Сблъсъкът между модерност и архаика в Пловдив

Ето за това клипче, в което млади хора от едно пловдивско училище танцуват, една директорка-моралистка с архаични и догматични разбирания уволни техния любим учител по английски:

А ето нещо още по-сюблимно от горната сцена, в която младите танцуват, ала тук учителите се излагат с крайно пошли разсъждения, за да защитят… директорката си:

Учители от Хуманитарната гимназия с контраподписка по случая „Харлем шейк“

С контраподписка излезе колективът на Хуманитарната гимназия „Св.св. Кирил и Методий в Пловдив“. 61 учители са се подписали под изявление срещу част от интерпретациите в публичното пространство по темата с хитовия танц „Харлем шейк“. Той бе изигран от 33-годишния учител по английски език Христо Данев и ученици в двора на гимназията на 24 февруари.

„Да, живеем в друго време. Поколенията и ценностите се променят, но има стойности, които никога няма да изгубят смисъл. Една от тях е, че училището трябва да възпитава в дух на хуманизъм, истина, красота, морал, съпричастност… На коя от изброените универсални човешки ценности обаче служи случилото се в двора на гимназията ни на 24 февруари? И как то „възвисява“ младите хора? На какво ги учи?“, питат учителите в изявлението.

„В случая моралната и естетическа мярка е надхвърлена. Тя е тази, която прави от отровата лекарство, а преминаването й предизвиква обратното. Децата все още нямат чувство за нея. Ние сме тези, които трябва да им го създадем. Според нас радостта и доброто настроение се смесват с пошлост и лош естетически вкус в клипа на колегата Данев и децата.“, се казва още в изявлението.

МОЯТ КОМЕНТАР: Във връзка с горното искам да заявя: наистина съвсем не е зле директорката на това училище да си подаде оставката, щото видимо е ако не с древни или динозавърски, то поне със средновековни разбирания за същината на училището, на образованието и на отношенията учител-ученик. При това не се е посвенила да толерира кампания („подписка“) на учители срещу учител, което е нарушение на всякакви нравствени норми; явно някои живеят с представите на отдавна отминали времена. По една случайност добре познавам одиозната особа на тази директорка, която успя да се задържи на поста си цели 22 години (!!!); е, подиректорства си, нека сега да има доблестта да се оттегли, уволненият учител да заеме нейното място, а пък тя малко да поучителства, щото в цялата си кариера е била предимно администраторка – по причина на това, че явно съвсем не става за учителка…

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Преследване на времето

Книгата, която държиш в ръцете си, любезни читателю, говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва “да се съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Впрочем, ние си мислим… “още преди да се замислим”, че във времето не е заключена никаква загадка, че “всичко е ясно” и “безпроблемно”, но така ли е това? Разбира се, не; когато ни запитат: “А що е време?”, почти нищо не можем да кажем – мълчанието е нашият отговор. Това мълчание е многозначително, в него е скрит огромният човешки смисъл на това, което наричаме време. Моята книга, читателю, се опитва да предразположи нашето мълчание по отношение на времето да проговори. Когато мълчим, ние сме най-близо до себе си – не когато “бърборим” и се упойваме от словоохотливостта си. Затова ако нашето загадъчно мълчание за времето проговори, то тогава ще чуем най-важното, онова, което иначе никога няма да научим. Предлаганата книга се опитва да “погледне” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата…

Написаното не е просто философия или психология на времето в обичайния смисъл. То е по-скоро една човешка, т.е. разбираща, философия и психология, един човешки поглед, отправен към неразгаданото тайнство на времето, “взиране” в нас самите – там, където най-малко сме склонни да поглеждаме. Човекът, будният и пробуждащият се човек гледа на “обкръжаващото”, на света и “нещата” в него, ала забравя да погледне тъкмо към гледащото: към самия себе си. Тази книга ни напомня онова, което често или непрекъснато забравяме.

Следващите по-долу редове не “вещаят”… самата истина, а са подтик към самостоятелното задълбочаване в нея. Една книга може само да помогне на даден човек в неговото “саморазбиране”, в проясняването на самия себе си, но не може да го замени. Както и във всяко друго нещо на този свят, и тук можем да разчитаме единствено на себе си.
Да спрем “за малко” в своето динамично всекидневие, да се вгледаме внимателно в себе си, в своето съществуване – “разполагано” изцяло в непрекъснато отлитащите мигове на времето – да потърсим съдбовния смисъл на това, което правим, е потребно на всеки един от нас. Тази непреодолима потребност е в гърдите на всеки жив и обичащ живота човек, но отвръщаме ли й с нужната откритост? Едва ли: ние често се опитваме да я забравим, оправдавайки се, че “времето не стига за всичко” или дори че “не бива да го разпиляваме за един такъв лукс”. Тъкмо затова – и защото то все пак трябва да стигне за всичко – сме длъжни да разберем главното, онова, което определя всичко останало. Моята книга не казва “всичко” за времето – такава цел или такова пожелание биха били абсурдни – но говори за онова, от което зависи всеки един от нас: време, живот, свобода, съдба. Можем ли всекидневно да обръщаме внимание (преди всичко друго) на себе си, на живота у себе си?

Длъжни сме – и затова можем. Всеки един от нас съвпада изцяло със своя живот, а моят живот съвпада с едно все пак ограничено време – с което съм свободен да разполагам както си искам. В този смисъл великата тайна на живота – във властта на която се намираме напълно и без остатък – може да отстъпи само пред един всеотдаен порив за разбиране. Но непреодолимият порив за разбиране – център на нашето влечение към живота – трябва да достигне до самия себе си, до развитата си форма, в едно изкуство на свободата, сведено тук до неуморното преследване на времето – от което не може да се откаже нито един “смъртен”, по-скоро живеещ. Книгата, която държиш в ръцете си, прозорливи читателю, показва съвсем ясно, че загадката на времето отстъпва и се разкрива само пред този, който е овладян от любов към живота – и към свободата. Животът и свободата изискват от нас само едно: вярност, непоколебима преданост.

Всеки ред от тази книга е написан с вдъхновение. Чувството, което ме движеше при написването й – а негов израз е самата книга – не може да не породи същото настроение и в душата на този, който е решен да я прочете докрай (нали времето изобщо не ни стига?!). Бидейки уверен в твоя благосклонен отклик, уважаеми читателю – темата поне заслужава това – се надявам да извиниш неизбежните недостатъци, които обикновено има всяко осъществяване, заело се с такава грандиозна, наистина прекалено амбициозна задача. Смятам обаче, че тъкмо голямото заслужава повече усилия, надеждата е, че само то може да ги оправдае; малкото, дори и подложено на извънредни усилия, може да ни даде винаги само нещо незначително.

