На този ден преди 70 години комунистическа Русия обяви война на България и пороби страната ни

Пети септември – 14 петилетки таен празник на петата колона в България

Автор: Иво Инджев, септември 4, 2014 г.

Можете ли да си представите в САЩ да забравят и да не отбележат японското нападение над Пърл Харбър, както в Полша или в Русия да пропуснат покрай (д)ушите си 1 септември или 22 юни като дати, на които се отбелязва годишнината от нахлуването на германските националсоциалисти на тяхна територия?

Не е възможно. В България обаче точно това е утвърдено правило.

Имаме кръгла годишнина: 70 години от обявената на 5 септември война на България от СССР и тя със сигурност ще си остане в сянката на мълчанието, което е следствие на наложения през тези десетилетия забранителен съветски печат върху събитието.

Пиша тази прогноза в свободното виртуално медийно пространство нарочно под формата на „предсказание”, за да подсиля ефекта от абсурда, който НЕИЗБЕЖНО пак ще се състои и може да бъде предвиден с абсолютна увереност. Повечето от читателите ще я прочетат, когато тя ще е вече сбъднат факт.

България вероятно е единствена държава в света, която си забранява споменаването на толкова скорошна рана, нанесена й от чужда окупационна сабя над преклонената глава с последвали от това огромни негативи за бъдещето на собствения народ, подкаран на заколение под стой от Европа към Евразия.

България не беше изключение от останалите съветски колонии, в които беше наложено васалното задължение да се празнува съветската окупация. Съответно за национален празник на продукта на тази окупация у нас беше определен 9 септември- военен преврат на съветската агентура в армията, осъществен на територията на окупираната вече от чуждата армия страна, провъзгласен с много по-късна дата за „социалистическа революция”.

България обаче е изключение в Европа, получавайки 45 години по-късно правото да гради демокрация отново по волята на Москва и петата колона не пропусна да се подмаже като актуализира националния празник с друга дата, в която доминира московската роля. Така се оказахме отново световно изключение, празнувайки като най-важното събитие за българите акт, в който не е взел участие нито един българин, защото по волята на руския окупационен корпус българите просто не са били поканени при подписването на примирието край Сан Стефано на 3 март 1878 г.

Ако се намери медия или социологическа агенция да измери българското невежество по отношение на 5 септември, резултатите – гарантирам – ще бъдат шокиращи (за онези от нас, за които загубата на българската свобода не е празник).

При свободно зададен въпрос какво се е случило на този ден вероятността да получите отговора „СССР обявява война на България и я окупира за цели три години, подготвяйки почвата за съветската колонизация чрез насилствена съветизация” е нищожна – ще клони към нулата.

При конкретно зададен въпрос „Знаете ли, че на тази дата Сталин скъсва дипломатическите отношения, които поддържа с България през цялата война (обстоятелство, което опровергава цялата митология за антифашистката мотивация на окупацията – защото др. Сталин не би си общувал приятелски с фашистка държава, нали така)?”, е вероятно да си изядете боя.

Съветофилите, мимикриращи у нас като русофили, често са агресивни и също така често (да ме прощават онези с академичните титли между тях) са прости в своето незнание или незачитане на истината. Авторът на тези редове е изпитал не веднъж червендалестата агресия (включително от страна на непознати екземпляри, ходещи на свобода по улиците на София) на тези подобия на българи, които не само не знаят за скъсаните дипломатически отношения, но и войнствено отказват да повярват, че това е исторически и лесно проверим факт.

Тук просто „нема такова животно”, както е казал невярващият шоп за жирафа – понеже не го е виждал преди и не вярва дори на собствените очи. Тук има друго животно: късокрака, обрасла с рунтави лъжи еманация на правилото „ на лъжата краката са къси” с преклонена през съветския окупатор главичка, отказваща да мисли самостоятелно и свободолюбиво, но завиждащо хищно за благата, произведени от самостоятелните и свободолюбивите народи.

