Размисли за личната и политическа съдба на Лудвиг Ерхард
На 4 февруари 1897 г. е роден Лудвиг Ерхард, един от създателите на Социалното пазарно стопанство и на условията за осъществяване на немското икономическо чудо. Лудвиг Ерхард е учен и политик, изключително скромен човек, идеалист, вярващ в доброто, както и в силата на разума. Непреклонен политически мъж, осъзнал, че монополите ограбват свободата на отделната личност и ограничил безкомпромисно тяхното влияние.
Публикуваме откъс от размислите на историка Даниел Кьорфер за съвместния политически път на Лудвиг Ерхард и Конрад Аденауер. Професор Даниел Кьорфер, роден през 1955 година, е историк и публицист, преподавател по съвременна история в института „Фридрих Майнеке”:
„Личната и политическа съдба на Лудвиг Ерхард е така тясно свързана с живота и дейността на Конрад Аденауер, както с нито една друга съвременна личност. Рано се кръстосват пътищата им след края на Втората световна война. Започват кариерите на двама мъже в старческа възраст, Аденауер е на 72 години, Ерхард все още само на 51, тогава, през пролетта на 1948 година, когато лично се срещат за първи път в Бон.
За широката публика двамата бащи-основатели на Федералната република образуваха дълго време успешен алианс, печелеха избори и мнозинства за Християндемократическия съюз (ХДС). Но зад завесата от публична демонстрация на хармония, в продължение на дълги години, бушуваше ожесточена, съсипваща битка, в която единият, Конрад Аденауер, преди всичко кореше и спореше, а другият, Лудвиг Ерхард, търпеше и страдаше. (Прочети ДО КРАЯ >>>)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…