Първата стъпка винаги е решаващата. Тя обаче трябва да бъде направена навреме, а не когато е късно. Пътят, който ще ни изведе при самите себе си, трябва да бъде поет без колебания, решително, с дължимата смелост.
Ако тази книга помогне за разсейването на някои съмнения, неотменно съпровождащи земния ни път, то нейната задача е изцяло изпълнена.

Преследвачът на… времето

Малко е да се каже, че сме “потопени във времето”, но да започнем оттук. Да тръгнем от простото наблюдение, че не сме “извън” времето, а сме “във” времето; никой не е независим от времето, всички ние съществуваме в ефирната среда на един всемогъщ “времеви поток”, който ни “носи” нанякъде, най-често към неизвестното, понякога – в по-редки случаи – и там, където искаме. Ако пък някой се опита да ни убеждава, че… ”мен времето не ме засяга” или пък че “то не ме докосва и затова не ме интересува”, то едва ли някой ще се вслуша сериозно в думите му. Такъв един самозван “бог” и “олимпиец”, поставящ себе си извън времето – а следователно и извън общността на смъртните – не е безумец само в случай че наистина е гений, изразяващ себе си в безсмъртни творения. Но нас в случая ни интересува времето за човека, а не за свръхчовека, макар че въпреки това не можем да сме изцяло безразлични към вечността. Ето че предпоставката – “ние сме потопени във времето” – още тук показа своята недостатъчност.

Тогава да тръгнем от следното: ние сме “изтъкани” или “просмукани” от времето, то не е “около” нас, но и “вътре” в нас. Оказва се, че не ние сме “във” времето, а времето е “в” нас, и в този смисъл “ от него не можем да избягаме” (както, впрочем, и от себе си не можем да избягаме!). Тази “неразличимост” на човек и време, дълбокото единение на двете, благодарение на което изобщо е възможен животът, е точката, от която следва да се тръгне в един опит за разбиране на времето, човека, живота, свободата. Живеейки, ние постепенно се потапяме в цяла “бездна” от питания, от които отърваване няма. Питания, които не се влияят от това съзнаваме ли ги ясно или пък те “подмолно” мъчат душите ни. Неусетно се появяват въпроси и проблеми, чакащи решение от нас самите, от всеки един поотделно: тук никой друг не може да ни помогне, да поеме част от нашето бреме. Обикновено ние “отпъждаме” от съзнанието си тъкмо най-важните, но поради това това като че ли “неразрешими” проблеми – за да се впуснем в “борба” и с “титанично усилие” да решаваме най-леките, най-безобидните, най-ясните, нуждаещите се от неотвратима, бърза реакция. Не искаме да признаем, че тъкмо този абсурден подбор задълбочава нашата собствена проблематичност, тоест в един момент поставя под въпрос живота, битието на този конкретен и жив човек. Така, по този начин се изостря ситуацията, в която е попаднало съществуването, превръщайки го в кардинален проблем, от който зависи всичко останало.

Ясно е, че в края на краищата “всичко си идва на мястото” – а нали животът по начало е на първо място?! – но “заплитането”, което сами сме си устроили, се е оказало вече безкрайно трудно разрешимо (а понякога и направо неразрешимо). Отлагането на най-важното и трудното “за по-добро време”, подбирането на “лекото” и “лесното” – но също и незначителното, незаслужаващото усилията си – търсенето на известни, “стандартни” решения на нашите лични и уникални (“безподобни”) жизнени ситуации, инертността и “чакането” нещата да се подредят “от само себе си”, без нашата енергична намеса, подражанието на другите, на “лесно справящите се с живота си” (но с техния си живот!) и така нататък са предпоставките за възможно сгромолясване на строеното върху нездрава почва, за категоричния провал, който сами си устройваме, опитвайки се да “надхитрим” живота. Животът поставя пред всеки нас изисквания, на които отговаряме тъкмо според себе си, а не “вкупом” и не “всички заедно”: всеки поотделно е призван да се справя със своя живот, затова тук… извинения не се приемат. Живеейки, ние се увличаме от живота си, забравяйки обаче главното: това е моя живот, животът, чиито извори намирам в себе си, в своето сърце, накрая, животът, който аз правя – поемайки цялата отговорност за него. От това фатално забравяне следва всичко останало, особено също толкова съдбовната нагласа да чакам животът ми “да става” или да се “случва” независимо от мен самия, а именно “както дойде”, “както стане”, “както се получи” и пр. Да “извадиш”от живота на един жив човек тъкмо живеещият – а тук всъщност точно това става – нима това не е най-голямата безотговорност, която изобщо може да сполети човека?!

Става дума за самоотстраняване, самоелиминиране на живеещия от неговия собствен живот, което обикновено бива скривано чрез самозалъгвания от рода на тези: “какво толкова е станало”, “все пак не бива да усложнявам живота си”, “не бива да драматизирам”, “голяма работа – животът е пред мен”, “никога не е късно да започна отначало”, “нека се постарая да не забелязвам това,което ме мъчи”, защото “животът е наслаждение, а не самоизмъчване” и т.н. Подобни самозалъгвания и успокоения са изключително разнообразни, те служат на илюзията, че “всъщност това и е животът”, но зад нея обаче прозира едно бягство от живота, отказ от участие в неговото мистериозно тайнство. Кипящата в недрата на живия човек неуморна жизненост не бива да бъде оставяна без отговор от страна на това, което иска (и може!) да живее пълноценно, а именно от “живеещото”, от открития спрямо живота човек. Противното е измяна спрямо живота, която никога не остава без възмездие, а потърпевшият е само един: този, който не е пожелал да отговори на призива на живота у себе си, а значи е проявил коварна безотговорност и безсилие, опропастяващо тъкмо неговия живот. Впрочем, кои са питанията, които “от време на време” овладяват съзнанието и душата, но от които сме склонни по-скоро да се “избавяме”, отколкото да се вглъбяваме в техните основания? Ето някои от тях, представени в тяхната неприкрита “голота”, в тяхната непосредственост:

Кой съм аз? , а също “Кой аз съм?”. Има ли изобщо по-значим въпрос, от който да зависи толкова много?
Как съм? Когато някой познат ни срещне, той обикновено отправя към нас прекалено баналния,изтъркан въпрос: “Как си?”, на който почти не обръщаме внимание (приемаме го за безсмислен жест). Но защо всекидневно се питаме един друг така? Лишен ли е от смисъл този непрекъснато отправян въпрос? А какво ще открием ако погледнем на него сериозно, особено пък ако сами го отправим към себе си? Знае ли някой наистина как е? Маловажно ли е това?

