Най-остроумната обида в историята

Експремиерът на Великобритания печели първо място в допитване за най-остроумна обида в историята, пише в. „Сега“, позовавайки се на „Дейли Мейл“. Най-високо е класиран отговорът на Чърчил на забележката на депутатката Беси Брадок, която го упрекнала, че е пиян. „Пиленце, вие пък сте уродлива. Обаче аз до зарана ще изтрезнея, а вие ще си останете урод!“ – отвърнал й премиерът.

В числото на най-остроумните обиди влиза още едно изказване на политика. Става дума за фразата, която той подхвърлил по адрес на лорд-пазителя на държавния печат, настояващ за незабавна среща с премиера, макар че вторият в момента седял в тоалетната. „Кажете му, че с две лайна едновременно не мога да се занимавам“ – заръчал Чърчил на иконома си.

Прочети повече ТУК.

КРАТЪК КОМЕНТАР: Понеже съм подсъдим, понеже срещу мен в момента е заведено съдебно дело за обида – това дело ще се открие на 29 този месец – та затова ми е интересно, че на Чърчил нищичко не му се е случило след тия обиди, въпреки историите са се случили в най-развитата демокрация на света. Моя милост, за разлика от Чърчил, се е изразила съвсем културно и галантно и затова ми е твърде интересно как ще реагира българския съд на моя случай. Всъщност мен ме съдят, понеже на някои властващи особи им е съвсем неприятна свободата на словото, от която се ползвам – и която е трън в очите им. Впрочем, ето един друг случай, ще ви го разкажа набързо, та да се посмеете.

Някакъв журналист бил осъден за това, че в своя статия нарекъл някаква баронеса „крава“. Осъдили го да плати не знам си колко голяма глоба. Щом съдията произнесъл присъдата, журналистът го попитал следното: „А подсъдно ли е ако човек нарече една крава „баронеса?“. Съдията рекъл, че не е подсъдно, но не е и остроумно. Тогава, сияещ, журналистът се спуснал към баронесата и на висок глас й казал следното:

– Поздравявам Ви, баронесо!

Излишно е да казвам, че това пак се е случило в Англия. Английската духовитост, както и да погледнем на нея, е ненадмината…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.   Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Всичко, що е за европейски път на развитие на България, всичко, що декларира, че е твърдо против евроазиатския, пропутинския път на нашето развитие, нему трябва да се подаде ръка!

Аз снощи бях на митинга на десните в Пловдив, който, както сега установявам, бил предизвикал толкова разноречиви коментари: Раздор! Реформаторите се озъбиха на Гърневски и ГЕРБ, също Гърневски: Лично аз водих разговорите, защо се отмятат?!, още Изненада: Реформаторският блок и ГЕРБ се обединяват в Пловдив. Той беше проведен под надслова „Не на комунистическата реставрация и на олигархичното управление!”; това именно беше изписано с големи букви на сцената. Аз дойдох да видя на място какво ще стане, да усетя, така да се рече, как вървят работите. Ще се опитам да представя възприятието си. Очакваше се Бойко Борисов да се изкаже, ама това не стана, както и да е. Ето какво видях и чух.

Направих си хубава разходка снощи привечер, често казано, за това излязох, а пък като дойдох на главния площад, пред Централна поща, видях групи гербоваци от околните селца, със знамена и плакати, което ме подсети за митинга (бях чел за него във Фейсбук). Е, рекох да присъствам, зер, блогър съм, да представя събитието в блога си. Като наближих площад „Стефан Стамболов“ чух музиката, пускана от уредбата, това бяха все старите знакови песни на прехода от комунизъм към демокрация, седесарските песни от 90-те години, като „Последен валс“, „Комунизмът си отива“, „Развод ми дай“ и пр.. Трибуната пък беше цялата в синьо, обкръжена красиво в сини балони, а публиката отначало беше доста оскъдна. В един момент митингът се отпочна, водещият обяви, че ще пее „синята кралица на демокрацията“ Богдана Карадочева, тя, милата, се появи на трибуната, както едно време; през 90-те си я спомням как пееше на подобни митинги, в най-тежки времена, описал съм в това в своите книги; е, сега, с появата й, сякаш отново се появи на площада оня трепетен и свободолюбив дух на 90-те, започна да витае наоколо и да стиска сърцето ми, горкото, а пък сълзите ми взеха да напират – щото аз съм доста емоционален човек. Богдана между песните каза и някои напълно уместни думи за това, че е потребно обединение на всички десни, че не трябва да се карат помежду си и пр., че се радва, че от Пловдив почва „всяко интересно нещо“ и т.н. Докато Богдана пееше, герберите още ги нямаше, те, кой знае защо, са чакали на централния площад, и се появиха доста по-късно, скандирайки оставка; присъединиха се към митинга; получи се един символически момент, към нас, традиционните десни, се присъединиха „новите десни“, именно от ГЕРБ. Прочее, пропуснах да кажа, че преди да започне митинга, видях тучното тяло на брата на Петър Стоянов, именно на Емил Стоянов, който нищо чудно да е финансирал тази инициатива; това напълно е възможно.

