Зб.Бжежински: „Тия, които днес мечтаят за краха на Америка, в крайна сметка ще съжаляват за него“

Збигнев Бжежински: След Америка

Как ще изглежда светът в ерата на упадък на САЩ? Опасно нестабилен, пише в анализ за „Форин Полиси“

Не толкова отдавна високопоставен китайски представител, който очевидно беше стигнал до извода, че упадъкът на Америка и възходът на Китай са неизбежни, в изблик на откровеност заяви следното на високопоставен американски представител: „Но, моля Ви, не позволявайте Америка да залезе прекалено бързо“. Въпреки че никак не е сигурно, че очакванията на китаеца неизбежно ще се сбъднат, той беше прав да подхожда предпазливо, разсъждавайки за смъртта на Америка.

Защото ако Америка изгуби уверения си ход, светът едва ли ще бъде управляван от един-единствен превъзхождащ другите наследник – това няма да е дори Китай. Много по-вероятно е да се възцари международната несигурност, напрежението между глобалните противници да се засили, та дори да се стигне до същински хаос, пише в анализ за сп. „Форин Полиси“ Збигнев Бжежински, цитиран от БТА.

Кой се бори за наследник

Една внезапна, всеобхватна криза на американската система – например още една финансова криза, ще предизвика бърза верижна реакция, която от своя страна ще породи политическо и икономическо объркване на глобално ниво. Но трайното движение на Америка към все по-общ упадък или постоянно разширяващата се война с исляма, няма да родят истински глобален наследник на Щатите, дори до 2025 г. Никоя друга сила няма да е готова дотогава да изпълнява ролята, която светът очакваше да изпълнява САЩ след разпадането на Съветския съюз през 1991 г.: ролята на лидер на новия, глобално корпоративен световен ред.

По-вероятно е да настъпи продължителен период на преструктуриране както на световните, така и на регионалните сили, без големи победители, но с много повече губещи в обстановка на международна несигурност и дори на потенциално фатални опасности за доброто на света. Вместо свят, в който процъфтяват мечтите за демокрация, може да се стигне до Хобсов свят на укрепване на националната сигурност, изграден върху смесици от авторитаризъм, национализъм и религия, смята съветникът по националната сигурност на американския президент Джими Картър.

Лидерите на второстепенните световни сили, сред които Индия, Япония, Русия и някои европейски страни, вече преценяват как ще се отрази евентуалният упадък на Америка на националните им интереси. Японците, опасявайки се от агресивния Китай, господстващ в континентална Азия, може би се замислят за по-тесни връзки с Европа. Лидерите на Индия и Япония може би се замислят за по-тясно политическо и военно сътрудничество помежду си в случай на упадък на Америка и възход на Китай. Русия може и да подхранва нереалните си мечти или дори да злорадства от несигурното бъдеще на Америка, но почти сигурно ще се фокусира върху независимите бивши републики на Съветския съюз. (Прочети ДО КРАЯ >>>)

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

За интелектуалците като пророци – и за пророците като интелектуалци

Въпроси и отговори; Израел и България; глобализация и антиглобализъм; пророци и лъжепророци

Г-н Грънчаров,

Благодаря за отговорите на зададените от мен множество въпроси. Заглавието „Но какво да правя като съдбата ме е орисала да живея в България, където… ” разбирам както като неприязън към българската действителност, така и като ирония на моите оплаквания от израелската такава.

Характерно за Вас е, че в отговорите Ви почти винаги се съдържат нови и нови въпроси, а търсенето на нови и нови отговори само по себе си представлява интелектуална дейност, провокирана от Вас. Затова не смятам да анализирам написаното – най-малкото нямам нужния капацитет да го направя.

Въпреки всичко ще си позволя да кажа, че съм на противоположния полюс относно идеята за „люта битка срещу ценностите на свободата и на евро-американската цивилизация под знамето на „антиглобализма“, „антиамериканизма“, в защита на „уникалността“ и на „националния идентитет“, под който, разбира се, се има предвид „правото“ на някои народи (като руския и, уви, българския) вечно да живеят в условията на тирания и на страшна унизеност на индивидуалния човек.” Защото днес вече дори не е и тайна, че глобализацията практически представлява глобално налагане на американски тип национализъм, в който даже нацията не е от първостепенно значение, а парите. Парите, които световните корпорации трябва да източат от „лошите” места на света, за да може покрай бизнесмените, също и гражданите на „добрите” места на земята да живеят добре.

Точно такива едни процеси доведоха кризата в Аржентина от 90-те; кризите в Гърция и Ирландия през последните години; кризите в „Южна Америка от 70-те и 80-те („лекувани” с „шокова терапия”); икономическите кризи в държавите от Далечния изток, започнали през 80-те, преминали през онзи подкрепян и подпомаган както финансово, така и военно терор над борещите се за независимост жители на малкия остров Източен Тимор и продължаващи до днес в държави като Лаос, чието „лекарство” отново е оръжието… Ами какво да кажем за хуманитарните кризи по време на и след шестгодишната окупация над Ирак; както и в окупиран Афганистан?

Да, в Израел е друго. Друго е, защото на „глобализацията” е нужна една огромна държава-военна база (на демокрацията) в центъра на „лошите” места и „лошите” народи. В която „уникалността и националния идентитет” са издигнати почти до святост и не само, че не пречат на идеите за „свободата на евро-американската цивилизация”, но излиза, че отлично колаборират с тях.

Ето например, във вестник „Эпоха“ на рускоезичните евреи четох за среща между еврейската агенция „Сохнут“ (американска организация, определяща политиката на Израел относно еврейските имигранти и тяхното „превъзпитание“, но водеща се НПО в „еврейската държава“) с лидера на управляващата коалиция Биби Нетаняу и с лидера на опозицията Ципи Ливни (странно как са ги събрали заедно… но пред U$A тук всички козируват). В която като главен проблем за „еврейството“ (каквото и да значи подобен безмислен термин… по-скоро „еврейщина“ би следвало да се преведе, че да се подчертае празнотата му!), както и за държавата Израел бива представена асимилацията. Демек смесените бракове. Та ако утре кажа, че не виждам нищо нередно в правото на „не-кашерен“ избор на семеен партньор у хората с „кашерен“ произход, спокойно мога да бъда наречен антисемит или антиционист…

Така стигнахме и до отговора на Вашия въпрос: интелектуалци, които си позволяват критика към „устоите” на „еврейската държава”, дори и дребна като горепосочената, те не биват директно заглушавани, но нито една популярна израелска медия не им дава думата. Често ограничават часовете им във ВУЗ-овете и което е най-страшно – често получават заплахи за живота си от религиозни фанатици, населяващи еврейски поселения в окупирания палестински Западен бряг на река Йордан. Самоделна бомба се взриви пред дома на професор Зеев Щернхел, „позволил си” да търси корените на еврейския фашизъм и открил ги именно там, където изникна забранената партия на рав Кахана (КАХ) – еврейските поселения в окупирания Западен бряг.