Какво правя? Същото може да се каже и тук, нали непрекъснато ни питат “Какво правиш?”. Знаем ли, разбираме ли – “реално погледнато”, “в действителност”, “безусловно” – какво наистина правим? Наясно ли сме и върху това защо го правим?

Как живея? Непрост въпрос, който понякога допълваме с такъв: Как трябва да живея? Но в края на краищата стигаме до един “опасен”, дори “проклет” въпрос, който сме склонни най-много да отбягваме: Защо живея? Оттук стигаме до следното: Как мога да постигна истинско очарование от живота? Обратната му страна е тази: Как да се справя с разочарованието, което понякога ме обзема? Ясно е, че всичко в крайна сметка опира до питането Какво е животът?, с което само малцина имат дързостта да се сблъскат, а мнозинството “всеотдайно” и упорито го отбягва.

Никога неразгаданото изцяло естество на живота предпоставя цяла поредица от питания: Има ли “такова нещо” – “истински”, автентичен живот?; Кои са опорите, на които се крепи моят живот?; Как мога да ги постигна?; Мога ли да открия така потребната ми мъдрост на живота?;Как да избегна, да победя своята глупост? и така нататък.
Но темата за живота има и своето “опако”, а именно смъртта, не по-малко тайнствената от живота смърт. От смъртта спасение няма, тя злорадо ни дебне и чака да ни “сграбчи”: все някога и това ще се случи, нищо че все още не ни се е случвало. Всекидневната грижа на живия човек е да се противопоставя на смъртта, на неотвратимата и коварна смърт. Мога ли изобщо да победя смъртта или съм обречен да се превърна благодарение на нея в прах, в нищо повече? Ако това е така, ако мога – как става? Ако не мога – какво следва от подобно “тържество” на смъртта над живота? Нима не всичко не се определя от моята необходима и човешка реакция спрямо времето? Какво е време?Как мога да овладея времето? Мога ли да го “настигна”? – се пита овладяният от паника човек, усещащ, че времето “бяга” и му “убягва”, човекът, разбиращ че губи ценно време. Поредицата от мигове – това ли е времето?; ето поне един въпрос, който неизбежно се изправя в съзнанието на опитващия се да се вглъби във времето човек.

Но питанията не секват дотук, те скоро се превръщат в истинска “лавина” от въпроси. Например: Дали, изправен пред такива питания, аз наистина съм сам? Интересува ли ги другите това, което мъчи душата ми? Не съм ли самотен в това усилие? Не съм ли изоставен,”захвърлен” в света? Как да се “вградя” в света? Как да го почувствам уютен, свой, близък? Защо от време на време светът ми изглежда чужд, а аз – без да искам това – се оказвам “чужденец” в света? Това дърво, този камък, тази река, тази огряна от светлина и топлина трева, без които моето съзнание е така бедно и нещастно, безцветно и сиво, безжизнено – в какво се състои тяхното различие от мен самия? А до какво се свежда нашата общност – като “съставки” на света, на общия все пак за нас свят? И така нататък…

Край на тези въпроси няма, затова ние сами се опитваме да сложим край, да прекъснем изкуствено тяхната “върволица”. Например с този въпрос: Не е ли по-добре да забравя тези, изобщо такива въпроси? Но и този въпрос поражда друг: Свободен ли съм да го направя? Какво губя и какво печеля ако направя едното и другото? В моята власт ли са тези въпроси – или аз съм обречен (тъй като съм човек!) до последния си дъх да се занимавам с тях? Кога ще намеря “облекчение” и “спасение” от тях?…

“Проклети” въпроси; дали това, че се появяват, проблясват в съзнанието ми, не е “болест на духа”, непозната на “здравите”, на “нормалните”, на “нищо не питащите” хора? Има ли изобщо такива хора? Има ли хора, за които подобни въпроси са непознати, които никога не са питали “за това”? Ако има, какво значи това: да живееш, никога непочувствал нуждата от яснота и отговор, а значи и от отговорност пред живота? И така нататък до безкрайност, опитът за “поставянето на край” излезе безуспешен…

Съществува възможност съзнанието да “гъмжи” от такива “досадни” въпроси, които само временно забравяме – за да си починем може би от тях. Но това са въпроси, които неизбежно нахлуват в душата ни при моментно откъсване от грижите и безпокойствата на ежедневието, а много често са и примесени с тях. Затова мнозина се питат най-вече това: как да се избавя от такива безжалостни, поне обезсърчаващи въпроси, които развалят “вкуса” на съществуването ми? Въпроси, съдържащи коварна безнадеждност… Но в един момент може да проблесне и следното “продължение”: Или пък в тях е “заровена”, скрита тъкмо надеждата, единствената надежда, която ми остава? Дали не я пропилявам: като се отказвам от “ровене” в тях? И всичко започва отначало…

Но не бива да допускам и самонадеяната безвъпросност, която е още по-лошия изход от току-що посочения. Появата на един единствен въпрос от този род повлича след себе си безкрайна поредица от нови питания – както именно се убедихме. Тази безкрайност е именно обезсърчаващото, безнадеждното, отчайващото. Обикновено – усетили този хладен повей на ужасяващата безнадеждност от питания – си позволяваме да я “скъсим”, да й сложим край (граница, предел) още в самото начало. Това обаче означава отказ и нежелание да се занимаваме с “такива” въпроси, безволие тъкмо по най-важното, оставане при безпроблемната самота на съзнанието и при самонадеяната безвъпросност, изглеждаща ни позната, уютна, близка. Но това е само едно вечно неосъществено – и по начало неосъществимо – бягство от неизкоренимите въпроси на човешкото съществуване, от екзистенциалните проблеми на живеещия човек, който не може просто да се скрие от живота, потъвайки в пясъка на илюзиорната безвъпросност на лишеното от съзнание съществуване. Този там камък, който със сигурност ще ме надживее, ще остане след мен на тази напукана от непонятна носталгия земя, не се пита за нищо; човекът обаче не е безсловесен камък, а е – за добро или за зло – едно питащо същество. Трябва да се предпазваме от нежеланието да се питаме, то е израз на малодушие и подъл страх; трябва да привикваме да гледаме с открити очи на битието, част от което сме. За това не се иска много, тук помага простото оставяне на съзнанието в познатата ни безпроблемност, в която питанията и въпросите изплуват сами, а от нас се иска само да се вслушваме в тях и да не им обръщаме гръб.

