Най-подходящото място за протести в името на свободата ни е пред и срещу паметника на благодарността за съветската окупация

Четвърти украински фронт

By Иво Инджев

Заслужава си човек да прочете цялата статия, но аз тук, за читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ (имам личното разрешение на г-н Инджев за това) ще подбера някои акценти, някои най-силни места от нея:

На фона на събитията в Украйна, които все по-основателно оправдават термина „революция” – при това с обратен знак на болшевишката злоупотреба с него – дори и неизкушените от политиката се питат какво не ни стига на нас българите да проявим подобна решителност за окончателна раздяла с метастазите на съветското ни наследство.

Няма ли тази вълна да стимулира нашия стремеж към свобода или все така ли ще си останем примирени да сме „освободени” от Трети украински фронт, наложил по заповед на Сталин окупация на България през септември 1944-та, която под разни скрити форми продължава и днес да ни притиска на европейското дъно?

Защо, по дяволите, по аналогия с Киев (а вече и в много други градове на Украйна) у нас не нахлува Четвърти украински фронт – днес в София, утре и в други градове? …

… Тук, противно на класиката в метода на анализа на базата на актуалните факти, стигаме тромаво, но неизбежно до новината на деня – до радикализацията на студентския протест чрез повторната окупация на Софийския университет.

Не чух някой да е формулирал подобна теза, но нямам съмнение, че дочувам в това отчаяно действие тъкмо тътена на Четвърти украински фронт, макар да е малко вероятно той да доведе до „всенародно въстание” у нас.

Най-големият тактически успех на досегашните протести, гражданските и студентски, беше породен от… безличието. Ще ме прощавате, но е така. Дори и в моментите, когато известни личности участваха в протестните шествия в София, всеки един от тях внимаваше да не му бъде вменен опит да „се възползва”, да „яхне” протеста…

… Без делегиране на авторитет, който да поведе протестите, тази студентска крачка напред отново ще увисне над бездната на безразличието, на която властите разчитат като на спасителен ров около обсадената им крепост.

Знам, че аналогиите ми за Четвърти украински фронт ще бъдат пратени (най-вече чрез премълчаване) на Четвърти километър, но аз така си пиша, като лудите. Както си говоря от години, че най-подходящото място за протести в името на свободата ни е пред и срещу паметника на благодарността за съветската окупация.

Унизеният от близостта на този паметник университет е в тежко противоречие с посланието на съветската окупация, която, оставена да се перчи на воля, се присмива в своята недосегаемост на студентската окупация отсреща.

За разлика от Народното събрание или Министерския съвет, символът на българското раболепие пред лъжата няма работен ден. Направо си проси честта да обедини желаeщите да протестират срещу днешната власт, която не само пази денонощно осветената си светиня, но и огради фундамента й с телена ограда – да не би някои да оскверни най-милия символ на петата колона и нейното правителство.

С телената си ограда властта на петата колона издаде най-големите си страхове. Трябва ли да монтират и картечници, за да прогледнем като украинците?

Ако не съм бил ясен досега, да го кажа направо: щом търпим лъжата за окупацията като наше освобождение, не бива да се надяваме окупацията на свободната университетска територия да ни освободи от каквото и да било.

Р.S. Четвърти украински фронт е съществувал реално като номерация и пак е бил командван от маршал Толбухин, но в случая употребявам понятието като метафора на надграждането в светлината на украинските събития и на съветската претенция да сме били “освободени” от Трети украински фронт.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Заповядайте в Дискусионния клуб – вашето мнение има значение!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Кой? Кой? Кой не иска свали правителството с референдум и то веднага? Защо? Питайте и вие!

