Винаги има смисъл да показваме и да разобличаваме неуморно мерзавщината на мерзавците

В подписката до г-н Павел Станчев, главен изпълнителен директор на bTV Media Group, в която група граждани искат с оглед на някакви морални причини или основания да бъде възстановено предаването „В десетката с Иво Инджев“ – до този момент са се подписали 192-ма човека; това наистина е малко. Ако съмишленици бяха препоръчали на своите приятели (примерно във Фейсбук) да подкрепят подписката до бТВ, вероятно щяха да се подпишат много повече; но това не се случва. У нас такива неща като солидарност в името на някакви по-възвишени, идеални подбуди, за жалост, трудно се получават. Затова и сме затънали до шия в пълната деморализация на живота ни, от която се задушаваме, в която скоро ще се изпоудавим – стига да продължаваме да се държим все по същия абсурден начин.

От друга страна си мисля, че тъй като тази инициатива има най-вече нравствен смисъл и цели да подсети ръководството на тази медия, че много е сгафило и че има шанс да поправи, пък макар и със закъснение, гафа си, т.е. ние, подписалите, просто им напомняме, че гафът им не е забравен, та с оглед на всичко това ми се струва, че бройката на подписалите все пак няма, по принцип, особено голямо значение. Щото и 1000, и 5000 човека да се подпишат, пак едва ли това ръководство на бТВ би се поддало на такъв натиск; разбира се, липсата на широка гражданска и медийна подкрепа ще им даде оправданието, че проблемът е пренебрежим, но това не е така.

Аз се замислям дали да не взема, предвид развитието на работите около подписката до бТВ, въпреки всичко на ръководството на бТВ колкото се може по-често да им бъде напомняно за този казус, примерно замислям се дали да не се обърна към подписалите петицията с призив сами да я изпратят от своите имейли на имейла на ръководството на бТВ; ако този имейл на бТВ дневно бъде затрупван, да речем, със 100-тина писма с едно и също искане за възстановяване на предаването „В десетката…“, дали това пък няма да им поне вгорчи поне малко живота? Дали да не предложа на хората, дето подписаха подписката, често, да речем, през ден-два, да повтарят изпращането на писмото си, пак да пращат все същия текст, но с добавка: „Ало, какво става, защо така гузно мълчите? Няма ли нещо да кажете за свое извинение? Не ви ли е малко неудобно да се държите като гузни мерзавци?“ И прочие.

Казват, че капката с постоянството си можела да пробие камъка, е, в такъв случай дали не е разумно и ние да пробваме такава една тактика? Моралното предимство на възмутените от поведението на бТВ граждани и моралната убогост на ръководството на бТВ, което така гузно мълчи, ако се демонстрират публично и по-настойчиво едва ли не всеки ден, може да им вгорчи живота. И все някак ще им повлияе. Тия, дето се държат недостойно и страхливо, много се плашат от това да се шуми около основанията и примерите за тяхното недостойнство. Колкото по-често обаче се напомня за недостойнството им пред колкото се може повече хора, толкова по-неприятно ще им става. А това, знае ли се, може да им повлияе в посока на някаква промяна към по-добро.

Ако те самите, имам предвид мерзавците и недостойните, не се променят, то обаче напременно ще се повлияе на самите граждани, на които често ще им бъде напомняно за подлостта на въпросните ръководни медийни мерзавци, дето за да угодят на Първанов, сториха преди време онази същата мерзост. А това все е нещо, това съвсем не е малко.

Така ми се струва, може да съм наивник, но така разсъждавам. Има все пак смисъл да се правят подобни неща, които поне показват, че нямаме намерение да се примиряваме с безчинствата на мерзавците. Че не сме се примирили и че няма да се примирим. Това изобщо не е малко. Има смисъл нещо да се прави, щото иначе, ако нищо не правим, мерзавците съвсем ще се разпищолят. Те са се и разпищолили де, въпросът е, че трябва да почнем да им напомняме, че така не може, че така няма да им позволим да продължават.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…

Писмата, които си обменихме с г-н Иво Инджев по повод петиция на граждани до bTV с искане за възстановяване на неговото предаване

Предлагайки съвършено самостоятелно идеята да се напише нещо като петиция от граждани до ръководството на bTV с искане за връщане на предаването „В десетката с Иво Инджев“, аз много добре съзнавах, че поставям самия г-н Инджев в твърде сложна ситуация; понеже съм импулсивен човек, скоро написах самия текст на въпросното обръщение, предложих го за обсъждане в блога на г-н Инджев, а пък като видях, че работата по този начин ще се протака прекалено и ще загуби ефекта си, без да губя и минутка публикувах текста на обръщението до ръководството на bTV под формата на петиция на съответното място. Скоро след като почнаха да се подписват хората под петицията, без да изчакам да се съберат повече подписи, аз изпратих по имейла текста на петицията до главния мениджър на bTV, а също така и направих видео, в което прочетох текста – тъй като му хрумна, че нищо не пречи да изпратя това видео в рубриката „Аз, репортерът“, с оглед да се получи известна гласност (Току-що разбрах обаче, че моето видео, тъй да се рече, е било цензурирано, т.е. е било хвърлено в коша, явно са го възприели като „безинтересен боклук“.)

