За най-големият жив срам на българската журналистика

Из Лъжливото журналистче

От Иво Инджев

Чух тази сутрин по официозната ТВ7, че е срам за журналистиката Сашо Диков да разполага с документи в защита на президента Плевнелиев, които (вероятно) са му дадени от самия Плевнелиев. При други обстоятелства може би щях да се съглася. Но хайде да си припомним кой и какво наистина олицетворява срама за българската журналистика в тази корпоративна война…

Срам е да се правиш на журналист, защитаващ какви ли не ценности – от Българската православна църква до свободата на словото – след като си показан в цял ръст да пееш цинизми и да се държиш неприлично с нещо дървено, стърчащо от гащите ти, което тикаш в устата на подобни същества от женски пол.

Срам е да врещиш сватбарски „Да живее БПЦ!” в националния телевизионен ефир, сякаш си на мач и славиш любимия си отбор.

Срам е да защитаваш президента (Първанов) от един журналист, който току що си е загубил работата заради зададен въпрос за имотното му състояние и отгоре на всичко да участваш в задочната разправа с този журналист в същата тази телевизия.

Срам е да призоваваш своя кумир, главния секретар на МВР Бойко Борисов, да не се церемони с някакви си закони, а направо да арестува наред всеки, който му се вижда престъпник.

Срам е да късаш вестници в поверения ти корпоративен ефир само защото те са свързани с конкуренцията – па макар и тази конкуренция (също) да няма ангелски образ.

Срам да е да участваш в управленския натиск срещу въпросните медии със системно омаскаряване на техните собственици, а после да се криеш и да „забравиш” този срам в момента, когато операцията по обслужването на властовия шантаж приключи успешно с продажбата на въпросните издания (неизвестно на кого и до днес).

Срам е да заплашваш протестиращи земеделци, че лично ще им палиш тракторите и ще им режеш гумите, защото ти пречели да идваш спокойно на работа.

Срам е да се подмазваш години наред на силния човек в държавата, с когото свойски си мериш мускулите в студиото си (нали ти е кумувал в кметския си кабинет, що да не фамилиарничиш гордо пред публиката), а в мига, когато силният стане слаб – да му скачаш с двата крака върху главата.

Срам е да се поливаш с френско шампанско в курорт за милиардери в Сан Тропе и най-безсрамно да си публикуваш снимките по гол търбух (за народа глух, както казва Радой Ралин), след което цинично да се хилиш от екрана с аргумента, че можеш да си го позволиш.

Срам е да се къпеш в богатство, придобито от журналистически слугинаж.

Срам е точно такъв богаташ да застава в позата на говорител на бедните, угнетените и беззъбите.

Срамно е да спускаш на подчинените си списък със забранените за показване в поверената ти телевизия български коментатори, след което да си измислиш предаване със заглавие „България без цензура”.

Срамно е да се наричаш „бивш журналист” само седмици, след като за стотен път си заявил от екрана на поверената ти телевизия, че си най-великият журналист в България.

Срам е да си участвал многократно в полицейско-прокурорските акции с изпреварващи и съпътстващи телевизионни колаборации по поръчка на предишната власт срещу посочени и посечени от нея лица, а след това да искаш прокурорите да ти обърнат внимание на призивите да арестуват същите онези поръчители на предишните ти слугински изяви.

Срам е с всичко това да срамиш журналистическата професия.

Срам е точно такъв човек да се прави на разобличител на когото и да било, защото раницата на срама на гърба му е пълна с такова зловоние, че всеки нормален човек би предпочел да стои далеч от него не само със запушен нос, но и със запушени уши.

Срам е да надграждаш лъжите си с нови лъжи: най-напред Плевнелиев бил прал пари, после вината му се оказа „рушвет”, преформулирана след това в обвинение за плащане в брой по сделка с имот (и т.н. до пълното самоомаскаряване на приносителя на цукалото с лъжи).

Срам е да си лъжливо журналистче, което изпълнява вълчата заръка да крещи „вълк, вълк в кошарата” с цел никой вече да не вярва на алармената система, каквато би трябвало да е журналистиката срещу глутницата, наденала златното руно на своя храненик.

Срам е името му да бъде споменавано тук, поради което ви го спестявам.

P.S. Ако може да понесете още по темата, ето за какво конкретно става дума: Безумни инсинуации на Бареков

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.   Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Споделям изцяло тия мисли на Огнян Минчев за политическата ситуация у нас

Споделям изцяло тия мисли на политолога Огнян Минчев за политическата ситуация у нас:

… има една корпоративно-търговска общност, която притежава мощна медийна група и която в момента контролира властта в България. Тя допринесе да се формира този тип правителство, което действа в момента.

Тя допринесе да се формира този тип правителство, което действа в момента. Президентът остана единствената независима институция, която има определена международна легитимност.

Волен Сидеров се командва дистанционно (от Москва, бележка моя, А.Г.). Един от хората, които могат да командват Местан и Станишев, е Ахмед Доган, а него също има кой да го командва.

Президентът вижда как в страната се осъществява преврат, с брутална акция по време на деня за размисъл се подменя вотът.

Огнян Минчев

Виж Огнян Минчев и Андрей Райчев се сблъскаха заради президента

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Мораториумът за земята е като крематориум за онзи къс хартия, който ни присъедини към Европа

Мораториум като крематориум

Автор: Иво Инджев

На 14 юни наглостта на властта провокира българските граждани, опитвайки се да натика в гърлото им Пеевски.

Гражданското общество, задушавано методично години наред, не само даде признаци на живот, но изригна, отхвърляйки задушаващия парцал.

Днес, с гласуването на невъзможния за преглъщане от ЕС удължен мораториум върху продажбата на европейска земя в България, българският парламент повтори 14 юни, но в европейски мащаби и контекст.