Ако направим опити да разговаряме – главно със самите себе си – ще чуем неща, за които по-късно ще разберем че са били жизнено необходими; тоест такива, без които не може да се живее смислено, без които “няма как” да се породи смисъла на живота ни. Без да разговаряме по “най-важното”, ще позволим да ни завладее опитващото се да ни задуши безсмислие; разговаряйки и питайки се обаче, ще успеем да го преодолеем кардинално и… завинаги. Общо взето тази първа стъпка съвсем не е трудна, трудното все още предстои. Търсенето на удовлетворителни за нас самите, на внасящи покой в душата ни отговори е значително по-трудно. От тази трудност произлиза и бягството от въпросите, за което стана дума по-горе. Нещо в теб самия пита, търси отговор, тоест желае да говориш, да разговаряш с него. Най-добре е, разбира се, ти самият да си това, което пита, но за да се стигне дотук трябва вече да си встъпил в разговор с питащото “в теб”, да си приел “законността” на питането, да си застанал зад него и да си го направил свое питане. Естеството на тези въпроси съдържа в себе си коварството да ги отправяме същевременно единствено към себе си, тук никой друг не може да ни помогне, да се вживее изцяло в нашата интимност, да се погълне от нея, да се изпълни с автентичния смисъл и с пълноценно разбиране на това, което става с нас самите.

Това е така, защото тук става дума за личната истина на моя живот, който в определен смисъл, безспорно, си е само мой, който изключително ми принадлежи – макар че не съм си го дал аз самият. Но Този, който ми го е дал, ми е дал наред с него и свободата да правя с него каквото искам, да го “довършвам”, да го правя наистина свой, да отстранявам “грапавините” в него, да го “шлифовам” чак до степента да мога някога да кажа: “Да, това е животът, който искам, този живот е мое произведение, аз го творя съобразно себе си – макар че съзнавам, че изворите на живота за мен са една тайна…”. Защото – това поне е безспорно – аз мога във всеки момент, ето сега, в тази минута, да направя каквото си искам с живота си; дали обаче ще го направя зависи единствено от мен и от силата на живота, която усещам в себе си. Мога да бъда всецяло влюбен в живота, мога обаче и да бъда враждебен към него, аз внасям очарованието, но и от мен зависи разочарованието, аз съм този, който е влюбен, враждебен, очарован или пък изпълнен с разочарование и ненавист към живота. Ориентирите в моя живот, опорните точки и точките на “разминаване” си ги давам аз самият, никой друг, казах, тук не може да ми помогне: това не е “негова работа”, аз не мога да допусна вмешателство, аз държа да решавам сам и отговорно. Търсенето на отговорите, вероятно, е онова, което поражда отговорността, моят отговор съдържа в себе си моята отговорност, а корена на двете е говоренето, диалогът вътре в себе си, питането, смисленото задаване на въпроси. Едва по този начин в един “звезден миг”се ражда личната истина на живота ми, от която по-нататък никога няма да се откажа. В същото време незадаващият въпроси, спасяващият се с бягство от всякакви питания, не търсещият отговорите следователно е не-отговорен, без-отговорен, той не разбира своята отговорност и особено отговорността пред самия себе си и пред своя живот, която е корен на всички други отговорности, вини, задължения, на дълга изобщо.

От нас се иска – ако трябва да обобщя – единствено откритост към живота (на душата, но и на тялото) със съзнанието, че всичко, което става в него, е мое съкровено достояние и е неотделимо от мен самия. Ние не сме нещо различно от живота на своето тяло и душа; само на тази почва достигаме до онази откритост към битието, към съществуването, която всеки чувства в себе си, бидейки изцяло е въвлечен в него. Не бива да си “запушваме” ушите, душата, съзнанието, трябва, напротив, внимателно да се вслушваме и да се научим да разбираме призива на битието, скрито в нашите гърди…

Дотук – съвсем схематично и накратко – се опитах да очертая големия контекст, в който се разполага проблемът за времето. Търсейки истината за човека, живота, свободата и битието, ние съзираме нейната неотделимост от “всичко поглъщащия поток” на времето. Всеки сам прави историята на своя живот, поредицата от живи и непосредствени актове на съществуване, която точно съответства на една също такава поредица от мигове. Съществуването ни не е безкрайно, то е движение между два бряга – раждането и смъртта – ние разполагаме с ограничено време, което в този смисъл винаги е “дефицитно” – независимо дали съзнаваме това.

Казаното означава, че човешкото съществуване е исторично, а негов ресурс е именно времето. Връзката между живот и време трябва да бъде ясно осъзната и разбрана от всеки; в противен случай рискуваме да пропилеем живота си, оставяйки времето да “изтече между пръстите ни”, да стане “неуловимо” – както става с живака, който никога не можем да хванем. Трябва да се опитваме да усещаме плътността (и дори плътта!) на времето, трябва да се разделим окончателно с илюзиите, че времето е фикция на съзнанието или пък конструкция на физиката. Рано или късно все пак ще разберем, че времето е реалност, неотделима от нас самите – и от живота ни – но по-добре е все пак този ден да настъпи по-рано, а не когато е късно. Ние така или иначе непрекъснато – с всичко онова, което правим – се стремим да се “вместим” във времето,да заживеем в синхрон с него, да не се разминаваме с неговите вътрешни “пулсации” и с възможностите, които то ни дава във всеки момент. Потребно ни е ясно разбиране за дълбокото екзистенциално естество на времето, разбиране на неговия автентичен жизнен смисъл – за да постигнем ефикасно онова “вместване” в неумолимия времеви поток, за което току-що стана дума. Трябва да си дадем сметка за някои прости очевидности, които произлизат от нашата неизбежна потопеност във времето, от “вградеността” ни в него, от която зависи живота ни. Не бива да допускаме времето да ни “гони” и подтиква към едно или друго, а сме длъжни да станем страстни “преследвачи” на времето, впуснати във вдъхновено и упорито преследване. Гонейки, “дишайки в гърба” и “врата” на времето, усещайки непрекъснато неговия неуморим ход или бяг, ние се приближаваме, по някакъв тайнствен начин, до дълбоко мистичното (но и реалистично!) естество на живота.

В този случай преследвачът на времето променя своята дълбинна нагласа спрямо живота и затова може да очаква нещо много повече от него. Онзи, който не цени времето и не го разбира – а значи се опитва да го “игнорира”, пренебрегне, “отстрани” от себе си – може да бъде уподобен на обезумял човек, качен на пробита в дъното си лодка, който при това се стреми да гребе против течението на реката – “реката на живота”. Такъв човек с последни сили и без дъх се надява да надхитри силата на времевото течение, но скоро изчерпва себе си в своята неразумност – и бива погълнат, потопен, преобърнат заедно с негодната си лодка. Преследвачът на времето, напротив, усещайки неговото подводно течение, направляващо “реката на живота”, смело се гмурка, плува и дори бива носен от могъщото течение, не губи сили и във всеки миг надмогва инерцията, за да достигне успешно брега, който предварително е избрал – и към който с цялата си същност, страстно се стреми.

