Казус: трябва ли да връщам парите, които „побъркан банкомат“ ми е дал в повече?

Г-н А.Лютов в блога си под заглавието Бог взима, Бог дава прави анализ на любопитния случай, при който „побъркан банкомат“ дал луди пари на една женица, която ги изтеглила с дебитната си карта; та в тази връзка авторът поставя въпроси, по които си струва да се помисли и поговори; ето първо въпросите, а пък после можете да прочетете и моя първи, съвсем импулсивен коментар по казуса:

Смятала ли е Калинка, че върши престъпление или максимата „Бог взема, Бог дава” е достатъчна като етично основание за тази жена, от която видимо досега Бог все е взимал? Различава ли Калинка доброто от лошото и кое в случая е добро и кое лошо? Експроприация на експроприаторите – ще каже старият комуняга. Недостойна постъпка за гражданско общество – ще каже някой либерал-демократ. Вие бихте ли теглили ако ви падне? Или, може би, не бихте споделили с приятели?

А ето сега и моят кратък коментар; представям най-първата си реакция, усетът ми подсказа да взема такава една наистина спорна и провокативна позиция; та ето какво публикувах в упоменатия блог:

Според мен липсва подсъдно деяние; тази жена не е измамила банкомата, банкоматът й е дал тия пари, а тя ги е взела; банкоматът е банката; някой в банката е направил грешката, не жената, която напълно правомерно е теглила пари от дебитната си карта. Нейното деяние е същото като ако някой бъде почерпен от друг човек с ядене и пиене, а пък после оня, дето е черпил, почне да си иска обратно изяденото и изпитото с мотива, че „по погрешка“ бил го дал; да каже: „Повърни това, дето ти дадох, а ти го изяде, та да си го взема обратно, щото си е мое!“; глупава работа: като е твое да не си го давал; да си мислил!

Казусът наистина е интересен. Не съм уверен, че и от юридическа гледна точка има престъпление на тази жена; тя нищо престъпно не е направила, просто си е теглила пари от собствената дебитна карта. Интересно ми е как ще се развие случая, но по моето разбиране, в което включвам и правен, и морален аспект, всичко трябва да завърши с това банката да пие една студена вода и толкоз. Банката няма да обеднее.

Даже нямат право според мен да искат от тая жена да върне парите, които още не е похарчила. Все едно на улицата да намеря 100 лева, после тоя, дето ги е изгубил, да ме даде под съд и да си ги иска обратно; нещо такова. Ще видим.

Българското правосъдие, което е прочуто по цял свят с прецизността и справедливостта си, ще отсъди, предполагам, най-мъдро. 🙂

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.

Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Наистина ли сме станали „виртуална нация от престъпници“?

Чета най-различни мнения за титаничната битка на нашата държава срещу „престъпността в интернет“ и за законност в сферата на обмяната на информация. Понеже явно сме образцова държава, в която законността във всички сфери на живота е на космическа висота, та ето че трябваше да се ликвидира и последното островче на престъпност – интернет. Във всички области сме цъфнали и вързали, само тук нещо ни куца – и ето че борците за законността са особено непримирими срещу нарушителите в интернет. А такива сме кажи речи всички ние. Явно неусетно сме станали „виртуална нация от престъпници“. Добре че властта у нас бди и кански се бори срещу всяка престъпност. И след големите й успехи за изкореняване на всички престъпни наклонности сред народа, дойде ред и на интернет да си намери майстора. Скоро ще станем единствената държава на планетата без никаква престъпност. Вдъхновителите на тази победа, другарите Гоце и Серьожа трябва да бъдат провъзгласени за ангели-хранители на нашата непорочност. Не се шегувам, крайно време тия борци за законност – заедно, разбира се, с титана Б.Борисов, който навеки изкорени мафията от живота ни! – да бъдат титуловани колкото се може щедро и по-справедливо…

Аз не съм специалист в тия области (тракери, торенти, сийдъри и не знам си какви още) и по тази причина не мога да се изказвам за такива неща – понеже мнението ми ще бъде некомпетентно. Но аз зная едно: че свободата на обмена на информация е свещено човешко право. И че всички други интереси трябва да отидат на заден план. Свободата трябва да бъде пазена като зеницата на окото. Сигурно има хора, които печелят нечестно в интернет, но струва ли си заради това да бъде ликвидирана самата възможност на обикновените хора да обменят информация и да се развиват на тази основа?! И зная и нещо друго: там, където започнат да посягат на интернет (Русия, Китай), това е признак за ограничаване на свободата като цяло. Първо склонните към насилие държави тръгват с твърди мерки срещу свободата на мисълта и информацията, а след това насилието става необуздано. Това е признак на зараждане на опасен авторитаризъм и тоталитаризъм. Ще преглътнем акциите на властта сега срещу не знам кои си, след това ще дойде ред на други и трети. В един момент ще се окаже, че блог като моя е “вреден за обществото” и ще ми запушат и на мен устата. Усещате ли накъде отиват нещата като тръгнат от нещо уж безобидно и дори “справедливо”.

