Еманацията на същността на българския проблем „яхна“ студентския протест

Студентите хванаха мечката за рогата

Иво Инджев

Новина на деня: Преподаватели и студенти от седем университета ще протестират, Снимка: в. “Дневник”

Доживях! Доживях да видя еманацията на българския проблем, свързан с нашето минало и въоръжената му сянка над днешния ни ден, синтезиран в лозунга “Свобода или СССР”, да “яхва” студентския протест!

С този лозунг ние, “старите”, които искаме демонтиране на главния символ на лъжата в центъра на столицата ни, протестирахме от самото начало на протестите.

Младите, които ни поканиха на среща и лекция по темата в окупирания СУ, поеха щафетата по пътя към истината.

Много пъти сме си говорили, че позорният монумент на лъжата ще отиде в музея тогава, когато студентите го забележат от прозорците на университета – защото е ясно, че на онези от парламента, над чиито глави войникът на Сталин също размахва заплашително въоръжената си лъжа, нямат нищо против да векуват в сянката на лъжата.

На символично ниво това вече се случва – символика срещу символика.

Бъдещето е на прогледналите млади.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.   Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…

Размисли около снощното шествие на протестиращите студенти и граждани в Пловдив

Колкото и да не ми се занимава повече с игричките на притиснатите бюрократи-администратори (на ръководни позиции) от т.н. „сфера на образованието“, ми се налага да надмогна отвращението си и да коментирам т.н. Отговор на Инспектората на МОН по повод на моя жалба. Аз вече писах, че този документ е чудесен знак на времето, в което живеем: един човек като мен е дръзнал да възроптае, да протестира срещу нередностите, оплакал се е на висшестоящото ръководство, то уж е направило „проверка на сигнала“, а пък след това жертвата, в случая моя милост, е обвинена за единствен виновник на… собствените си разочарования, понеже, видите ли, била имала „фантастична представа, нямаща нищо общо с реалността“! Да, обвинен съм в този сюблимно-паметен документ, видите ли, че си… фантазирам, сиреч, че „всичко си е наред“, дори нещо повече, че „всичко си е бляскаво“, че „проблеми никакви няма“, а пък аз, видите ли, щото съм бил имал „неверни представи“, бил съм си измислял всичко, представяте ли си до каква тънка гавра прибягват наште родни бюрократи, за да циментират окаяното статукво – и своето несъмнено всевластие?

Марионетката на олигархията Орешарски, срещу когото сега активно и всекидневно протестират съвестните и свестните граждани на България, не е единственият наглец: под него йерархията е прогизнала от наглост, щото именно цялата система е порочна, а пък нейните типични представители са навързани като свински черва и се подкрепят така, че господството и векуването им във властта са едва ли не циментирани. Ето защо борбата ни трябва да е срещу ония принципи, на които е основана цялата порочна система. Те разклатят ли се, цялата система ще рухне, иначе всичко ще си остане навеки непробиваемо. Аз това и правя, и то не от вчера. Документирам етапите на пътя, по който вървя, щото в преживяното от мен се съдържат ценни поуки за ония, които тепърва ще тръгнат по същия път.

А такива хора, които не се примиряват, които не са склонни да капитулират и да дезертират от своите духовни и граждански отговорности, все още не са много, но те ще се увеличават. Ето затова пиша по тия въпроси, това е нещото, което ме вдъхновява. Моята епохална битка с образователната бюрокрация – крепителка на античовечната система в тази най-важна сфера на живота ни – която водя от десетилетия, няма начин да не даде добри плодове в съзнанията на ония, които тепърва ще тръгнат по същия път. И които вече са обречени да победят. Аз работя за укрепването на духа на тези бъдещи борци, които, прочее, вече са по улиците, сред протестиращите студенти. В тази връзка, преди да продължа, преди да разкажа как смятам да постъпя в създалата се ситуация на моята персонална война с арогантната бюрокрация, ми се ще да кажа нещо, което е особено важно.