Щото в клетката какво можеш да произведеш, освен злоба към онези отвън, които от съжаление ти подхвърлят в нарушение на природните правила по някой къшей инвестиция въпреки благоразумния надпис върху решетките „изчезващ вид, моля, не го хранете, той се самоизяжда”?

Това (за щастие, все пак) не е обобщение, а наблюдение за едно уникално явление да си живуркаме в неведение. Туземното ни нехайство към първопричините за нашата изостаналост трябва да бъде преодоляно, ако искаме някога да минем от другата страна клетката, в която сме се самозаключили.

Трябва да махнем поставения от руската мечка обяснителен за посетителите надпис върху клетката: „Кротък южноевропейски дребен добитък без рога, храни се корупционно с руски газ, нефт и мирен атом. Вирее най-добре без свобода. Продава се на части. За преговори и контакти, звънете в Москва”.

Извинявам се за причинените на оптимистите неудобства от този песимистичен текст, но ако една държава и един народ не искат дори да знаят коя е датата, която стои в дъното на факта, че продължава да е на европейското дъно, оптимизмът ми би прозвучал като подстрекаване към самоубийството от страната на преговарящ, опитващ се да посочи на самоубиеца крачката назад от пропастта.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…

„Турско робство“ у нас наистина не е имало: само робът може да се гордее с това, че дедите му били роби!

По повод на публикацията със заглавие Историкът Владо Станев: Турско робство не е имало счетох за необходимо да подкрепя този вярно мислещ историк ето как, с едни философски аргументи; във Фейсбук написах ето какво:

Подкрепям тази теза, че у нас „турско робство“ не е имало, имало е нещо „турско…“, но то не е било „робство“, думите трябва да се употребяват точно. Това, че не сме имали държавна независимост и самостоятелност и сме били част от Отоманската империя съвсем не значи, че сме били нечии роби; ничии роби не сме били, ерго, робство у нас не е имало. У нас е имало османски вид феодализъм, с разните му там особености, но същинско робовладение не е имало.

Това за „проклетото робство“ е една поетична метафора на дядо ви Вазов, която е влязла по най-тъпи патриотарски подбуди след това в учебниците по история. Защо са тъпи тия подбуди ли? Ето защо: защото ако сме били 500 години същински роби, роби и по дух и по манталитет, то тогава сега не само българите нямаше да ги има, а и България нямаше да я има; а щом ги има, а щом ни има, значи не е било така.

Робите, завършените роби, за нищо не стават, камо ли пък да бъдат народ. Цял народ ако пък е робски, майната му на такъв народ! Правете си сметка колко са извратени ония, които си мислят, че като казват, че било имало „турско робство“, с това били, видите ли, давали основания за някаква „национална гордост“!!! Кой може да се гордее от съзнанието, че дедите му са били 500 години роби? Как кой, робът може да се гордее с това.

Ето че тия, които наричат турското владичество у нас „робство“, явно искат и нас в наше време да ни виждат пак роби, ето тази е същината. Свободния, обичащият свободата човек няма да се гордее с такава перверзна гордост от съзнанието, че дедите му били роби – това е изключено.

Схванахте ли сега за какво всъщност става дума? Да се надяваме. А иначе ме плюйте колкото си искате. То си е ваш проблем…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Путинистите съвсем обезумяха: обвиниха Финландия за това, че била анексирала… Финландия!!!

Нарышкин обвинил Финляндию в аннексии Финляндии

Спикер Госдумы Сергей Нарышкин, выступая в Госдуме в среду, обвинил Финляндию в аннексии Финляндии. Об этом сообщает телеканал Россия 24, передают «Конфликты и законы».

Как известно, Октябрьская революция 1917 года, свергнувшая Временное правительство, позволила Финскому сенату 4 декабря 1917 года подписать Декларацию независимости Финляндии, которая была одобрена парламентом 6 декабря. Однако сама Октябрьская революция незаконно свергла Временное правительство, которое незаконно свергло царя Николая II.