Когато някъде някой си позволява да тъпче свободата на някой, то хората, които обичат свободата, трябва да се почувстват застрашени – на изпитание е подложена и тяхната свобода. И като съзнават това, трябва да се изправят като един за защита на самата свобода. А не да гледат сеир и да си казват: това там мен не ме засяга, аз не съм тракер, що да се вълнувам?! Защото утре някой ще дойде и на теб ще каже – така не може, ти си престъпник, дай малко да те порепресирам. Ако си мълчал, ако не си помогнал на други хора когато тяхната свобода е била в опасност, то тогава не се чуди, че скоро и твоята свобода ще бъде окастрена, а в крайна сметка и ликвидирана. Ето затова нека да не бъдем наивници и да защитим свободата си. Най-решително и отговорно! И масово! Иначе добро не ни чака. Така виждам нещата аз…

За добрите закони

Латинската максима Dura lex, sed lex – “Лош закон, но закон”: законът винаги е по-добър от беззаконието! – е безусловно вярна и трябва да се разбира най-точно. У нас проблемите на правосъдието и законността са наистина тежки: защото явно не се разбират някои съвсем прости неща. Убягва ни същината на законодателството, не схващаме предимствата на правовия ред. Правосъдието е загубило своето достолепие и е обект на подигравки – в много от случаите съвсем справедливи. Успяхме да заблудим дори и Европейския съюз, че и в тази сфера “постигаме напредък”, ала това съвсем не е така. Законът у нас е станал… безсилен или пък се е превърнал във… “врата в полето”, през която само глупаците минават. За жалост, сме стигнали точно до такава ситуация. Трябва да се търси изход от нея. Първата стъпка за това е да се осъзнае идеята за право и за законност, без което промяна не може да се очаква.

Формата на закона – съществуващ винаги наяве, публично – не позволява открито едни индивиди да бъдат ощетявани за сметка на други. Условието за това е всички да са признати за самостойни човешки същества – а не, например, за „плебеи“, „роби“, „пролетарии“ или пък „санкюлоти“ (както някои сами се определят, пледирайки за… “по-особени” права!).

Това обяснява факта, че дори и „законът на беззаконието“ или „правото на безправието“, а именно законът и правото на реалния комунизъм като най-варварска система за унижение на индивида, така или иначе поне на думи и на хартия декларира и човешки права, и една като че ли „рационална“ законност. Но оттук следва и това, че да има закони не е достатъчно постигане на “баланс на интересите”, а също и за разбиране на съществуващото в света на индивидите. Важното и определящото е какви са тези закони, доколко те са жизнени и създават ли една атмосфера на здрави отношения между индивидите. Също така е необходимо да се разбере доколко разумно е устроено съответното общество, доколко, накрая, редът в него отговаря както на естеството на индивида, така и на изискващото се от живота и дължимата свобода.

Има закони, които съдържат в себе си едно зле прикрито недоверие към способността на индивидите да бъдат свободни и отговорни, т.е. сами да поемат върху плещите си своята съдба. Такива закони прокарват тенденцията индивидите да бъдат „ръководени“, „направлявани“, „командвани“. Или просто „водени“ от силната ръка на държавата – т.е. от други, „малко по-специални“  индивиди с власт, по-скоро от някакви особени… „социални същества“ (самонадеяната “каста” на избраниците на комунистическата „партия“!). Такова едно законодателство изхожда от презумпцията за господството на социума (комуната, общността, дори „стадото“) над индивида. То може да се нарече както искате: комунистическо, „социално“, „социалистическо“, централистично, държавно-монополистко, етатистко, вождистко, антииндивидуалистично, тоталитарно (тази дума е особено мила на милеещите за „чистотата“ на „светлата комунистическа идея“!) и пр. Съответно на това индивидите необходимо биват поставяни в някаква (абсолютна или частична) зависимост от „майката-държава“, а това винаги ги дезактивира да работят за своето бъдеще. От което следва, че такова общество неумолимо започва да губи жизнени сили и значи е обречено на застой, а в крайна сметка и на гибел.

Но защо някои закони обезсилват социалния организъм?

Това става, защото акцентът в такива общества започва да пада върху разпределянето на благата в името на някаква безсилна разсъдъчна „справедливост“. Индивидите в него са лишени (или, при „социалистическата“ версия – ограничени) във възможността си да създават по своя инициатива и на свой риск.

По тази причина всички по-нататъшни усилия на монополния собственик (държавата с целия си некадърен и неадекватно мислещ апарат от ограничени  в личностния си потенциал „партийци“) да промени все по-катастрофалната ситуация в производството на блага са осъдени на неуспех, на неминуем провал. „Изведнъж“ в такива общества откриват, че „нещо не върви“, че „държавата е лош собственик“, че е непоносимо „всичко да е на всички“, че общото е непродуктивно и гибелно, че не съответства на естеството на живота. Накрая са принудени на признаят, че просто… няма какво да се разпределя, от което пък следва краят на  измислицата за „всеобщото щастие“, за „неспирния поток от блага“ (комунизмът според очакването на Маркс и Ленин), течащ направо в „отворените за лапане“ уста на милионите все по-гладни труженици в тази безчовечна система.

