Малко е да се каже, че сме “потопени във времето”, но да започнем оттук. Да тръгнем от простото наблюдение, че не сме “извън” времето, а сме “във” времето; никой не е независим от времето, всички ние съществуваме в ефирната среда на един всемогъщ “времеви поток”, който ни “носи” нанякъде, най-често към неизвестното, понякога – в по-редки случаи – и там, където искаме. Ако пък някой се опита да ни убеждава, че… ”мен времето не ме засяга” или пък че “то не ме докосва и затова не ме интересува”, то едва ли някой ще се вслуша сериозно в думите му. Такъв един самозван “бог” и “олимпиец”, поставящ себе си извън времето – а следователно и извън общността на смъртните – не е безумец само в случай че наистина е гений, изразяващ себе си в безсмъртни творения. Но нас в случая ни интересува времето за човека, а не за свръхчовека, макар че въпреки това не можем да сме изцяло безразлични към вечността. Ето че предпоставката – “ние сме потопени във времето” – още тук показа своята недостатъчност.
Тогава да тръгнем от следното: ние сме “изтъкани” или “просмукани” от времето, то не е “около” нас, но и “вътре” в нас. Оказва се, че не ние сме “във” времето, а времето е “в” нас, и в този смисъл “ от него не можем да избягаме” (както, впрочем, и от себе си не можем да избягаме!). Тази “неразличимост” на човек и време, дълбокото единение на двете, благодарение на което изобщо е възможен животът, е точката, от която следва да се тръгне в един опит за разбиране на времето, човека, живота, свободата. Живеейки, ние постепенно се потапяме в цяла “бездна” от питания, от които отърваване няма. Питания, които не се влияят от това съзнаваме ли ги ясно или пък те “подмолно” мъчат душите ни. Неусетно се появяват въпроси и проблеми, чакащи решение от нас самите, от всеки един поотделно: тук никой друг не може да ни помогне, да поеме част от нашето бреме. Обикновено ние “отпъждаме” от съзнанието си тъкмо най-важните, но поради това това като че ли “неразрешими” проблеми – за да се впуснем в “борба” и с “титанично усилие” да решаваме най-леките, най-безобидните, най-ясните, нуждаещите се от неотвратима, бърза реакция. Не искаме да признаем, че тъкмо този абсурден подбор задълбочава нашата собствена проблематичност, тоест в един момент поставя под въпрос живота, битието на този конкретен и жив човек. Така, по този начин се изостря ситуацията, в която е попаднало съществуването, превръщайки го в кардинален проблем, от който зависи всичко останало.
Ясно е, че в края на краищата “всичко си идва на мястото” – а нали животът по начало е на първо място?! – но “заплитането”, което сами сме си устроили, се е оказало вече безкрайно трудно разрешимо (а понякога и направо неразрешимо). Отлагането на най-важното и трудното “за по-добро време”, подбирането на “лекото” и “лесното” – но също и незначителното, незаслужаващото усилията си – търсенето на известни, “стандартни” решения на нашите лични и уникални (“безподобни”) жизнени ситуации, инертността и “чакането” нещата да се подредят “от само себе си”, без нашата енергична намеса, подражанието на другите, на “лесно справящите се с живота си” (но с техния си живот!) и така нататък са предпоставките за възможно сгромолясване на строеното върху нездрава почва, за категоричния провал, който сами си устройваме, опитвайки се да “надхитрим” живота. Животът поставя пред всеки нас изисквания, на които отговаряме тъкмо според себе си, а не “вкупом” и не “всички заедно”: всеки поотделно е призван да се справя със своя живот, затова тук… извинения не се приемат. Живеейки, ние се увличаме от живота си, забравяйки обаче главното: това е моя живот, животът, чиито извори намирам в себе си, в своето сърце, накрая, животът, който аз правя – поемайки цялата отговорност за него. От това фатално забравяне следва всичко останало, особено също толкова съдбовната нагласа да чакам животът ми “да става” или да се “случва” независимо от мен самия, а именно “както дойде”, “както стане”, “както се получи” и пр. Да “извадиш”от живота на един жив човек тъкмо живеещият – а тук всъщност точно това става – нима това не е най-голямата безотговорност, която изобщо може да сполети човека?!
