел, откри шоуто си. Хайде да почвам да си разказвам впечатленията си, ще бъда кратък, щото след около час трябва да тръгвам за съда.

Първото, което ме впечатли приятно беше, че на площада имаше вече доста хора, които, със свирки, с вувузели, с тъпани и просто с възгласи дружно освиркваха „знаменития си съгражданин“, който, видите ли, вече щял да оправя не само себе си, а и целокупното ни свидно отечество! Застанах на удобна наблюдателна позиция, за да възприема начеващото се шоу; още от първите думи на Бареков обаче кой знае защо, че в съзнанието ми се появиха памятните образи на Дочоолу, Гочоолу, Данко Хаирсъзина, него лично го свързах, по необходим начин, с тия памятни образи, и това си остана до края на събитието; респективно, оказа се, че както си му е редът, организаторите си бяха довели тайфа от платени „поддръжници“, които скандираха такива заучени думи, че присъстващите, пък и зрителите по телевизията, да бъде излъгани, че гнусникът Бареков, видите ли, бил имал „широка народна подкрепа“. Биеше на очи, че тия „поддръжници“ и „фенове“ са платени, бяха им раздали и еднотипни лозунги и плакати, направени все в една и съща типография; също така ми привлякоха погледа разни там момчета-спортистчета, повечето с бръснати глави, които открито се подчиняваха на разпорежданията на началниците си, щукаха насам-натам, търсейки повод да набият някой увлякъл се да участва искрено в шоуто. Понеже съм с оперирана глава, в един момент се отдалечих от тия платени биячи, щото не ми се ще пак да ми разбият главата и пак да ида на нова операция. Дето се казва, парилият се духа супата много старателно.

Абе какво да ви казвам, аз на такова сборище скоро не бях присъствал; жалка работа, разните му там „представители на народа“, които, видите ли, „свободно“ и „непринудено“ уж се изказваха, кой знае защо все хвалеха пуяка Бареков, той щял да ги оправи и прочие гнусотии бълваха, а пък на сцената стояха разните му там „лидери“, дето главно се изказваха срещу ГЕРБ и Борисов, нищо че до вчера бяха все негови най-предани слуги и подлизурки. В един миг в главата ми даже, признавам си, ми мина следната скандална мисъл: щом такъв шут като Барекова, щом толкова мръсни уста като барековите (които също доскоро ласкаеха същия този Борисов!) сега така усърдно го хулят и плюят, и то пак срещу заплащане, разбира се, то по тази причина, по метода на контраста, на мен лично, току-виж, Борисов ще почне да ми става едва ли не симпатичен! Даже се запитах в този момент, в който долових такава кощунствена „мисла“ в ума си: дали пък Бареков, с оглед да вдигне подкрепата за Борисов, не прави тия шоута от типа „Данко Хаирсъзина“, щото по тази логика, наистина, повече хора, като се отвратят от Барекова, току-виж, ще почнат да обичат обекта на неговите плювни, именно същия този Борисов! Заболя ме главата в един момент от такива сложи конспиративистки мисли (аз иначе хич не си падам по тия умонастроения), и затова изгоних всички мисли от главата си и се отдадох на съзерцания на бушуващия пред мен спектакъл.

Установих следното: Береков не е нищо друго освен един скъпо платен провокатор, който изглежда е минал в услуга на най-злите и ретроградни сили (тук, разбира се, няма начин да не бъде съзряна ръката на Москва!), та да предизвика безредици и дори кръвопролития, да предизвика дори гражданска война; той сипеше какви ли не мръснишки гнусотии от микрофона; личеше си по интонацията на гласа, че тоя пезевенк няма никакво отношение към демокрацията, а просто е слуга на всеки, който просто плаща повечко. Гнусна работа! Питам се, дали ще има малоумници, които ще се фанат на въдицата му?! Питам се също и нещо друго: защо прокуратурата не вземе мерки да озапти тоя подпалвач на напрежение и на конфликти, дето обикаля страната с такава скъпа техника и пр.?! Огледах хубаво съоръженията, тировете, богатите устройства, с които разполагаше тоя шут, явно много, прекалено много пари инвестира някой в тоя шут, питам се обаче също колко ли му е акъла да инвестира тъкмо в нещастник като Береков, от който всичко живо вече се гнуси?! В един момент, като слушах изцепките му, установих, че взе да ми се гнуси дотам, че ми се доповръща; за да не направя поразия, се наложи да си тръгна към университета, за да видя какво правят там студентите. Толкоз. Още много мога да пиша, но ми е гадно да се сещам за крещящите тумби на площада. Майко Българийо, какво ли те чака още, щом като такива презрени хаирсъзи като Бареков ги готвят да ти определят тепърва съдбата?!