Вижда се, че едно такова законодателство във всичките му форми най-напред посяга върху различието в собствеността (или го ограничава в по-меките варианти), с което се отприщва разрушителната стихия на доктрините, които са изцяло разсъдъчни, т.е. не съдържат нищо жизнено в себе си. Когато в едно добре развито пазарно общество социалисти започват да „коригират“ законодателството в „социалистически дух“, те измислят най-вече пречки пред свободната инициатива на индивидите. На тази основа започват да провеждат политика за „по-справедливо“ разпределяне на доходите – данъчното бреме за най-активните слоеве се засилва крайно драстично. С което се намаляват импулсите за развитие и подготвя стагнация на производството. Такива законодатели и управници сами отрязват корена, от който могат да черпят ресурс техните фалшиво загрижени за „слабите“ („бедните“) хора „социални програми“.

Разбира се, социалистическите управления в такива развити пазарни страни не успяват да провалят самия пазарен строй (тъй като не се осмеляват да посегнат на неговата основа, собствеността под формата на самодейна раз-личност), но те така натоварват иначе ефективно действащите спонтанни механизми на пазара, че провалът на техните социални обещания, на тяхната мнима „загриженост за всички“ е гарантиран. Разбира се, това не се отнася за комунизма, разсипващ изцяло живота в страните, в които е господствал поне десетилетие, и изсмукващ като вампир жизнените сили на цели нации в случаите, в които е господствал поне половин век.

А как законът започва да служи на свободата?

Разстроеното от… социализъм законодателство трябва отново да бъде вкарвано в естествения коловоз на автентичните пазарни механизми, основани на необезпокояваните от нищо различия в собствеността и на индивидуалната предприемчивост на свободните индивиди. Това по косвен път показва, че жизнени са единствено правилата на общуване и живот, основани на една изцяло либерална философия. “Либерален” означава “свободен”, ето защото нека философията на правото, изхождащата от свободата, да я наречем именно либерална, а законодателството, опиращо се на нейните ценности – либерално. Засега нека да не се подвеждаме от някои други нюанси в употребата на това понятие, които се дължат на неговите трактовки най-вече в политическата теория и практика.

В този смисъл либералното законодателство търси съответствие с автентичната основа на човешкото съществуване: свободата, раз-личността на индивидите, различията в собствеността, спонтанно хармонизиращия се пазар на основата на договорността, жизнения и непринуден ред, в който държавата само създава потребните за инициативата на свободните индивиди правила и условия и пр. Ясно е, че едно такова законодателство възвръща растежа и благосъстоянието в обществото, изгодно, впрочем, и на ония, които не притежават „нищо“, т.е. разполагат само със себе си, но по неизвестни и на тях самите причини са си наумили, че това е „нищо“.

Следователно законите в една страна могат както да насърчават индивидите в ефективното „правене“ на техния живот, така и да ги обезсърчават, да „погасяват“ всеки опит за инициатива и за поемане на отговорността за своя живот в собствените ръце. Това са двата полюса, към които клонят опитите за уреждане на живота: либералният, изхождащ от самия живот с всичко потребно както на живота, така и на живия индивид, така и на жизнено необходимата му свобода, и нелибералният – включващ и антилибералността като същност на комунизма. Едно такова законодателство изхожда от едноизмерния разсъдък с немощното му морализаторстване и затова говори най-вече за някаква „социална”… справедливост (а не просто за автентичната справедливост!). То също говори единствено за… „социални“ – а не човешки! – „права“, за… „социална”… държава и пр. фалшиви „социалности“. Поради това подобно законодателство е неадекватно на живота, опитва се да му вреди, да го руши и разстройва.

Накратко казано, законите се опират или на индивида с цялата му свита (свобода, различност и пр.) – и затова се основават на доверие в неговите „необозрими възможности“ (по израза на К. Ясперс). Или пък се опират на социума, на абстрактната „всичкост“ и „еднаквост“ на без-личните (не-раз-личните), дезиндивидуализиращи се „индивиди“. Ако се възцари последното, тогава на хората в крайна сметка не остава нищо друго освен да носят тежкото бреме на една външна на техния живот и безчовечна социална система: щом са имали злия жребий да допуснат установяването й. Или пък да се родят в общество, което ненавижда свободния индивид, което е враждебно на свободата, което не разбира естеството на живота.

Първият тип закони, либералните, активират човешките същества и им дават възможността сами да постигат смисъла на съществуването си в неговия неизмерим хоризонт – който точно поради това не може предварително и разсъдъчно да се задава, предопределя и пр.! Вторите, социално-комунизиращите, обезсърчават индивидите и ги поставят в един свят на безплътните сенки, който е колкото абсурден, толкова и изпълнен с безнадеждност.

Преживелите комунизма – започнал, впрочем, като разсъдъчна и „интелектуална“ игра на непълноценно съществуващи и празни, поради това завиждащи на чуждия живот, скучни индивиди, и свършил като „колос върху глинени крака“, стъпил върху плещите на милиони безперспективно съществуващи „социални същества“, които точно затова понесоха толкова страдания! – и разбралите неговата извратена същност, надявам  се, ме разбират добре. На останалите просто не може да се помогне…

(Малък откъс от новата ми книга с работно заглавие “КОСМОПОЛИТ, или гражданин на… света”)

Има ли плурализъм у нас?