Става дума за самоотстраняване, самоелиминиране на живеещия от неговия собствен живот, което обикновено бива скривано чрез самозалъгвания от рода на тези: “какво толкова е станало”, “все пак не бива да усложнявам живота си”, “не бива да драматизирам”, “голяма работа – животът е пред мен”, “никога не е късно да започна отначало”, “нека се постарая да не забелязвам това,което ме мъчи”, защото “животът е наслаждение, а не самоизмъчване” и т.н. Подобни самозалъгвания и успокоения са изключително разнообразни, те служат на илюзията, че “всъщност това и е животът”, но зад нея обаче прозира едно бягство от живота, отказ от участие в неговото мистериозно тайнство. Кипящата в недрата на живия човек неуморна жизненост не бива да бъде оставяна без отговор от страна на това, което иска (и може!) да живее пълноценно, а именно от “живеещото”, от открития спрямо живота човек. Противното е измяна спрямо живота, която никога не остава без възмездие, а потърпевшият е само един: този, който не е пожелал да отговори на призива на живота у себе си, а значи е проявил коварна безотговорност и безсилие, опропастяващо тъкмо неговия живот. Впрочем, кои са питанията, които “от време на време” овладяват съзнанието и душата, но от които сме склонни по-скоро да се “избавяме”, отколкото да се вглъбяваме в техните основания? Ето някои от тях, представени в тяхната неприкрита “голота”, в тяхната непосредственост:
Кой съм аз? , а също “Кой аз съм?”. Има ли изобщо по-значим въпрос, от който да зависи толкова много?
Как съм? Когато някой познат ни срещне, той обикновено отправя към нас прекалено баналния,изтъркан въпрос: “Как си?”, на който почти не обръщаме внимание (приемаме го за безсмислен жест). Но защо всекидневно се питаме един друг така? Лишен ли е от смисъл този непрекъснато отправян въпрос? А какво ще открием ако погледнем на него сериозно, особено пък ако сами го отправим към себе си? Знае ли някой наистина как е? Маловажно ли е това?
Какво правя? Същото може да се каже и тук, нали непрекъснато ни питат “Какво правиш?”. Знаем ли, разбираме ли – “реално погледнато”, “в действителност”, “безусловно” – какво наистина правим? Наясно ли сме и върху това защо го правим?
Как живея? Непрост въпрос, който понякога допълваме с такъв: Как трябва да живея? Но в края на краищата стигаме до един “опасен”, дори “проклет” въпрос, който сме склонни най-много да отбягваме: Защо живея? Оттук стигаме до следното: Как мога да постигна истинско очарование от живота? Обратната му страна е тази: Как да се справя с разочарованието, което понякога ме обзема? Ясно е, че всичко в крайна сметка опира до питането Какво е животът?, с което само малцина имат дързостта да се сблъскат, а мнозинството “всеотдайно” и упорито го отбягва.
Никога неразгаданото изцяло естество на живота предпоставя цяла поредица от питания: Има ли “такова нещо” – “истински”, автентичен живот?; Кои са опорите, на които се крепи моят живот?; Как мога да ги постигна?; Мога ли да открия така потребната ми мъдрост на живота?;Как да избегна, да победя своята глупост? и така нататък.
Но темата за живота има и своето “опако”, а именно смъртта, не по-малко тайнствената от живота смърт. От смъртта спасение няма, тя злорадо ни дебне и чака да ни “сграбчи”: все някога и това ще се случи, нищо че все още не ни се е случвало. Всекидневната грижа на живия човек е да се противопоставя на смъртта, на неотвратимата и коварна смърт. Мога ли изобщо да победя смъртта или съм обречен да се превърна благодарение на нея в прах, в нищо повече? Ако това е така, ако мога – как става? Ако не мога – какво следва от подобно “тържество” на смъртта над живота? Нима не всичко не се определя от моята необходима и човешка реакция спрямо времето? Какво е време?Как мога да овладея времето? Мога ли да го “настигна”? – се пита овладяният от паника човек, усещащ, че времето “бяга” и му “убягва”, човекът, разбиращ че губи ценно време. Поредицата от мигове – това ли е времето?; ето поне един въпрос, който неизбежно се изправя в съзнанието на опитващия се да се вглъби във времето човек.
