Системата осигурява такъв безметежен уют на ония, които вярно ѝ служат – как тогава да ѝ измениш?!

Получих писмо от г-жа Василева, пенсионирана преподавателка по френски език от Пловдив; понеже това, което ми казва, е изключително важно за мен – тя има опита, тъй че нейните думи не са „общи съображения“, точно това ги прави така ценни за мен – решавам да споделя написаното и с други хора, струва ми се, че то може да бъде полезно и за други хора, които се занимават с учене и преподаване, които са учители или ученици, пък имам и надеждата, че по този начин може да се породи дискусия по немаловажния проблем за границите на преподавателската свобода; та значи на тия основания правя настоящата публикация; ето първо писмото на г-жа Василева до мен, а след това и моя отговор, който написах до г-жа Василева:

Здравейте,

Относно видео записа на урока по философия (виж: Един най-обикновен час по философия в нашето училище, заснет днес), аз мисля че надценявате малко учениците: те не са с големи възможности и това, което искате от тях, е, струва ми се, непосилно, защото нямат създаден навик да търсят сами материали за четене по философия, не могат да се ориентират кое е важно и кое не, дори да намерят материали. Това би им глътнало всичкото време да се подготвят сами – защото не умеят.

Не съм специалист и не искам да ви давам грешно мнение. Моето мнение е, че трябва много силно да бъдат подмагани и насочвани в дискусията, иначе не могат да кажат „две думи на кръст“ както се казва. Дали не трябва да им давате по подробен план-конспект за самоподготовка, заедно с библиография за справка? Основното си остава нежеланието им да вършат каквото й да е. Свободата, която им давате, ги обърква. Добре разбират, че са неспособни да се справят и вместо да се напънат малко – то мозъчните атаки не им са никак по вкуса! – прехвърлят вината на учителя. Защото добре са разбрали, че сте вежлив и отстъпчив – това много добре го умеят, като барометър измерват кой е добър и му се качват на главата.

Нежеланието идва и от подкрепата, която им оказват класни ръководители, директори, които пък ви завиждат и пригласят на учениците. Последните имат голяма вина за това положение и за микроклимата в час.

Вие имате прекрасно отношение към учениците, не бива да се съмнявате в това. Продължавайте така – с този добронамерен тон, ясна мисъл и една цел, само една, за всеки час. А когато има проверка, добавете всички глупости, които те имат написани стандартно за един урок – предразполагане към философия, проверка и оценка с обосновка, плавен преход към новото, нещо записано на дъската, обратна връзка какво са разбрали, оценка на общата работа на класа, насоки за работа в къщи и другите глупости, които жените учителки стриктно спазват, а мъжете учители ненавиждат и не спазват.

Бог казва да бъдем хитри като змиите – когато ни нападат врагове. Извинявам се ако всичко това ви звучи като „даване на акъл“, нали съм бивша даскалица, поучавам, каканижа си там някакви глупости… Поздрави!

Здравейте, уважаема госпожо Василева,

Първо много Ви благодаря за текста, който сте написала под влияние на четенето на френски сайтове – и който ми пратихте; позволих си да го публикувам веднага в блога, нека и други хора да го прочетат, особено е полезен за учители. Правя това защото ми се иска да се породи дискусия по тия най-същностни проблеми за свободата в образованието и за свободното образование, които мен силно ме вълнуват. Аз съвсем нямам претенцията, че съм разгадал в тази сфера всички загадки или че разбирам нещата най-добре. Напротив, твърде много съм неуверен, вярно, имам си разбирания, които защищавам, но без претенцията, че съм непогрешим – опазил ме Бог да мисля така глупаво и грозно! Та затова всичко, което ми се казва от друг, „страничен“ човек, особено пък когато е добронамерен, за мен е много полезно и ценно.

В тази връзка също така особено много искам да Ви благодаря за вашите размисли по повод на клипчето, в което аз записах един час по философия в един далеч не най-добър клас. Не го направих за да покажа „колко съм добър в преподаването“, такава една суетност ми е съвсем чужда. Просто исках да покажа, че е важно да си даваме ясна сметка за точната, за истинската ситуация в часовете, а не да се правим на „велики“, както някои хора си го позволяват, примерно, като заявяват: „Аз пък, видите ли, нямам никакви, повтарям, никакви, да, абсолютно никакви, повтарям, абсолютно никакви проблеми в часовете! По-скоро учениците, повтарям, учениците по-скоро може да имат проблем с мен, но аз, повтарям, аз, нямам никакви проблеми с тях!“. Също така искам да Ви заявя, че открай време имам пълно пренебрежение към догмите и нормите на т.н. „дидактика“ и също така за нещото, наречено „методика“, искам да споделя, че при мои разговори с невероятно добри преподаватели от нашето училище (каквито имаше в близкото минало, като известните учители Жак Асса, Иван Блянтов, г-н В. Марински, Бог да го прости, той почина преди да се още пенсионира, г-жа Йорданка Господинова, Бог да я прости, тя също, като последните двама, беше невероятно добра учителка по математика в нашето училище, та също почина преди да достигне пенсия, г-н Станко Станев, също невероятно добър учител и математик, и него Бог да го прости, той пък почина една година след като се пенсионира: защо ли толкова много от най-добрите учители, които съм познавал, умират така рано?), та значи, в разговорите си с тия хора, които ще помня докато съм жив, всичките те изразяваха пълно презрение спрямо предписанията и догмите на тази изцяло „вредна псевдонаука“ – каквато е дидактиката. Аз мисля също като тях, което автоматично не ме прави „добър учител“, но това е отделна тема.