«По сути, именно тогда, 96 лет назад, была осуществлена аннексия Финляндии Финляндией, правда, мирная, но это была действительно аннексия», – сказал Нарышкин. Следует отметить, что при этом спикер российской Госдумы забывает об аннексии Россией Финляндии, по-видимому, считая, что финская территория всегда была «исконно русской землей».

КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Путинистите съвсем обезумяха, ето, обвинили Финландия за това, че била анексирала… Финландия (!!!), сиреч, била анексирала себе си! Путинистският идиотизъм напредва решително!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Пълзящ комунизъм под формата на путинизъм

Из Путин възстанови паметната плоча на Брежнев и сравни Сталин с Кромуел

След проучване на общественото мнение в Русия, проведено от независимия институт по сициология Левада, бе възстановена възпоменателната плоча за Брежнев, която бе махната миналата година. Въпреки че според политическите коментатори Брежнев е управлявал СССР в период на политически репресии и икономическа стагнация, голяма част от анкетираните руснаци смятат тези години като времена на стабилност.

Припомняме, че Брежнев е бил начело на СССР от 1964 до 1982 година – повече от който и да било съветски лидер, с изключение на Сталин. Резултатите от проучването показват, че повече от половината граждани на страната имат положително мнение за Леонид Илич. Според проучването, Брежнев има по-висок рейтинг от който и да било друг лидер на страната, включително и от последния руски цар, Николай Втори.

Плочата бе възстановена с благословията на руския президент Владимир Путин, който не крие стремежа си към възстановяване на руско-съветските символи, които според думите му насърчават патриотизма на руснаците.

По време на годишната си пресконференция пред местни и чуждестранни журналисти, той бе попитан за отношението му към идеите за възстановяване на паметниците на Сталин. „Никой не е съборил до сега паметниците на водача на Английската революция от 17-и век – Оливър Кромуел в Англия. А какво прави Кромуел по-различен от Сталин? Той е същия тип кървав диктатор, който е изиграл много двусмислена роля в британската история. Неговите паметници си стоят, никой не ги събаря“, отговори лаконично Путин.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.

Екзарх Антим Първи към княз Дондуков: „Вие хубаво ни освободихте, но от вас кой ще ни освободи?!”

Из: Антим Първи попита кой ще ни освободи от руснаците – украинците му отговарят с въстанието си; автор: Иво Инджев

В Украйна се случва реално онова, което протестите не успяват да постигнат в България при цялото си постоянство, поставило световен рекорд по продължителност. Причината за украинската радикализация не е само в потенциала на украинския патриотизъм, засегнат на чест от „големия брат”, но и в подхода на самия дразнител.

Натискът на Путин върху Украйна е открит, пряк, мащабен и брутален като шантаж. Това предизвиква съответния откат сред украинците, които са много, по-близо до руснаците от нас- не сам географски, но и във всяко отношение (ако не броим разлома между католицизма и православието).

Върху България руският натиск е много по-лицемерен. Поради това той е трудно разпознаваем от мнозина българи. Това създава простор на русофилите да се развихрят по всички фронтове.

Най-отблъскващата „подробност” от руското проникване в България за целите на имперското влияние е фактът, че то се осъществява не от компактна маса руско малцинство, за което е разбираемо да бъде настроено проруски, а от българи.

Схемата за налагане на руското влияние у нас в наше време е подобна на онази, разработена от нацистите в лагерите на смъртта, които назначават в бараките надзиратели от еврейски, полски, чешки и т.н. произход – т.н. капо, грижещи се за подчинението на техните сънародници. И както е известно, нашите капо никак не са капо в тази игра по правилата на все по-пълното задоволяване лакомията на трудещите се олигарси…

… Вярно е, че проституцията също е професия, при това най-древната. Но рекламирането на точно тази професия със задна дата би трябвало да ядоса поне малко българите.

Щеше, ако бяхме повече украинци и по-малко българи, управлявани от власт, за която любовта към Русия е лакмус за туземния им патриотизъм.

