Нека не оставяме да гаснат тлеещите въглени на своя дух…

Блогът „Базикилийкс“ днес е излязъл с публикация със заглавие Изход, която е пример за специфично „словесно мастурбиране“ или словоблудство; под това последното разбирам да се пише или говори нещо, без изобщо да се мисли, т.е. без да се прави и най-малък опит да се вникне в същината на проблемите. По този начин пишат хора, които желаят да се харесат на неизчислимото множество от немислещи хора, което се шляе из интернет и не прави друго освен да търси храна за немисленето си, поемайки подобни словесни буламачи.

Прочее, ето един откъс от въпросното „произведение“, за да не помисли някой, че голословно нападам писание, което просто не ми е харесало:

1. В началото бе Страхът; и Страхът бе у хората; и хората не познаваха нищо.
2. И всичко, което се случваше, като не можеха да си го обяснят плашеха се и се страхуваха.<
3. И от дъждовете; и от сушата; и от земетресенията; и от вулканите; от всичко се страхуваха.
4. И като не можеха да противостоят на стихиите, нито да ги изучат, нито да си ги обяснят измислиха Бога.
5. И го измислиха по свой образ и подобие.
6. И Бог беше вяра, но Страхът пораждаше вярата; и Страхът породи Бога.
7. Но едни казваха: „Бог е слънцето“, други:“Вятъра“, трети обожествяваха страшните животни, а четвърти си измислиха хора божества.
8. И се наплодиха много богове и се пръснаха по цялата земя, затъмнявайки умовете на хората.<
9. И хората се избиваха по между си, за това чий Бог е по-могъщ и по-милостив.
10. И течаха реки от кръв, от сълзи и от екстременти.
11. И навсякъде цареше Страх и безумие; и където беше Страхът там беше и Бога.
12. И някой, като видяха, че хората се Страхуват от Бога и не помнят, че те са го създали, посочиха се за синове божии.
13. И хората, като уплашени им се кланяха и им даваха дарове и ги слушаха за всичко което им кажеха.
14. И тези, като видяха изгодата; и като знаеха, че Бог е творение на човешкото невежество използваха ги.

И тъй нататък, и прочие, и ала-бала, все в тоя дух до края. Вижда се, че авторът е положил усилия да изложи „мисълтът“ си що-годе грамотно, в разбираема притчова форма, та немислещите му фенове да могат да научат думите му наизуст и да си ги цитират; разбира се, коварните запетайки пак ги туря предимно по бай-ганювски начин, да има тук-там по некоя, за да не ни мислят за хептен прости. Но граматиката и правописа са бели кахъри; друго е същественото при подобен род писане, и въпреки че всеки може да си пише каквото си иска, все пак очебийното изопачаване на истината не бива да бъде оставяно без отпор; по тази причина написах там следния кратък коментар:

Бог не е „Страхът“, Той е Любовта и също така е Истината. Да, същата тази истина, която, като я познаем, ще ни направи свободни.

А иначе текстът е пример за нежелаещо да се съсредоточи в същината на проблемите словоблудство. С думите трябва да се работи внимателно, щото те служат за това да се постигне смисъла, сиреч, истината, а не просто да се дрънка и плямпа каквото ти дойде на акъла или на устата…

Вярата произлиза и се корени не в страха, т.е. не в човешката слабост и в малодушието на човеците, тя, наопаки, и израз на силата на духа на човека. Бездуховният човек просто няма как да се овладее от тайнството на вярата в Бога и по тази причина няма друг изход освен да пише подобни блудкави дитирамби, илюстриращи единствено една крайно завистлива и поради това озлобена духовна немощ – да не кажа „импотентност“.

Оня, който е изпаднал в немощта на неверието, би могъл да се опита все пак да постъпи по-честно и достойно, а именно да активира остатъците на скромния си вътрешен потенциал, да раздуха, така да се каже, тлеещите въглени на своя дух, та белким пламне в един момент огънят на духовността и на вярата.

Защото без вяра всичко наистина всичко се обезсмисля – както си личи от горните словесни напъни…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…

Христос воскресе, во истина воскресе!!!