Колкото до обикновените израелци, те смятат за интелектуалци журналисти като Йаир Лапид и Гай Зохар, които са се „нагърбили със сложната задача” да „тълкуват” на „по-простите” това, което се случва по света, как то се отразява на „нас” (разбирай държавата Израел) и дали е в „наш” (разбирай на държавата Израел) интерес или не. Хора като професор Илан Папе например са популярни по цял свят, но анонимници в Израел. А вместо да влезе в учебния материал за гимназиите, световният писател Амос Оз бива не само критикуван, но дори и осмиван в своята родина.

За случая със забраната проф. Ноам Чомски да влезе в Израел и да изнесе лекция в палестински институт в Рамалла, Западния бряг, няма да говоря. За някои това е акт на тоталитаризъм, за някои – на патриотизъм. За това ще пусна линк към интервюто на самия професор, дадено пред подобна на Гай Зохар и Йаир Лапид комисар-журналистка, за израелския втори канал. Надявам се да Ви хареса:

YouTube – ‫נועם חומסקי בריאיון מיוחד Noam Chomsky‬‎

Завършвам с любимата ми част от това интервю:

Чомски: В Библията има един човек, наричан „омразен на Израел”. Пророк Илия!

Журналист: Значи вие виждате себе си като пророк?

Чомски: Съвсем не казвам това! Не! Аз виждам пророците като интелектуалци.

Журналист: Значи това е вашата цел в живота…

Чомски: Не, това не е моята цел в живота, това е цел на всяко достойно човешко същество… Вземете Илия за пример, или Йеремия, Исайя, който и да е от тях. Дали към тях са се отнасяли добре? Не, към тях са се отнасяли много зле. Илия е бил наричан „омразен на Израел”. Но векове по-късно той е получил своето уважение. Да, имало е и хора, които били уважавани и по време на техния живот, но след няколко века вече били наричани „фалшиви пророци”.

С уважение: С.

(ЗАБЕЛЕЖКА: Моят отговор на тезите, изложени в горния текст, очаквайте в близките дни. А.Г.)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

За тия две години управление Боко, казано директно, без усукване, по народному, направи свястно само едно нещо: яката, с извинение, се осра

Вчера беше „Ден без Бойко“ и по този повод медиите, разбира се, ни ощастливиха с излъчването в ефира на много хвалебствени репортажи за Бойко, мъдри приказки на самия Бойко, за това как деца пеят песни за Бойко, как самият Бойко, представете си, със собствените си крака рита топка, а пък горещи негови фенове-деца му ръкопляскат и пред развълнувалата се репортерка казват, че „по-добар у футболо от Бойко нема у целио свет“! Вълнуващи мигове!

Така медиите у нас отпразнуваха не само „Деня без Бойко“, ами и, най-вече, изтичането на двете славни години от възцаряването на пожарникаря Бойко – без да искам го написах поражникар! – на българския властнически трон. Иска ми се в тази връзка и аз да направя кратък коментар, щото днес вече не е ден без Бойко, и вече мога да мога да споменавам и пиша неговото име. С погнуса, разбира се, щото тоя вече съвсем се е разпищолил и убедително надмина Тодор Живков по всекидневното бълване на простотии. Оня поне се съобразяваше с нещо, тоя с нищо не се съобразява.

Та минаха две години от възцаряването на нынешния български властелин. Големи „постижения“ имало, не знам какви си „успехи“, он ни спасил от незнам си какво, ростроил не знам си що, щял да направи тепърва още не знам си що, стига, разбира се, да му дадем още един мандатец, щото в 4 годинки нима може да се развихри неговия управленски гений. Мен, прочее, в тази връзка много ме вълнува, ако, случайно, на Боко му дадат още един мандатец, много ми е интересно не друго, а как българите ще изпратят и изгонят провалилия се по всички линии Боко не само в края на втория, но и още в края на първия мандат. Разбира се, втори мандат няма да има. Все пак мнозинството у нас не е чак толкова малоумно. Малоумно е, но чак толкова, чини ми се, не е. Ще видим. Винаги можем да бъдем удивени в туй отношение.

Аз обаче искам да акцентирам върху нещо, на което медиите у нас, разбира се, никога не биха акцентирали. А именно върху следното:

За тия две години управление Боко, казано директно, без усукване, по народному, направи свястно едно нещо: яката, с извинение, се осра. Толкова. Тази е моята преценка. И ще се аргументирам съвсем кратичко.

Той имаше прекрасната възможност, понеже отдалеко личеше, че няма кадри, управленци, на които да се опре, да играе джентълменски и честно със СИНЯТА КОАЛИЦИЯ, понеже ГЕРБ и партиите от СК са сестрински партии от Европейската народна партия. Тогава нещата щяха да бъдат съвсем иначе. Няма да се лута, нямаше всеки ден едно да казва, друго да прави, или през пет минути да се извърта като фурнаджийска лопата. Нямаше да цалива, с извинение, гъза на Путин, щеше да води една достойна политика. Нямаше да му ръкопляскат само комунистите и малоумните, а щеше да бъде уважаван от истински сериозните хора не само в България, но и по Европа. А сега е едно смешилище. И посмешище. Клоун. Пълна излагация е сега.

А можеше, примерно, ако не Костов, то поне Мартин Димитров да му е вице-премиер. А Костов можеше да му е, да речем, главен съветник и консултант, и тогава България отдавна щеше да е забравила за кризата, щото Костов е доказал, че може да се справя с много по-тежки кризи. А сега наший народний кумир, с извинение, се посра с едно кризле, каквото и криза не заслужаваше да се нарича, ала ето, не само стана криза, ами стана и кризилище! И заслугата е само негова, на Боко. Нищичко, горкият, не разбира от нищо, камо ли пък от управление на държава. Нищо не разбира от нищо, май разбира само от пожари и от карате. Хак да ви е такъв премиер!