Като доближих университета, установих, че от преживената погнуса сърцето ми се разхлопа съвсем, наложи се да се откажа от идеята си да видя какво става вътре в него, а иначе отвън беше спокойно, един транспарант висеше високо над входната врата, значи има нещо, браво, а аз, вече зарадван, се отправих към автобусната спирка, за да бързам към дома си та да легна белким бясно биещото ми сърце се успокои някак.

Клипчето и снимките взаимствах от ТУК.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.
Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.

Кризата на нашата демокрация е нравствена: възможна ли е политика, правена с достойнство?

Всички сега говорят, че политиката трябвало да си върне нравствените основи, че политика и морал трябвало да бъдат неразделни, че кризата на демокрацията ни била най-вече морална и пр. Преди години аз пишех точно за това, а тогава ме определяха като „абстрактен моралист“, „морализатор“ и какъв ли не още, да не споменавам обидните етикети, с които ме облепяха. Сега обаче всички вече осъзнаха онова, за което съм писал толкова още преди много години. Изводът е: трябва навреме да бъдат слушани философите, а не когато стане късно! Ето една моя статия, писана все пак по-скоро, преди 6 години само:

Възможна ли е политика, правена с достойнство?

(Кризата на нашата демокрация е нравствена)

За тия 17 години преход видяхме и преживяхме какво ли не: и искрени възторзи, и велики надежди, и красиви илюзии, и много светла вяра, но също така и най-грубо излъгани чувства, и особено планини от низост, лъжи, подлост, малодушие, лицемерие, поквара. То не бяха коварни предателства, то не бяха гаври, то не бяха простотии – на всичко се нагледахме, и то донасита. Тези години, в които нацията се опитваше да стъпи на краката си, след като беше повалена през ония 45 години най-отвратителен комунизъм, бяха проверка на нашите нравствени сили, на способността ни да живеем достойно и човешки. В края на краищата се стигна дотам политиката да стане синоним на нещо най-мръсно и недостойно, а пък политиците – за които си знаехме и отпреди, че по начало са си… маскари и мекерета – напълно оправдаха тази констатация на Алеко, дадена им в подобни времена като нашето, но не чак толкова низки. Поради това, че им позволявахме да се издевателстват над нас, поради това, че не им дадохме отпор, поради това, че не показахме непримиримост, огромната част от “политическата класа” се самозабрави и си втълпи, че всичко й е позволено. Днес вече народът не може да я озапти и се чувства в положението на нейна жертва. Това е пределът, отвъд който не може да се отиде.

Изглежда проблемът ни като народ е в това, че ни е къса паметта, че бързо забравяме и че лесно прощаваме. Мърморим, оплакваме се, глухо роптаем, но нищо повече. Това е непростима наивност, за която си плащаме непрекъснато.

Ще дам само един показателен пример, защото ако се опитам да опиша всичко, никога няма да мога да допиша тази статия. Ето, да вземем Симеон. Той е емблематична фигура все пак. Едва ли на някой друг народът така силно е вярвал. Той беше “Царят”, изгнаникът, символът на Царство България и на едни по-достойни дни. Когато дойде за първи път, беше посрещнат като месия. Тогава да беше поискал короната, веднага щяхме да му я дадем. Но се оказа, че този човек няма такива идеали. Оказа се, че той няма никакви идеали. Подхвърли короната в калта по същия начин, по който преди това беше продал на аукцион ордените на дядо си: отказа се от нея, за да си вземе… имотите. Подло и недостойно, защото тази корона не е негова, тя е на България. Той дезертира от отговорността си. Закле се в… републиката, за да стане вместо Цар един… министър, сиреч чиновник (“министър” е латинска дума, която значи “чиновник”, “слуга на народа”?!). Величеството се оказа нищожество. Казват, че бил със… “социалистически убеждения”. Вярно е, нищо че е абсурд: и той като тях се развихри в “присвояването”. А взе властта в името на “новия морал”. Това е същото като една проститутка да вземе да претендира че е морален стожер. Но го избраха, и никой от избиращите го тогава не схвана, че е бил излъган най-гадно; разбраха го със закъснение.

