На този ден преди 70 години комунистическа Русия обяви война на България и пороби страната ни

Пети септември – 14 петилетки таен празник на петата колона в България

Автор: Иво Инджев, септември 4, 2014 г.

Можете ли да си представите в САЩ да забравят и да не отбележат японското нападение над Пърл Харбър, както в Полша или в Русия да пропуснат покрай (д)ушите си 1 септември или 22 юни като дати, на които се отбелязва годишнината от нахлуването на германските националсоциалисти на тяхна територия?

Не е възможно. В България обаче точно това е утвърдено правило.

Имаме кръгла годишнина: 70 години от обявената на 5 септември война на България от СССР и тя със сигурност ще си остане в сянката на мълчанието, което е следствие на наложения през тези десетилетия забранителен съветски печат върху събитието.

Пиша тази прогноза в свободното виртуално медийно пространство нарочно под формата на „предсказание”, за да подсиля ефекта от абсурда, който НЕИЗБЕЖНО пак ще се състои и може да бъде предвиден с абсолютна увереност. Повечето от читателите ще я прочетат, когато тя ще е вече сбъднат факт.

България вероятно е единствена държава в света, която си забранява споменаването на толкова скорошна рана, нанесена й от чужда окупационна сабя над преклонената глава с последвали от това огромни негативи за бъдещето на собствения народ, подкаран на заколение под стой от Европа към Евразия.

България не беше изключение от останалите съветски колонии, в които беше наложено васалното задължение да се празнува съветската окупация. Съответно за национален празник на продукта на тази окупация у нас беше определен 9 септември- военен преврат на съветската агентура в армията, осъществен на територията на окупираната вече от чуждата армия страна, провъзгласен с много по-късна дата за „социалистическа революция”.

България обаче е изключение в Европа, получавайки 45 години по-късно правото да гради демокрация отново по волята на Москва и петата колона не пропусна да се подмаже като актуализира националния празник с друга дата, в която доминира московската роля. Така се оказахме отново световно изключение, празнувайки като най-важното събитие за българите акт, в който не е взел участие нито един българин, защото по волята на руския окупационен корпус българите просто не са били поканени при подписването на примирието край Сан Стефано на 3 март 1878 г.

Ако се намери медия или социологическа агенция да измери българското невежество по отношение на 5 септември, резултатите – гарантирам – ще бъдат шокиращи (за онези от нас, за които загубата на българската свобода не е празник).

При свободно зададен въпрос какво се е случило на този ден вероятността да получите отговора „СССР обявява война на България и я окупира за цели три години, подготвяйки почвата за съветската колонизация чрез насилствена съветизация” е нищожна – ще клони към нулата.

При конкретно зададен въпрос „Знаете ли, че на тази дата Сталин скъсва дипломатическите отношения, които поддържа с България през цялата война (обстоятелство, което опровергава цялата митология за антифашистката мотивация на окупацията – защото др. Сталин не би си общувал приятелски с фашистка държава, нали така)?”, е вероятно да си изядете боя.

Съветофилите, мимикриращи у нас като русофили, често са агресивни и също така често (да ме прощават онези с академичните титли между тях) са прости в своето незнание или незачитане на истината. Авторът на тези редове е изпитал не веднъж червендалестата агресия (включително от страна на непознати екземпляри, ходещи на свобода по улиците на София) на тези подобия на българи, които не само не знаят за скъсаните дипломатически отношения, но и войнствено отказват да повярват, че това е исторически и лесно проверим факт.

Тук просто „нема такова животно”, както е казал невярващият шоп за жирафа – понеже не го е виждал преди и не вярва дори на собствените очи. Тук има друго животно: късокрака, обрасла с рунтави лъжи еманация на правилото „ на лъжата краката са къси” с преклонена през съветския окупатор главичка, отказваща да мисли самостоятелно и свободолюбиво, но завиждащо хищно за благата, произведени от самостоятелните и свободолюбивите народи.

Щото в клетката какво можеш да произведеш, освен злоба към онези отвън, които от съжаление ти подхвърлят в нарушение на природните правила по някой къшей инвестиция въпреки благоразумния надпис върху решетките „изчезващ вид, моля, не го хранете, той се самоизяжда”?

Това (за щастие, все пак) не е обобщение, а наблюдение за едно уникално явление да си живуркаме в неведение. Туземното ни нехайство към първопричините за нашата изостаналост трябва да бъде преодоляно, ако искаме някога да минем от другата страна клетката, в която сме се самозаключили.

Трябва да махнем поставения от руската мечка обяснителен за посетителите надпис върху клетката: „Кротък южноевропейски дребен добитък без рога, храни се корупционно с руски газ, нефт и мирен атом. Вирее най-добре без свобода. Продава се на части. За преговори и контакти, звънете в Москва”.

Извинявам се за причинените на оптимистите неудобства от този песимистичен текст, но ако една държава и един народ не искат дори да знаят коя е датата, която стои в дъното на факта, че продължава да е на европейското дъно, оптимизмът ми би прозвучал като подстрекаване към самоубийството от страната на преговарящ, опитващ се да посочи на самоубиеца крачката назад от пропастта.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s