Ще се освободим ли някога от неканените си „освободители“, от освободителите ни от самата свобода?

Из Българските изводи от руския аншлус спрямо Украйна

Автор: Иво Инджев

От самото си възкръсване от петвековното небитие България започва да се бори да се еманципира от Русия и да се откупи (включително с репарации, сякаш Русия е воювала срещу българите, а не срещу Турция) от обсебващата й патерналистичност (ако позволите да се изразя меко по отношение на бруталната руска намеса в българските дела).

Освобождаването от освободителите, твърдо решени да останат тук и да ни освобождават вечно от каквото си поискат, дава временни резултати при управлението на Стамболов, когато младата ни държава постига наистина сензационни резултати в развитието си. Освободила се не просто от освободителката, но дори и от официални отношения с нея, България учудва света с темпове на прогрес, които дават основание да бъдем наричани „японците на Балканите”. Впечатлената Европа не просто забелязва България, но и буквално я спасява (за пръв и последен път) от неприкритата заплаха от завръщането на руската окупация, надвиснала с демонстрация на военна сила по заповед на руския император Александър Трети, решен да накаже непокорните български неблагодарници, дръзнали да се обединят въпреки руската забрана.

През 1886-та година в цяла Европа избухват демонстрации в защита на заплашената от руска окупация млада България. Особено активно протестират социалистите в в Дрезден и в славянофилската по онова време Чехия. Британският премиер лорд Солсбъри държи в Лондон пламенна реч в защита на българската независимост, заплашена от руска инвазия. Това вбесява руския император Александър Трети до степен да допусне руска военна интервенция в Индия, за да отмъсти на британците.

Руският флот се натъква през 1886-та на единодушна европейска дипломатическа канонада и е принуден да се отдръпне от българските брегове. Руската окупация се отлага. Злопаметната империя осъществява целта си чак през септември 1944-та, обявявайки война на България, с която е поддържала до момента дипломатически отношения, без никаква необходимост от военна гледна точка.

Империята продължава да ни освобождава и след това: от амортизирания Тодор Живков, от непослушния (по въпроса за българската собственост на газопреносната система) Жан Виденов и от направо отвратителния за дядо ни Иван премиер Иван Костов, който не позволи на руски самолети да използват българското небе, за да освободят Косово от намерението му да се сдобие с независимост.

След като се освободи от Иван Костов чрез рокада с царската си пешка, Кремъл разигра и останалите фигури по българската политическа шахматна дъска. Обяви шах с троянския кон Станишев, пат с офицера Борисов и нареди нова рокада със завръщането на изпитания троянски кон под ореховата сянка на двойната коалиция, държана под постоянна заплаха от кворумна Атака по източния фланг.

Днес България е отново разкрачена между Изтока и Запада, но в по-неприлична поза от украинската. Защото поклоните към Русия тук изглеждат някак доброволни, самопредлагащи се.

В Украйна има 30 процента руско население и огромни руски съседски интереси. Войната между прозападната и проруската нагласа на украинците има видими параметри. България обаче дори не граничи с Русия и без да има руско малцинство (засега) има сто процента проруско мнозинство в управлението на страната. На този етап Европа, почти както в края на 19-ти век, ни спасява от пълна победа на руския натиск, като ни приютява в ЕС, където Москва не иска да допусне Киев.

Руският абсурд с определянето на украинската сензация като предопределена изненада е предупреждение от рода на германското нахлуване в Судетите и присъединяването на Австрия през 1938 г., с което Хитлер е дал заявка какво очаква мекушавата Европа, ако не бъде спрян навреме.

Време е да се определим и да започнем да се държим като съюзници на онази част от света, към която принадлежим според договорите, които сме сключили. Защото капитулацията на България, която предаде Украйна с присъединяването си към проекта „Южен поток”, замислен като антиукраински шантаж, даде своя принос за руската политика на аншлус спрямо Украйна.

Дано това е ясно на онази преобладаваща част от българите, които искат оставката на днешното правителство и на предателското спрямо прозападната ни ориентация парламентарно мнозинство. Защото вековното колонизаторско инвестиране в българската пета колона ще доведе в противен случай поредния резервен ешелон на руското влияние на власт в София, без значение как се казва руската пешка на българската шахматна дъска.

И понеже непрекъснато ни натякват, че сме длъжници на Русия за нашата свобода, нека поне веднъж ни бъде „позволено” да припомним, че Европа ни е спасявала от руска окупация. Имаме прецедент, от който да се поучим, както и актуално украинско предупреждение за безцеремонността на руския блицкриг, от които да си извадим изводите в защита на всичко, което все пак сме постигнали през този измъчен четвърт век на преход от статута на безгласна съветска колония към равноправен член ЕС и НАТО.“

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.