За преследвачите на времето тъкмо поради това животът става наслаждение, не мъка и суетност, а радост и усещане за пълнота. Те успяват да съхранят силите си за най-важното и най-значимото – защото не се “разпиляват”, а също и защото са се “концентрирали” преди това чрез ангажираността си с времето. Затова “преследването на времето” е философия и заедно с това изкуство на смисления живот, на живота, служещ на самия себе си, на своята изначална цялост и пълнота. В тази философия и в това изкуство всеки “смъртен” – но искащ да живее! – може да бъде посветен: ако иска да “застави” времето да работи за него самия…

Сън и пробуждане

Ще приведа знаменателните думи на Петрарка, в които всъщност е казано всичко: поетите, да повторя, разбират най-добре живота. Този, който иска да се възползва от безценното време на деня, трябва да ги запомни завинаги:

“За мене никога времето не е било напълно лишено от стойност, но и никога не е било толкова скъпоценно, колкото заслужава да бъде. Бих искал да мога да кажа, че не съм загубил нито ден, а в действителност съм загубил много и дано не са години. Не ме е страх да призная това, понеже – доколкото си спомням – не съм загубил нито един ден без съжалението за това: времето не изтичаше край мене, а като че ли ми беше изтръгвано насила… Сега поне разбирам, че това ми се е случвало, защото още не бях определил истинската цена на времето… Аз знаех, че дните са скъпоценни, но не знаех, че са безценни. Вие, момчета, на които животът тепърва предстои, чуйте ме: времето е безценно! Аз не знаех това, не ценях времето според стойността му, времето беше за мене на последно място. Сега разбирам, че е трябвало да бъде на първо, понеже щом веднъж изтече, никога не се връща; загубата му е безвъзвратна.” (Цит. по Ц.Бояджиев, “Августин и Декарт”)

Петрарка, разбрал истинската стойност на времето – а непосредствената реалност на времето за човека е в неговото лично разбиране и отношение към днешния ден – е написал и тези думи: “Ние непрестанно умираме, аз умирам докато пиша това, ти – докато го четеш, другите – докато го слушат или не го слушат… всички умираме, винаги умираме.”
Ясно е, че денят ни трябва да бъде “употребен” за живот, но, живеейки, ние така или иначе умираме. Важното е обаче доколко живеем, доколко умираме, тази пропорция е съдбовното: работата е в това да не стане така само да умираме – когато сме обърнали гръб на живота чрез бездействието, когато сме се оставили на коварната апатия. Ако от умирането не можем – в края на краищата – да се спасим (във всеки миг нещо от нас вече е умряло, най-малкото е умрял самият миг), то нека поне да не умре безславно пред очите ни този ден – а ние да го гледаме как умира “без да си помръднем и малкия пръст”, мислейки си лъжовно, че “той може и да умира, но аз поне съм жив”. Така няма да надмогнем смъртта – опитващата се всичко да погълне смърт – напротив, “подхлъзваме” се и неусетно “литваме” право към нея.

Животът ни е даден за живот, не за отдаването му на смъртта; за живота си трябва да воюваме или поне да сме непрекъснато бдителни: иначе рискуваме да го загубим безвъзвратно. Един загубен ден е ден не на живота, той е ден на отказалия се от него, т.е. на незабележимо умиращия, поне на изцяло “заспалия” човек. Ако само дишаш – и от всичко друго си се отказал – то това съвсем не ти гарантира, че си жив – или, още по-малко от това, че живееш…

Удивително е, че “разковничето” в отношението на човека към неговия ден – което тук се опитвам да поясня – ми се разкри в един миг, отваряйки Светата Библия и попадайки на тези именно думи на Св.Апостол Павел: “Един различава ден от ден, а друг смята всички дни за еднакви. Всеки да постъпва според както е напълно уверен в ума си. Който различава дните, различава ги за Господа; и който не различава дните, за Господа не ги различава… Защото никой от нас не живее за себе си, но живеем ли – за Господа живеем, умираме ли – за Господа умираме, следователно, живеем ли, умираме ли – Господни сме. Защото Христос затова и умря и възкръсна и оживя, за да господарува и над мъртви, и над живи… Всички ще застанем пред съдилището Христово. Защото писано е: “Жив съм аз, казва Господ, пред Мене ще се преклони всяко коляно, и всеки език ще се изповяда Богу” (До римляни, 14; 5-11)

Ето защо всяка сутрин, събуждайки се, трябва да се изпълваме с благодарност към Оня, който ни е дал този ден; без неговото благоволение нощта никога нямаше да свърши. Щом като ние самите не сме си дали този ден, то и с право ще ни съдят за това какво сме направили от него; по същия начин както ще сторят това и за живота ни. Ето защо следва да се отнасяме към дните си напълно отговорно: ще отговаряме за това какво правим с тях. Затова думите на Апостол Павел за деня свършват така: “И тъй всеки от нас ще отговаря на Бога за себе си”, което е ясно напомняне на истината за ония, които си мислят, че е безразлично какъв е техният ден; напротив, “съвсем различно е”.

Нашият ден не ни е даден случайно, той не е “паднал” отнякъде върху нас, стоварвайки се върху главите ни, денят не сме си го дали ние самите. Този, който ни го е дал, Той ще ни пита какво сме направили с него. Проповедта на Св. Павел за времето и деня, съдържаща тяхната идея, има и такива думи: “И така постъпвайте, понеже знаете времето, именно, че е настъпил часът да се събудим вече от сън. Защото сега е по-близо до нас спасението…”

Ще се спасят тези, които са будни, денят е време на будното, и затова изцяло отговорно съществуване, за което справедливо “ще ни държат сметка”…

Светият библейски сърцевед Апостол Павел, който се мъчи да просветли човека в тайната на времето – и така успява да погледне най-дълбоко в неговия жизнен смисъл, пише и следното: “Нощта се превали, а денят се приближи: да отхвърлим, прочее, делата на мрака и да наденем оръжието на светлината. Като в ден, да се държим благоприлично – без да се предаваме…”(13; 13)

Всеки ден е изпитание, в него ни “изпитват” дали сме достойни за живота, дали животът е по силите ни; дните ни стават тежки когато не издържим изпитанието. Иска се известна твърдост – за да можем в деня да открием нови възможности да потвърдим себе си, своята сила, верността си към живота, решимостта си да не се предаваме. Самият ден е непрекъснато подновяваща се възможност да проверим себе си; не бива да показваме немощ. Но дали ние, модерните хора, не сме прекалено изнежени – щом сме така склонни да се оплакваме от дните си?