Чувствах се обаче през цялото време доста неудобно пред г-н Инджев тъй като предприех всичките тия неща, които несъмнено го касаят, един вид на своя глава, без дори поне да го попитам дали не възразява да намесвам името му в такава една история; но аз се водех от някакви си свои идеални, ценностни подбуди и предположих, че г-н Инджев ще ме разбере и ще ми прости „самоуправството“; ала неудобството, некомфортността си оставаше. Днес обаче получих имейл от г-н Инджев, в който той ми представя своето отношение към твърде особената ситуация, в която аз, на своя глава, го вкарах с въпросната петиция, която за мен е нещо като „акция“, да я наречем така, на граждани, на представители на гражданското общество. Ето какво ми пише г-н Инджев, текста на писмото му е много интересен – тъй като показва ония черти на характера и морала на големия наш журналист, които го отличават от други и то доста шумни „герои на нашето време“, които напоследък дори заявиха гръмогласно някакви политически претенции, бидейки вдъхновени от „славния пример“ на недоразумението Волен Сидеров; след писмото на г-н Инджев можете да прочете и моя отговор до него:

Здравейте, господин Грънчаров,

Благодаря Ви за подкрепата и инициативата да организирате подписката.

Дължа Ви обяснение защо до момента не реагирам с позиция, макар да съм сигурен, че и сам се досещате за деликатната ситуация, в която се намирам.

От една страна е извън съмнение, че споделям общата част от Вашата аргументация, но в същото време няма как да се присъединя към комплиментарната й страна. И без това ме дебнат да се изявя като „нарцис“, поради което тактиката ми е да не помагам на желаещите да получат „доказателства“ за самовлюбеност от моя страна.

Честно да Ви кажа, водещата причина да не реагирам на този етап е желанието ми да мога честно да кажа (при всяко едно развитие на ситуацията), че става дума изцяло за гражданска инициатива, а не за някакъв опит за манипулиране от моя страна – като за изпросена подкрепа, например.

За мен е важно да мога да гледам в очите хората и да твърдя това. Не е достатъчно за самоуважението да можеш да твърдиш за себе си нещо, което не може да бъде оборено (защото няма доказателство за обратното). Както при изневярата: има хора, за които няма проблем, щом не могат да ги хванат, но за други е водещо да ЗНАЯТ, че не лъжат, когато казват на любимия човек, че не му изневеряват.

Извън емоционалната аргументация има и прагматична страна на въпроса. Ако действително тая някакви надежди за нравствен реванш, за мен все пак по-силната позиция е да бъда поканен, а не да се моля на въпросната телевизия. Евентуално „рязко движение“ от моя страна може лесно да бъде употребено злонамерено тъкмо срещу този нравствен реванш и да ми бъде вменен меркантилизъм.

Ако реваншът беше определящ за моето поведение, през 1997-ма нямаше да откажа на премиера Иван Костов да се върна „на бял кон“ като директор на БТА.

Никога не съм споделял публично причината за онзи отказ – някои подозират неоснователно, че съм бил сърдит на Иван Костов за разрива ни от лятото на 1995-та, когато напуснах в. „Демокрация“ след негов упрек за едно платено съобщение на Мултигруп във вестника (след което, впрочем, на първа страница, но вече без да съм главен редактор, се появи и стоя месеци наред реклама на… Мултигруп – ден след ден, месеци наред!). Истината е, че бяха станал директор на БТА по изричното и безалтернативно настояване на колегите ми от БТА, които чрез подписка (близо 500 от около 600 души в агенцията) ме бяха посочили като тяхната кандидатура за директорския пост през 1990-та. И смея да твърдя, че те направиха този избор не защото съм бил по-умен или по-подготвен да управлявам от други, а защото ме познаваха отблизо по-добре и от роднините ми като алтернатива на рухналия комунизъм. И до днес тези спечелени, но непредизвикани от мен избори, прототип на инициираната от Вас подписка, си остават моята най-голяма гордост от гледна точка на обществената подкрепа.

Съответно през 1997-ма не пожелах да се завръщам на терена на личната си победа от 1990-та с парашута на политическа намеса отгоре, макар и оказана от съмишленици, управляващи държавата. Или, ако си позволя игра на думи, не се възползвах от офертата на Костов и това ми костваше още 5 години битка за оцеляване без постоянна работа тъкмо по времето, когато и без да имат предложения от най-могъщия човек в държавата, мнозина се натискаха за постове като „заслужили борци“ против комунизма. Познавам типове, които намразиха лично Костов (без някога да са се доближавали до него) защото не бил уредил дето им на работа, пък те толкова много дали от себе си за СДС в кварталната партийна дейност по време на избори…

Подписката, която организирате сега, напомня на ситуацията от 1990-та в моя живот, когато трябваше да решавам дали мога да понеса тежестта на очакванията. Минал съм по този път и трябва да съм оглупял повече от обичайното, за да гледам с лека ръка на предизвикателството.

