Павел Павлов получи кредит на доверие да ръководи училището си още 4 г.
Училищен директор от Шумен оцеля при вот на доверие и призова колегите си в страната да последват примера му, защото „не боли“. Честната дума на колектива пък, пусната в урна, е единственият начин да разбереш дали харесват работата ти. В момента въпросът с мандатността не е решен от закона и имало вечни директори. Както „Труд“ писа, Павел Павлов, шеф на Второ основно училище „Д-р Петър Берон“, сам си организира гласуване с бюлетина, в която попита колегите дали ще му дадат кредит на доверие за още 4 г.
В понеделник в учителската стая на училището се събраха 36 души. Като на истински избори, присъстващите определиха СИК от трима души, имаха урна и я запечатаха. Ползваха и параван, облепен с детски рисунки, зад който се попълваха бюлетините. „Недейте да ме жалите. Имам предложения за друга работа и в пъти по-висока заплата. Не ви обещавам цветя и рози, въпреки че ги заслужавате, а работа и слава!“, провикна се преди вота директорът…
И тъй нататък, и прочие, и ала-бала, и так далее. Ето какъв грозен коментар си позволи да напише моя милост понеже съм крайно лош човек:
Колко трогателно! 🙂 Ще се разплача даже, какъв покъртителен „демократизъм“, каква чудесна идилия! 🙂 Този директор си е позволил провеждането на такъв един абсолютен „демократичен“ фарс с оглед да демонстрира непоклатимостта си и за да се погаври над покорния и унизен „колектив“ – нима мислите, че някой ще се осмели да не гласува за „шефа“, та след това да си има главоболия?! Който не познава отвратителната атмосфера в училищата, превърнати обикновено във феодално и мафиотско владение на всемогъщия пожизнен директор, може да се впечатли от „демократичността“ на този фарс, но разбиращите положението го възприемат като още една гавра над обръгналото от издевателства учителско съсловие…
Не познавам този директор и това училище и се изказвам принципно. Ако ситуацията там е изключение, то изключението потвърждава правилото. Но по принцип казано ако атмосферата е демократична, то резултатите от „избора“ нямаше да бъдат от типа „демокрация в Северна Корея“, именно да бъдат 99,99 % в полза на единствената кандидатура. А защо липсваше алтернатива, защо липсваше друг кандидат, какъв демократичен избор е този, в който има само един кандидат? Между какво „избирахте“? Ако обстановката – нравствена и психологическа – е нормална, щеше да има и против, щом няма, работите са твърде подозрителни. Долавям ужасен авторитаризъм, пък макар и мек, макар и кадифян…
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