Всъщност искам да представя тук своето усещане за това как у нас се разбира плурализма. Едно време, в ония паметни времена от “зората на демокрацията”, у нас много се шумеше за плурализма, а сега по тази тема също толкова старателно… се мълчи. Един вид все едно сме се успокоили: “Какво толкова? Имаме си плурализъм! Всичко си имаме, за какво изобщо трябва да се “ровим” в това?!”. Блажено неведение: дали пък след като ни е натрапено подобно усещане, не е станало така, че от действителния плурализъм у нас вече не е останало нищо?!

Да, наистина, формално погледнато, “всичко си имаме”, в това число и… плурализъм. Имаме си много партии – това е… политически плурализъм. Имаме си… “свободни медии” – това пък е… “плурализъм на мненията”. Никой не ни казва какво следва да мислим, как да живеем и пр. – ето, имаме си и плурализъм като личности, свободни сме! Не знам дали усещате, но в едно такова отношение прозира тотално неразбиране на същината на т.н. плурализъм. Плурализъм означава (с риск да бъда обвинен в… “неграмотност”, ще го кажа така) МНОГООБРАЗИЕ – в мислите, в съзнанията, в душите, в поведението, многообразие в ценностите, във възможностите да изразяваме себе си, “равни права” на всички гледни точки, “еднакъв достъп” до средствата за информация на всички виждания и проекти за ситуацията, в която се намираме, и за бъдещето, което желаем. Ние не сме еднакви в степента, в която сме личности. Колкото по-малко сме личности, толкова повече се… “сродяваме”, сиреч – обезличаваме. Или ставаме… “еднакви”. Ето по тази логика излиза, че ако в едно общество различните разбирания нямат равен достъп до медиите, ако в него дадена позиция или разбиране стане… “водещо”, доминиращо, то от “плурализма” и помен не е останал. Плурализмът бива убит и тогава, когато едни хора, имайки по-голям достъп до средствата за влияние върху… душите, започнат да претендират, че тяхното разбиране е… “правилното”. И понеже имат властта и възможността да налагат, дори да натрапват своята позиция, потискайки всички останали, то в такова общество за плурализъм вече не може да се говори. За да бъда по-ясен, ще дам примери.

Оня ден Гоце Първанов (ще го наричам така, докато този човек, по случайни причини станал… “баща на нацията”, не усети срама, които мнозина от нас изпитват… вместо него!) направи своето “програмно обръщение” по повод встъпването във втори мандат. Всички сте го чули или пък прочели: страшно много нелепици и баналности каза този човек – личи си, че просто няма какво особено да каже. Каза и неща, които незаконно си “присвои”, вземайки ги от документите на други политически сили, но ги представи, разбира се, така, че изцяло ги опошли. В устата на този човек всичко звучи някак си сиво, безлично, посредствено. Някои може и да го харесват, други изпитват от него просто погнуса – той е крайно банален човек и с нищо не може да заинтригува. Но ето че поради заетата позиция от този човек – който всъщност няма какво особено да каже, или пък го казва така, че в думите му струи само един фалшив патос – мнението му “тежи” безкрайно повече от мнението на всеки друг! Особено пък от мнението на хора, които имат какво да кажат, и ще го кажат така, че мнозина ще се вслушат – ала гласът на тези хора няма да бъде чут. За какъв “плурализъм” тогава изобщо говорим?!

Е, да, но той е президент – ще каже някой – дай друг пример: мнението на президентите навсякъде по света тежи най-много. Добре, ще дам друг пример: Тошо Тошев – Бор. Този човек има възможността да натрапва своите “мнения” на цял народ, и той до такава степен е нагъл, ползвайки се от позицията си, че само… Валерия Велева е дамата, която ще демонстрира… “нашия роден плурализъм”. Или… Кеворкян, защото, чувам, той започнал да се подвизава вече в “Труд”. Кеворкян, сиреч… агент Димитър, е… “плурализаторът” във вестника на агент… Бор! Друг агент и дори шеф на ДС пък направо си има свой вестник, а твърдят, и други медии. Дали, кажете ми, в тези медии под контрола на ДС, които именно формират нашето “обществено мнение”, ще бъде допуснато – в името на… плурализма – мнение или статия, в която се описва злокобната роля на ДС в нашата най-нова “демократична” история?! Няма да бъде допусната, нали? Е, тогава за какъв “плурализъм” говорим?!

Да, има и други вестници, аз например чета – пък и пиша – точно в тях, но това са вестници, за които – макар че сме вече… 18-та година на демокрацията! – Бареков и… агент Алберт сутрин няма да ви информират в прегледа на печата. Пък и ако тръгнете да си ги търсите по будките за вестници, ще си направите доста голяма и здравословна разходка рано сутрин. За какъв “плурализъм” у нас тогава говорим?!