Та искам да Ви кажа, че Вашите напътствия за мен са много интересни, ценни и полезни. Понеже, по моя преценка, те може да са също такива и за други хора, затова си позволявам да публикувам писмото Ви в моя блог, заедно с моя отговор. Поставяте важни проблеми, които е добре да бъдат обсъждани съвсем открито. И дори с участие на учениците. Ето, виждате каква епохална дискусия по темата за „правилното преподаване по философия“ водим ние с оня същия XI Д клас, която за мен, въпреки всичко, е изключително полезна. Във връзка с това, което ми пишете, искам да Ви кажа следното.

Клипа създава една не съвсем вярна представа за моите часове – щото ми хрумна съвсем спонтанно да го направя. Пък и с този клас сме на тема за обобщение (завършихме раздела „онтология“ – учение за битието), по тази причина в записа няма тази част, в която аз „преподавам“ нова тема за следващия час, в случая такава тема няма, щото следващия път ще продължим да говорим по проблемите от целия раздел. А иначе аз по всяка тема давам освен списък на въпросите („точките“ от планчето на урока) и някои напътствия. Вярно е, че не им „разказвам“ или „разяснявам“ урока, но им давам напътствия, които понякога, според ситуацията и настроението, могат да продължат доста време; аз винаги казвам на учениците, че те могат да имат голяма полза от мен, но трябва да имат съответния подход да ме предразположат – та да ме използват да им кажа това или онова. Някои класове се възползват от това и ако в часа има нормална обстановка, аз обичам да говоря, проличи ли пък от тях желание да слушат, успеят ли да ме „подведат“ да им говоря, аз обикновено се увличам и им казвам много неща. Но принципът ми е: първо сами, чрез самостоятелно осмисляне, да опитат да се ориентират, да се приближат до проблемите, а пък след това, когато са направили своите опити, тогава нека да ме питат каквото искат, което ги е затруднило да разберат, нека да ми задава въпроси, аз за това ги моля в началото на всеки един час, но обикновено, за жалост, те не обичат да питат, да, нашите ученици не умият да задават въпроси, което за мен е лакмус, че не са направили нищичко за да се доближат до проблемите, сиреч, че този необходим етап, самостоятелното осмисляне, при тях обикновено липсва. Поради което те са, така да се каже, извън проблемите, а това е предпоставка работите да не вървят.

Що се касае до това, че у Вас е възникнало впечатление, че аз ги оставям изцяло сами да търсят откъде да се информират, това не е точно така: аз съм им казал, че нека всеки да чете откъдето му харесва, но не съм имал предвид да се рови в Гугъл, те си имат учебници, казал съм им всеки да ползва какъвто учебник иска, който според него лично учебник му харесва. От друга страна аз съм написал и публикувал учебни помагала по всички философски предмети, по които преподавам, тия помагала съдържат предостатъчна информация за подготовка, стига да го има желанието. Там аз съм подбрал всичко най-важно и полезно, по моята преценка, по съответните теми. И една най-малка част от тях да попрочетат, ще имат голяма полза, много ще научат. Темите пък по философия имат тази особеност, че са неизчерпаеми, няма как никога да бъдат „осветени“ цялостно, та учениците да добият „окончателна завършена представа“ или някакво „достатъчно знание“, не, такава възможност тук, за разлика от всички други учебни предмети, не съществува – и слава Богу, че е така! Темите или проблемите – всъщност, аз съм привърженик на проблемното поставяне на съответните теми, аз постоянно се опитвам да ги насоча към същинските, истинските, най-важните проблеми – та значи темите и проблемите по философия си остават винаги нерешени, винаги открити за нови и нови търсения, тъй че учениците не бива да остават с впечатлението, че, видите ли, ето този проблем сме успели да го решим, и то не как да е, а „завинаги“, окончателно и пр. Ето по тази причина у тях възниква усещането за някакво илюзорно безсмислие на заниманията по философия, щото те не им дават ония окончателни истини, които нашите ученици са привикнали да получават, и то винаги в готов, в опакован, готов за поглъщане вид. Но пък това да се породи в душите им усещането за „вечна подвъпросност“ на тия съвсем нерешими някога философски проблеми е вече голям напредък, аз смятам, че това е особено ценно и полезно, що се отнася най-вече до същинската функция на философското познание и разбиране. А тя е: да разбива сложилите се стереотипи, най-опасен и вреден е тъкмо стереотипа за някакви „окончателни вечни истини“, които, като ги постигнем веднъж, могат вече да ни накарат да се успокоим – в смисъл, че вече сме решили проблемите и полученото решение е годно да ни служи за цял живот; не, такова нещо в живота няма и не може да има, ето, философията, ако се преподава вярно, според нейния дух и същинската й мисия, трябва да помага на младите, имащи така свежи съзнания, да си формират убеждението, че такива „вечни истини“ и „окончателни решения“, които да служат еднакво на всички, всъщност няма и не може да има, а всеки човек, доколкото иска да бъде човек, трябва наново и наново сам да търси ония лични истини, които са му така дълбоко потребни. Та усещането за несигурност, за обърканост, за непостижимост на търсените истини, съмненията, безпокойствата, пораждани в тази връзка, са нещо съвсем естествено и напълно полезно; докато обратното, ако учителят по философия, подобно на учителите по останалите предмети (т.н. „научно“ и „точно“ знание), работи за това учениците и в тази чисто духовна сфера да постигат някакви „окончателни“, „годни да служат всекиму“ и неизменни „истини от последна инстанция“, то такъв учител всъщност работи против автентичните, истинските нужди на учениците, въпреки че си осигурява някакво спокойствие или безметежност.