Защото Той – най-човечният, най-близкият до човека, най-разбиращият човешката слабост Бог! – въплъщава в себе си вечно живият Бог, нашият създател, който е заложил и у нас Божията искра на вечния живот. Възкресението е символ на тържеството на живота над смъртта, както и на доброто над злото. Христос съзнателно дойде, за да жертва Себе си заради човеците, да изтърпи мъките на разпятието, да изкупи човешките грехове – и така да спаси човечеството, давайки му велик нравствен пример.

Пътят на спасението, посочен от Христос, е път на индивидуалната отговорност за самия себе си и за своя живот, на съзнателния избор на доброто пред злото, който именно придава и ценността на избраното. Нашият Господ Иисус Христос има доверие спрямо човешката сила, заложена у всеки един от нас, и затова ни е дал пълната свобода сами да правим живота си. Неговото Учение затова е религия на свободата и на свободния човек.

Човешкият живот е низ от страдания и изпитания, които са повод да намерим и препотвърдим силата у себе си, не слабостта си. И така да постигнем онова достойнство, което само свободата може да ни го даде. То едва тогава ще бъде наше собствено постижение и заслуга, а не дар, не и повеля, наложена ни отгоре или пък насила. Ето защо можем с право да предположим, че някога, на Страшния съд, единственият въпрос, който ще бъде зададен на всеки един от нас, ще бъде този: „Ти какво направи със свободата, която ти дадох?“…

Затова нека да се възрадваме на Христовото Възкресение, импулсиращо ни към това да сме винаги верни на живота и на неговото велико и Божествено тайнство. И да възлюбим свободата си така, че никога да не се откажем от нея. Независимо от съблазните, независимо от изпитанията, независимо и от слабостта и малодушието си. Защото нашият Велик Учител Иисус Христос ни е дал свободата именно като ни е показал как можем да станем достойни за нея. Това може да стане само по един начин: като си я завоюваме сами! Свободата има ценност и смисъл едва когато е твое лично и собствено дело и завоевание. Иначе не – ако я постигнеш сам, ако си я изстрадал, едва тогава никога няма да се откажеш от нея. Така да бъде!

Да се покаем: тогава Го хулеха даже и разбойниците, разпнати с Него…

Днес е най-страшният ден в свещената история на човечеството. Спасителят ни Христос в този ден е бил разпънат на Голгота. Да си припомним какво е станало тогава и с чисто сърце да поемем вината на цялото човечество:

Пилат им каза: а какво да сторя с Иисуса, наричан Христос? Казват му всички: да бъде разпнат! Управителят рече: та какво зло е сторил? Но те още по-силно закрещяха и казаха: да бъде разпнат! Пилат, като видя, че нищо не помага, а се усилва смутнята, взе вода, та уми ръце пред народа и рече: невинен съм за кръвта на Тоя Праведник; вие му мислете. И целият народ отговори и рече: кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни. Тогава им пусна Варава, а Иисуса бичува и Го предаде на разпятие.

След това войниците управителеви взеха Иисуса в преторията, събраха срещу Него цялата чета войници и, като Го съблякоха, облякоха Му багреница; и сплетоха венец от тръни, наложиха Му го на главата и Му дадоха в дясната ръка тръст; и като заставаха пред Него на колене, присмиваха Му се и думаха: радвай се, Царю Иудейски! И след като Го заплюха, взеха тръстта и Го биеха по главата. И след като Му се наприсмяха, съблякоха Му багреницата, облякоха Му Неговите дрехи и Го поведоха на разпятие. А като излизаха, срещнаха един киринеец, на име Симон; него накараха да носи кръста Му.

И като стигнаха на мястото, наричано Голгота, което значи: лобно място, дадоха Му да пие оцет, смесен със жлъчка; но Той вкуси и не иска да пие. А след като Го разпнаха, разделиха дрехите Му, хвърляйки жребие; за да се изпълни реченото от пророка: „разделиха дрехите Ми помежду си и за облеклото Ми хвърлиха жребие“; и седяха, та Го пазеха там; и туриха над главата Му надпис, който показваше вината Му: Този е Иисус, Царят Иудейски.