Латентно тази форма на извратен патриотизъм се прояви и вчера. Медии и управляващи празнуваха обилно 125 години от раждането на българския екзарх Антим Първи. Може и да е имало изключение, което не чух, но като правило беше премълчано как, само година след освобождението, когато е била наложена руската окупация на българските земи (установени като такива благодарение на борбата на възрожденците за независима екзархия) екзархът се е одързостил да попита в Учредителното събрание във Велико Търново руския императорски наместник княз Дондуков (напиращ да става български княз): „Вие хубаво ни освободихте, но от вас кой ще ни освободи?!”.

Русофилските ни историци подлагат на съмнение думите на Левски „който ни освободи, той и ще ни зароби”, защото са цитирани от мразения от тях Захарий Стоянов, известен като поборник и хроникьор на освободителната борба както срещу Турция, така и срещу Русия (като нова поробителка). Казаното от Антим Първи обаче не смеят да цензурират, а „само” го премълчаха отново.

Тъжната ирония на актуалната ситуация е такава, че Антим Първи днес би си отговорил на въпроса „кой” би могъл да ни освободи, с една дума: „украинците”. Ако те успеят, нашите шансове за освобождение от руския воденичен камък биха се увеличили. И обратно- ако успеят да удавят (в кръв) украинското въстание, старата съветска перла България съвсем ще затъне в кафявата субстанция на Перловската река.

А управляващите у нас патриоти стискат палци Путин да победи в Украйна и изстудяват шампанското в очакване да празнуват, както пируваха на „Позитано” 20 в чест на преврата срещу Горбачов през август 1991-ва.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и „народопсихологични“ комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Дали не сме още по-лоши и презрени от тия убийци-„освободители“ – щом още търпим паметниците им?!

Прочетете непременно този текст, публикуван в блога на Милен Радев: „Отечествена война“? Баси отците и баси отечеството…. В него ще можете да се запознаете с потресаващите спомени от онова страшно време на един почти безименен, редови участник във войната – художника и поета Леонид Рабичев, писани от 1999–2004 година и публикувани в сп. „Знамя“ през 2005 г. под заглавие „Войната ще оправдае всичко“. Нямам думи, онемях като прочетох за това комунистическо свинство, което е правено тогава в окупираната от сталиновите касапи и садисти Източна Германия. Ето малък откъс от това жестоко-правдиво четиво:

… Радистът пак носи заповед за настъпление. Трябва да осигурим връзките на зенитно-артилерийска бригада. Вървим шест километра. Навлизаме в Траутенау. Свечерява се. Влизаме в крайната къща. Там са наши артилеристи, но съвсем не от нашата бригада и даже не от нашата 31-ва армия. Селцето се състои от двайсетина къщи.

Пресичаме улицата. Влизаме в следващата къща. Три големи стаи, две мъртви жени и три мъртви момичета, полите на всички са обърнати над главите им, а между краката им с дъното навън стърчат празни винени бутилки. Вървя покрай стената на къщата, стигам до втора врата, коридор, пак врата и две свързани стаи. На всеки креват, а те са общо три лежат мъртви жени с разчекнати крака и навряни между тях бутилки…

Добре, да предположим, че са изнасилили всичките, после са ги застреляли. Възглавниците са подгизнали от кръв. Но откъде това садистко желание — да ги намушкат с бутилка? И това е нашата пехота, това са наши танкисти, селски и градски момчета, всички те имат у дома семейства, майки, сестри…

… Застигаме цивилното население, бягащо от напуснатите от германската армия източнопруски градове Голдап и Инстербург. На каруци, на коли, пеш, старци, жени, деца, големи патриархални семейства бавно пъплят на Запад, задръстват всички пътища и магистрали.