Не, у нас няма плурализъм, никакъв плурализъм няма, не само този в областта на изразяването. Ето да погледнем какво става в т.н. “политически плурализъм”, или партиите. Вие забелязвате ли за кой “политик” у нас най-много и постоянно, прекалено натрапчиво, крайно усърдно, шумят всички медии?! Няма как да не се сещате, да, същия оня, “пожарникаря”, “специалиста по всичко”, “народния херой”, “пича”, “телохранителя”, комуто е отредена ролята много скоро да ни става… “спасител на нацията”. Някой да е знаел нещо за този човек преди медиите – неизвестно защо – преди 5-6 години започнаха да шумят всекидневно за него?! Месеци наред всекидневно се чакаше с нетърпение да се роди… “партията” му. Нещо повече, тя, като… “неродена мома”, обра народните чувства още дълго преди да се роди – и зае челно място в рейтингите. Абе нас за идиоти ли ни смятат – за какъв плурализъм тук изобщо може да става дума?!

Смея да заявя, че у нас плурализъм просто няма. Това, което имаме, е всичко друго, но не и плурализъм. А какво имаме ли? Същото, което си имахме и преди… “демокрацията”, същата ДИКТАТУРА на все същите хора, само че сега “леко разводнена”, лустросана, позахаросана, леко наръсена с пиперец, “по-съедобна”, таман да се докараме пред света, че и ние вече сме… “нови” и “модерни”. И светът взе, че ни повярва: вече сме в… Европейския съюз! Метнахме ги яко… “шибаните западняци”, това да им е за урок!

Иронията на самия живот у нас е стигнала дотам, че ще си позволя да завърша по следния начин. Ние, след като направихме така, че у нас “цъфна” и “върза” един доста своеобразен… “плурализъм”, сега вече ще се погрижим и за… европейския такъв. Нещастните европейци досега си нямаха такова чудо: балкански ченгесарско-комунистически-мутренски-най-просташки-и-т.н… “плурализъм”. Е, вече си имат: тъкмо ние с това обогатихме плурализма на “Старата Европа”! Халал да им е!

Как се управлява?

Философията в някакъв смисъл не е нищо друго освен „изтънченост“ в „боравенето“ с езика, вникване в носения от него смисъл. Ето и тук думата подсказва: „у-правление“-то е онова, което е „у“ или „до“ правото, което защищава и прилага правилата или закона, а също и определя чрез своята санкция нови правила според потребното за човешкото съществуване. С това е казано почти всичко относно идеята на управлението, сега на тази основа ни предстои да вникнем в неговата „механика“, в проблема за това как се управлява.

Желаещите да управляват – политиците – всъщност са носители на съзнание, в което в концентриран вид се съдържа „потребното“ за индивидите и общността от индивиди в конкретния момент. Политикът се представя като знаещ или „сведущ“ за това какво е потребно, а също и като „можещ“, „умеещ“ да го приведе в действие, да го направи, реализирайки програмата си. Политиците – за да постигнат желаното от много хора – са длъжни да обединяват силите на тези хора чрез изразяването на разбираеми и „мобилизиращи“ идеи: едно управление ще бъде толкова по-успешно, колкото повече качествени личности съумее да включи в своя апарат, на колкото по-голям човешки потенциал  намери начин да се опре.

Добрите политици (които са добри тъкмо защото са способни и развити личности, защото са силни индивидуалности) не се страхуват от това да привличат около себе си талантливи раз-личности. Те са разбрали, че „единомислието“, еднаквостта са пагубни за просперитета на човешките общности и реалности. Затова и партиите, които по същество са обединения на индивиди и групи за постигане на общи цели на основата на споделяни ценности, не са нищо друго освен концентрация на личностен потенциал, добиван на основата на отчитане на различията и чрез свободно съгласуване на волите с оглед откриване на най-ефективните средства за постигане на програмата. Макар че т.н. „партийна дисциплина“ (която е израз на потребността от регламентиране на отношенията според правилата на „устави“) формално е ограниченост на свободата – влизайки в дадена партия, индивидът частично се отказва от свободата си, за сметка на което получава усещането за сила – то съответно партиите, които насърчават свободното разгръщане на силите в своите „редици“, са по-адаптивни към условията, а значи са носители на по-перспективна и действена политика.

Всъщност в крайна сметка партиите са политически организации на гражданското общество, които се опитват чрез получаване на доверието на колкото се може повече „електорални единици“ да вземат в ръцете си държавната власт, а значи, опирайки се на силата на държавата, да приведат в действие и да реализират в живота своята програма, проекта си за едно бъдещо и желано състояние на страната или нацията.

Партията, която се постигнала мнозинство в одобрението от страна на нацията на своята политика чрез свободни избори, е вече управляваща партия, в това си качество тя има възможността да превърне своята воля в държавна воля. Всичко значи опира до това какво иска дадена партия и как се опитва да насочва „държавния кораб“ в избраната от нея посока.

Ние вече можем да отговорим задоволително на тези въпроси: партиите искат различни неща, политиците не са еднакви в своите виждания и в стратегията си на управление, а всичкото това е така на основата на различните екзистенциално-мирогледни (философски) разбирания и ценности. Възможни са, в принципен план, две алтернативни политически програми: дясно-консервативната (партиите, които се ангажират с нея, могат да носят различни „имена“, но важна е същината на исканията им!) и „социално-ориентираната“, т.е. социалистическата или пък социалдемократическата програмна линия. Управлението, съобразено с едната или с другата политическа програма, се различава по водещите акценти на съответната програма, които е добре да се съзнават (нали затова гласуваме или за „едните“, или за „другите“, при това съвсем не е едно и също или „без значение“ за кой гласуваш – както на мнозина им се струва!).

