Долнопробна кагебистка пропаганда срещу западния избор на България

Руски филмов кукиш показа лицата на българската пета колона

By Иво Инджев

Пропага(н)ден филм за\срещу България, с автор Дария Асламова, продуциран от „Комсомолская газета” и наречен „България умира тихо”, съобщава на желаещите да чуят и видят българската пета колона в персонализиран вид основните г(л)адни тези на съветско-руския реванш, застъпвани от петата колона в България.

Във филма липсва само емблематичният за петата колона главен символ на имперското доминиране и раболепната му местна подчиненост, декларирана във фундамента на паметника с позлатените думи на благодарност към съветската окупация, обграден в момента с телена ограда срещу „народната любов” в центъра на София. Този пропуск е толкова невероятен, за да е случаен, че чак поражда близката до фантастиката надежда в Кремъл да са решили да жертват невъзможната защита на стърчащия стилизиран Сталин в центъра на една (все пак) европейска столица. Паметникът също толкова знаково НЕ беше посетен от Путин през януари 2008-ма, когато той поднесе цветя на други, близки до този агресивен символ на СССР и неговата „победа” над коленичилата пред Червената армия България исторически места в столичния център в радиус от стотици метри.

Филмът започва с отвратителното позоваване на авторитета на един покойник като символ на днешна българска драма, който няма как да се защити от злоупотребата с неговото име, защото изгоря в буквалния смисъл на думата. На гърба на Пламен Горанов, лумнал преди близо година в пламъци пред общината във Варна, авторката гради грамадата от внушения за нещастията на „някога проспериращата” (като съветска колония) днешна прозападна България, „пропускайки” да каже, че тъкмо алпинистът Пламен Горанов, като форма на протест срещу политиката на Кремъл, е българинът, наденал цветни качулки на главите на съветските каменни войници в града.

Надарена с торба фактологически оборими лъжи, наследени от съветско време, Дария, мимоходом (за кой ли път!) умножава повече от десет пъти жертвите на руската армия във войната с Турция 1877-78 г., обявявайки ги за 200 000 хиляди (т.е. за приблизително толкова, колкото е бил съставът на цялата воюваща императорска войска).

Тази грозна хипербола, противоречаща на претенциите за благороден освободител жест, висеше и на входа на храма „Ал. Невски” в София. След развенчаването й (от руски учени, цитирани в книгата ми „Течна дружба”!) беше премахната без много шум и там сега можете да прочетете уклончивата истина за благодарността към „хилядите” руски воини.

За по-автентично, съветско-руските пропагандни тези са артикулирани във филма единствено и само от говорители с българско гражданство. Нито един руснак няма в кадър (освен авторката, застанала на фона на „Ал. Невски”, където вече я няма претенцията за надписаните като в пиянска кръчмарска сметка 200 хиляди жертви, но кой да чете, когато има комсомолска задача да лъже)!

Няма да назова нито едно име на говорителите на руския интерес с българско гражданство, за да не бъда обвинен, че съставям „списъци” на типичните представители на петата колона. Но е факт, че в 28 минутния филм няма нито една опонираща гледна точка – нито една. Не е дадена думата на нито един намек за някаква друга истина, освен застъпената от застъпниците на петата колона.

От екрана, ту сълзливо, ту с гняв, ту с подигравка (срещу днешна „прозападна” България) се леят заклеймяващо познатите ни антизападни опорни точки, които в най-чист и откровен вид познаваме от изстъпленията на „Атака”. В случая поотделно и в дует те се леят от устите на известни личности с подобни разбирания, но с други роли, за да формират общата картина: България е поробена от Запада, от САЩ най-вече и по тази причина си няма вече нищо свое, тъй като всичко й е отнето от „гладния капитал” (по израза на Дария Асламова).

Естествено, нито един от говорителите на руския интерес не споменава интересния факт, че тъкмо Русия източва от десетилетия смъртоносно България чрез една търговия, в рамките на която гигантската страна продава стоки за десет пъти повече пари на малка България, отколкото някогашният съветски сателит е обречен да предложи на не особено дружелюбния руски пазар. Той, също като българския, е залят от чужди, предимно западни стоки за потребление, но пропагандата на Кремъл не смее да вмени този факт като злодеяние на Путин и режима му, неспособен да нахрани най-богата на природни ресурси страна в света със собствено производство. (Прочети ДО КРАЯ >>> в блога на автора)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…

Съществува безгравитационната Вселена, паралелна на нашата: успяха ли физиците да докажат съществуването на Бог?