Под публикацията със заглавие Софийският университет отново окупиран!!! Браво, немалодушни млади хора! един коментатор е написал интересен отзив, който решавам да публикувам отделно с оглед да бъде прочетен от повече хора; ето какво пише този човек и гражданин:

В отговор на Иван Бояджиев, написал: „Напълно подкрепям и се гордея с тези младежи!“

Похвална непримиримост на студентите, но това няма да свали тези дебили. Никаква форма на мирен протест няма да ги свали. Децата са наивни и се надяват, че имат насреща хора с европейски ценности. Тези не са такива и биха ги размазали от бой ако не бяхме членове на ЕС. Вече смятам, че единствения сигурен начин това правителство да падне е да му се спретне един бърз референдум с въпрос – „Искате ли заедно с Евроизборите да се проведат и предсрочни парламентарни избори“. Смятам, че нужните 500 000 гласа за задействане на процедурата могат да се съберат само за 1 седмица и то само в София.

Оттук нататък има два добри за варианта – или народа печели референдума категорично, или БСП уплашени, че на референдум ще лъсне трагично ниската им подкрепа в обществото, се съгласяват на избори 2 в 1 „на сляпо“. Не знам, какви висши интереси в опозицията досега са пречили да се организира досега този референдум и то при сигурен положителен изход.

Подкрепата за антиправителствените протести през лятото достигаше до 80% и не вярвам сериозно да е спаднала, въпреки внушенията на червенобузите социолози.

Защо? Кой? Кой? Кой не иска свали правителството с референдум и то веднага? Питайте и вие!

Написа: Стефан

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.

Главният проблем за постигане на най-добро управление: как мнозинството от демоса да подкрепи най-добрите?

Охлокрация (на старогръцки οχλοκρατία, от οχλος – тълпа и кρατος – сила, власт) – власт на тълпата.

Какокрация – от думата κακος (лош), сиреч, власт на лошите, при такава форма на управление на власт идват тъкмо лошите от гражданите.

Какистокрация – на гръцки κάκιστος е „най-лош“, сиреч, власт на най-лошите.

Плутокрация – на гръцки πλουτος — богатство, κράτος — управление) – власт на богатите; не се уточнява обаче за богати с какво, за надарени с какво става дума; подразбира се: богати с пари; олигархията пък е власт на малцинството. Тя е разновидност на плутокрацията.

Демокрация – от гръцки δημοκρατία или „народовластие“, управление на народа от самия народ; няма друг начин да се осъществи това управление освен чрез налагане на волята на мнозинството от този народ; това става чрез избори, в които побеждават тия, които са най-много, побеждава партията, която спечели най-много гласове.

Да, обаче демокрацията неизбежно се изражда в охлокрация и пр., във власт на лошите и на най-лошите, щото мнозинството от народа няма как да подкрепя най-добрите, то подкрепя или посредствените, или все по-лошите.

Аристокрация (от гръцки ἀριστεύς, най-добрите, κράτος, власт, могъщество) – това според Платон е най-доброто управление, понеже най-добрите според днешните разбирания са хем най-умните, най-кадърните, най-честните, най-разбиращите, най-компетентните, с две думи казано: най-мъдрите, най-разумните; такива ако управляват държавата ще бъде в най-добри ръце и неминуемо ще просперира.

Да, обаче има един основен проблем: как в условията на демокрация мнозинството ще подкрепи най-добрите? И то при положение, че най-добрите, първо, винаги са малцинство (те са елит), второ, хората от това мнозинство няма как, те харесват и изпитват доверие именно към себеподобните си, сиреч, към посредствените и пр.; мнозинството подкрепя такива като самото себе си.

Ако някои измисли начин как мнозинството може да бъде убедено да подкрепи най-добрите, т.е. ако се свържат предимствата на аристократичното управление с тези на демокрацията, тогава именно и ще възникне най-добрата, идеалната форма на държавата.

Знайно е, че Платон е написал ето тия думи: „Докато сегашните царе не започнат задоволително да философстват или докато философи не се възцарят човешкият род да не чака края на злото“ (цитирам по смисъл). Имал е предвид ония, които са т.н. духовен и интелектуален елит на обществото, не просто технократите (в днешното разбиране, или експертите), а в един по-широк смисъл, именно хора с богати душевни и духовни качества (не просто умствени, а и нещо повече от това, мърди, разумни хора, именно богати като личности, в духовния сисъл; дори следва да са надарени с практически качества и способности, воля и пр., т.е. разбира се в случая един елит в най-широкия многоизмерен, най-вече личностен смисъл.