Дясното, консервативното управление прилага ценностите и програмните искания на консервативната политика, определяна от също такава политическа философия. Ясно е каква е „нишката“, пронизваща и трите нива на идейно-практическата същност на консерватизма, но нека още веднъж да я припомним. Първо, индивидът с неговата свобода е истински значимото, той превъзхожда абстрактния социум – и затова ефективна е политиката, определяна от доверие към способностите на индивидите да се справят сами, да проявяват инициатива и без „ръководство отгоре“ да „правят“ живота си. Следователно консервативната политика не пречи за разгръщането на индивидуалната свободна инициатива и на предприемчивостта, напротив, най-целеустремено ги насърчава и стимулира. Второ, индивидите са раз-личности, те са различни, което е жизнена неизбежност, получаваща свой най-значим израз в „различието в собствеността“ (Хайек).

Дясната консервативната политика и управление затова правят необходимото за растеж на индивидуалната собственост въз основа на реалния принос на отделния индивид: никой не може да се облагодетелствува незаконно, за „чужда сметка“, т.е. извън или покрай валидните за всички правила (законите). Трето, тъй като държавата по възможност не трябва да се меси с бюрократичната си машина в ред жизнено важни сфери на съществуването – икономика, търговия, услуги, образование и др., в които е добре държавата да не е „пряк субект“ – в които спонтанната активност на индивидите е по-продуктивна, то ролята на държавата се свежда до установяването на предварително зададени правила, дотолкова общи, че да оставят място за свободата и инициативата на индивидите.

Оказва се, че консерватизмът се грижи за осигуряването на потребните условия и гаранции за успех на индивидите, които, изхождайки от свободата и ползвайки се от предимствата на собствеността, могат да постигнат много повече от „дирижирания живот“ , при който държавата пряко се меси в техните дела. Богатството във всеки един смисъл (личностно, материално-практическо, социално, духовно) е център на дясната стратегия на живот в общностите, която смята, че богато и доволно общество може да има само ако индивидите бъдат оставени на самите себе си, само ако имат законовите условия сами да постигнат личния си успех, само ако разчитат на своята инициатива, т.е., накратко казано, ако богати и доволни са индивидите, съставящи това общество. Смята се, че само по този начин може да се освободи човешката енергия, която е в състояние да твори чудеса – и действително, импулсите към постижения са безкрайни ако индивидите сами са почувствали необятните хоризонти на своя живот.

Консерватизмът разчита и залага на здравия индивидуализъм и отхвърля най-решително изкушенията на колективизма, който насърчава хората единствено да обичат паразитирането в безотговорните общности, да очакват наготово получаването на блага, които са създадени от други, на които те нямат право. Накрая, държавата защищава свободата на индивидите, а също и тяхното достойнство, т.е. на основата на натрупания ресурс (благодарение на успеха на най-активните слоеве и чрез ефективна данъчна система) прилага социални и граждански програми за подпомагане на ония индивиди, които не са успели все още да се интегрират пълноценно в „обществото на благоденствието“ . Това е така наречената разгърната сфера на чисто социални грижи и дейности, на което консервативното управление най-напред обръща внимание (напр. политиката на Аденауер).

Трябва също да се отбележи, че социалната политика на дясното управление притежава потребния за това ресурс: чрез гъвкава система на подоходно данъчно облагане, която не потиска излишно най-активните и предприемчиви слоеве (носители на най-голямата тежест, която обаче трябва да е поносима; в противен случай биха се убили импулсите за растеж на икономиката!), дясното управление натрупва нужните за социални грижи средства в достатъчен за тяхната действена ефективност обем. Всички тези няколко „кита“ на дясното управление се реализират с нужната последователност и твърдост, независимо от рисковете, които могат да произлязат от това, че либералното съзнание в определени страни и периоди не е достатъчно разпространено или пък развито. Пример за такава автентична дясна политика може да бъде Германия на Аденауер и Ерхард, също и на Хелмут Кол; във Великобритания дясната либерална политика на консервативната партия също многократно е демонстрирала своята жизненост и ефективност (напр. Маргрет Тачър); да не говорим за САЩ, където и двете основни партии, сменящи се в управлението, изхождат от все едни и същи десни ценности, а различията между тях не са особено значими.

„Социално-ориентираното“ или лявото управление се основава на коренно различни философски и ценностни предпоставки, които са антитеза на дясно-консервативното мислене. (Тук изключвам комунистическата „програма“ за управление, която е доведена до крайност псевдосоциална ориентираност, погубила изцяло индивидуалната заинтересованост, свободата и инициативността на човешките същества.) Социалистите виждат не в индивида, а в социума, в общността водеща ценност, а на мястото на свободата поставят опитите за изравняване (нивелиране) на индивидите чрез превратно разбираната солидарност. Общо взето социалистическото мислене се отличава с неизкоренимия си дефект да смесва последици и причини, резултатите да смята за действащи фактори, т.е. социалистите са свикнали да „впрягат коня зад каруцата“, а след това да се чудят защо впрягът не действа, защо каруцата… не върви.

