Моята позиция по така мътната и объркана политическа ситуация у нас, изразена вкратце и съвсем ясно

Една дама, зъболекарка по професия, написа тия дни Отворено писмо до Бойко Борисов, Радан Кънев и Евгени Михайлов и им каза някои неща, която в общи линии ми харесаха, които одобрявам. Около това писмо се появиха някои коментари, и на мен се наложи да се включа в тях, ето какво написах на едно място във Фейсбук – то отразява моята позиция по тази така мътна и объркана политическа ситуация у нас; публикувам коментара си с плахата надежда ако мога да помогна поне малко на ония съвсем объркани и отчаяни хора, които вече не знаят какво да мислят, на кого да вярват; та ето и коментара ми:

Бойко Борисовата партия беше създадена, за да олицетвори „доброто дясно“, сиреч, „приемливото дясно“, „послушното дясно“, за разлика от „лошото“, от „непоносимото“ дясно, символизирано от Иван Костов и от т.н. „костовисти“, именно от всичко онова най-добро, идеалистично и свястно, което остана от „старото дясно“, именно от някогашното СДС (което беше същински турлюгювеч дълги години, особено при създаването му). Като Костов беше принуден да се оттегли от ръководството на ДСБ, новият председател Р.Кънев изглежда видя задачата си в това да направи образа на тази партия „общоприемлив“, тъй като върху нея лежеше клеймото „костовисти“, а пък продажните олигархично-мафиотски медии и медийните мерзавци-ченгета (да не изброявам имената им, щото те се знаят) срещу солидно заплащане се бяха погрижили от години да създадат някакъв сатанински, злодейски образ и на Костов, и на последователите му, именно „костовистите“.

И Радан Кънев се захвана да прави също така „ново“ и пак „добро“ и „общоприемливо“, или поне търпимо, поносимо „дясно“, щото Костов и онова традиционно дясно изобщо не се търпеше. Не се търпеше, щот дълги години разваляше игричките и рахатя на олигархичните сили и техните политически мерзавци и мекерета. Та той, Радан Кънев де, с тази цел се съюзи с Кунева и останалите, които можеха да допринесат за „добротата“ и „поносимостта“ на туй ново „дясно“, още повече, че Кунева, като министърка на тройната коалиция, нямаше начин да не е от „добрите“ политици, нали така? Следите ли ми мисълта?

Сугарев пък, заедно с Михайлов (Евгени) и още един-двама сметнаха, че простодушният ни народец няма нужда от „ново добро дясно“, щото Боко и партията му поначало са предназначени да играят таз представителна и привилегирована рол, те са приемливи за всички: ето например как хубаво Дмитрич и Боко си подават топката чрез послушните медии, имитирайки, преструвайки се, че уж наужким са нещо като „противници“, видите ли – или тъй да се рече. На оглупелия електоратец му беше подготвено едно театро, едно шоу, една политическа чалготека, та да оглупее още повече, с оглед да възникне така блаженото за олигархията и за мафията ни статукво, копиращо изцяло статуквото в Путинская Русь, в путинска Русия де (то аслъ оттам идеше вдъхновението да се реформира по такъв един начин българската политика, като се извади от нея „лошия Костов“, а пък бъдат набутани там все руски мекерета като Сидеров и останалите).

Както и да е, понеже Реформаторският блок се възприема като конкурент на „доброто дясно“ на Боко, което е и доста послушно, не се свени да изпълнява всеки каприз на кукловодите, то се наложи Сугарев („дясната икона“) и останалите да бъдат ангажирани с проповядването на илюзията, че „от Боко по-убав нема“, че „он ни стига“, че „не ни требат много десници, а сал една“, че „требе да се обединяваме пред зловещий комунистический враг“, че не требе да сме „сектанти“, че „требе да сме модерни“, че „не требе да се гнусим от милиционерите и от ченгетата“, с които бъка ГЕРБ, че требе, с оглед „да спасим отечеството от комунизъма“, да се прегърнем с ренегатите-комунисти от ГЕРБ и с „народната милиция“ и прочие, ето такива идиотизми проповядват тез „десни икони“ като Сугарев и прочие. Такива работи за морал в политиката на тях им се виждат лигавщини, ето, имате си Боко, обичайте си го, он ке ви оправи – ако не сега, по-късно и прочие.

Аз така разбирам ситуацията, такъв смисъл намирам в нея. И въпреки че имам много критики спрямо ръководството на ДСБ, което измени на идеята на тази партия, въпреки че имам много скептични преценки за морала на такива като Кунева и тайфата около нея, все пак съм длъжен да призная, че Реформаторският блок, с всичките си кусури, е по-добрият вариант, че те са все пак десни в един по-истински, по-верен смисъл, че ако не друго, реформаторите са поне по-интелигентни (и това, за разлика от Боко и от хората около него, им личи!), а нищо чудно и всичките да са проевропейски, сиреч, да не лъжат като други, че споделят ценностите на Европа, щото аз, да си призная, изобщо не вярвам Боко да е проевропеец, а имам чувството, че сърцето му го дърпа към степите на Средна Азия и към тундрата на Сибир. Щото, да не забравяме, някой отреди на Боко ролята да бъде наш, роден, български Путин и он, каквото и да мислим, се старае примерно да изпълнява таз роля, туй поне не може да му се отрече; но колкото е проевропейски оня, истинският Путин, толкова е проевропейски според мен и нашия Путин, именно Боко. Аз тия дни възнамерявам също да напиша едно открито писмо до Бойко Борисов и ребром да му задам няколко въпроса, щото той продължава да има претенцията, че е „десен“, ще ми се да разбера поне това дали сам си вярва на туй, що говори…

Това е. Длъжен бях да кажа тия неща, някой пък може и да се вслуша, с оглед да се ориентира в невъобразимата каша, която ни забъркаха кукловодите – с оглед пълното ошашавяне на многострадалния и така доверчив български народец.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.