В България има монументи, чието почитане е като да празнуваш изнасилването си…

Из Порозовяването на червения монумент в София вбеси бившите ни окупатори, автор Иво Инджев:

ИТАР-ТАСС е третата агенция със статут на световна такава – статут, получен във времето на студената война на правата на съветската претенция за световно величие, както и през студената война – не може да преглътне фактологиката и ругае на „неизвестни престъпници” и „вандали” българите, дръзнали да защитят българското свободолюбие. СССР може да е покойник, но съветската пропаганда явно живее още в миналото хилядолетие.

Под публикацията на Евронюз за събитието в София избирам да обърна внимание на следния коментар:

Johann Moritz: I am amazed Bulgarians still have monuments like this. It’s like celebrating a rape.

Йохан, както се вижда, е изумен, че в България има монументи, чието почитане е като да празнуваш изнасилването си. Нямам какво да добавя.

ЕТО ОБАЧЕ ДОБАВКА, ВЗЕТА ОТ КОМЕТАРИТЕ:

Кратък изразителен диалог, към който няма какво да добавя; намерих го сред коментарите в блога на г-н И.Инджев:

Nikola каза: Умници, какво печели България от влошаване на отношенията с Русия?

Фрунзе каза: Глупако Никола, какво спечелихме от добрите отношения с Кремъл??? Най-изостаналата страна в Европа сме!!!

И ОЩЕ МАЛКО:

Stanislav Genov КАЗА: В един руски сайт даже пишеше, цитирам по памет: “тези престъпници боядисаха през януари паметника в цветовете на българското знаме”!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.   Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…

По „освободителите“ им ще ги познаете – колко самите те изобщо струват…

Стана дума пак за наште „двойни освободители“, руснаците. Един комунистически динозавър си позволи да каже, че червената армия била „освободила“ половин Европа, това той разбираше под налагането й на най-страшната тирания, каквато човечеството познава, комунистическата (100 милиона човеци са избили комунистите!); когато възразих, че такова нещо може да се нарече „освобождение“, той ми заяви, че не съм бил могъл да възразя нищо за това, че руснаците ни били освободили от турската власт; на което ми се наложи да отвърна следното:

Народ, съставен предимно от роби – руският – не може да бъде нечий „освободител“; това е аксиома, таваришч; когато Цар Освободител направил своята реформа и освободил крепостните селяни, те почнали да се тръшкат и да плачат пред батюшките си и да ги молят отново да ги превърнат в роби: „На кого ни оставяш, батюшка, молим ти се, вземи ни пак!“. Та такива са били наште „освободители“, а ти щом ги смяташ за такива, явно съвсем не знаеш какво е това свобода, дарагой таваришч…

Та да заключа: „по освободителите им ще ги познаете“ колко сами струват. Щом за нас „освободители“ били такива роби като руснаците, правете си сметка тогава ний самите какви сме – и колко струваме изобщо!!!

А ето сега и самият показателен диалог, който проведох с таваришча; разговора започна с моето настояване руските подлоги у нас като тръгнат да бягат да си замъкнат в Сибир и своя паметник на съветската армия, дето се кипри в центъра на София:

Bacho Кольо каза: Когато русофобията се отече в канализацията на историята и от нея остане само един горчив привкус, нашите наследници с възхищение ще гледат този величав монумент, символ на признателността на българите към обикновения руски войник – Спасител на Европа от нацизма.

Ангел Грънчаров каза: „Освободител“ ли рекохте? Явно не разбирате що е свобода щом си позволявате да употребявате тази дума. Не може „освободителят“ да поробява народите и то с не по-малко злото иго на комунизма. Ако „освободителят“ поробява, или, ако, по-точно казано, поробителят „освобождава“, то тогава не ни остава нищо друго освен да прегърнем прочутия лозунг на Оруел, а именно СВОБОДАТА Е РОБСТВО, нали така, другарю Колю?!

А, сега забелязвам, че вий сте употребил думата „спасител“! Значи все пак Ви беше неудобно да употребите думата „освободител“, добре, правилно! И от какво ни спаси руският солдат? От… свободата ли ни спаси?! 🙂 Свободата значи за вас, комунистите, е нещо страшно, така ли, другарю?!