Можем да се “утешим” така: да приветстваме новия ден още с отварянето на очи, да сме готови да посрещаме и да отвръщаме на предизвикателствата и съблазните на деня, на идващия ден още от зазоряването му, да не губим утринния си ентусиазъм чак до вечерта и нощта – има ли нещо по-значимо, на което може да служи нашия ден?!

Защото духът на прелестното, изпълнено с ухания утро не може да омае само… “не-живите” и “не-живеещите”, сиреч заспалите, и ония, на които се спи, които затова искат да проспят целия си ден – но едва ли всичките дни до края. Разбуждайки ни, обляното със светлина утро е свършило главното, то ни е отдало – ако наистина сме будни, т.е. неотделимо свързани с битието – на деня и на нашето да бъде, от което зависи всичко. Зависи обаче от нас самите, от всеки един поотделно, не от нещо друго…

“Времето не минава, минаваме ние”

Идващият и дошлият вече ден е открито спрямо събуждащия се човек бъдеще, което трябва да бъде посрещнато и реализирано: за да се сбъдне, за да не бъде пропуснато и загубено. Нека да се вгледаме в непосредствеността на всекидневното преживяване на бъдещето, в съотнесеността с което създаваме себе си.

Всяка сутрин се събуждам и от този миг съзнанието ми “забягва” напред в непосредствено предстоящото, откриващо ми безброй възможности да подредя днешния си живот. Какъв искам да бъде денят, какъв мога да бъда аз самият в него? – този е въпросът, който “увисва” или се “стоваря” върху ми още с отварянето на очите. От този въпрос съвсем не мога да се скрия, той ме преследва през целия ден – въпреки че аз трябва да съм преследващият го. Ясно е, че в мен трябва да се появи проект за потребното и желано бъдеще, който да е достатъчно убедителен и силен за да ме “отлепи” от постелята (“утроба” на съня и небудността!) и да ме накара да се впусна без колебания в ритъма на моето всекидневие: автентичното всекидневие, което не искам да загубя – защото без него нямаше да съм аз самият. При това аз трябва да съхраня свободата си, т.е. усещането си, че ставащото става по мое желание и по мой избор, а не ми се натрапва независимо от мен, използвайки ме за неизвестни на мен самия цели. Дори и да реша да се откажа кардинално от всичко, което до вчера съм правил, т.е. да избера възможността да пролежа” в леглото си целия ден, то това вече е предопределило бъдещето, от което вечерта вероятно ще изпитвам погнуса, гадното усещане че “такъв не мога да се понасям”, съзнанието, че подло съм избягал, опитал съм се да се скрия от предизвикателствата на изгряващия ден. Този ден сега, тази сутрин, ме приветства и ми се предоставя изцяло – подобно на влюбената, на изпълнена със страст жена: какво означава да се откажа от него? Някои неща аз правя спонтанно, например прозявам се, протягам крака и ръце, обръщам се “за малко” на другата страна, но главното – ставането, обръщането на гръб на леглото като моя възможност за целия ден – изисква претегляне на аргументи “за и против” на основата на пренасянето в различните форми на бъдеще, които ми се откриват сега, при зазоряването на този ден.

Да отбележа: всичко, което става в моя ден, има за свой корен ставането от леглото ми сутрин, ако не стана аз, нищо “няма да стане” в моя ден, нищо няма да се случи ако не се е “случило” ставането ми. Това съответствие на думите съвсем не е случайност, напротив. Ако стана просто затова, че “всички така правят” или че “нормално е да се стане”, а също “защото съм притиснат от обстоятелствата” да стана дори и да не ми се иска това, то подобни мотиви превръщат моето ставане в нещо различно от човешкия избор да стана – и така сам да определя бъдещето си. Такова предизвикано, предопределено и “предизвестено” ставане не е автентично, то не е нещо, което аз съм проблематизирал и на тази основа съм избрал, а това ме превръща в “средството” да се осъществи едно битие, в което аз така или иначе не участвам (и значи то не е съ-битие в моя живот, а е обсебване на моята идентичност и свобода от безликото и безразлично, без-различно и без-лично, от не понасящото различие и различеност, съществуване на вещите и… другите хора!).

Накратко казано, това е опит за превръщането на мен самия във вещ, с която нещо друго разполага и си служи както му се прииска, един вид с мен е… станало нещо, но аз самият съм станал… нищо. Ако държа да съм човек, то аз това няма да допусна и затова всяко мое сутрешно ставане е повод да препотвърдя себе си, своята самобитност, автентичност, свобода. Казано е, че “както ти тръгне денят, така той и ще премине” (“Денят се познава от утринта”!) и затова аз не мога да съм безразличен към това как и защо ставам. За да не съм без-различен към сутрешното си ставане и към своя ден, то аз винаги трябва да ставам по непосредствени, живи, спонтанно родили се подбуди , т.е. всяка сутрин трябва да ставам раз-лично; едва тогава безразличието към деня и всекидневието ще бъде победено.

Ставайки “по навик” всяка сутрин, аз си оставам изцяло без-различен към моя ден, в такъв ден нищо особено няма да се случи: оставя ли се нещо “да си послужи с мен” още при ставането ми – пък дори и това да е моя “безобиден навик” – то аз вече съм се обрекъл на това всичко, което ще става или ще бъде по-нататък в деня, да става по същия модел, а значи “не по моя воля” , просто защото “всички така правят”, по някаква друга съществуваща извън мен “причина” и пр. Аз не бива да допускам моите постъпки да се определят от неумолимото действие на причини и “механизми”, тласкащи ме към едно или друго и лишаващи ме от власт спрямо самия себе си. Ако допусна нещо без-лично да ме владее и да си служи с мен, то това означава, че и аз самият вече съм станал без-личен, моята личност обаче “не е станала” и (ако продължавам да живея по този начин) може никога да не стане: безличното ражда безлично по същия начин както само живото създава живо. Това е така, защото причината се опитва да насочва бъдещето ми без мое участие, ако започна да живея “по причини”, моят живот неизбежно става безжалостно детерминиран или манипулиран отнякъде, а това е несъвместимо с естеството ми да съм човек, който държи на свободата си. Една причина, налагаща ми се чрез моето съзнание, съществува в миналото, тя е отблясък на някакво и нечие минало, затова да се живее “по причини” означава да се “възкресява” миналото, което по този начин вече “изяжда” бъдещето ми. Ако успея да намаля до минимум ефектите на миналото върху моето бъдеще, то с това аз самият започвам да овладявам живота си, да “разполагам” със себе си, аз така постигам възможността да променям във всеки миг нещо според себе си, откривам си пътя, по който ме очаква необичайното, изненадващото, новото, вдъхновеното, неочакваното, непредвидимото.