Фотограф: Bulgariautre

Вчера бях на протеста на студентите от ПУ „П.Хилендарски“, отидох пред централната сграда на университета (в който преди години съм работил като асистент, в който започна моят професионален път във философията в далечната 1985 г.), отидох, за да подкрепя студентите-окупатори на сградата – и да участвам в обявеното шествие из града. Отидох да видя какво ще стане, понеже съм и нещо като „човек-медия“, хем съм блогър, хем издател, хем какво ли не; аз се шегувам понякога, че съм „проспериращ собственик“ на цяла една „медийна империя“, аз съм нещо като… Дилян Пеевски, ама с обратен знак, не прогресирам като него, ами тъна заради изданията си в пълна мизерия. Издавам, знайно е, и свой вестник, именно в-к ГРАЖДАНИНЪ, и свое списание, именно философското списание ИДЕИ, имам своя персонална телевизия (видеоблог и разни канали за споделяне на видео), абе какво ли не имам, сиреч, законно мога да се нарека „медиен император“. И свое издателство на книги имам, всичко си имам. Е, подробност е, че сам съм всичко, ето, сам съм и репортер, затуй отидох да отразя събитието в своите медии; но най-важното е, че отидох там просто като гражданин, който подкрепя протестиращите студенти. Ще ми се тук да кажа, да ви предам впечатленията си.

То това шествие беше обявено заради достойното отбелязване на Деня на будителите, а пък аз, бидейки човек с „будителска“ по естеството си професия, философ, писател, учител и пр., ми се щеше да видя и колцина от колегите ми ще дойдат там; интересуваше ме също кои представители на т.н. „академична общност“ в ПУ ще дойдат да подкрепят студентите си в този час. Нали гледате как е в СУ, най-видните и талантливи професори на СУ, като Калин Янакиев, Цочо Бояджиев, все философи, Огнян Минчев, кой ли не още, са на всяка проява на протестиращите свои студенти, подкрепят ги от все сърце, та ми се щеше да видя кои от видните представители на Пловдивския университет, които познавам от времето, в което и аз работех в този университет, ще дойдат да подкрепят студентите си. Е, не дойдоха, дошлите преподаватели от ПУ, които дойдоха (и които познавам), се брояха на пръсти, а най-знаменитите, тия, дето придават облика на този университет, не дойдоха. Иначе са навсякъде, и то на най-предните места, а ето, сега не дойдоха. Имам предвид професорите О.Сапарев, А.Карталов (философ), Н.Балабанов, знаменития бивш депутат Младен Влашки, другите звезди на този университет, нито една от тия звезди, представяте ли си, не дойде да подкрепи студентите си! Което много говори, много показва, то красноречиво потвърждава една моя отколешна констатация, която ми се ще в в този момент да изтъкна, и тя е: Пловдивският университет „П.Хилендарски“, за жалост, ето, 24 г. след промяната, продължава да е още една същинска непоклатима крепост на комунизма! Снощи тази моя констатация беше потвърдена по недвусмислен начин от елита, от академичния, с извинение за думата, елит на този същия университет. С неидването си да подкрепят протеста на своите студенти този т.н. елит показа най-категорично колко е елит и колко е, най-вече, академичен. Щото академичността, всъщност, не е друго, а свободолюбие. Щом няма свободолюбиви хора сред елита на този университет, академичността му е в окаяно положение. Точка по този въпрос.