Но питанията не секват дотук, те скоро се превръщат в истинска “лавина” от въпроси. Например: Дали, изправен пред такива питания, аз наистина съм сам? Интересува ли ги другите това, което мъчи душата ми? Не съм ли самотен в това усилие? Не съм ли изоставен,”захвърлен” в света? Как да се “вградя” в света? Как да го почувствам уютен, свой, близък? Защо от време на време светът ми изглежда чужд, а аз – без да искам това – се оказвам “чужденец” в света? Това дърво, този камък, тази река, тази огряна от светлина и топлина трева, без които моето съзнание е така бедно и нещастно, безцветно и сиво, безжизнено – в какво се състои тяхното различие от мен самия? А до какво се свежда нашата общност – като “съставки” на света, на общия все пак за нас свят? И така нататък…
Край на тези въпроси няма, затова ние сами се опитваме да сложим край, да прекъснем изкуствено тяхната “върволица”. Например с този въпрос: Не е ли по-добре да забравя тези, изобщо такива въпроси? Но и този въпрос поражда друг: Свободен ли съм да го направя? Какво губя и какво печеля ако направя едното и другото? В моята власт ли са тези въпроси – или аз съм обречен (тъй като съм човек!) до последния си дъх да се занимавам с тях? Кога ще намеря “облекчение” и “спасение” от тях?…
“Проклети” въпроси; дали това, че се появяват, проблясват в съзнанието ми, не е “болест на духа”, непозната на “здравите”, на “нормалните”, на “нищо не питащите” хора? Има ли изобщо такива хора? Има ли хора, за които подобни въпроси са непознати, които никога не са питали “за това”? Ако има, какво значи това: да живееш, никога непочувствал нуждата от яснота и отговор, а значи и от отговорност пред живота? И така нататък до безкрайност, опитът за “поставянето на край” излезе безуспешен…
Съществува възможност съзнанието да “гъмжи” от такива “досадни” въпроси, които само временно забравяме – за да си починем може би от тях. Но това са въпроси, които неизбежно нахлуват в душата ни при моментно откъсване от грижите и безпокойствата на ежедневието, а много често са и примесени с тях. Затова мнозина се питат най-вече това: как да се избавя от такива безжалостни, поне обезсърчаващи въпроси, които развалят “вкуса” на съществуването ми? Въпроси, съдържащи коварна безнадеждност… Но в един момент може да проблесне и следното “продължение”: Или пък в тях е “заровена”, скрита тъкмо надеждата, единствената надежда, която ми остава? Дали не я пропилявам: като се отказвам от “ровене” в тях? И всичко започва отначало…
Но не бива да допускам и самонадеяната безвъпросност, която е още по-лошия изход от току-що посочения. Появата на един единствен въпрос от този род повлича след себе си безкрайна поредица от нови питания – както именно се убедихме. Тази безкрайност е именно обезсърчаващото, безнадеждното, отчайващото. Обикновено – усетили този хладен повей на ужасяващата безнадеждност от питания – си позволяваме да я “скъсим”, да й сложим край (граница, предел) още в самото начало. Това обаче означава отказ и нежелание да се занимаваме с “такива” въпроси, безволие тъкмо по най-важното, оставане при безпроблемната самота на съзнанието и при самонадеяната безвъпросност, изглеждаща ни позната, уютна, близка. Но това е само едно вечно неосъществено – и по начало неосъществимо – бягство от неизкоренимите въпроси на човешкото съществуване, от екзистенциалните проблеми на живеещия човек, който не може просто да се скрие от живота, потъвайки в пясъка на илюзиорната безвъпросност на лишеното от съзнание съществуване. Този там камък, който със сигурност ще ме надживее, ще остане след мен на тази напукана от непонятна носталгия земя, не се пита за нищо; човекът обаче не е безсловесен камък, а е – за добро или за зло – едно питащо същество. Трябва да се предпазваме от нежеланието да се питаме, то е израз на малодушие и подъл страх; трябва да привикваме да гледаме с открити очи на битието, част от което сме. За това не се иска много, тук помага простото оставяне на съзнанието в познатата ни безпроблемност, в която питанията и въпросите изплуват сами, а от нас се иска само да се вслушваме в тях и да не им обръщаме гръб.