Още ли се съмнявате, че Вселената ни е холограма?

Японски физици доказаха с изчисления достоверността на сензационната хипотеза

Всички ефекти и частици материя, които наблюдаваме във Вселената, може да се окажат само проекция в една своеобразна холограма. Едновременно с нашата, съществуват и други Вселени с повече или по-малко измерения, а това, което не се връзва във физичните теории, може да бъде приписано на хипотезата, че Вселената е холограма.

Тази сензационна трактовка се появява през 1997 година от устата на аржентинския физик-теоретик Хуан Малдасена, привърженик на теорията за струните на квантовата гравитация. Той свързва феномена „дупка на червей“ с квантовото заплитане чрез холографския принцип. Това е опит математически да се съчетае квантовата физика с Теорията на относителността. И да се направи стъпка към така наречената Теория на всичко.

Японци доказаха математически холографския принцип, според който гравитацията в нашата Вселена е следствие на вибрация на струни. Те пък са проекция на безгравитационна Вселена с едно измерение.

Според хипотезата на Малдесена гравитацията възниква от безкрайно тънки вибриращи струни и следователно към нея може да се подходи от гледната точка на съвременните квантови теории. Тези струни (които заменят частиците), съществуващи в девет пространствени и едно времево измерение, може да са обикновена холограма – проекция, идваща от другата Вселена. Вселената източник трябва да има по-малко измерения и да е безгравитационна.

Научните среди приеха благосклонно мислите на Малдасена, тъй като теоретично той обяснява различните ефекти с вече известни причини. Да, шокиращо звучи наличието на няколко измерения, но това пък обяснява странното поведение на елементарните частици или гигантското струпване на галактики. Въпреки всичко обаче, тази хипотеза трябвало да бъде подкрепена с неоспорими математически доказателства.

С доказването на „холографската хипотеза“ се заема екип японски физици с ръководител Йосиф Хиякутаке от университета Ибараки. Двете научни публикации по темата – за квантовата черна дупка и за паралелната Вселена, могат да бъдат открити на сайта arXiv.org.

Хиякутаке изчислява вътрешната енергия на черната дупка, разположението на нейния хоризонт на събитията, нейната ентропия и много други свойства на обекта, предсказани от теорията на струните. Анализирани са и ефектите, предизвикани от така наречените виртуални частици, които периодично се появяват в пространството.

Втората разработка е посветена на изчисленията върху вътрешната енергия на безгравитационната Вселена, която е с по-малко измерения и е източник на холограмата на Вселената, която ние виждаме. И двете публикации се вписват идеално в модела на Малдесена и си съответстват хармонично.

„Мисля, че изчисленията са направени абсолютно точно“, казва авторът на хипотезата, който не е участвал в разработките на японците. За съжаление верността на това твърдение не може да бъде проверено експериментално.

Учените нямат никаква представа какво да направят, за да докажат съществуването на безгравитационната Вселена, съществуваща паралелно на нашата. Но те са убедени, че математическите изчисления са достатъчно убедително потвърждение на сензационната теория. Теорията на струните е опит да се обедини Общата теория за относителността и квантовата теория по математически път.

Малдасена отбелязва, че нито една от моделите на вселени, изучавани от Хиякутаке и неговите колеги, не прилича на нашата. „Космосът с черни дупки съществува в десет измерения, осем от които образуват сфера.

Паралелната безгравитационна Вселена е с едно измерение и нейните многобройни квантови частици повече приличат на идеални пружинки или на хармонични осцилатори, прикрепени един за друг“ — казва Малдасена.

Въпреки всички съмнения, на пръв поглед толкова различните вселени, чиято проекция е нашето звездно небе, в математическите модели се оказват на практика идентични. Това означава, че всички гравитационни ефекти, наблюдавани днес в Космоса и в обикновения живот, могат да бъдат обяснени с квантовата теория за паралелна плоска и бегравитационна Вселена.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.