Още няма светлинка в тунела и няма да има. Затуй казах, че ми е много любопитно как българите ще изпращат към края на мандата своя кумир. Предполагам, с камъни, както изпращаха Виденов. Може да го изгонят извън граница като провалил се и донесъл непоправими беди начинаещ диктатор-аматьор, а може и да му се наложи да отговора иначе за простотиите, за изцепките, за вредите, които направи и нанесе.

Ний, българите, сме великодушни и лесно прощаваме, а и много бързо забравяме. Но този път, чини ми се, понеже издънката – сиреч, бойковото осиране – е грандиозна, нищо чудно и ний, гласоподавателите, да реагираме по различен начин. Скоро и това ще си проличи, идат избори, т.е. измерители на степента на малоумие на масовия избирател.

Туйто. Приятен ден, че бързам за работа! Помислете все пак над туй, дето подхвърлих…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.

Управляващите застрашават основния инструмент на демократичното управление

Отзив на публикацията Покана за дискусия: антикомунист или „истински комунист“ е бил писателят Георги Марков?:

Ами по същия начин бихме могли да се запитаме: а възможен ли е някакъв „възвишен”, „светъл” и „чист” националсоциализъм или фашизъм? Но кой знае защо този въпрос никога не се задава, всъщност с право, защото звучи гротескно. Защо при комунизма да е другояче?

Още Платон открива, че между нашите теоретически идеали и действителността има непреодолима преграда. В реалния живот в най-добрия случай можем да се доближаваме до идеала, но не и да го достигнем. Въпросът е дали комунизмът наистина е един такъв желателен, светъл, хубав и възвишен идеал, към който си струва да се стремим. Лесно е да се докаже, че не е.

Първо, комунизмът не е някаква чак толкова абстрактна, а доста конкретна идея. Идеалното комунистическо общество е описано твърде подробно в квинтесенцията на маркзима – „Манифеста на комунистическата партия”. Прочетете го внимателно и ще се убедите, че никой нормален човек не би искал да живее в такъв свят, освен може би някой перверзен мазохист. Можем само да се радваме, че комунистите не успяха да осъществат заветите на Маркс и Енгелс докрай на практика. Може би най-близо до описаното от Маркс общество беше Камбоджа при Пол Пот, но дори и тя не изпълняваше всички изисквания на Манифеста. Същото впрочем се отнася и за идеалните държави на Платон, Кампанела и др. Това са някакви чудовищни, антииндивидуалистични, колективистични общества-казарми, концлагери или затвори. (А Достоевски нарича такова едно общество „общество-мравуняк“, бел. моя, А.Г.)

Второ, не може да бъде идеалист човек, който иска с насилие и кръв да постигне каквото и да било, камо ли да „ощастливи” хората, а това е същността на проповядваната от комунистите социална революция, която трябва да доведе до социализъм и впоследствие до комунизъм. Идеалът по дефиниция изключва неговото насилствено налагане.

Така че отговорът е, че комунистическият идеал е една антиутопия, която следва да бъде отхвърлена. Време е веднъж завинаги да се приключи с мита за уж хубавия комунистически идеал и неговото лошо практическо изпълнение. Няма такова нещо. Даже можем да се радваме, че комунистите не се доближиха на практика още повече до своя „идеал”. В този смисъл не може да съществува и „комунист-идеалист”, понеже това е самопротиворечиво понятие: нито идеалът е идеал, нито пътят за неговото постигане е приемлив.

Трябва да сме наясно, че идеално общество няма и не може да има. Както казва философът Карл Попър, всички бихме предпочели да живеем е общество, в което всички са скромни и горе-долу равни по имуществен ценз. Само че самият Попър признава, че всички опити да бъде създадено равенство водят само до още по-голямо неравенство. Затова максимумът, с който трябва да се задоволим, е предпазливото реформиране на същестествуващото „буржозано” общество. А за посткомунистическите страни важи, че всички комунистически и социалистически елементи в тях трябва да бъдат изкоренени и заличени максимално бързо и из основи.

А доколко самият Георги Марков е бил антикомунист или „комунист-идеалист”, не се наемам да твърдя. Това би било тема за проучване от специалисти.

Написа: Анонимен

Търсете по книжарниците знаменитата книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр.

[Прочети >>>]

Как да си купя книгата?

Диагноза: личностен дефицит

Диагноза: личностен дефицит

(Публикувано във в-к ПРО И АНТИ на 20 АПРИЛ 2000 г.)

Ангел ГРЪНЧАРОВ

КОНФЕРЕНЦИЯТА на СДС възбуди анализаторите, които изказаха какви ли не предположения и констатации: СДС е „сериозно болен“, „кризата на доверието не беше преодоляна“, „проблемите останаха, нищо че бяха изречени“, „всичко беше така странно“, „хлъзгането надолу продължава“ и т. н. Политическият опонент едва крие ликуването си: „ние сме по-добри“, „иде нашият ред“, „СДС се провали“, „ний ще спасим България“ и други такива дивотии пълнят информационното пространство. В средите на СДС едни се радват на станалото, а други са крайно смутени (и това е мнозинството сред членовете и симпатизантите на партията).

Общо взето, се налага впечатлението, че не се намери изход от неблагоприятната ситуация, което вещае основни промени в политическото статукво точно след една година. Но за да се намери реалистичен изход от една ситуация, се изисква точна диагноза, която показва корена на всички проблеми, на така проявилата се организационна нездравословност вътре в СДС. Защото, когато не се открие първопричината, то действията за промяна едва ли ще доведат до желания ефект, а болестта ще продължи да се задълбочава.

Иван Костов посочи всички ония симптоми, които са израз на споменатата нездравословност. Синтезирано може да се изразят по този начин: бидейки управляващи, сред дейците на СДС отдолу, по средата и дори горе се изяви добре известният ни балкански манталитет („Аз себе си, родата и приятелите си да уредя, пък друго не ми трябва!“), който нанесе страшни поражения на „имиджа“ на организацията и вече я заплашва с „народното възмездие“. В СДС се оформи и набра сила един слой на безсрамните и арогантни „водачи“ с изцяло парвенюшка психология, които всекидневно вредят на организацията, облагодетелствайки единствено себе си. Тази прослойка прави всичко, за да държи положението си около и във властта, тя е готова да плюе в лицето на „идеята и каузата“, глупаво правейки си сметката, че тяхна милост нещо представлява без СДС. Те станаха нещо само заради СДС, но забравиха това и сега смятат, че СДС без тях не може.