Е, аз не искам да съм от тези учители по философия, които са дръзнали да преподават философията „като другите учебни предмети“, т.е. са убили онова най-потребно, убили са нейната философичност. Не ща да преподавам нефилософска „философия“, не ща философията, която преподавам, да е от типа „дървено желязо“, такава извратеност от мен не може да се очаква. Няма да изневеря на смисъла на философията и на призванието на философа. Независимо от това как възприемат едно такова поведение някакви си там началства, в това число и „философски началства“, имам предвид въпросните инспектори по философия, срещу които аз наскоро написах жалба до Министъра (което едва ли ще ми помогне, щото министъра на образованието пък хептен не вдява от това що е философия в истинския, в автентичния смисъл). И кой ли изобщо може да ме разбере и да ми помогне в тази връзка?

Това е интересен въпрос. Ето как покрай това, което Вие ми пишете, се роди такъв един въпрос. Аз в тази връзка сега ми хрумва, че има един-единствен начин: да се обърна директно към общността от преподаватели по философия, има една такава Асоциация (навремето беше „Дружество на философите“, имам предвид времето на комунизма), която сякаш нищо не прави – или аз самият не съм в течение ако тя все пак нещо прави. Ще опитам да се свържа с тях и да им изложа казуса, на който аз се натъквам напоследък. Те би следвало да могат да ме разберат. И на второ място ми хрумва да се обърна към най-добрите философи в България, те са във Философския факултет на СУ „Св.Климент Охридски“, ето, хубава идея е да се обърна към тях и да им изложа положението. На времето, преди 1989 г., когато аз като млад преподавател по философия в ПУ „П.Хилендарски“ бях добре разлаял идеологическите цербери тогава (щото бях учредил един Философски дискусионен клуб на студентите и на преподавателите, това стана още в 1987 г., и те тогава ме бяха подгонили щото аз по този начин поставих под съмнение догмите на „единствено-вярната“ тогавашна философия, марксистката, ленинската, комунистическата), та тогава, в оня момент, ме спаси това, че се обърнах към философите от Философския факултет на СУ и те поеха „методическото ръководство“ на Клуба, сиреч, застанаха зад Клуба с имената и с титлите си, е, това тогава ме спаси, нищо чудно и сега, ако има реакция от тях, това да проработи. Та поне малко да спрат гоненията, на които съм подложен – от самозабравили се администратори.

Както и да е. Спирам дотук, че това писмо стана доста дълго. А пък и проблемите, казахме, са неизчерпаеми, тъй че защо да се морим – дето се казва! Още веднъж Ви благодаря за съучастието в тия проблеми и за безценната подкрепа, която ми оказвате с разбирането си. Ето това е истинското: да се разбираме. Аз и за това най-вече работя с моите ученици. Това като го има, всичко останало вече са подробности. А това, че с разните началства не мога да се разбера – то си е съвсем естествено. Който ме разбере, такъв мигом ще стане „враг на системата“. А Системата осигурява такъв безметежен уют на ония, които вярно и служат – как тогава да й измениш?! Да не си луд да й изменяш та да си създаваш „излишни главоболия“?!

Ето една от причините у нас промяна никаква да не е възможна. Как така ще си разваляме келепира – само пълни безумци могат да си позволят такъв един лукс, такава една щуротия?!

Желая Ви хубав ден!

С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и „народопсихологични“ комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s