Като си изпя песните Богдана – а най-много ми хареса и тоя път нейната песен за самотното сърце, ето тази песен:

а пък след нея тя си изпя и онази, другата, толкова знакова за демократичните сили песен:

в един момент, докато още я пееше, тя покани политиците, да се качат на сцената, ала на сцената се яви само Гърневски, и една дама, която не познавах (тогава ми мина на ума, че нещо не е наред около митинга, но както и да е); изпя се песента, Гърневски също се включи да пее, доколкото да развали песента, както и да е де, казвам това, щото се провикваше да надвика даже самата Богдана. Както и да е, в един момент се отпочна самият митинг, Гърневски си произнесе, както му е редът, една пламенна реч, както в ония, в митингите за свалянето на Жан Виденов, тогава обаче той беше кмет. Впрочем, видях, че сегашният кмет Толев така ли се казваше, все му забравям името?) стоеше на пет метра от мен, заедно с някакви мутроподобни граждани или бодигардове, не знам какви бяха. Гърневски призова за обединение на „десните партии“ и също така да идем на национален митинг в София на 9-ти ноември, деня, в който падна Берлинската стена, щото у нас берлинските стени на комунизма още си стоят непобутнати, с което аз лично съм съгласен.

Докато Гърневски говореше – а силен момент от речта му беше нахвърлянето му срещу червения олигарх Георги Гергов, който бил заявил, че щял да „смаже“ десницата в Пловдив и се бил заканил да направи града червен – та докато Гърневски си произнасяше словото, забелязах, че някакъв мутроподобен индивид с дебел врат протестираше „Тоя там да слезе от сцената!“, щото, видите ли, той лично не могъл да го понася и щото бил „разединявал“ десницата; както и да е, този същият отиде да каже и на кмета Толев (сега проверих в Гутъл, Тотев се казваше кмета!), да, та тоя същия каза и на Тотев мнението си, а пък Тотев сви рамене, сиреч, нищо не може да се направи, нека Гърневски да си каже думите все пак. Както и да е, след Гърневски думата не беше давана на никой друг политик, а се даде микрофонът на Васил Найденов, който си изпя няколко от своите хитове – и каза няколко думички и той да единство и обединение. През цялото време имаше една групичка от активно протестиращи, с тъпани, свирки и вузувели, те бяха колкото са пръстите на двете ми ръце, обгърнати със знамена, даже един техен представител по едно време се качи на сцената и произнесе кратко слово; истината е, че протестиращите трябва да бъдат подкрепени от гражданството, пък и от партиите, та да постигнат нещо, иначе няма как да стане; иска се единодействие; това също е крайно време да се разбере.

Докато пееше Васил Найденов се разходих сред хората да видя що за индивиди подкрепят ГЕРБ, интересно ми беше. Забелязах доста неща, които сега ми е неудобно да споделя, за да не излезе, че плюя по гербоваците, а не ми се ще да разединявам; та ще си запазя впечатленията за мен; е, ще кажа най-главното си впечатление, аз съм искрен човек: направи ми силно впечатление това, че тия хора са предимно едри в телесно или във физическо отношение, сред тях имаше доста млади, включително и дами, личеше си, че са дошли организирано, а не спонтанно, всеки сам да е решил, тук-там сред тях имаше организатори, които се грижеха за ентусиазма, ала той, трябва да се признае, беше твърде слаб; чувстваше се известно напрежение; ясно се забелязваха индивиди с властолюбиви лица, които аз вече инстинктивно ги надушвам; те са най-опасните, щото за едната власт са способни на всякакви поразии; такива лица, за жалост, забелязах доста сред митингуващите от ГЕРБ, пък и от другите групички, няма защо да крия, че и сред политически активните хора сред старите десни партии има доста от този човешки тип.

Групата на старите десни или на гражданите си стоеше отделно, по-близо до трибуната, а гербоваците бяха зад езерото, един вид самото езеро ги разделяше, с водата и с фонтана си, и на мен ми хрумна, че това нещо има голям символически смисъл: както човек не може да прецопа езерото, за да иде на другата му страна, така и двете части на десницата сякаш са капсулирани, строго отделени, между тях стоят доста големи различия. И ме обуяха в този момент разни мисли, но по едно време се улових, че разсъждавам ето как: всичко, що е за европейски път на развитие на България, всичко, що декларира, че е твърдо против евроазиатския, пропутинския път на нашето развитие, нему трябва да се подаде ръка, щото работите са сериозни, ако не го сторим, ако не се обединим, горчиво ще съжаляваме после. Тази мисъл, сочеща ясно разделителната линия в обществото ни в този исторически момент – политическите сили, дето са за европейско развитие на България, които са за ценностите на Европа, против ония, които са за евроазиатщината на Путин, на олигархията и на кагебистката мафия – тази мисъл ме кара да съм склонен да преглътна обединяването с всички, включително и с ГЕРБ, и то всичко да се прави именно за доброто на България, за нейния просперитет. В политиката чисти и стерилни варианти няма, налага се да се правят доста компромиси, но то е оправдано ако се прави в името на една по-висша цел, тогава тия компромиси са добро: щото човешкият потенциал на нацията, и то най-добрата му част, а това, безспорно, е дясномислещата му част, трябва да се обединява; иначе сме загубени, – ако продължаваме да се делим и да мерим кой е „по-по-най“ и пр.

Сектантството е вредно в този момент, тъй ми се струва, независимо от толкова възвишените му подбуди. Разбира се, пълно доверие между различните крила на десните сили, дето се декларират за такива, не може да има, но частично доверие е крайно потребно. А един ден те ще трябва да се споразумеят и за общо управление на страната, ясно е, че нито ГЕРБ, нито Реформаторският блок могат да получат пълно мнозинство сами по себе си, ето, налага се да се обединяват, ала след изборите, след като се е видяло кой каква подкрепа има; аз съм за такова една взаимодействие, в него няма нищо лошо – за да се изтръгне страната ни от прегръдките на руската мечка, в които сега се задушаваме.

Ето такива мисли си мислих по времето на митинг-концерта – той беше повече концерт отколкото митинг – и си тръгнах общо взето оптимистично настроен. Това исках да кажа. Бъдете здрави и хубав ден на всички!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.
Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.