В същото време вътре в СДС не се намериха сили за противодействие на тази опасна тенденция, там, където имаше възмутени и опитващи се нещо да променят, те бяха нагло оплюти и дори изгонени от организацията, а повечето предпочетоха да мълчат, за да не си създават главоболия. СДС се капсулира, издигането на кадри продължава да е по тертипа „ти на мене, аз на тебе“, честни и достойни хора са в немилост, а нови личности и специалисти вече не могат да се привличат във властта (те няма как да проникнат, трябва да си „нечий човек“, за да заемеш пост и службица!). Как ли организацията ще се очисти от тази напаст, която неминуемо води до гибелта на всеки организъм, разболявайки го в тежка степен? Изобщо възможно ли е нещо да бъде направено или нещата са съвсем безнадеждни? Как да се преодолеят крайно негативните тенденции в СДС, които ще повлекат беди на цялата нация?

Щом като залогът е България, трябва и може да бъде направено всичко, иначе горко ни. Но как да се постъпи, как да се очисти образът на СДС и той отново да стане символ на сила и надежда?

От казаното по-горе следва, че диагнозата е проста: не само в СДС, но и в „народното цяло“ е налице страшен личностен дефицит, който ни е наследство от комунизма, а също има и народностно-ориенталска окраска. В СДС този дефицит на здрави, достойни, способни, морално чисти, пристрастени към свободата и готови заради нея на жертви личности се прояви най-ясно по време на управлението му, но иначе той е налице навсякъде и във всичко. Не е станало така, че в СДС са тъкмо „най-лошите“ (както искат да ни внушат някои политици и медии!), но лоши има и в СДС, щом има навсякъде, на всяка крачка. Общо взето, с болестта сме заразени всички ние, комунизмът десетилетия не насърчаваше личностното у нас, напротив, зверски го потискаше и унижаваше, опитвайки се да го изкорени завинаги. В резултат “човешкият материал” е такъв и скоро няма да се подобри (надеждите са в младите, които не са така мачкани, както останалите, живелите при комунизма).

Става дума за болест на обществения организъм, а не само на организацията СДС, която, бидейки част от обществото, също носи болестта в себе си Оттук следва, че „другите“ (опозицията, БСП и пр. мераклии за властта) съвсем не са по-добри, напротив. Най-важно е това ясно да се съзнава, в предстоящите политически борби не бива да се допуска лошото, отрицателното да се пришива само на СДС. Личностният дефицит, за който говоря и в който виждам първоосновата, корена на нашите сегашни и бъдещи беди, не е обаче оправдание на ставащото в СДС, той е само диагноза, от която трябва да се тръгне при лечението на болестта. СДС трябва най-напред да се справи с нея, това е главното в неговата кауза и мисия – да промени България и да трасира пътя към европейските ценности, култура, манталитет и съзнание. Който направи това пръв, той ще спечели признателността на поколенията; СДС по самата си идея трябва да започне и промяната в нас самите („вътрешната реформа“!), от която зависи успехът на всички други начинания. Няма кой друг да реши такава кардинално важна задача, СДС и тук трябва да бъде верен на мисията си да е начело на промените.

Едва в края на десетилетието се разбра, че успехът на „епичните български реформи“ зависи от готовността на човешкия фактор да придобие ново качество – и затова ситуацията в СДС е симптоматична, от нея трябва да се извлече и наистина позитивният елемент (не трябва да се допуска да ни служи само за окайване и вайкане!).

Всяка криза, всеки случай от живота са изключително показателни, те говорят нещо, от нас се иска само вярно да се ориентираме – за да извлечем позитивите, а не да оберем само негативите. Нашият случай е точно такъв, ако спрямо него се постъпи адекватно, то резултатът няма как да не дойде. Иска се само да се целим във вярната посока, да знаем какво точно искаме. А как ще стане всичко това, ще решат хората – извън и в СДС, защото все пак в тях е единствената надежда. Тук вече рецепти няма, иска се само честност и смелост, понякога дори и дързост. Готови ли сме да се заемем с поправянето на себе си – най-важното, което изобщо може да бъде направено?

Това не значи, че в СДС трябва да започне лов на вещици, като този път в ролята на последните да бъдат нашите самозабравили се партийни другари, ония, които се отдадоха на безогледен кариеризъм, на злоупотребите с власт, влияние или доверие. Отмъщението за такива политици идва най-вече на изборите, те повече не могат да претендират да влизат в листи и в топли кабинети. Никъде по света политиците не са светци, такива още по-малко пък са нашите политици, независимо от коя партия са; на пръсти се броят честните, ония, които не пропиляват достойнството и авторитета си за пошло материално облагодетелстване.

СДС може да започне пречистването от себе си, като средството е едно: в организациите по места да започне оздравителен процес и смело да бъдат назовани ония, които използваха организацията подобно на „изтривалка“ за лачените си обувки (макар че преди да станат това, което СДС направи от тях, ходеха, общо взето, с джапанки!). Мълчанието на членската маса може да престане само ако се разбере, че недосегаеми за критика няма (в една демократична организация!), а също че „живот и свобода добива само този, който смело ги завоюва всеки ден в борба“ (Гьоте), т.е., че личност се става не чрез затъване в малодушието, а чрез решителното скъсване с него.

Малко се иска, за да бъдеш свободна личност в истинския смисъл, иска се просто да го направиш, да проявиш личността и свободата си. Тогава именно кариеристите въпреки цялата си наглост ще онемеят, недостойните винаги са и страхливи, нечистата съвест се познава по това…

Същност и история на национал-социалистическия, фашисткия и комунистическия тоталитаризъм

ТОТАЛИТАРНА СИСТЕМА

Диктатурите на XX Век

В историята на човечеството XX в. ще остане не само като век на революционни постижения на науката и техниката, но и като век на световни войни, световни кризи и революции, век на опити на няколко държави за установяване на световно господство. Първата световна война предизвиква сред ниските етажи на социалната пирамида на воюващите страни гигантска вълна на недоволство.

В победените във войната тя помита корони, империи, политически системи и извежда на върха на властта нови политически партии и нови лидери, издигнали нови програми за най-бързо преодоляване на последиците от войната. В Русия, в Италия и в Германия, се появяват диктатури, качествено различни от диктатурите на миналите векове.