Ако направим опити да разговаряме – главно със самите себе си – ще чуем неща, за които по-късно ще разберем че са били жизнено необходими; тоест такива, без които не може да се живее смислено, без които “няма как” да се породи смисъла на живота ни. Без да разговаряме по “най-важното”, ще позволим да ни завладее опитващото се да ни задуши безсмислие; разговаряйки и питайки се обаче, ще успеем да го преодолеем кардинално и… завинаги. Общо взето тази първа стъпка съвсем не е трудна, трудното все още предстои. Търсенето на удовлетворителни за нас самите, на внасящи покой в душата ни отговори е значително по-трудно. От тази трудност произлиза и бягството от въпросите, за което стана дума по-горе. Нещо в теб самия пита, търси отговор, тоест желае да говориш, да разговаряш с него. Най-добре е, разбира се, ти самият да си това, което пита, но за да се стигне дотук трябва вече да си встъпил в разговор с питащото “в теб”, да си приел “законността” на питането, да си застанал зад него и да си го направил свое питане. Естеството на тези въпроси съдържа в себе си коварството да ги отправяме същевременно единствено към себе си, тук никой друг не може да ни помогне, да се вживее изцяло в нашата интимност, да се погълне от нея, да се изпълни с автентичния смисъл и с пълноценно разбиране на това, което става с нас самите.
Това е така, защото тук става дума за личната истина на моя живот, който в определен смисъл, безспорно, си е само мой, който изключително ми принадлежи – макар че не съм си го дал аз самият. Но Този, който ми го е дал, ми е дал наред с него и свободата да правя с него каквото искам, да го “довършвам”, да го правя наистина свой, да отстранявам “грапавините” в него, да го “шлифовам” чак до степента да мога някога да кажа: “Да, това е животът, който искам, този живот е мое произведение, аз го творя съобразно себе си – макар че съзнавам, че изворите на живота за мен са една тайна…”. Защото – това поне е безспорно – аз мога във всеки момент, ето сега, в тази минута, да направя каквото си искам с живота си; дали обаче ще го направя зависи единствено от мен и от силата на живота, която усещам в себе си. Мога да бъда всецяло влюбен в живота, мога обаче и да бъда враждебен към него, аз внасям очарованието, но и от мен зависи разочарованието, аз съм този, който е влюбен, враждебен, очарован или пък изпълнен с разочарование и ненавист към живота. Ориентирите в моя живот, опорните точки и точките на “разминаване” си ги давам аз самият, никой друг, казах, тук не може да ми помогне: това не е “негова работа”, аз не мога да допусна вмешателство, аз държа да решавам сам и отговорно. Търсенето на отговорите, вероятно, е онова, което поражда отговорността, моят отговор съдържа в себе си моята отговорност, а корена на двете е говоренето, диалогът вътре в себе си, питането, смисленото задаване на въпроси. Едва по този начин в един “звезден миг”се ражда личната истина на живота ми, от която по-нататък никога няма да се откажа. В същото време незадаващият въпроси, спасяващият се с бягство от всякакви питания, не търсещият отговорите следователно е не-отговорен, без-отговорен, той не разбира своята отговорност и особено отговорността пред самия себе си и пред своя живот, която е корен на всички други отговорности, вини, задължения, на дълга изобщо.