С други думи казано всяка сутрин аз си откривам хоризонта на бъдещето, скъсвам решително с миналото, мъртвото, “вещното”, безличното, започвам да налагам себе си в своето всекидневие, превръщам повседневността си в изцяло моя, близка на мен самия, бъдещето ми започва да зависи единствено от мен (чието бъде-ще е то), скъсвам напълно с инертността, пасивността, безличността и с безразличието към собствения живот. Нали една всекидневност, в която дните, всички дни не си приличат, т.е. се раз-личават един от друг, не може да се нарича вече всекидневост, повседневност, сива ежедневност? Денят става ден в истинския смисъл едва когато се измъкне от обезличаващата примка на всекидневността, в която всички дни си приличат “като две капки вода”. Заради ставащото с мен, което става само ако аз съм го “довел” при себе си от бъдещето – чрез проекта и проецирането на своите възможности напред, чрез “забягването” напред в бъдещето, в което аз един вид “пренасям себе си към себе си” – аз трябва кардинално да скъсам с “вече станалото” и да се освободя от обвързаността си с него. Станалото или миналото тежи на човека като воденичен камък на шията, с него не може да се върви напред, то не трябва да се мъкне с него в бъдещето му, в неговото “да бъде”. Едва през оптиката на такова разбиране може да се оцени по достойнство мисълта на Виланд, написал думите “Един единствен миг може всичко да преобрази” – което е нашият шанс да живеем в едно бъдеще, което надраства миналото ни, а също превъзхожда настоящето.

Но ако налагаме упорито и тъпо миналото върху бъдещето си, ние сами си закриваме възможността за такова преобразяване, тогава наистина “нищо ново не може да се очаква” в един загубен за бъдещето и новото живот. Ако залагам на “бил съм” и разчитам на него във вървежа си към неизвестното, то аз съм осъден на вечно повторение на все същото, на “вече-било-то”, при което наистина нищо ново не може да се случи. Следователно ако искам да бъда до степента да съм уверен че ще бъда (бъде-ще), аз трябва да се задоволя единствено с преследване на времето като бъдеще; този е единствения ми шанс за автентично съществуване съобразно себе си и според моята воля да бъда аз самият. Това е така, защото вчера не е днес, защото онзи аз, който тогава е бил, не е същият аз, който е сега, нито пък е онзи аз, който ще бъде – и може да бъде. Динамиката на живота в измеренията на неговата времевост изисква да не забравяме, че “времето не минава, минаваме ние” (Паскал), а това значи, че не трябва да се отказваме от шанса си да бъдем раз-лични, който може да ни гарантира едно ново и желано бъдеще. От друга страна ако искам да запазя своето съм такова, каквото е било и в моето ще-бъ-де (“бъде-ще”), т.е. ако “пренасям” себе си в неизменен вид във всяко пред-стоящо време, то това означава, че “нищо вече не се случва”, че време в действителност няма, че такова време е оковано в бронята на мъртвата неизменност, че времето е спряло, а също че и аз самият не живея или че съм станал вещ (която тъкмо защото е “одушевена”, на нищо вече не се надява!).

Затова всяка сутрин, овладян от дълбокото безпокойство да не ми се случи това, да не ме сполети такава незавидна съдба (а също и от загриженост да съхраня себе си в потока на времето и в “суетата на деня”, да запазя екзистенциалното условие, което ми дава възможността да съм себе си само ако съм решен да скъсвам непрекъснато с онова, което е умряло в мен, да съхранявам единствено живото и способното на живот), та, значи, именно поради тези дълбоки безсъзнателни предчувствия, овладяващи ме всяка сутрин, аз без замисляне ставам и се отправям по пътищата на живота и на свободата си. С този акт, успешно разрешаващ ситуацията, с която започва всеки мой ден, аз съм избрал и потвърдил живота и съм се отказал решително от превръщането ми в… част от интериора на тази моя стая и част от… “екипировката” на това мое легло (“утроба” само за нощта!). Ставането от леглото всяка сутрин затова е дълбок символически акт или жест, преизпълнен с екзистенциален смисъл, той потвърждава привързаността ми към живота и я демонстрира категорично. Вярно е, че един ден в бъдещето си ”аз няма завинаги да стана от леглото си”, но ставайки днес, утре и в други ден, аз се съпротивлявам и преодолявам всекидневно тази злокобна възможност на смъртния човек – какъвто всъщност съм.

Началото на деня – за което казаното е съвсем бледо описание – е първата стъпка на будния човек, чията будност се свежда до ясна разположеност и откритост спрямо бъдещето, спрямо неговото бъде и да бъде (“буде”, “буден”, коренът е все един и същ: съм; съм е корен и на битие), което конституира деня, новия ден и съществуването на този човек в този ден, а не изобщо. Впрочем, съществуването “изобщо” или “като такова” за човека не съществува, “него” просто го няма; съществуваме винаги сега и днес, “така” или “иначе”, винаги в конкретни, в този миг разгръщащи се актове, зад всеки от които стои този аз, избрал своето да бъде, своето бъдеще и съдба. Денят затова е непрекъснатост на конкретни актове на съществуване и на последователни избори, лежащи в основата на желаните или нежелани ситуации, в които се впускаме или сме “въвлечени” – ако за миг сме забравили за своята отговорност пред себе си. Когато дните ни са “неразличими”, ние като че ли не съществуваме будно, а сякаш сме потопени в отегчителен сън с блудкави, еднообразни сънища, от които изпитваме погнуса. Дори и тези еднакви дни да са “щастливи” и “безметежно радостни”, то скуката (явяваща се по думите на Шопенхауер “бич, с който незаетата воля за живот жестоко ни наказва”) не позволява така да пропиляваме времето и дните си. Не бива да губим новото на новия ден, не можем да си позволяваме старото на отминалите дни да ни владее без остатък, всеки миг е “малък нов ден” и ако не го приемем като такъв, то и денят ни ще си премине без особен смисъл или напразно.

Затова Публилий Сир справедливо сочи: “Един час може да върне това, което са отнели много години”: имаме ли тогава право да се отказваме от това да придобием отново отнетото? Един напразно изминал ден разкъсва континюитета на битието ни и по същество е “дупка”, “вакуум” в него; ако е така, то ще можем ли в другия ден да “прескочим” до отсрещния бряг?