Нашите танкисти, пехотинци, артилеристи, свързочници са ги изтласкали от шосето, преобърнали са в канавките натоварените им каруци с покъщина, с вързопи, куфари, прогонили са настрана старците и децата и в целия този хаос от хора, коне и коли, забравили за дълг, срам и чест, не мислещи за отстъпващите без бой германски подразделения, с хиляди са връхлетели жените и момичетата.

Жени, майки и техните дъщери са нахвърляни една до друга вляво и вдясно по протежение на цялото шосе, и всяка от тях е обградена от кикотеща се тълпа мъжаги със спуснати гащи.

Облени в кръв, губещи съзнание ги отмъкват настрани, децата, които се хвърлят на помощ на майките си ги разстрелват на място. Кикот, квичящо хилене, смях, викове, стенания. А командирите на тези войници, майори, полковници стоят на шосето, едни се подсмиват, други даже дирижират, насочват — играят ролята на регулировчици. Явен е стремежът всичките им войници да се включат, да не остане никой, който да не е поучаствал. Този адски смъртоносен групов секс няма нищо общо с мъст над проклетите окупатори…

Спирам с цитирането дотук. Можах да напиша само ето този коментар, за повече нямам сили:

Какъв кошмар! Каква комунистическа гадост! Това трябва да се прочете от всички, които вярват в мита за „освободителите“. Е, освободили са тия жени от живот, децата им – също, себе си са освободили от срам, от морал и от човечност – как да не са „освободители“!!!

Да, само в тоя смисъл съм съгласен да бъдат наричани сталиновите съветски хуни „освободители“! А ние им държим тук и паметници: дали не сме още по-лоши и презрени от тия убийци щом още търпим паметниците им?!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.   Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…

Цар Борис Трети, един от най-популярните владетели в Европа – и много обичан от народа си

СВЕТОВНИЯТ ПЕЧАТ ЗА ЦАР БОРИС III

„Царят е прелестен млад човек на 33 години. Той говори английски със съвършенство и е много добре осведомен за американските работи. Когато пътува из страната със своя автомобил, той влиза в близък допир с народа си. Където и да отиде, той спечелва сърцата поради своето непринудено и естествено държане, съвършено лишено от престореност. Никой държавен глава в света не е по-демократичен и по-приятелски разположен от този млад човек, потомък на една велика династия, който искрено се стреми да направи всичко, което може, за своя народ.”

„Информейшън”, Съединени Американски Щати от 14.ХІІ.1928 год.

„Българският Цар Борис е много обичан от широките маси на своя народ. Днешният български цар по възпитание и схващания е българин. Обичан е не само заради любовта си към България, но главно заради своя демократичен характер, който го сближава с народа. България вече се съвзема от раните, които й нанесоха войните. Благодарение на усилията и дипломатическите способности на Цар Борис и международното положение на България е много добро.”

„Летем Светем”, Чехословакия от 15.ХІІ.1927 год.

„Има един българин, който напълно заслужава възхищението на Европа, загдето води държавния кораб през време на най-големите бури и запази мира в страната. Аз говоря за Цар Борис, чийто голям такт, широко познаване на международните въпроси, далновидност и чар правят личността на този монарх една от най-привлекателните в Еропа. Цар Борис винаги се отъждествява със своя народ. Току-шо той съобщи, че е прекарал целите коледни празници с пострадалите от земетресението, като е живял на лагер сред тях, като е ходил от място на място да наблюдава работата по възстановяването и за да раздава помощи от своите скромни средства.”

„Нир Ист”, Великобритания от 7.ІІ.1929 год.