Болшевишката партия – строител на тоталитарната система

С най-радикална програма за изграждане на тотално ново общество излиза през 1917 г. болшевишката партия. Тя е ръководена от Ленин, човек с гениално чувство за печеливша политика чрез издигане на най-подходящи лозунги за привличане на работниците и селяните във времето на разлагане на царизма. Само един фанатично вярващ в правотата на своите идеи може да пропагандира тезата, че до най-справедливо общество се достига след поражението на собствената страна във войната и след кръвопролитна гражданска война. Февруарската революция в Русия (1917) се извършва без участието на болшевиките. Те са в емиграция, на заточение и в нелегалност, а и са само няколко хиляди души. Временното правителство обявява амнистия за осъдените по политически причини.

Още в началото на войната Ленин е привлякъл вниманието на ръководителите на германската армия и на Министерството на външните работи, които започват да му отпускат значителни средства, за да може чрез своята пропаганда болшевиките да разлагат фронта и тила. След Февруарската революция германското главно командване осигурява прехвърлянето на Ленин и негови сподвижници от Швейцария през Германия в пломбиран и строго охраняван вагон и оттам – по море в Швеция. Пристигнал в Русия, Ленин насочва болшевишката партия към завземането на властта. От Германия през Швеция продължават да пристигат пари, с които се осигурява печатната пропаганда на болшевиките и издръжката на значителен брой организатори на партията.

Ръководителите на болшевишката партия отхвърлят предложението на партиите на есерите и меншевиките за съвместно спасяване на младата руска демокрация. Ленин разбира, че „властта е на улицата – трябва само да се вземе“. И болшевиките я вземат на 7 ноември 1917 г. Те са въоръжени и с многобройните произведения на Ленин, в които той доразвива някои от идеите на Маркс и Енгелс. Превърнатите в свещени догми на комунизма изводи на Ленин се свеждат до обявяването на империализма за последен и загниващ стадий на капитализма, който ще бъде свален от власт чрез революция, дело на авангарда на работническата класа – комунистическата партия, изграждаща чрез диктатура на пролетариата социалистическо общество. Истинският принос на Ленин и на болшевиките в изграждането на нов тип общество – тоталитарната система, се състои в учението за ролята на комунистическата партия. Организирана отначало от шепа професионални революционери, тя се разклонява легално и нелегално в големите работнически центрове. След завземането на властта обявява своето правителство за пьрво правителство на целия народ, което ще ускори неимоверно световния революционен процес и ще превърне най-бързо Русия в най-могъща индустриална сила. Обявено е, че съпротивата срещу правителството ще се наказва според суровите закони на гражданската война за ликвидирането на буржоазията като класа.

От 7 ноември 1917 г. тези догми се превръщат в държавна политика на Съветска Русия и на Комунистическия интернационал.

Мечтите за най-справедливо и най-щастливо за всички хора общество датират от най-дълбока древност. Болшевиките обявяват, че основите му вече се поставят на територия, която обхваща една шеста от земната суша и че то ще бъде построено там и по цялата земя в най-скоро време.

Но и от Русия, и от целия свят към болшевиките се сипят въпроси: „Дойдохте на власт с преврат, а не с добрата воля на мнозинството от населението – какво ще правите с тези, които не споделят вашите идеи и откажат да ги изпълняват? Каква е вашата икономическа програма – как ще построите общество, в което частната собственост е забранена и всички производителни сили са държавна собственост? Държавата – това са хора, които я управляват, как ще бъдат избирани те и как ще бъдат заменяни, ако са некомпетентни за заеманите постове? Как ще преобразите мисленето на хората до степен всички да са единодушни с вас – сегашните ръководители?“

С победата на болшевиките в Гражданската война и с налагането на съветската власт в по-голямата част от територията на бившата империя се получава и отговор на всички въпроси. Първите критици на съветското общество са социалдемократите. Те отбелязват главната му слабост – най-благородни цели се постигат само с хуманни средства, а не с насилие.

Разривът между утопиите и действителността в Съветска Русия скоро е напълно очевиден, но към традиционните, преминали от XIX в XX в. авторитарни режими, се добавя един качествено различен диктаторски режим – тоталитарното общество.
Определението тоталитарно общество за пръв път е използвано от Мусолини през 1925 г. и смисълът му е чрез фашистката партия фашистката държава обхваща цялото общество, всички страни на човешката дейност. Постепенно това определение получава широка употреба, въпреки че често в него се включва различен смисъл. Еволюцията на съветското общество, на фашистката държава в Италия и на националсоциалистическа Германия позволяват на цяла редица специалисти от обществените науки да посочат родовите белези на тези общества. Безспорната матрица на тоталитарното общество е съветската държава. Тя е най-пълно изградената тоталитарна държава поради премахването на частната собственост и пълното подчиняване на поданиците й на нейните разпореждания, от които зависи не само животът им, но и смъртта им.

Родови белези на тоталитаризма

Независимо от различията, в тоталитарните общества се откриват следните родово определящи ги черти:

1. Тоталитарната система се изгражда от една партия, която отстранява, забранява или унищожава всички други партии и налага своята идеология на цялото общество; партията е построена в посока от горе на долу – от ръководителите (висшата номенклатура) начело с водач (генерален секретар, дуче, фюрер) към обикновените членове, правата на които да избират своите шефове са чисто формални.

2. Партията прониква във всички съществени държавни структури, подчинява ги, преобразува ги, създава нови и резултатът е партия-държава или държава, изцяло ръководена, подчинена, ограбвана от партията, която е обсебила и трите видове власти.

3. Тотален терор – физически или морален, и ежедневна пропаганда на партийната идеология и политика до пълно промиване на мозъците, до оглупяване – това са двете страни на медала на системата, която елиминира демокрацията; парламентите са само фасада, грим за прикриване на истинското озъбено лице на диктатурата; политическата полиция е под прекия контрол на водача и следи всички граждани, включително и най-висшето ръководство на партията.

4. Тотален партиен контрол върху цялостния живот на обществото, върху всички сфери на дейност, включително върху науката, културата и изкуството.

5. Изграждане на държавни профсъюзи и все по-пълен контрол върху икономиката, до подчиняването й от партията-държава.

Тоталитарната система е затворено, откъснато с желязна завеса (термин, използван за пръв път от белгийския социалдемократ Вандервелд през 1930 г. за Съветския съюз) от останалия свят общество, в което животът за огромната част от населението е ад, а пропагандата го представя като пролог към рая. Обратно – животът зад желязната завеса е представен като ад за трудещите се там, които копнеели за новия ред, за новия свят, света на XX в. и дори на следващите векове.

