Каква е ролята на учителя в съвременния свят, в който младите, съвсем неопитни, са поставени в практически необятния информационен океан?
Над този въпрос искам да предложа да помислим по-старателно и задълбочено. Има ли някакви мнения? Вълнува ли се някой друг от същото – или само аз се вълнувам от такива шантави въпроси?
Как младите ще станат пълноценни личности, адекватни на нуждите на съвременния живот – ако не са подпомогнати от добри учители, държащи се също пределно адекватно на нелеката ситуация? Ами ако учителите се държат неадекватно на ситуацията, в която сме поставени, давате ли си сметка до какви последици води това?
Може ли младите да напредват в своето умствено, нравствено, духовно и въобще личностно развитие без учители? Дали пък в днешно време учители вече просто не са ни нужни? Могат ли младите да се учат сами – или от добри учители винаги ще има нужда?
Някога учителите са били посредници между младите и оскъдните тогава знания (даже книги и учебници тогава или не е имало – или са били крайно дефицитни, не са били достъпни), това обяснява защо тогава учителите са били необходими (те са били „разказвачи на знания“!), но днес, когато всеки има пряк достъп до огромния информационен (смислов?) океан, дали учителстването вече наистина не си е отживяло времето?
Или пък в днешно време учителите са още по-необходими – тъкмо поради това, че те са нещо като „опитни плувци“ в този същия необятен информационно-смислов океан, до който всички имаме достъп, ала далеч не всички сме така добри в „плуването“?
Изобщо нещата в днешно време коренно се променят, ала ние продължаваме да се пребиваваме в оковите (веригите) на отдавна отживели времето си стереотипи, представи, предразсъдъци, т.е. продължаваме да сме роби на един изцяло анахроничен манталитет.
Ето затова поставям странния си на пръв поглед въпрос. Той, разбира се, може и да се преформулира в процеса на предложения дебат. Нямам претенции, че въпросът ми е най-сполучливо формулиран и коректно поставен.
Много ми е интересно дали някой сериозно ще се включи в дискусията.
Хубав ден ви желая! Заповядайте, включете се: нашият „Дискусионен клуб“ почва днешното си заседание! 🙂 Да си пожелаем успех в търсенията!
Нали не сте забравили това, че тъкмо истината освобождава, само истината ни прави свободни! Ето, да потърсим тази съдбовно значима може би истина около ролята и смисъла на учителстването в нашата така модерна и динамична епоха.
Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ (т.е. мутро-ченгесарски и кагебистко-руско-путински) Картаген е крайно време да бъде разрушен…
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв… Книгата говори за „нещо“, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда „добре познато“, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се „съобразяваме“, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга „поглежда“ в скритото „зад“ мълчанието ни – за времето, живота, свободата.
ДИСКУСИОНЕН КЛУБ 