В края на краищата докарахме нещата дотам, че синовете, дъщерите и внуците на цялото ЦК и на Политбюро от едно време днес са или премиери, или депутати, или шефове на Парламента, или Главни прокурори (Станишев, Живкова, Пирински, Велчев…). Или пък са най-проспериращи капиталисти, сиреч крепители на една управляваща олигархия. Агент от ДС с псевдоним Гоце пък ни е “демократичен” президент. Изглежда понеже по произход не е от комунистическата аристокрация, а е едно просто селско момче. Друго едно такова момче, също обаче агент на ДС (Сава), е бивш “марксистки философ”. Сега е провъзгласен за “най-успешния политик на прехода”. Негов е мандата на управляващата коалиция. Той също така, естествено, е “милионер в зелено”, направил безброй сделки в Парламента: продавал е там какво ли не за пари (само съвестта си не може да продаде: няма такава!). Но въпреки всичко е най-могъщ властник, пред когото всички треперят. Казва се Ахмед Доган. И понеже се казва така, се появи “Атака”, за да ни убеди в простата “националистическа” истина, че е непростимо турчин да управлява суверенна България. Забележете: в “Атака” не казват “той е ченге на комунистическата ДС”, а казват – “той е турчин”. Акцентът и нюансът са много важни. Това е тест за малоумници. Оказа се, че доста хора го издържаха.

Защо казах всичко това дотук?

Защото страшна вакханалия на аморалността тресе днес България и застрашава основите на българската държавност и на самото ни съществуване. Изглежда моралното ни чувство е притъпено до степента да не усещаме, че най-нагло се гаврят с нас. В Унгария една лъжа изведе гневния народ по улиците. У нас постоянно ни лъжат, лъжците ни гледат с бистър поглед, усмихват ни се мазно, лекичко примигват, но понеже плесница не последва, те бодро устремяват поглед към бъдещето си. Без морал и без нравствен усет един народ е застрашен да се превърне в стадо, което безмълвно се оставя да го стрижат и доят. Такова стадо издържа и на тояги. Нравствените унижения, не срещнали решителен отпор, предшестват физическите. Ако така продължава, самозабравилите се пастири ще развъртят и тоягите. Сидеров е готов да го направи, и една част от стадото вече угоднически блее, призовавайки този момент. Това е нравствен мазохизъм. Да изпитваш удоволствие от униженията е последната степен на моралното разложение.

Но има и нещо повече от това. Има един симптом, който показва, че може да се падне и по-ниско. Има един показателен елемент на сегашната ни ситуация на нравствена поквара, която показва, че сме на път да надминем и себе си.

Всеизвестно е, че винаги крадецът е склонен да вика: “Дръжте крадеца!”. Това е най-обикновено бягство от отговорност: ако номерът мине, щастието и ползата са несъмнени. Цялата тайфа от крадци, лъжци, мошеници, разбойници и… “манипулатори” на народната свяст – които най-нагло ни тъпчат по главите и даже вече кълцат сол там! – за да се представи за “чиста вода ненапита”, гръмогласно реве: “Костов е крадеца! Костов е лъжеца! Костов съсипа България! Костов е виновен за всичко!”. Пресата и всички медии припяват в хор този “морален вопъл”. Всички са чисти, само Костов е мръсен; той е “мръсникът”, те са “невинни ангелчета”. Това се повтаря вече десет, ако не и повече години. И ето че то се възприе от доверчивия народ. “Всички вече знаят”, че Костов е… “лошият”, а другите, които именно искат да си измият ръцете с него, са… “добрите”. Костов е “злодеят”, а останалите политици просто “милеят” за ограбения народ. Нормалният, неизвратеният в морално отношение човек обаче се пита: щом са толкова много и единни, щом се мислят за прави, щом са толкова силни, щом всички наши политици са така възмутени от “злодея Костов”, да не е… титан този Костов, та не могат да се справят с него?! Защо не го набутаха най-после в затвора, та да миряса най-сетне този народ – и тази политическа класа, съставена все от “нравствени младенци”?