Та да се върна на най-главния въпрос: как обикновените и т.н. „прости“ хора да бъдат убедени да подкрепят в едни избори най-добрите, не „по-добрите от лошите и най-лошите“, а тъкмо най-добрите, сиреч най-добрите от добрите? Това е най-трудното: подобното се привлича от подобно. А най-добрите, най-кадърните, най-умните и пр. винаги са малцинство; мнозинството от човеците са всякакви, най-много сред тях са посредствените, но има и твърде много глупаци, наивници, простаци и т.н., ако вярваме на Шопенхауер, който не е имал високо мнение за мнозинството от човеците; но в мнозинството все пак не са най-добрите или поне що-годе добрите; по тази причина и злините сред човешкия род няма особена надежда да престанат някой ден.

Пътят според мен е един: образование, просвета, личностен растеж, духовно обогатяване на младите; този според мен е верният път – за да израсте едно ново поколение, което ще е в състояние да подкрепи във властта тъкмо най-добрите, най-способните. Аз вярвам в това и за това работя. Работя вече 30 години на нивата на родното образование и училище…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Софийският университет отново окупиран!!! Браво, немалодушни млади хора!

Софийският университет отново окупиран (обновена в 4,10 часа)

Софийският университет отново е окупиран. Окупацията този път е пълна. Няма да се допускат дори служители на администрацията на територията на Алма Матер.

Окупацията е извършена от група, която е различна от Ранобудните студенти. Почти никой от главните действащи лица тази вечер не е сред познатите окупатори от октомври.

Исканията обаче са същите – оставка на правителството, разпускане на парламента и избори 2 в 1 през май. Освен това те настояват и за освбождаването на проф. Димитър Токушев. Малко по-късно към исканията им бе добавено и това за оставката на ректора проф. Иван Илчев.

Окупацията е била обявена малко преди полунощ. Студентите, които са я извършили, са се скрили в Ректората по-рано през деня. Късно вечерта те успели да заключат сградата отвътре. Освен охраната и няколко служители, в университета по това време бил и зам.-ректорът проф. Румен Панков.

Първоначално той се опитал да ги разубеди, обяснявайки им, че акцията им е безсмислена, а след това приел няколко студенти на преговори в кабинета си. Малко по-късно той е поканил всички студенти в зала 1 и по-време на тази среща е имало по-високо напрежение.

В същото време, малко преди 2,00 часа след полунощ, охраната заключи вратите. Така студентите, които са вътре не могат да напуснат сградата, дори и да свалят веригите, с които са заключили вратите на Ректората.

.

В Университета продължават да пристигат студенти, които да подкрепят втората окупация. Зад двора, точно да бариерата, са паркирани две полицейски коли. Засега полицаите не се намесват.

Активистите, които са окупирали университета, декларират, че подкрепят каузата на Ранобудните студенти и ще осигурят условия за провеждане на предварително планираните кръгли маси. Те канят и всички лидери и поддръжници на Ранобудните, начело с Ивайло Динев, надявайки се на общи действия срещу властта.

Студентите, окупирали университета, призоваха всички свои колеги, прреподаватели и съмишленици, които ги подкрепят, да се съберат в двора на Ректората в 6,00 часа. Причината за този призив е мълвата, че рано сутринта полицията ще ги атакува. Според непотвърдена информация това ще стане по молба на ректора, с което тази акция ще е на ръба на закона за академичната автономия.

Продължаваме да следим всичко, което се случва в Ректората.

СНИМКИ ОТ СЪБИТИЕТО:

КРАТЪК КОМЕНТАР:

Браво, смелчаци! Браво, свободни млади хора! Дерзайте! С Вас сме! ДОЛУ ПРЕСТЪПНАТА БКП И ВСИЧКИТЕ Й МУТАНТИ! ОСТАВКА! ИЗБОРИ!!! ДОЛУ МАФИЯТА! ПРОКРЕМЪЛСКИ КАГЕБИСТИ, СВАЛЕТЕ РЪЦЕТЕ СИ ОТ БЪЛГАРИЯ!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.