Това е така, тъй като социалистическото управление засилва държавната намеса в сферите на индивидуалната инициатива, с това се погасяват импулсите за самостоятелно развитие и за личен просперитет, в резултат на което тъкмо обществото като цяло губи (не може общността да печели когато индивидите губят!), а всичкото това се предприема с оглед на една прекалено лицемерна загриженост за „социално слабите“ и неактивни слоеве. Впрочем, за тези последните, както се оказва, социалистическото управление не може да осигури потребния ресурс – поради предизвикания спад в производството, тъй като от него индивидите се чувстват застрашени толкова повече, колкото са по-активни, производителни и инициативни. Заради някаква фалшива „социална справедливост“, която тъкмо доколкото е „социална“, не е справедливост, социалистическите управници засилват данъчното бреме на най-активните и предприемчиви слоеве (разглеждани като… „не наши“!), поради което предизвикват спад в инициативността и загуба на интереса, от което пък намаляват приходите за осъществяване на техните излишно „амбициозни“ социални програми, а значи ефектът на това управление е единствено бумерангов, т.е. постигат точно обратното на онова, което искат. В резултат социалистическата разпределяща програма за управление (дясната обаче е създаваща и натрупваща!) стига дотам да няма какво да разпределя: когато спадне индивидуалната активност на най-предприемчивите слоеве (като израз на съпротива срещу опитите да бъде ограничавана „отвън“ и „отгоре“ свободата), то обществото неумолимо става все по-бедно, макар и… „равно“ в бедността си. Това обяснява защо „социалистическите експерименти“ в нормалните общества не могат да имат дълготраен ефект, а също и защо там, където социалисти са управлявали по-дълго, връщането към дясната ценностна ориентация се възприема като „живителна глътка въздух“ в един достатъчно изнемощял и задушаващ се организъм. (С основание един известен анекдот от времето на комунизма твърдеше следното: ако в Сахара се установи социализъм, то скоро на тамошните държави ще се налага да внасят от чужбина даже и… пясък!)

Ето че се оказа, че съвсем не е едно и също за кой гласуваш – както си позволяват да умуват и заключават някои политически дървени „философи“. За дясно-консервативно управление традиционно и устойчиво гласуват индивидите, които са твърдо за свободата, а значи тези, които не се страхуват от рисковете на самостоятелното отговорно съществуване, от трудностите на свободната индивидуална предприемчивост. Десният електорат не се оставя да бъде подвеждан от приказките за „социална справедливост“, за „всеобщо равенство“ и за една толкова фалшива „солидарност“ на страхуващите се от свободата. Зад дясната консервативна ориентация на съзнанието и мисленето стои екзистенциално-личностната пълноценност на отдадените на свободата (като същност на живота за човека), докато същото не може да се каже за привържениците на „социалистическия рай“, на които е трудно да постигнат прилично съществуване със собствени сили и затова разчитат на „инжекции“ отвън, от страна на размекналия се от състрадание социум. Или по-скоро от „нашата власт“, която на социалистите винаги се вижда неизчерпаем източник на „благини“ и на средства за незаслужен социален просперитет…

Но ако вместо да работим за бъдещето си се оставим на едно безсилно и безвкусно взаимно „състрадание“, то тогава наистина страданието ще бъде поисканата от нас жизнена перспектива: комунизмът доказа абсурдния край на една последователна чисто социалистическа политическа програма, чието налагане нанесе незаздравяващи лесно рани върху телата на цели нации. На десницата предстои да внесе в такива общества живителната стратегия на свободата, която единствена може да гарантира не само оцеляването им, но и бъдещите им постижения по пътищата на автентичната свобода, в полето на достойния за човека живот.

Какво за нас е държавата?

Да се вгледаме какво е станало веднага след като започва Третата българска държава в 1878 г.

Векове наред и в съзнанията на много поколения “държавност” се свързва с нещо чуждо, враждебно, страховито, нещо, от което могат да се очакват само беди и насилия (големи данъци, несигурност даже и за живота, различни несправедливости от страна на друговерната държава). Българинът е бил привикнал да кротува и търпи, да се страхува и да натрупва злоба спрямо “обирниците” (затова на данъчния чиновник се дава името “бирник”!) и сега, в новата ситуация (”държавата вече е наша!”) миналото лесно не се превъзмогва. Смятало се е, вероятно, че щом държавата по начало е “зло, от което добро не чакай”, то към нея винаги трябва да се има “едно наум”, нищо че е “наша”.