Казвам това не защото съм “костовист”. Аз тук просто съм изследовател на една психология на аморалността, която ако не бъде спряна и развенчана, ще доведе до пълно израждане на нашия морален усет. Доказано е, че сме податливи на лъжи, че непрекъснато ни лъжат, а ние… издържаме най-стоически. Когато някой се оставя да го лъжат, лъжецът е в по-малка степен безнравствен: та той си е лъжец, нему “това е работата”, да лъже, той пробва и се надява да мине номерът. У нас лъженето, непрекъснато се убеждаваме в това, си е вече… “професия” и доходен “бизнес” даже. И краденето е професия, но то си върви в комплект с лъженето: първото без второто не върви, не става. Но особено е опорочен онзи, който – като са го лъгали толкова много – е изпаднал в такъв нравствен колапс, че не само не различава лъжата, не само се оставя да го лъжат, но и изпитва някакво извратено “морално удовлетворение” и дори перверзно удоволствие от това, че го лъжат. Лъжата у нас е на път да стане “нравствен” modus vivendi на живота ни. Дотолкова сме привикнали към нея, че вече едва ли не се храним само с лъжи. Истината в тази ситуация си остава абсолютно неразличима: лъжата е “истина”, а истината е… “лъжа”. Най-големият успех на нашата олигархия е, че успя да приспи нравственото чувство на огромни слоеве от нашия народ. Властта й в такава ситуация си остава незастрашена от нищо и произволът може да разиграва сатанинския си танц един вид безконечно.

И в тази ситуация на морална деградация не само на почти цялата политическа класа, но и на огромни слоеве от народа (наивността и малодушието на зрели хора не са дребен порок, те не бива да се извиняват и прощават!) в партията на омразния Костов един философ (проф. Калин Янакиев) има смелостта да заяви: губим, но за предпочитане е да останем с истината; това не е истинско поражение; истинското поражение е да не си с истината. Костов не само го чу и разбра, но и прие думите му безрезервно. Той заяви: “Тежката загуба роди силни чувства, които трябва вече да се превърнат в избор. Моят избор е ясен. Борбата и преследванията, които тя ми донесе, са се превърнали в моя човешка съдба. Аз не искам друга съдба, искам тази. Най-малко ще отстъпя под натиска на преследвачите, хулителите и клеветниците, които ме сподирят през последните 32 години от моя живот. Продължавам напред и ви призовавам да ме следвате. Не обещавам скорошно идване на власт или лично замогване. Обещавам ви смисъл. Обещавам ви достойнство, облагородено от дълбоки разочарования, но и от добри дела.”

Много интересна ситуация обаче се получи след това: цялата глутница от професионални оплювачи на Костов за миг загуби ума и дума. Замълчаха, безкрайно изненадани. Те такива думи не бяха чували. У нас никой в политиката не говори за… “смисъл” и “достойнство”. Омразният Костов ги каза обаче. Този човек продължава да вярва (независимо от ударите, които му нанасят всекидневно!), че е възможна политика, правена с достойнство. В днешната ситуация на морално разложение това е нравствен пример, който един ден ще бъде разбран и оценен не само от философите, но и от избирателите. Защото има една партия, която не залага на спекулацията с “народните чувства”, която заявява, че няма да лъже, която е говорила и правила разумни неща, и която е решена да продължи да ги говори и прави. В този живот има вечни неща, на които си струва да се заложи. Те не носят лесни дивиденти, те не могат да се “осребрят”, те не се мерят с пари, власт или слава. Но точно от тях зависи нашата човечност, благодарение на тях животът ни може да стане човешки. Такива неща са вечните идеи, носещи огромен смисъл за човека, идеите, благодарение на които можем да бъдем човешки същества. Това са идеите за истина, добро, достойнство, свобода, красота.

На тях именно залагат т.н. десни или консервативни партии. Днес за “десницата” у нас се води страшна битка; кандидатите са много; предчувства се, че там е “разковничето”, там е бъдещето. Олигархията иска да се намести и в “дясното пространство”, да се наметне с “дясно пардесю”. Безброй лъжци искат да бъдат признати за десни. Те също говорят за “истина” и “достойнство”. На Б.Борисов “моралните въпроси”, разглеждани на милиционерско ниво, са любима тема. Дори и Сидеров говори за такива неща, вдъхновен от руски пари. Но всички те говорят неискрено, лъжат даже когато говорят за истината. Те са неспасяем случай. По-голяма извратеност не може да има.