Bacho Кольо каза: „Освободител“ ли рекохте?

Не, не рекох. На освободителите паметниците са на Шипка, над Плевен, в Горни Дъбник и срещу сградата на Народното събрание.

Ангел Грънчаров каза: Народ, съставен предимно от роби – руският – не може да бъде нечий „освободител“; това е аксиома, таваришч; когато Цар Освободител направил своята реформа и освободил крепостните селяни, те почнали да се тръшкат и да плачат пред батюшките си и да ги молят отново да ги превърнат в роби: „На кого ни оставяш, батюшка, молим ти се, вземи ни пак!“. Та такива са били наште „освободители“, а ти щом ги смяташ за такива, явно съвсем не знаеш какво е това свобода, дарагой таваришч…

Та да заключа: „по освободителите им ще ги познаете“ колко самите те струват. Щом за нас „освободители“ били такива роби като руснаците, правете си сметка тогава ний самите какви сме – и колко струваме изобщо!!!

Апропо, ония, които разбират що е свобода, те изобщо не чакат някой да ги „освобождава“, щото добре знаят, че свободата не се дава и подарява; Левски, горкият, затова е обикалял Отечеството да агитира да се освобождаваме сами, ала не е бил чут от кой знае колко много българи. Не е имал чак толкова следовници. Оставихме се да ни „освобождават“, и възприехме за „освободители“ таман тия, дето са по-големи роби от нас самите и ето, в резултат, е пълно с българи около нас, които хал хабер си нямат що е това свобода, яде ли се туй нещо, пие ли се, или пък се лиже само…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.   Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…

Стефан Стамболов: „Не е възможно великите сили да позволят на нашето правителство да продаде България на Русия!“

Като че ли Стамболов го е казал за нашите дни, а е писано преди толкова години, в последното му писмо:

… И тъй, независимостьта и свободата на нашето бедно отечество се намира предъ смъртна опасность чрезъ окаяния русофилизмъ на нашето правителство. Азъ никога не съмъ мислилъ, че ще слеземъ толкова низко, но какво можемъ ние да направимъ, когато те „солятъ сольта“?

А ето сега и цялото писмо, от което съм взел този показателен откъс:

ПОСЛЕДНОТО ПИСМО НА ВЕЛИКИЯ БЪЛГАРСКИ ДЪРЖАВНИК СТЕФАН СТАМБОЛОВ, София, 26 – и юний 1895 г.

„Драгий ми приятелю, както знаете, депутацията на чело с митрополита Климента е пристигнала в Петербургъ да положи венецъ на гроба на императора Александръ III и въ същото време да предложи условията за погубванието на България. Княза се радва, че депутацията е била приета и вярва, че чрезъ нея той ще получи признаванието си. Той е готов да направи всякакви отстъпки стига само царя да се съгласи да го признае. И тъй, независимостьта и свободата на нашето бедно отечество се намира предъ смъртна опасность чрезъ окаяния русофилизмъ на нашето правителство.

Азъ никога не съмъ мислилъ, че ще слеземъ толкова низко, но какво можемъ ние да направимъ, когато те „солятъ сольта“. Народа не е виновенъ ни най-малко въ тези низки пълзения; само водителите са отговорни. Отъ Македония малко новини имаме още, ако и няколко чети отъ по 10-15 души да са преминали границата. Тукъ въ София се съставлява една чета отъ около 400 души, но не е още готова да тръгне.

Моля кажи ми какво говорятъ и мислятъ хората въ Цариградъ? Не е възможно великите сили да позволятъ на нашето правителство да продаде България на Руссия. Да речемъ, че Руссия ще припознае Княза, ще ли и Турция да го припознае? А какво да кажемъ за Австрия и тройния съюзъ?

Княза сега е съвършенно подъ влиянието на своите русофили министри — Величковъ, Маджаровъ и Гешевъ. Не следъ дълго той мисли да махне Стоилова съ Петрова и Начевича. Вчера Негово Ц. Височество се завърна отъ Варна и доведе съ себе си новоназначения ни агентъ въ Букурещъ. Той иска да го назначи за министръ на вънкашните дела. Само този дворцовъ лакей требваше, за да се попълни картината.