По всички основни елементи на тоталитарната система комунизмът и фашизмът си приличат. Те са по-големият и по-малкият брат от семейството, лявата и дясната ръка на една антидемократична система. Не е случайно, че между тях е поставен знак за сходство още през 20-те години. Създателят на Италианската народна партия дон Луиджи Стурцо е един от първите, оставил запомнящо се сравнение: „Всъщност между Русия и Италия има само една отлика – именно, че болшевизмът или комунистическата диктатура, е ляв фашизъм, докато фашизмът или консервативната диктатура, е десен болшевизъм. Болшевишка Русия създаде мита за Ленин, фашистка Италия – този за Мусолини.”
УРОЦИ

Италия в черно

След края на Първата световна война италианците се чувстват като победени в лагера на победителите. Трицветна Италия (либералната държава) е притисната между червена Италия (на социалисти и комунисти) и черна Италия (на фашистите). Развитието на държавния капитализъм довежда до криза в либерализма. На 23 март 1919 г. недоволните фронтоваци основават в Милано движението “Фашо ди Комбатименто” (от фашо литорио – сноп пръчки с втъкната брадвичка, символизиращ властта и реда в древния Рим). Водачът Бенито Мусолини изглежда ясен и е щедър: земя на селяните, по-високи заплати за работниците, работнически съвети в предприятията, одържавяване на банки, конфискация на непроизводителния капитал и на незаконно придобитите имоти. Велика Италия означава възстановяването на Римската империя.

Походът към Рим

Либералите губят парламентарните избори през ноември 1919 г. Успяват социалистите. Въведеният осемчасов работен ден обаче не е достатъчен за привличането на общественото мнение. Стачките прерастват в завземане на предприятията. Собствениците се обръщат за помощ към фашистките отряди. Мусолини открито иска властта:

“Либералната държава е маска, зад която не се крие никое лице. Това е гора, зад която няма сграда”. На 28 октомври 1922 г. колони черноризци маршируват в поход към Рим, настоявайки за разпускане на парламента, избирателна реформа и нови избори. Два дни по-късно крал Виктор Емануил Ш назначава Мусолини за министър-председател, макар фашистите да са само 35-има от 527 депутати. Монархията е запазена като форма на държавно устройство.

Фашистите не посягат върху главните стълбове на държавата, а установяват политически надзор чрез пълномощници. Мусолини оглавява Големия фашистки съвет и създава милиция под свое командване. Железниците, пощите и съобщенията минават в частни ръце. Центърът на тежестта в икономиката се премества от преките към косвените данъци. Промяната на пропорционалната избирателна система дава предимство на правителственото мнозинство. Либералите и демократите се надяват, че Мусолини няма да унищожи парламентаризма.

Постепенното развитие на синдикализма в корпоративизъм цели да притъпи противоречията между работници и работодатели. Нацията е поставена над личностите и класите. Мусолини постоянно изтъква, че освен класа има родина и общество. Средната класа е удостоена да бъде “мозъкът” на нацията. Преобразуването на либералната държава в корпоративна се обявява за ново явление в историята, какъвто е и самият фашизъм.

Вместо свобода Мусолини предлага на народа “оздравяване, евтин живот и житейски удобства”. На изборите за парламент през 1924 г. за фашисткия Национален блок гласуват 4,5 млн. души срещу 3,5 млн. за другите партии. Дуче не скрива, че “където не стига съгласието – има сила”. Той преследва политическите противници, но не забранява партиите им, а и те се обединяват нетрайно заради непримирими идеологически и политически различия.

Фашизацията на държавата

Втората вълна на фашизма връхлита на 3 януари 1925 г. Съставено е правителство изцяло от фашисти. То забранява тайните общества, преди всичко масонските ложи. Министър-председателят увеличава своите пълномощия и слива фактически законодателната власт с изпълнителната. Кралските укази подлежи на задължително обсъждане в Министерския съвет. Държавният апарат се прочиства от “противонационално мислещите елементи”.

Властта е централизирана. Изборните органи на местната власт са заменени с назначавани. Одържавяването на профсъюзите продължава ускорено, тъй като наложеното класово сътрудничество в името на общонационалните интереси изисква арбитража на държавата в споровете между работници и собственици. През 1926 г. са разтурени всички партии освен фашистката. Извънредни закони разширяват намесата на държавата във всяка област на обществения живот. Властта си присвоява правото да решава въпросите на личността. Така в страната е установена тоталитарна диктатура.

Плановото развитие на държавния капитализъм в Италия е осигурено от политиката на строг протекционизъм. Военната и химическата промишленост, енергетиката, автомобило- и корабостроенето стават водещи отрасли във връзка с разрастването на въоръжените сили. Тази политика на автаркия* се налага поради намеренията на Италия да воюва за повече земя и полезни изкопаеми.

Силното влияние на църквата е взето предвид от Мусолини в стремежа му да се покаже помирител. Подписаните през 1929 г. Латерански споразумения признават Ватикана за държава под върховния суверенитет на папата, който на свой ред признава Савойската династия. Църквата запазва преобладаващото си присъствие в семейството и училището.
Изборите през 1929 г. са проведени по новата корпоративна система, която за Мусолини е начало на нов тип политическа цивилизация. Корпоративната държава става синоним на фашистката държава. Единствената партия спечелва изборите с огромно мнозинство.

Световната стопанска криза засяга и Италия. Промишленото производство намалява с една трета, а външната търговия – три пъти. Разорените селяни увеличават милионната армия на безработните.

Идеята за корпоративизма заляга и в основата на фашистката идеология и законодателството за държавата. Министерството на корпорациите и Националният съвет на корпорациите (1930) ръководят 22 корпорации, обединяващи работници, селяни и служители по стопански отрасли. Председател на Националния съвет е самият Мусолини, а по-нисшите водачи оглавяват отрасловите корпорации. Предприемачите се сдружават през 1934 г. в 4 конфедерации (промишлена, търговска, финансова, земеделска). Упражняващите наемен труд също основават 4 конфедерации.

Уверил се в празните ходове на Обществото на народите, Мусолини предлага на Великобритания, Франция и Германия да постигнат споразумение за сътрудничество по всички европейски и извъневропейски, в т.ч. и колониални, въпроси. Пактът на четирите сили за взаимноизгодно сътрудничество е подписан на 15 юли 1933 г. в Рим, но впоследствие не е ратифициран от нито една страна.

Колониалната експанзия на Италия в Източна Африка среща съпротивата на Великобритания, пазеща съобщенията си в Червено море. Франция е по-снизходителна, защото се надява да привлече Италия срещу Германия. На 3 октомври 1935 г. италианската армия нахлува в Етиопия, но не успява да нанесе бърз удар срещу слабо въоръжените абисинци. Столицата Адис Абеба пада чак на 5 май 1936 г. Италия е провъзгласена за империя.