Кризата на нашата демокрация е нравствена и от нея може да се излезе само чрез връщането ни към устоите на самата нравственост. Иначе промяна не може да има. Вижте докъде доведохме нещата без морал. Поне това трябва да сме разбрали за тези 17 години. Когато народът се пресити от лъжи, когато душите закопнеят за истина, едва тогава ще се пропукат огромните стени от лъжи и наглост, в които се задушаваме.

И едва тогава ще започне края на злото, свързвано с нашата самозабравила се вече и изцяло покварена олигархия.

Ангел Грънчаров

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Ето как скастрих тази сутрин Бойко Борисов – щото не знае какво приказва!

Бойко Борисов – понеже вече с него сме „френдове“ във Фейсбук! – виждам, че е написал на страницата си в тази социална мрежа едно патетично, но странно и дори куриозно възванийце; ето какво е написал той и какво аз се наложи да му кажа, щот здравата се е изложил:

Искам изрично да подчертая, че всяка политическа партия, която се опита да яхне студентските протести, ще ги убие. Не трябва да се политизира енергията на тези млада хора, които се борят с порочните политически нрави и с искане за възстановяване на обществения морал. Именно затова считам, че студентите имат пълното право да искат оставката на правителството като използват всички законови начини и методи, но ГЕРБ не е разпространявала декларация в подкрепа на „Окупацията“, каквата информация се появи, и категорично осъждаме опитите за „пришиване“ на политическа окраска на студентския протест. Призовавам и всички останали политически партии да не се месят.

Написах му в тази връзка следното:

Ало, Борисов, драги политиканте, ти знаеш ли изобщо смисъла на думата „политика“ бре, та призоваваш да не се „политизират“ протестите на студентите?! Що не си замълча като не си наясно със смисъла на тази дума? как може изобщо да имаш претенция че си политик, а не знаеш смисъла на това, с което са занимаваш, именно смисъла на думата „политика“? Тия вно си нещо друго, но не политик, и дори сам се оценяваш за нещо друго, какво си тогава? Политикант ли си? Въжеиграч ли си? Менте-политик ли си, а, гиди душо невинна? Кажи де, що си? Или и ти не знаеш що си?!

Я го виж ти: призовавал всички политически партии у нас да не се били занимавали в с… политика! И с какво да се занимават тогава партиите бре? С гешефти ли? С далавери ли да се занимават? С контрабанда ли трябва да се занимават партиите според теб?!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.   Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…

Студенти от цялата страна, не се опозорявайте ако продължите да пасувате в този момент: подкрепете колегите си от СУ!

Професор: Когато университетът се събуди, правителствата падат (видео)

„Окупацията на студентите ще даде резултат”, заяви в „Здравей, България” проф. Георги Близнашки, преподавател в Софийския университет. По думите му това е един много важен сблъсък и е радостно, че младите хора са взели инициативата в свои ръце, след като се е видяло, че улицата губи мощ.

Според него важното е да се разбере, че този път хората търсят развръзка и тя трябва да е в полза на демокрацията.

„Студентите питат как да продължат с действията си”, каза проф. Калин Янакиев. Според него те са се възпламенили, след като са видели, че по площадите нищо не се е случило. По думите му, когато университетът се събуди, обикновено правителствата падат.

Според двамата преподаватели решението на Конституционния съд по казуса с Делян Пеевски е безумно и това е пробудило студентите. „Цинизмът на политическата ситуация в страната продължава въпреки стачките по улиците”, каза проф. Янакиев.

КРАТЪК КОМЕНТАР ИЛИ НЕЩО КАТО ПРИЗИВ, който написах във Фейсбук: Напълно вярно! Студенти от цялата страна, не се опозорявайте ако продължите да пасувате в този момент! Подкрепете колегите си от СУ! Дръжте се достойно в създалата се ситуация! Не бъдете малодушни: да си млад и едновременно с това да си малодушник е на смърт подобно! Равностойно е на духовна и личностна смърт!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и „народопсихологични“ комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.  Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.