Вашъ искренний (подписалъ) Ст. Стамболовъ

КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Историята се повтаря – за кой ли път! – ала ний, за жалост, не поумняваме…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Цветни фотографии на Истанбул от края на ХІХ век

Цветни фотографии на Истанбул от края на ХІХ век.

Моята сбъдната мечта – и също така за какво си мечтая като видя грозилището Альоша дето е на Бунарджика

А пък за пловдивския Альоша си мечтая следното: да се намери един достоен български офицер, който с право целене с мощна артилерийска гаубица (или, още по-добре, с ракета „Въздух-земя“, изстреляна от наш изстребител!) така хубаво да фрасне грозния паметник на съветския окупатор, че той да се разпилее на парчета към страната на парка, където няма да нанесе кой знае какви щети! Това, признавам си честно, си мечтая за Альоша и си го мисля винаги, когато пред погледа ми се изпречи това гранитно грозилище… Това, прочее, си го мечтаеше и моя политически приятел и колега г-н Станко Станев, дългогодишен учител, бляскав математик, Бог да го прости, който почина преди няколко години, току-що пенсионирал се, но който ми е казвал мечтата си с почти същите думи, с които съм я написал по-горе! Щом двама човека си мечтаят независимо един от друг за едно и също, то няма начин да не се сбъдне един ден!

Казват, че на истински бленуваните мечти е съдено да се сбъднат непременно един ден! Дай Боже да е по-скоро този ден, ако може да видя с очите си Бунарджика без Альоша, тогава най-спокойно ще си умра, а иначе и от оня свят ще проклинам комунистите! Както и, убеден съм, прави това сега славният г-н Станев там, горе на небето!

ЗАБЕЛЕЖКА: Автор на колажа е г-н Веселин Драков

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…

Братът на Васил Левски Петър умира като просяк в бленуваната от него свободна България

Ето как са гледали на делото на Левски някога: Родителите на Левски – Иван Кунчев и Гина Караиванова (по мъж Кунчева) имат пет деца: Яна, Васил, Христо, Петър и Мария. Бащата – трудолюбив и преуспяващ карловски бояджия и гайтанджия – се разболява тежко от охтика, бързо изпада в несъстоятелност и почива през 1851 г. Рано осиротялото семейство се оказва в бедствено материално положение.

Въпреки неизброимите несгоди овдовялата Гина Кунчева успява да отгледа децата си, слугувайки по къщите на карловските чорбаджии. Нейното пето дете, Мария, умира на шест години от някаква незнайна по онова време болест. Христо – по-малкият брат на Левски, подгонен от турските власти, емигрира във Влашко, споделяйки бунтовните копнения на българските хъшове и епичната им бран за освобождаване на България от османско иго. Крехкото здраве на младият мъж не устоява на суровото хъшовско ежедневие и умира през 1870 г.

Най-малкият брат в семейството Петър също е деен участник в българското национално-освободително движение и активно съдействува на Левски в революционно-апостолската му мисия, а през метежната българска пролет на 1876 г. се включва в Ботевата чета. Тежко ранен в сраженията на Врачанския балкан попада в турски плен и бива осъден на доживотна каторга в Диарбекир, Мала Азия, но съумява по някакъв начин да избяга в Русия. Опълченец през Освободителната руско-турска война – в шипченските боеве го раняват в главата, гърдите и краката. Откаран е за лечение в Харковската военна болница, ала се налага хирурзите да отрежат гангренясалия му десен крак. С крайно влошено състояние, непосредствено след Сан Стефанския мирен договор, пристига в родния си град Карлово – полусляп, почти глух, еднокрак и с туберкулоза.

Никой в града не откликва на молбите му да получи някаква що годе подходяща за инвалид работа, за да се прехранва. Старите чорбаджии от османлийската епоха и новопръкналите се богаташи не могат да понасят гладуващите роднини на Апостола.

На национално-освободителните идеали и народополезната дейност местните богаташи гледат с безочлив, неприкрит присмех и досадливо пренебрежение.

Стигналия до просеща тояга Петър протяга ръка за милостиня на чаршийските търговци и занаятчии и с оскъдните подаяния подпомага сестра си Яна, вдовица с четири деца. Гина Кунчева не може да се смири с нещастната съдба на сина и дъщеря си. Съсипаната от непосилен труд и още по-непоносими несгоди българка се самоубива, хвърляйки се в един кладенец.