Призната за агресор от Обществото на народите, фашистка Италия е наказана с търговско ембарго и напуска Женева. През октомври 1936 г. Мусолини сключва договор за сътрудничество с Хитлер, който му признава първенството в Средиземноморието и в Източна Африка. Това е оста, около която според Дуче трябва да се въртят другите европейски държави. Година по-късно Италия се присъединява към сключения през 1936 г. Антикоминтерновски пакт между Германия и Япония. Тя изпраща войски в Испания да се сражават срещу републиканците и комунистите в гражданската война.

Виждайки предстоящите изпитания, Мусолини замества парламента с Палата на корпорациите, в която назначава 700 представители на държавни учреждения, на фашистката партия и 22-те корпорации. Предприетата политика на автаркия трябва да осигури суровини и храни в случай на война: хляб, въглища, нефт и електроенергия. Масовите младежки и женски организации са впрегнати в подготовката на нацията за завоевания.

“Епохата” на фашизма в Италия се стреми да организира нацията, като промени не само обществото, но и самия човек. Фашизмът се тълкува и като начин на живот. Мусолини зове “римските легиони” да възкресят древната бойна слава в победоносни походи. Но Италия се оказва слабото звено в силите на новия ред.

(Очаквайте продължение)

ТЕКСТА ПОДГОТВИ: Стоянка Костова, историк

Стратегията на Русия и Китай за скорошно завладяване на САЩ (2)

Текстът по-надолу е продължение на публикацията под заглавие Стратегията на Русия и Китай за скорошно завладяване на САЩ:

Анонимен каза: В този контекст още нещо, над което си струва да се замислим. Прочетете го внимателно и непредвзето, не го отхвърляйте с лека ръка:

ДЪЛГОСРОЧНАТА ВИЗИЯ НА РУСИЯ

19 юни 2000 Дж. Р. Найквист (откъси):

Миналото лято Владимир Путин беше назначен за министър-председател на Русия. Някои хора казаха, че кагебистки кариерист като Путин не би могъл да остане дълго на власт в демократична страна. В дългосрочен план той щял да се окаже неудачник. Поне така гласяха първите анализи. След това Путин беше назначен за действащ президент след оставката на Елцин на 31 декември 1999. През март Путин беше официално избран и през май встъпи в длъжност. Оказа се, че кариерист от КГБ все пак може да е популярен.

Но защо той?

Преди да можем да отговорим на този въпрос, трябва да сме наясно, че Русия се ръководи от скрити структури. В Кремъл има стратези, който разработват „план”. И именно тези стратези избраха Владимир Путин.

В 1982 високопоставен комунистически представител на име Ян Сейна написа книга със заглавието „Ние ще ви погребем”. Голяма част от книгата е посветена на плана на Кремъл за разгром на Запада. Сейна отбелязва, че планът е гъвкав и „постоянно се адаптира, за да отчита нови фактори”. Повечето читатели биха предположили, че подобен план би трябвало вече да е мъртъв. Но това предположение е погрешно, и ето защо:

Докато Кремъл даваше вид, че се отказва от Източна Европа и правеше всевъзможни признания за „престъпленията на Сталин” и „грешките на Брежнев”, съветските официални лица запазваха загадъчно мълчание за своя дългосрочен стратегически план. Никакви признания не бяха направени и никакви документи не бяха публикувани.

Ние знаем от поне трима бегълци, че е съществувала голяма дългосрочна стратегия на Кремъл. Знаем, че тази стратегия е включвала широкомащабна заблуда и знаем от двама от тези бегълци (Ян Сейна и Анатоли Голицин), че дългосрочният план включва контролираното рухване на съветския военен съюз в Източна Европа – на Варшавския договор.

Ако тази стратегия е изоставена и ако Кремъл вече не се стреми към победа над Запада, защо този план не беше разобличен на пресконференция в Москва? Защо нашите добри демократични приятели в Москва не разсекретиха старата стратегия? Та това определно би изяснило цялата история на Студената война.

Но Ленин остава непогребан и планът остава в сила.

За съжаление Западът продължава да не подозира нищо. От самото начало лидерите на Америка отказаха да повярват, че такъв план на Кремъл съществува. „Един от основните проблеми на Запада е”, пише Сейна, „неговата неспособност да разпознае съществуването на съветски голям план въобще.”

Двамата водещи американски политически анализатори Хенри Кисинджър и Едуард Лутвак например отхвърлят идеята за съществуване на дългосрочна съветска стратегия за заблуда и този скептицизъм дава повод на Сейна да напише: „Съветският стратегически план за установяване на техния „социализъм” съществува без съмнение…”

Друг високопоставен беглец е Ладислав Битман, бивш заместник-началник на отдел Д на чешкото разузнаване. Според Битман генералът от КГБ Агаянц (шеф на отдела за дезинформация на КГБ) често е идвал в Прага лично, за да се увери, че планът се изпълнява.

Най-сензационното свидетелство за дългосрочната стратегия идва от беглеца от КГБ Анатоли Голицин, който скицира своите знания за плана и своите изводи за него в книгата „Нови лъжи за старото” от 1984.

Според Голицин стратегическият план води своето начало в 1950-те години в резултат на отхвърлянето на провалените стратегически идеи на Сталин. Директна и очевидна военна заплаха от страна на Русия, съчетана с явна и идиотска пропаганда, е обречена на провал. Затова старата сталинска машина е трябвало да бъде заменена с нова машина. Твърдоглавите неосталинисти е трябвало да отстъпят настрана в полза на привидна откритост и искрени признания. Според Голицин във „финалната фаза” дългосрочната стратегия ще включва въвеждането на фалшива либерализация и демокрация в Източна Европа. Това ще обхваща „проявата на лъжлива независимост от страна на режимите в Румъния, Чехословакия и Полша.” Той дори предсказва, че Берлинската стена може да бъде разрушена и Германия обединена.

В този контекст Владимир Путин е бил офицер на КГБ, служещ в ГДР, когато Берлинската стена пада. Неговата КГБ-група в Източна Германия е била ключов компонент при организирането на рухването на Варшавския договор – което бегълци като Сейна и Голицин споменават в началото на 1980-те години. Знаем това от бивш служител на източногерманската тайна полиция на име Хорст Йемлих, който е интервюиран от лондонския Съндей таймс. На 16 януари Таймс цитира Йемлих, който казва, че групата на Путин от КГБ е подготвяла операция зад гърба на Източна Германия. „Планът е бил да се подготви момента, когато Източна Германия да бъде изоставена”, казва Йемлих на Таймс.