Тогава бидоха разпнати с Него двама разбойници: единият отдясно, а другият отляво. А минувачите Го хулеха, като клатеха глава и думаха: Ти, Който разрушаваш храма, и в три дни го съзиждаш, спаси Себе Си! Ако си Син Божий, слез от кръста! Също и първосвещениците заедно с книжниците и стареите и фарисеите се присмиваха и думаха: други спаси, а Себе Си не може да спаси. Ако Той е Цар Израилев, нека сега слезе от кръста, и ще повярваме в Него; надяваше се на Бога, нека сега Го избави, ако Му е угоден; понеже бе казал: Син Божий съм. Също Го хулеха и разбойниците, разпнати с него.

А от шестия час настана тъмнина по цялата земя до деветия час; а около деветия час Иисус извика с висок глас: Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил? Някои от стоещите там, като чуха, казваха: Той вика Илия. И веднага един от тях се затече, взе гъба, натопи я в оцет и, като я надяна на тръст, даваше Му да пие; другите пък думаха: чакай, да видим, дали ще дойде Илия да Го избави.

А Иисус, като извика пак с висок глас, изпусна дух. И ето, храмовата завеса се раздра на две, отгоре додолу; и земята се потресе; и скалите се разпукаха; и гробовете се разтвориха; и много тела на починали светии възкръснаха; и като излязоха из гробовете подир възкресението Му, влязоха в светия град и се явиха на мнозина. А стотникът и ония, които с него заедно пазеха Иисуса, като видяха земетресението и всичко станало, твърде много се уплашиха и думаха: наистина Божий Син е бил Тоя Човек!

Там бяха също и гледаха отдалеч много жени, които бяха последвали Иисуса от Галилея и Му служеха; между тях бяха Мария Магдалина и Мария, майка на Иакова и Иосия, и майката на Зеведеевите синове. А когато се свечери, дойде един богат човек от Ариматея, на име Иосиф, който също тъй беше ученик на Иисуса; той отиде при Пилата и поиска тялото Иисусово. Тогава Пилат заповяда да предадат тялото; а Иосиф, като взе тялото, обви Го в чиста плащаница и Го положи в новия си гроб, който бе изсякъл в скалата; и като привали голям камък върху вратата гробни, отиде си. А там беше Мария Магдалина и другата Мария, които седяха срещу гроба.

На другия ден, след петъка, събраха се първосвещениците и фарисеите у Пилата и казваха: господарю, спомнихме си, че Оня измамник още приживе бе казал: подир три дни ще възкръсна; затова заповядай да се запази гробът до третия ден, да не би учениците Му да отидат нощем да Го откраднат и да кажат народу: възкръсна от мъртвите. И последната измама ще бъде по-лоша от първата. Пилат им рече: имате стража; идете завардете, както знаете. Те отидоха, та завардиха гроба със стража и запечатаха камъка.

“Свобода срещу Бога” или “свобода с Бога”

И Достоевски, и Ницше, и модерният екзистенциализъм рефлектират върху тази кардинална дилема, от която се определя, изглежда, вярата. Този въпрос не може да бъде отминат с мълчание от нито една сериозна философия на живота и от нито една философия на човека. Оставен на самия себе си, съвременният човек търси духовни опори, които да подкрепят вярата му в живота или вярата му в Бога, източникът на живота.

Хегел някога беше прав когато въстана против суетната свобода на “дадената сама по себе си субективност” на романтиците. Но той не беше прав когато сметна, че тази самостойна субективност е преднамерена или е израз на “каприз” на незнаещи какво искат индивиди, “нямащи желание да изпълнят душата си със субстанциално съдържание”. И които – след като измачкат живота си като кърпа след ядене – са готови да я захвърлят, т.е. да се самоубият. Същевременно Хегел беше против онези, които, подобно на Новалис се опитваха да се спасят като се вживяваха в субстанциалното на минали епохи: например като се “покатоличат” (дума, употребена от Хегел: един неосъществен протестантски пастор!).