През 1881 г. Петър Кунчев умира от туберкулозното заболяване, останал просяк до края на живота си в бленуваната от него свободна България!

Подбра: Валентин Якимов

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Вдъхновяващ пример за живот, отдаден на свободата

По принцип не се вълнувам изобщо от т.н. „светска хроника“, именно, от живота на знаменитостите, но ето че тази сутрин един интернетен приятел, живеещ в Америка, ми изпрати няколко публикации, които ме заинтригуваха с историята, която се разказва в тях. Ето линковете към тия публикации, които, прочее, разказват все една и съща история за един нашенец, земляк, който избягал преди много години в Америка и пр.; за малко да пропусна да кажа, че дъщерята на тоя нашенец е съпруга на холивудската звезда Том Ханкс:

Съпругата на Том Ханкс снима с NBС в Смолян; още една, която е по-пълна, макар че има същото заглавие: Съпругата на Том Ханкс снима с NBС в Смолян; Жената на Том Ханкс тайно в Смолян; и последно: Съпругата на Том Ханкс снима в Смолян; а ето сега и самата история, която толкова ме заинтригува, и която ми се иска да стигне и до читателите на хартиеното издание на моя блог, именно на в-к ГРАЖДАНИНЪ; прочее, самата история на бащата на съпругата на Т.Ханкс ме заинтригува понеже показва, че свободата си постигат само ония, които никога и на никаква цена няма да се откажат от нея; самият Т.Ханкс казва в едно свое интервю, че животът на неговия свекър бил много вдъхновяващ за него; ето сега и фактите от тази история:

Рожденото име на Рита Уилсън е Маргарита Ибрахимов. Родена е на 26 октомври 1956 г. в Лос Анджелис, Калифорния. Нейният баща Алън Уилсън (Хасан Ибрахимов) е българин-мюсюлманин от Смолян. Тук има и негови роднини в кв. Средок.

Едва навършил 20 години, след 9 сетпември 1944 г. той прави опит да избяга от България, но е заловен и пратен в лагера “Куциян”. Вторият опит за бягство през Турция е успешен. И Хасан Ибрахимов стига до САЩ. За разлика от Шефкет Чападжиев, който стъпва на американска земя с 80 цента в джоба, Хасан не само е стигнал до Ню Йорк без пукната пара, но и почти без дрехи, защото предишния ден му откраднали костюма. Намерил си работа, оженил се за гъркинята Дороти, родена в гръцкото село Сотир, близо на албанската граница, приема православието. Родили му се три деца – дъщерята Рита станала актриса и на снимачната площадка се залюбила с Том Ханкс.

Междувременно Хасан се нанесъл в нова къща на улица „Удроу Уилсън” в град в Южна Калифорния. Когато решил да си смени името, си избрал фамилията Уилсън.

Алън почина миналата година на 89-годишна възраст. Последното желание на родопчанина е на поклонението му в Лос Анджелис в православен храм българска каба гайда да свири родопска мелодия. Бай Асен, както свойски го наричали българите в Лос Анджелис, посетил тайно България и Смолян преди две години. Медиите не разбраха, че тъстът на Том Ханкс е бил в родопския град.

Рита Уилсън, която е православна християнка, афишира повече гръцкия си произход. Тя има десетки роли в киното, но нейният гвоздей е филмът “Моята голяма гръцка сватба”, на който тя е продуцент и е най-касовата независима продукция на всички времена.

Според Шефкет Чападжиев синът му държал на българския си произход, дори си запазил фамилия Ибрахимов и на номера на колата си вместо цифри е написал ПOMAK.

Бай Хасан е човекът, който е живял десетилетия сред звездите на Холивуд, но не забрави България. Като гост на Опра Унфри й казал: “Стига сте говорили за Унгария, Чехия, Полша. Толкова много им дадохте. Има една страна, която е най-великата, с най-чувствителния народ – България, страна, която вие през цялото време не разпознавате, стига сте й бъркали столицата.” Последните му думи са били за най-близките му хора, които е оставил на българска земя.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и „народопсихологични“ комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.