„Цар Борис принадлежи към ония няколко короновани глави, които свободното си време са посветили на наука; днес той е единственият от тях. В лицето на баща си той е имал своя пръв учител. Известно е, че бившият Цар Фердинанд беше виден ботаник и ентомолог. Днешният Цар на българите работи със страст в природните науки. Най-много обича ботаниката и ентомологията, но е голям познавач също на влегучите и птиците. Със своето мило и естествено държане ви спечелва още при първата среща. Облечен е като всеки гражданин, не обича церемониите и със своята усмивка умее да отстрани веднага смущението на представените му лица. В неговите сиви очи е отразена мечтателността на поета и учения, живеещи във висшите сфери на духа. Но щом изправи главата си, неговото бурбонско лице със здраво прибраните устни веднага показва, че е от рода на кралете, които са били дейни. Още при разглеждането на музейните зали в отделението за ботаника, зоология и минералогия се виждаше, че Цар Борис се намира в среда, която му е мила. С жив интерес разпитваше за произхода на тоя или оня екземпляр, който веднага точно назоваваше с научното му име. В ентомологическото отделение Царят вече се промени в страстен учен. Често прекъсваше изложението на д-р Обенбергер с живи забележки, като напомняше за своите сбирки и удивляваше присъстващите с точните си данни. Очевидно бе, че българският Цар владее цялата ентомологическа наука, и голяма радост бе да погледне човек директора д-р Варва, д-р Обенбергер и асистентите му, които учудено слушаха и гледаха Царя, истинския държавен глава, който в тоя час прекрасно би могъл да застане на професорската катедра. Царят познава отлично и животните в чешката земя, особено Словашко.”

„Народни листи”, Чехословакия от 15.ІV.1929 год.

„Всички знаят биографията за Цар Борис. Той е един от най-популярните владетели в Европа и е много обичан от народа си. Позната е голямата му страст към механиката. Когато той напусна Рим миналия януари, за да се върне в България, влакът беше спрял на една малка гара в Трентин. Цар Борис се доближи до машиниста и го помоли да му отстъпи мястото си. Всред общото учудване пое управлението на локомотива, който потегли със съвършенство, без пътниците да забележат, че тоя ден са имали за машинист цар.”

„Газет де Лозан”, Швейцария от 15.Х.1930 г.

„Цар Борис оставя у чужденците – учени, политици, финансисти и дипломати, които го посещават, чувство за изненада и учудване поради своите необикновено обширни знания върху всички събития от световната история от политически, стопански и културане характер. Главното средство на Царя за тая цел е четенето на вестници. Така той следи всички събития. За да бъде в течение на събитията в чужбина, Царят получава големите европейски и американски вестници, които сам чете, понеже владее много чужди езици.”

„Кьолнише фолкс цайтунг”, Германия от 17.І.1932 г.

„Цар Борис е ловец, Цар Борис е железничар, Цар Борис е шофьор механик. Той е обиколил и най-отделечените селца в България, за да се осведоми за живота и поминъка на своя народ. Цар Борис, който през време на една своя обиколка из Царството е удостоил с подарък – табакера със скъп везел – един воденичар на име Осман ага от Дели-Ормана, има хиляди лични приятели между народа. Към него всеки български гражданин чувства голяма обич, почит и уважение.”

„Тан”, Турция от 27.ІХ.1937 год.

„Българският Цар е много скромен. За него се говори твърде малко. Още като престолонаследник той притежаваше тия умствени и нравствени качества, които по-късно се развиха блестящо благодарение на неговото положение. През 1918 г. той се възкачи на българския престол. Оттогава ето вече 17 години той умело направлява държавния кораб въпреки всички пречки и опасности, които се изпречват на неговия път. Народът схваща непрестанните усилия за Царя и на люботва на своя владетел отвърне с искрена синовна обич и привързаност. Който не е виждал тълпата да акламира Цар Борис, войската да го посреща с „ура”, учениците френетически да го поздравяват, селяните и работниците да се тълпят да му целуват ръка, само той не знае ентусиазма, с която цялата страна посреща своя любим държавен глава. Тази популярност е напълно заслужена, защото Цар Борис, лишен от егоизъм и суетност, се е отдал всецяло на тежката си служба. Цялото му съществуване има една единствена цел – щастието и благоденствието на българския народ.”

„Ла Сюис”, Швейцария от 15.VІІ.1937 год.

(От страницата на Dimitar Stoyanov във Фейсбук)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.