На Хегел му оставаше само да схване че това е закономерен поврат на духа – и той на много места го мислеше тъкмо така, но по теоретични подбуди трябваше да го представя за “суетна субективност”. Всъщност се касае за разбиране на този стадий на самостойната субективност като висш стадий на духовната история, а той е и наша съвременност. Решението, което Хегел тогава предложи – единство на субективното и обективното в духа – е истинното. Но то, бидейки диалектическо единство, не изключва противоречието, а го предполага.

След Хегел вътрешните колизии на човешкия дух, на сама по себе си дадената субективност на човека се задълбочиха, довеждайки до големи опустошения “невиждана трагедия” (с последния израз Хегел определя краха на романтическите надежди, свързан с падането на Наполеон). Тази трагедия се мислеше тогава като крах на романтическия мироглед и ценности, като тържество на материализма и пошлостта. Но тази трагедия се изрази най-вече и в отношението на съвременния човек към вярата и религията.

Това отношение е изпълнено с невиждани парадокси, пред които разсъдъкът немее. Религията не е “буржоазна отживелица”, нито парадигма само на Средновековието. Тя е вечна духовна форма, която нищо друго не може да замени. Същото може да се каже и за вярата в Бога. Същевременно ясно е, че атеизмът, пък бил той и “научен”, точно по тази причина не можа и никога няма да създаде ценностна система. Той няма корени в субстанциалното на човешката душа, а неговите “вери” са дупки в празното и екстаз от нищото, т.е. са само страст на плоската и нямаща понятие за себе си душа.

“Просветените” рационалисти вярваха в… Разума, а техните безбройни последователи днес вярват, кой знае защо, в Науката. Ако разбираха разума истински, те щяха да усетят, че разум и вяра не се отричат взаимно, а органически се допълват, съставяйки цялостната душа на развития човек. Разумът не се нуждае от вяра, но и вярата си има свой разум и свой логика. Вярата не е неразумна, както си представя разсъдъчното мислене, превръщащо своята ограниченост в мярка за всичко. Ирационалното може да бъде свръхрационално – да не забравяме това! Макар то да не може да се докаже. В него може само да се вярва.

Шопенхауер, разбирайки тези неща, предпочете да ги отстрани с една вяра в Живота и Волята – с което постави началото на най-разпространената “религия” на XX век с многочислени тълпи поклонници, огромната част от които не си дава отчет в какво точно вярват. Защото тази вяра е успокоителна и упоителна. Но в края на своята велика книга Шопенхауер призна, че животът сам по себе си достига до своето отрицание, до отрицанието на волята за живот, която чрез квиетизма достига до резигнация. Затова той видя в квиетизма някакво подобие на спасение – Шопенхауер беше примерен ученик на Буда. Будизмът обаче също е особена религия…

Излиза, че вярата е нещо “най-реално” (Достоевски) и представлява една чисто човешка и духовна потребност, а религията и атеизма в такъв случай са две диаметрални форми на вярване. Какъвто е човекът, в това той и вярва: в Бога или в Нищото, в Битието или в Смъртта,

А какво е религиозната вяра?

Това е твърде сложен за рационално представяне въпрос, нуждаещ се от обширно специално изследване. Тук мога да кажа само следното, опирайки се на принципа на разбиране на духовните форми, който прилагам.

При изследването на този въпрос принципът е: вярата е синтетична духовна способност или феномен, израстващ на основата на познанието, оценяването и идеалното преобразуване на света. При нея обаче доминира тъкмо последното, здраво свързано с чувството, с ценността. Това не означава, че Бог като “предмет” на вярата е създаден от човека и от човешката вяра. То означава че човекът създава вярата си в Бога, проправя свой път към Бога чрез вярата.

Чрез вярата човекът твори себе си като цялостно човешко същество на основата на порива за сливане с идеала за човечност, въплътен в Бога – висшата реалност за човека. Чрез вярата човекът се добира до представата за предназначението си на този свят, до неизразимата другояче истина за този свят. И затова във вярата и религията човек единствено стига до идеята за свобода, до самосъзнанието за свобода – определящо живота съгласно неговото предназначение.

Това е налице в Христовата религия и във вярата в Христос – която затова се разбира и определя като религия на свободата.