Понякога не – и затова много хора не правят друго освен упорито да дълбаят в дупката на едно съществуване, превърнало се в досадна поредица от безизразни, напълно еднообразни дни…

Безценното време на деня

Човек “разполага” съществуването, действията и делата си в дни, т.е. във времеви “отрязъци”, които са относително обособени и завършени. Всичко, което става (или се случва) в живота ни, става или се случва в периодите на будно съществуване, в този или някой друг ден. Ако ни липсва разбиране за конкретното – денят – то с това всички наши представи и разбирания за общото – съществуването, действията, делата, животът – “увисват във въздуха”, оказват се изтръгнати от почвата, от която така или иначе са израсли. Поредицата от всички дни, в която се разгръща животът ни, наричаме всекидневие, което потвърждава значимостта на деня като “конституивна единица” на всекидневността, а оттук и на битието на човешкото същество, преизпълнено с живот и стремящо се към неговата истина в… много дни, които съставят нашия земен път. Казано е, че “Ден деня сменява” (Dies truditur die) – думи на Хораций – и това не бива да бъде забравяно.

С оглед на това целостта от дни, обособена от периодите на будност, може да бъде уподобена на “голям ден” на живота, който също си има своя изгрев, своето “пладне”, своите вечер и залез, съответстващи на определени възрастови периоди с конкретен жизнен смисъл. Денят, накрая, е светлата част на съществуването, в която светът е налице заедно с будния човек, поставен в него и “разчистващ сметките си” с него. Това не означава, че нощта е лишена от екзистенциални измерения, но те са твърде различни от деня на будния човек, с които ни предстои да се занимаем, да си дадем отчет – за да проясним разбирането си за техния значим смисъл. Длъжни сме, давайки си отчет за всичко, което “принадлежи” на човека – воля за живот, душа, свобода, време и т.н. – да погледнем на деня в неговата екзистенциална цялост, а значи и да проникнем в структурата му, да прозрем най-вече начина на структуриране на деня и повседневността.

Ще започна с това: денят не е просто “фрагмент” на живота, а е “малък живот”, започващ с раждане (“пробуждането” сутрин), продължаващ с нарастване на темпа на живот с неговата кулминация (действия и дела, за които поемаме цялата отговорност) и, накрая, завършващ с край, с умората, която, подобно на смъртта, затваря очите и ни пренася в едно друго съществуване – това на съня и безсъзнателността, на нощта с нейната тъмнина (подобна на онази… в утробата преди раждането!). Денят е живот, в който присъства всичко онова, което е същност на живота изобщо, на “големия живот”, сътворяван в много дни. От това, следователно, как живеем и съществуваме в “малкия живот” на деня, от това как протича нашият ден, зависи и се определя как живеем и съществуваме в целия си земен живот, каква е или ще бъде целостта на битието ни от същинското раждане до истинската смърт. На тези, които не разбират значимостта на новия, на раждащия се ден, е уместно да се припомни проницателната мисъл на Марциал: “Утре ли ще живееш? Дори днес да живееш вече е късно. Онзи е мъдър, който е живял вчера!”. А от друга страна А.Айнщайн добавя: “Аз даже не успявам да помисля за бъдещето, то идва прекалено бързо!”, което именно показва, че “улавянето” на вече придошлия ден е изкуство, на което малцина са способни: те живеят, докато останалите се “приготвят” да живеят “някой ден” , който по този начин едва ли ще настъпи някога.

Действително, денят е непрекъснато подновяваща се възможност да избираме съществуването си, да внасяме корекции в него, да тръгваме по нов път, да започваме да живеем наново, в този смисъл денят е поле на свободата или нейна даденост, от която сме длъжни да се възползваме – за да овладеем живота и така да намерим себе си. Тази прекъснатост, дискретност и дори “парциалност” на човешкото съществуване – благодарение на което го имаме чрез вечното възвръщане и кръговрата на “дела и дни”, на възможности да подновяваме живота си, да откриваме изненадващото и необичайното в него – е основание на чудото на човешкия живот, на съществуването на човека. Какво щеше да представлява животът ни ако живеехме в един “несвършващ ден”, нямаше ли тогава да пресекне усещането ни че сме свободни, би ли съществувало тогава очарованието от живота, към което се стремим сега?!

Но дали не зависи само от нас това всеки ден наистина да е нов, да е ново начало на живота ни, да е начало на един свободно избран и съкровено желан живот? А дали, съответно, не превръщаме дните си “по нищо неотличаващи се”, т.е. не ги ли превръщаме – без да искаме това – в един несвършващ ден с цялото отегчение и абсурдност на един такъв ден, ден, в който са “нанизани” все едни и същи дни, дни, в които нищо ново не се случва, в които “всичко е все същото”. Откривайки – и приемайки непоколебимо – смисъла на новия, на идващия ден, човек се предпазва от такава неприятна възможност. Но разбираме ли този смисъл, от което всичко зависи?

Това, което нарекох “структуриране на деня” (и на повседневността) е “нещото”, от което зависи какъв е нашият ден – дали е начало или пък е… ”тъпо очакване на края”, дали е нова възможност да избереш и потвърдиш живота си или пък е проява на скучна, еднообразна търпеливост и примиреност (която пасивно и съзерцателно, т.е. бездейно изчаква “изнизването на големия ден на живота”, неговия заник и залез, пропускайки обаче всички възможности за промяна, за различие), а значи дали е проява на живот – животът обича различието, новостта – или пък е израз на някаква обреченост на смъртта, симптом на отказа от живот (свеждащ се до пренебрегването на различността и отдаване на еднаквостта: “смъртта всички изравнява”). Затова казах, че какъв е нашият ден, такива сме и самите ние, отношението към своя ден показва действителното ни отношение към самите себе си, към своя живот, моят зазоряващ се ден – стига само да го разбирам така – е всекидневно потвърждение на свободата и живота ми, той е ново предизвикателство на съществуването ми, на което съм длъжен да отговоря достойно. Разбираме ли обаче какво е денят за нас, живите и обичащи живота човешки същества?

Едва ли, рутината на всекидневието всеки ден се опитва да убие автентичното ни отношение към своя ден, към деня като начало и като свобода, а също и като живот, от който не можем да се отказваме – или пък да го погубваме. Това, че животът ни е цялост от следващи един след друг дни (във всеки един от които можем отново да започваме живота си, било отначало, било отнякъде, където преди време сме спрели) е неоценимо предимство, което не бива да губим или забравяме. Автентичното отношение към новия ден е изразено най-добре отново от Хораций: “Считай всеки ден за последен” – и дори за единствен, все едно че само в този ден трябва да получим от живота всичко, което той може да ни даде. Тези, които пренебрегват това, мислейки си, че “има още много дни”, поне утрешния ден може да замести този, трябва да знаят написаното в Притчите Соломонови: “Не се хвали с утрешния ден, защото не знаеш какво ще роди тоя ден!”.

Всеки наш ден е нов – какво обаче ще се получи от него ако ние самите сме си все същите? Ясно е какво: неговата новост ще бъде “затрита”, а нашата инертност ще преживее още едно тържество. Много често точно това става, можем ли обаче поне от време на време да го избягваме?