Така че рухването на ГДР е преднамерено според още един бивш представител на източногерманската тайна полиция. А Владимир Путин е директно замесен в изпълнението на плана.

Какво би могло да бъде по-показателно?

… Според беглеца от КГБ Голицин, който пише в началото на 1980-те години, бъдещата либерализация в Източна Европа „ще бъде изчислена и измамна, доколкото тя ще бъде въведена отгоре. Тя ще бъде извършена от партията чрез нейните клетки и индивидуални членове в правителството… и от КГБ чрез неговите агенти сред интелектуалците и учените.”

… Във връзка с това е съществено, че Путин говори свободно немски, а спечелването на Германия е ключово за разбиването на НАТО. Путин миналата седмица посети Германия. Той се срещна с германския канцлер Герхард Шрьодер поне четири пъти. Не присъстваше дори преводач. Тези сесии на четири очи бяха толкова интимни, че предизвикаха изумлението на немския печат.

… Във връзка с това трябва да се знае, че Германия е сърцето на Европа. Да спечелиш сърцето означава да спечелиш цялото. Именно това се опитват да постигнат руснаците. Това е следващата стъпка в дългосрочния план на Русия.

… Дипломацията на Путин се стреми да разбие НАТО и да спечели Европа за Русия. Това е напълно съзвучно с дългосрочната стратегия на Кремъл. Ако игнорираме съществуването на тази стратегия, както прави (правеше) Клинтън, го правим на собствен риск.

Време е да се събудим.

Бившият подполковник от КГБ Виктор Калашников за процесите в света след 1989 на 19 ноември 2010:

… След няколко срещи в Германия Калашников клати глава: „Стори ми се, че става дума за някакво объркване на съзнанието… Те все още се намират под въздействието на Студената война, както те я разбират. Но те не я разбират. Дори военните експерти имат странни схващания какво се случи преди 20 години. Те не виждат, че блоковата конфронтация беше заменена от друг вид конфронтация… НАТО не е така обединен, както по-рано. Ако разгледаме отделните страни, виждаме, че те са различни. Има различия между Америка и Европа, но и сериозни разногласия между европейците.”

Западът днес е въвлечен във война (с тероризма)…, която никога не може да бъде спечелена. Ето защо той се обръща към Русия за подкрепа. „И това ще бъде неговата ситуация в следващите 30 години!”

Част от причините за слабостта и разделението в НАТО е неговото разширение.

… Руското влияние в балтийските държави и Полша расте. Руските делегации идват там една след друга. Въпреки реториката руското влияние в Централна Европа също нараства.

Защо руското влияние нараства? В германското министерство на отбраната се занимават с европейския театър от късната Студена война, което е погрешно… СССР спечели битката за Южна Африка, където комунистическата партия управлява чрез АНК… Това е само един пример. А и хора като Даниел Ортега в Централна Америка. Има по-голяма военна ситуация, която е глобална и чието значение се подценява от Западните анализатори. Те разглеждат падането на Берлинската стена като решаващ момент. Те пропускат, че СССР се е оттеглил и прегрупирал… Днес имаме асиметрична война – терористи, целещи се в Западните столици. Москва има десетократно превъзходство над НАТО при тактическите ядрени ракети. Но по този въпрос няма никакви преговори между Москва и НАТО. Москва просто отрича да са необходими преговори.

Политическата класа на Западните страни просто не може да понесе истината за това, което се е случило. Защото в този случай тежки решения биха били неизбежни. Днес е немислимо да се отделят ресурси за нов кръг конфронтация с Москва. А и Западът не е готов да реагира адекватно. В германското министерство се съгласиха с мен. Но какво правят по въпроса? Нищо. Ето я Русия, която натиска по границите с НАТО, подкрепя Уго Чавес и побеждава в Африка, а Европа е в тежка криза поради милионите мюсюлмани-имигранти.

Може да се каже, че има страни, чиито лидери планират 30 години напред като тези в Кремъл и страни, които се сражават във войни, които не могат да бъдат спечелени и са затънали в безнадеждни вътрешни кризи. „Германците се оплакаха, че руснаците вербоват техни хора и по традиционен начин извличат политическа информация от тях”, казва Калашников леко развеселен. „Те си бяха въобразили, че руснаците се спрели да правят това. Само че руснаците все още шпионират западните политически лидери и се опитват да разберат тяхното политическо мислене. Има процес на системна кражба на поверителна информация от европейските лидери. Но реакцията на европейците е приглушена… Западните интелектуалци са все още повлияни от идеята за прогреса. Това е фундаментална грешка. Руснаците не се интересуват от прогрес. Те вече са доволни. Руският елит никога няма да допусне пренасянето на Западни норми в Русия. Така че тук има гигантска бариера, която никога не може да бъде премахната. Западът мисли, че се намира в по-висок стадии от Русия, но това е извор на много грешки.

Възможно ли е Русия и Китай наистина да атакуват Америка?

А какво друго беше 11 септември 2001, освен атака срещу Америка, извършена от арабски посредници и пълномощници на Москва и Пекин? Но това беше само началото.

Да отговорим на въпроса с въпрос: хората наистина ли смятат, че враговете на Америка ще я оставят на мира завинаги, че няма план за поставяне на Америка на колене? И че те просто ще я ударят и след това ще я оставят да се възстанови?

Логиката на враждата води до логиката на удара, която води до логиката на окупацията, завоюването, поробването и/или геноцид. Да си спомним какво направи Рим на Картаген.

Представата, че САЩ са прекалено големи, за да бъдат завладени, е представа, базирана на размер. Вражеската коалиция е има много по-голяма база от население и ресурси от САЩ, по-безмилостно ръководство, по-добро разузнаване, добра заблуда в действие и готови оръжия за масово поразяване. Няма нищо невъзможно в тази операция логистично или в някакъв друг смисъл. Ние вече се намираме в подготвителната фаза на “сивия терор”.

Винаги е възможно лидерите на Русия и Китай да не съберат смелост да извършат тези нападения. Само че те вече са отишли достатъчно далече в тази посока и знаят, че разкриването на този заговор от американското разузнаване ще ги разруши (индивидуално или колективно). Така че логиката ги задължава да продължават, независимо дали им харесва, или не…

Подготви: Анонимен