От нас се иска – ако трябва да обобщя – единствено откритост към живота (на душата, но и на тялото) със съзнанието, че всичко, което става в него, е мое съкровено достояние и е неотделимо от мен самия. Ние не сме нещо различно от живота на своето тяло и душа; само на тази почва достигаме до онази откритост към битието, към съществуването, която всеки чувства в себе си, бидейки изцяло е въвлечен в него. Не бива да си “запушваме” ушите, душата, съзнанието, трябва, напротив, внимателно да се вслушваме и да се научим да разбираме призива на битието, скрито в нашите гърди…
Дотук – съвсем схематично и накратко – се опитах да очертая големия контекст, в който се разполага проблемът за времето. Търсейки истината за човека, живота, свободата и битието, ние съзираме нейната неотделимост от “всичко поглъщащия поток” на времето. Всеки сам прави историята на своя живот, поредицата от живи и непосредствени актове на съществуване, която точно съответства на една също такава поредица от мигове. Съществуването ни не е безкрайно, то е движение между два бряга – раждането и смъртта – ние разполагаме с ограничено време, което в този смисъл винаги е “дефицитно” – независимо дали съзнаваме това.
Казаното означава, че човешкото съществуване е исторично, а негов ресурс е именно времето. Връзката между живот и време трябва да бъде ясно осъзната и разбрана от всеки; в противен случай рискуваме да пропилеем живота си, оставяйки времето да “изтече между пръстите ни”, да стане “неуловимо” – както става с живака, който никога не можем да хванем. Трябва да се опитваме да усещаме плътността (и дори плътта!) на времето, трябва да се разделим окончателно с илюзиите, че времето е фикция на съзнанието или пък конструкция на физиката. Рано или късно все пак ще разберем, че времето е реалност, неотделима от нас самите – и от живота ни – но по-добре е все пак този ден да настъпи по-рано, а не когато е късно. Ние така или иначе непрекъснато – с всичко онова, което правим – се стремим да се “вместим” във времето,да заживеем в синхрон с него, да не се разминаваме с неговите вътрешни “пулсации” и с възможностите, които то ни дава във всеки момент. Потребно ни е ясно разбиране за дълбокото екзистенциално естество на времето, разбиране на неговия автентичен жизнен смисъл – за да постигнем ефикасно онова “вместване” в неумолимия времеви поток, за което току-що стана дума. Трябва да си дадем сметка за някои прости очевидности, които произлизат от нашата неизбежна потопеност във времето, от “вградеността” ни в него, от която зависи живота ни. Не бива да допускаме времето да ни “гони” и подтиква към едно или друго, а сме длъжни да станем страстни “преследвачи” на времето, впуснати във вдъхновено и упорито преследване. Гонейки, “дишайки в гърба” и “врата” на времето, усещайки непрекъснато неговия неуморим ход или бяг, ние се приближаваме, по някакъв тайнствен начин, до дълбоко мистичното (но и реалистично!) естество на живота.
В този случай преследвачът на времето променя своята дълбинна нагласа спрямо живота и затова може да очаква нещо много повече от него. Онзи, който не цени времето и не го разбира – а значи се опитва да го “игнорира”, пренебрегне, “отстрани” от себе си – може да бъде уподобен на обезумял човек, качен на пробита в дъното си лодка, който при това се стреми да гребе против течението на реката – “реката на живота”. Такъв човек с последни сили и без дъх се надява да надхитри силата на времевото течение, но скоро изчерпва себе си в своята неразумност – и бива погълнат, потопен, преобърнат заедно с негодната си лодка. Преследвачът на времето, напротив, усещайки неговото подводно течение, направляващо “реката на живота”, смело се гмурка, плува и дори бива носен от могъщото течение, не губи сили и във всеки миг надмогва инерцията, за да достигне успешно брега, който предварително е избрал – и към който с цялата си същност, страстно се стреми.
За преследвачите на времето тъкмо поради това животът става наслаждение, не мъка и суетност, а радост и усещане за пълнота. Те успяват да съхранят силите си за най-важното и най-значимото – защото не се “разпиляват”, а също и защото са се “концентрирали” преди това чрез ангажираността си с времето. Затова “преследването на времето” е философия и заедно с това изкуство на смисления живот, на живота, служещ на самия себе си, на своята изначална цялост и пълнота. В тази философия и в това изкуство всеки “смъртен” – но искащ да живее! – може да бъде посветен: ако иска да “застави” времето да работи за него самия…
Харесване на това:
Харесвам Зареждане...
ДИСКУСИОНЕН КЛУБ 