Студентите, неподкрепени от своите професори, са осиротели, са нещо като сирачета. Но те, милите, бидейки в тази крепост на комунизма, пак протестираха, пак бяха намерили сили да бъдат верни на дълга си. Е, не бяха толкова много, както трябваше да бъдат – имам предвид активната група окупатори, които, като излязоха под ръкоплясканията на публиката от вратата на университета, бяха към 30-тина души – но пък явно бяха качествени; момичета и момчета, младежи и девойки, те през цялото време задаваха, както и подобава, тонуса на протеста, и то така искрено, че такъв стар боец като мен, който е участвал в много протести и демонстрации от зората на демокрацията у нас (когато повечето от тия млади хора още не са били родени!), не можа да се сдържи и се разчувства: една буца се появи в гърлото ми и стисна сърцето ми още в първия момент, като ги видях, а пък на няколко пъти по време на шествието сълзи напираха в очите ми; аз съм човек, който е емоционален, който много силно преживява такива неща – щото за мен поривът на младите към свободата е нещо много вълнуващо! Този порив, който усетих снощи, ми говори, че тази наша страна България не е обречена на комунизъм, както провъзгласи навремето една примерна служителка на олигархичната система, която в момента, доколкото ми е известно, е на престижна държавна служба заради заслугите си. Както и да е, да не философствам много, а да си завърша „репортажа“.

Та значи излязоха студентите-окупатори, под ръкоплясканията на гражданството, което беше дошло да ги подкрепи, прочетоха се няколко декларации, пък после тръгнахме на шествие по Главната улица, както си му е редът. Доста студенти бяха дошли да подкрепят протестиращите активно окупатори, общо взето в демонстрацията преобладаваха значително младите хора, което е радващо. Сред тях забелязвах лицата на много мои бивши ученици, което особено ме радваше и сгряваше. Преподавал съм им философия и гражданско образование, явно все на нещичко съм ги научил. Дори и един ученик, на който и сега преподавам, беше дошъл, дойде при мен и ме поздрави, това също много ме зарадва. Излишно е да казвам, че колега, имам предвид от гилдията на философите в Пловдив, аз на това шествие не забелязах. Явно и в тази гилдия сърдечните почитатели на комунизма хич не са малко. Представяте ли си такива на какво пък са научили своите възпитаници?! Страшна работа! Ето, не се чудете защо повечето от младите днес са апатични, не знаещи на какво да вярват. Техните възпитатели носят вина за това.

Щото малко трябва да се направи, та да загори огъня на свободолюбието в душите на младите. Но как да загори, като повечето от възпитателите и учителите из нашите училища изглежда друго не правят освен да гасят този огън?! Положението в тази сфера, както се казва, е тежко, но има и още „по-добра“ новина: заплашва да стане съвсем отчайващо! Ако този път не победим, ако не прекършим ината на комунистическата и ченгесарска олигархия, дето тероризира страната и нацията, горко ни! Повечето от тия млади и качествени хора, които протестираха и крещяха за промяна, за това, че искали си бъдещето, крещяха тоя народ да се събуди най-после, крещяха сънародниците ни да се осъзнаят, да, повечето от тия хора, в случай, че този път не прекършим ината на слугите на олигархията, след това ще си вземат торбичките и ще напуснат тази наша тогава наистина обречена на комунизъм страна. Дано това този път не стане, а какво ще стане, зависи от нас самите, от никой друг! Ако сме твърди, ще победим, покажем ли малодушие – сме загубени!

ОЩЕ СНИМКИ

Та шествието мина по Главната – Боже, в колко много шествия, живи вериги и демонстрации и пр. съм участвал в тия изминали години все по тази Главна улица! – доста хора се събрахме, краят на демонстрацията не се виждаше по едно време, което много радваше сърцето ми! След това отидохме и блокирахме един основен булевард в града, носещ името на Цар Борис Трети Обединител. И кръстовището при Чифте баня биде блокирано, а след това се отправихме по бул. „6-ти Септември“, където завърши пред Паметника на Съединението. Тук се изказаха няколко студента, пък след това моя милост си тръгна за дома, а шествието продължи по обратния път, та студентите-окупатори да се върнат в сградата на Университета.

Това е моят репортаж от снощното шествие. С друго намерение бях почнал да пиша този текст, но ето какво се получи, разбираемо е, че се получи това. Ще публикувам написаното в блога, пък другото ще го пиша отделно. Приятен уикенд ви желая на всички вас, горди, свободолюбиви и будни граждани на България – и си останете верни на себе си, на онова, което ви прави човечни! Кое е именно то вие знаете добре. Да живее човек несвободно – това просто не си струва усилието…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.