Вярата и религията се коренят в изключително дълбинни структури на субективността на човешкото съществуване и на човешкия дух, които обективират структурите, резултат на сливането на трите коренни типа отношение на човека към света и към самия себе си. Тази синтетичност на трите човешки отношения в своята реалност не е нищо друго освен вяра в Бога.

Ясперс пише така: “Без вярата в Бога вярата в човека се превръща в презрение към човека, а като следствие на това – в загуба на уважението към човека като човек и, накрая, в равнодушно отношение към чуждия живот, използуващо го като средство и унищожаващо го”.

Ето затова тези, които в XX век се заеха да детронират Бога и да изкоренят вярата в него – представяйки утопията си като “хуманизъм-комунизъм” – стигнаха неизбежно до най-голямото варварство спрямо човешките същества и тяхната свобода, което историята ще запомни.

Да си възвърнем националното самоуважение: подписка

Катедралата със златните кубета в центъра на София трябва да бъде наречена на името на Св. Иван Рилски, закрилника на България. А не да носи името на някой си… Александър Невски. Ето тук откриваме една родолюбива подписка в тази насока. Защото откъде-накъде пък на Александър Невски да носи името нашата катедрала?! Нима не е странно това: най-големият храм у нас да носи името на… руски княз?! Живял преди не знам колко си векове. Известен с битките си срещу… шведите и тевтонците. Ако чакаме нашите владици да дадат предложение за преименуването на катедралата ще има дълго да чакаме. Те всичките са завършили в Москва и явно си имат дълбоки тайнствени връзки с руската, а не с българската държава! Нормалното обаче е храмът да носи името на най-великия български светец Свети Иван Рилски. Защото, предполагам, и ние сме българи. Как ли обясняват на чуждите туристи защо нашата катедрала носи името на руски княз?! Май затова толкова не ни върви през годините след построяването на храма: защото не почитаме своите светци, не почитаме застъпниците на България пред Бога! Това е кощунство да почитаме чужди князе, а не нашите светци! Княз Невски при това е военен, нямащ нищо общо с България: наистина е непростимо кощунство българският Храм да носи неговото име!

Има нещо, което се нарича национално самоуважение. Ако ние самите не уважаваме себе си, и никоя друга нация няма да ни уважава. Били ни освободили руснаците от турска власт. Добре, сваляме им шапка на загиналите войници, но пък не прекаляваме ли с паметниците в знак на признателност към Руската империя?! Паметник на руски цар се пъчи пред Народното ни събрание. Зад него внушителната катедрала носи името на руски княз. За да стигнеш до Народното събрание от която и точка на София да се намираш, кажи-речи все по улици, носещи имена на руснаци трябва да се движиш. На двеста метра по на изток се мъдри огромен… „Паметник на Съветската армия“!!! Казват, че преди това било паметник на… Сталин, ама после го били префасонирали като съветски войник. Прекалено е, не го ли усещате?! А как ли обясняват на чуждите туристи това, че пред нашия парламент се пъчи статуя на руски цар барабар с коня си?!

Президентът има право да преименува паметници и обекти от национално значение. Защо пък да не се окаже един натиск над сега изпълняващия тази длъжност Георги (Гоце) Първанов да смени името на Храма? Ето един повод и той да покаже нещо партиотично у себе си. На руснаците може да каже за свое оправдание, че, примерно, в знак на покаяние за предишното си беззаветно служене на Русия и на СССР е решил да направи и нещо патриотично, с което да бъде запомнен от потомците. Да се реваншира пред България и българите: санким, той на нас е президент, а не на някоя друга държава на североизток. Предлагам да се направи подписка за преименуване на Храма. Това ще е една подписка, с която да възвърнем националното си самоуважение.

А да видим нашите патриоти, най-вече най-шумните от тях, тези от Атака, как ще реагират на това? Аз знам как ще реагират, но все пак…

Ето и списък на подписалите се:

1.Ангел Иванов Грънчаров
2.Ангел Георгиев Грънчаров
3.Мартин Емилов Ноев
4.Николай Йорданов Димитров
5.Димитър Георгиев Димитров
6.Антонина Иванова Митева
7.Николай Тодоров Димитров

(Който желае да подкрепи подписката, може да запише трите си имена, а аз ще ги добавя в този списък)