Някой ще остане на улицата.

Този път това няма да са непременно обичайните българските демонстранти, поставени сега в неудобното положение да бъдат обвинявани в „чуждопоклоничество” от триумФирата, БСП и ГЕРБ.

Двуличният триуФират даде фира по европейска линия чрез триумфа на антиевр(оп)ейската „Атака”, чиито депутати направо танцуваха казачок в пристъп на русофилски патриотизъм от факта, че се превръщат в законодатели на евразийския план за откъсване на България от Европа.

На улицата ще се окаже Сергей Станишев, изритан като пес от шефския му партиен пост в ЕС, споходен в това отношение (рано или късно) от “десния” Борисов, когато десногледите в Брюксел осъзнаят на кого са заложили.

Този удължен мораториум е като крематориум за онзи къс хартия, който ни присъединява към Европа – огън, на който си грее ръцете Путин, чиито поданици вече са изкупили стотици хиляди имоти в България.

КРАТЪК КОМЕНТАР ОТ МОЯ МИЛОСТ: Изцяло споделям тезата на г-н Инджев. Просто защото казва самата истина. За жалост, точно така стоят нещата – както пише той…

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Принципно или безпринципно ще демонизираме, ще персонализираме и ще се борим срещу мафията?!

На страницата във Фейсбук със заглавие Призив: Да демонизираме! прочетох един много верен и смислен коментар, който ми се ще да стигне до повече хора, в това число и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ; ето по тази причина го публикувам в блога си; негов автор е г-жа Nina Gospodinova:

Седи, седи и на магарето чуш казва (І)

В онлайн изданието “Свободен народ” прочетох озадачил ме материал по повод репликата на господин председателя на ДСБ Радан Кънев, самата тя произнесена в отговор на неуместното изказване на Иван Костов от вчера (20.10.2013 г.), уви бързо станало известно всекиму в татковината, че и далеч извън нея.

В статията прави впечатление непоследователното отношение на Радан Кънев към корелацията принципен-конкретен или личностен, intuitu personae. Даже направо ми боде очите, понеже знам за господина Кънева, че е сполучил да придобие нужното образование, щото да не може, дори много да му се иска, или пък изнася в определени моменти, да допуска или поддържа подобни досадни смислови и терминологични неточности в изказванията си като юрист, толкова по-малко пък като ръководител на политическа сила.

Ще приведа тук и следните три цитата от най-горе посочената статия:

“Реформаторският блок не се интересува от персоналния образ на Делян Пеевски, а от публичната му роля”.

“Реформаторският блок се изправя „принципно” срещу мафията…” (Нищо че никой не може да се изправи принципно срещу мафията – може да се изправи конкретно срещу определени нейни представители, практики, сфери на влияние, източници на приходи, защитници и пр. Всъщност, да се изправиш „принципно“ срещу мафията е все едно… просто да не се изправиш – т.е. да се изправиш, ала неизвестно срещу кой!)

„Отношението към ГЕРБ е дълбоко персонализирано, а при нас отговорът винаги е принципен. Никой не се интересува от нашето отношение към ГЕРБ като цяло, а към отношението ни към лидерите Борисов и Цветанов”.

Е тук вече, ще скоча и ще попитам господин Кънев: принципно ли му е отношението към ГЕРБ или е персонализирано, защото ако е принципно, то не би могло да зависи от конкретните личности на Борисов и Цветанов?!? Би зависело именно от принципи, посредством които биха се реализирали интересите и демократичното бъдеще на България. И как тъй никой да не се интересувал от отношението на ДСБ към ГЕРБ като цяло? Та аз познавам повече от тридесет човека, които на последните избори гласуваха за ГЕРБ именно заради липсата на отношение на ДСБ към ГЕРБ като цяло и/или заради подчертано негативното отношение към лидерите на тази партия конкретно.

Нека сега да обобщим – като е за мафията и за Пеевски – ДСБ може да не персонализира и да не демонизира конкретни личности (по Костов) или проблеми (по Кънев), т.е. да поставя въпросите на принципна – обща – нога. Щом дойде думата за ГЕРБ, тутакси проблемите следва да се конкретизират, сиреч персонализират, респективно демонизират. Нямам думи!

Обаче грешката ще излезе вярна. Закъсали сме я и с принципите и с конкретиката, и с общото и с частното, и тъй нататък.

А, Радан Кънев седи, седи и на магарето чуш казва! Егати принципите, егати ръководството…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.
Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.

Прекият път към пълното орезиляване на един човек преминава през даването на всекидневни телевизионни интервюта

Една максима, до която стигнах напоследък, гледайки как някои хора (нови, млади и надеждни председатели на десни партии, водачи на протести, бивши представители на блогърския елит, сиреч, все бивши кандидати за славата и пр.) се изявяват всекидневно по утринните предавания на телевизиите, т.е. преживяват мнимия триумф най-после и те да станат, видите ли, „медийни звезди“; та гледайки на екрана на телевизора самодоволните, сияещите от нежност физиономии тия хора почти всяка сутрин, стигнах най-накрая до следния извод:

Прекият път към пълното орезиляване на един човек преминава през даването на всекидневни телевизионни интервюта…

Съобразно тази констатация е възможно да се направи и един друг извод: пътят пък към възвръщането на достойнството на този същия човек, дето е сполетян от ненадейна телевизионна слава, минава през това да добие куража един ден да почне да отказва тия телевизионни интервюта.

Да, обаче има ли някой сред тия кандидати на славата такава колосална душевна сила, че да може да откаже поне едно телевизионно интервю?

Аз не вярвам, че има някой с такава колосална душевна сила… на такива подвизи изглежда никой нашенец не е способен… изводът от това е… всеки нека сам да се сети…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.