Както и да Ви прозвучи, решението не е лесно, защото доста подводни камъни дебнат потъналата ми в БТВ гемия, от която изплува моя блог – едно от нещата, от което не бих се отказал с лека ръка – само за да съм на екран.

Би било трудно съвместимо да запазя острата си позиция в блога с неизбежното компромисно поведение на екрана, без каквото няма да бъда „ощастливен“ от никое политическо величие като събеседник (т.е. сам ще дам на телевизионното началство повод бързо и този път завинаги да ме разкара като негоден, дискредитиран водещ, бойкотиран от важните клечки в държавата).

Иначе казано, има конфликт между твърдото ми намерение да не отстъпвам от заявените си в блога позиции и възможността да ги отстоявам пред голямата телевизионна аудитория.

Ще спра дотук, макар да има(м) и още всевъзможни разсъждения по темата, която е доста комплексна, за да откровенича публично (поне на този етап) по нея. Ето защо реших да Ви запозная с с моята аргументация извън публичността.

От друга страна, от много години изповядвам принципа никога да не говоря и пиша неща по обществено-политически въпроси, които не бих казал и публично пред ВСЯКАКВА аудитория. Лаская се от мисълта, че си позволявам лукса да не се нагаждам спрямо онова, което различната аудитория иска да чуе.

В този смисъл, нямам какво да крия. Ако прецените за нужно (без да Ви подтиквам към това), чувствайте се свободен да ме цитирате където и когато прецените.

Поздрави,

Иво Инджев

Здравейте, уважаеми господин Инджев,

Благодаря Ви за писмото, в което разкривате своята позиция по подписката! Бъдете спокоен, напълно Ви разбирам, а пък самия факт, че за Вас лично подобни моменти, имащи чист нравствен смисъл, имат значение, са онова нещо, заради което аз лично много Ви ценя, уважавам и подкрепям (с каквото мога) – при това без да се познаваме лично, без никога да сме разговаряли на живо. То именно ми показва, че не съм сбъркал в преценката си – понеже се оказва в нашенските родни условия, че подобен род личности с развито нравствено чувство са същинска рядкост, особено пък сред т.н. „публични личности“, където, ако съдим особено пък от случващото се напоследък, деморализацията сякаш е повсеместна. На това именно основание смятам, че редки личности като Вас заслужават подкрепа, независимо от това, че постоянно биват обругавани от мерзавците, включително и от „звездите“, които задават тон в последните години в нашенските медии, пък и в нашенската политика. Преживял съм в некраткия си вече живот подобни ситуации, макар и в съвсем друг мащаб, затова много добре си представям как се чувствате – и затова Ви подкрепих съвсем безкористно, единствено на основата на чисти идеални или ценностни подбуди.

Идеята за тази подписка ми хрумна съвсем неочаквано когато четях Ваш анализ на пошлите едва ли не „любовни“ изпълнения между личности, които са пълна антитеза на личностния тип, който Вие лично представлявате. За мен това е нещо като нравствен тест на ръководството на бТВ: интересува ме дали тия хора могат да осъзнаят що е това дълг спрямо човек, към когото са постъпили крайно безчовечно, уволнили са го само и само за да угодят на едно временно, но затова пък така арогантно политическо величие като Гоце Първанов. Зная, че тия хора, дето ръководят въпросната медия, нямат възможността да вземат самостоятелни решения, но все пак ми е интересно как ще реагират – за да запазят все пак някакви следи от достойнството си. Пък и направих подписката с оглед в тежката ситуация, в която страната ни се намира, ний, гражданите, все пак да даваме постоянно знаци, че няма да се примирим с мерзавщината, с арогантността на „героите на деня“ и пр. Смятам, че това е важно – затова и си го позволих. Да видим все пак какво ще стане, за мен това е интересно. И нищо да не стане, и да няма ефект подписката, самият факт, че ние, подписалите този документ, сме имали дързостта да кажем открито и право в очите какво мислим за стореното в тия години на морално падение на това, което у нас минава за „журналистика“, все пак е нещо, което сме били длъжни да направим – за да ни е чиста съвестта.

Благодаря Ви за разрешението да Ви цитирам, ще се възползвам от него непременно и то много скоро. Мисля, че никой от нас двамата няма повод да се срамува за това, което е написал в тези две писма, пък и изобщо.

Желая Ви здраве и добро!

С поздрав: Ангел Грънчаров

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Заповядайте и вие: ще разговаряме за това що е свободно, що е демократично образование и училище и има ли то почва у нас?

Заповядайте и вие: ще разговаряме за това що е свободно, що е демократично образование и училище – и има ли то почва у нас?

Къде, прочее, е доказано, че у нас училището трябва и може да бъде само… недемократично, тоталитарно, авторитарно, незачитащо и потискащо личността и нейните таланти?

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и „народопсихологични“ комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.