Моето възражение на една лява душа, която се оплаква в блога ми, че било нямало у нас „читава лява партия“; тя пише ето как, а пък по-долу е моето възражение:
„Хората с леви убеждения сме вкарани в ъгъла – поради липса на читава лява партия ще се наложи да избираме между БСП и АБВ.“
Ангел Грънчаров каза: Нима Гоце не е читав ляв бе, Колю? Откъдето да го погледнеш, все е ляв! Същото важи и за Серьожка Дмитрич. Това е положението. Друго ляво не може да има. Лявото е все аморално, все е извратено. Ний затуй сме десни хора…
Й. Й. каза: Партийните „ляво“, „дясно“, „център“ не висят във въздуха, а са реални ориентири в политическото пространство на съвременната демокрация; фундаментът на това пространство обаче е гражданското общество. Та у нас понастоящем не само че няма читава лява партия, но няма дори възможност за каквато и да било читава партия (и политически живот): защото отсъства фундаментът: властващо гражданско общество, чието достатъчно основание е прословутият морал в политиката. И ето как кръгът на самообуславянето на демокрацията се затваря. Т. е. демократичният импулс следва да дойде изотвътре, изот самите нас, самото общество. А по-горе г-н Грънчаров употребява термините „ляво“ и „дясно“ в по-широк смисъл: дясно мислене = гражданствено мислене; ляво мислене = тоталитаристко мислене…
Под „власт на гражданско общество“ не се разбира количествена, т. е. плебисцитна, изборна власт, а качествена, сиреч власт на моралното обществено (и респ. лично) съзнание срещу сдушваческия, уреденческия манталитет. Плебисцитната власт днес у нас е тъкмо на „лява“ основа (по смисъла, който г-н Грънчаров влага) – аз бих я нарекъл скотска…
От БСП нагло и умело спекулират върху този факт: че 85% от българските граждани били леви – вярно, ала само дето не иде реч относно граждани, а относно люде (народ), които „се водят“ граждани. Слагаческата, „лявата“, хрантутническата социология (Райчев, Колев, Пиргова и пр., отврат) тържествено и демагогски отговаря: ами българският народ е суверенът, няма по-голям от него! Българският народ, казвам аз, ТРЯБВА да бъде суверенът и се състои в заветите на нашите възрожденци, не в комунистическите и безродни пастири и тяхното народоподобно стадо!
Не Господ е категоризирал – в широк смисъл – политиката за лява или дясна. Кои през XII-XIII в. в Италия са леви или десни – гвелфите или гибелините? Аз бих казал, че гибелините са протогражданствени, а гвелфите – ретрофеодални. Партиите (на съвременната демокрация) не са измислени (от „дявола“): пораждат се в съдбовния ход на развитие на Новото време. Самата гражданствена доктрина (Хобс, Лок, Русо, Кант и т. н.) бива израз на същия ход…
Човешкото (обществено) съществуване е несъстоятелно без аксиология (та аксиологията е гарантът на вечността в историята); а с Новото време естетиката отстъпва място на етиката (за добро и/или лошо: и дотолкова Ницшевата естетика се обявява отдъд добро и зло, назовавайки борджианската политика за „велико напразно“, изпусната възможност)…
Основният проблем днес на България не е икономически, а етически (и съм напълно солидарен тук с г-н Грънчаров). Останалото би било нищо повече от марксизъм, идеологическо израждане, социалистическо (в широк смисъл) кланяне към икономическия господ…
Гениалният социолог Макс Вебер показателно озаглавява своята велика книга ето как: „Протестантската етика и духът на капитализма“. Не може да има капитализъм без етика. Нашето не е капитализъм, а посткомунизъм, скотщина. Отсъства въобще политическо пространство и затова „ляво“ и „дясно“ са взаимозаменяеми като етикети върху бутилки с фалшив алкохол…
Живковистката наивна теза на (иначе искрения) Велизар Енчев „БСП и едрият капитал“ се снема в етатистката (и също живковистка) трактовка на политолога Иво Христов (дълбочината на Христов се обезценява в отсъствието на гражданска визия): виж Бездарието на политическия елит: Защо мразим политиците на прехода?
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…
ДИСКУСИОНЕН КЛУБ 