От друга страна погледнато разбирането, че “държавата и властта вече е наша” започва да се разбира по специфично български начин, разпространен в съзнанията на политиците и до ден днешен: държавата от тях започва да се схваща като средство за правене на какви ли не злоупотреби (от рода на ония, които си е позволявала турската власт преди време: подкупи, кражби, извличане на всякакви облаги, “бъркане в меда”, след което е непростимо да не си “оближеш пръстите” и пр.). За народа като че ли не е имало особено значение кой и какъв е грабителят, но това, че той все пак е “наш” (”нашите” и “не-нашите” заляга дълбоко в съзнанието и на едните, и на другите!), още повече засилва подозренията и дори ненавистта спрямо държавата. От друга страна погледнато, смятало се е и все още се смята, че “и едните, и другите все са маскари”, което не изключва възможността ако и ти самият се докопаш до власт (”солунската митница”!) също така да се омаскариш колкото се може повече, извличайки от “държавното” най-големи облаги. (Преди двайсетина години един старшина в казармата, когото заварих да “присвоява” нещо, дълбокомислено ми обясни: “Виж какво, момче, от човек да вземеш е лошо, но от държавата може, вземането от държавата не е кражба!”; чудно ли е тогава колко следовници е имала тази философия в най-новата ни история?)

Разглеждането на държавата като лесен начин за забогатяване е особено силно развито в нашите глави и из нашите земи: да се краде от държавата не било срамно, не било “кражба”, напротив, “в реда на нещата си е”, “другояче не може” и пр. (”Таксидиоти” от типа на Левски, който записвал всяка стотинка от народната пара, нещо не виреели у нас както веднага след освобождението, така и до ден днешен!). Лакомията спрямо “държавното” и “общото”, която се оказа най-благоприятна хранителна среда за покълването и виреенето на комунизма из нашите земи, струва ми се, е пряка последица от петстотин годишното “робство” и от отчуждеността от държавата. Затова и до ден днешен българите са склонни да мърморят спрямо “всички държавници” и управници, да ги подозират в нечисти помисли, и същевременно “държавната трапеза” от всички да се разглежда като най-привлекателно място, от което никой не се отказва (понеже… “там е кокала”!). Но същевременно сме и “самокритични”, казваме: “Не е луд този, който яде зелника, луд е оня, който му го дава!”…

Учудващо е, че създателите на Конституцията и строителите на българската държава са успели да намерят единствената противотежест на посочените увлечения и склонности в отношенията на българите към държавното и държавата: и това е монархията, вкоренена, впрочем, дълбоко в народната душа. Анонимната, безлична и ничия държава, към която всички ламтят, е чумата за българския обществен организъм и съзнание; монархията е единствения лек за нея, който бащите на българската демокрация са успели да изнамерят, а също и да приложат. Ако държавата е “царщина”, а държавното е “царско”, то тогава апетитите към него ако не секват, то поне значително са охладени (спомнете си вакханалията от кражби и злоупотреби с държавното по времето на комунизма и на “народната република”!). Знаем, че за българите да се краде от някой е все пак лошо, а ако този някой е царят, то тогава охотата да крадеш е попарена. Вярно е, че пак са крали, и то много повече отколкото можем и да си представим, вярно е, че у нас царят не е бил “собственик на държавното”, но посоченото по-горе в принципа си е вярно.

Стига се дотам, че на царя се е налагало да пази с грамадни усилия държавното от набезите на министри и чиновници: Фердинанд (чиито заслуги към България все още не са оценени, той е символа на създаването и модернизирането на Царство България) е трябвало в първите години да използва и бастуна си, удряйки с него провинилите се министри и крещейки им на неусвоения от него все още български език: “Защо крадеш? Защо крадеш, мизернико!?”, а след това мигновено да ги уволнява. Ефекта от тези княжески и царски инициативи не е бил малък, малцина са били ония, които със съзнанието за царския гняв са си позволявали да бъркат в хазната. По времето на Фердинанд се ражда кохорта от най-уважавани и най-големи държавници, дали много за нейното изправяне на крака и замогване, макар че този човешки тип на политиците (както е и по целия свят) не е бил никога съставен от все достойни хора. Ако е имало злоупотреби по времето на царете Фердинанд и Борис ІІІ, то в условията на евентуална “република” в ония години те щяха да бъдат толкова колосални, че е съмнително дали днес България щеше да я има. Комунистите пък при своята република стигнаха дотам да искат да продадат самата България за “16-та република на СССР”, при това без пари, един вид да я “харижат” – само и само да има вечни гаранции за кражбите им…

Идеята за справедливост

Като свободен собственик индивидът е суверен в своето жизнено пространство, той владее “прилежащото” към неговия жизнен свят, разпорежда се, изхождайки единствено от себе си (и от рационални правила, от закона, създаден за да осигури условията за свободната инициатива на суверенните собственици), и така се преизпълва с усещането за власт, включително и на власт над своя живот и своето бъдеще, власт над съдбата, оказала се точен израз на свободата му. Неравните по принцип (индивидите са неравни във всичко: способности, жизнен усет, жизнена сила, степен на разбиране на свободата и начин на отношение към нея, склонност към инициативи и рискове, откритост към бъдещето и пр.) намират в задълбочаването на различията автентичния хоризонт на съществуването си като индивиди, които искат и държат да бъдат при себе си, тъждествени със свободата си. Придържайки се към жизнената стратегия на свободата, самостоятелните индивиди виждат в отстояването на различията гаранция на своята самобитност, т.е. на това, че никой няма да бъде ощетен, а всеки ще получи това, което си е негово, което е плод на неговата активност и инициатива. Жизнената стратегия на свободата въвежда здрав ред в личния (частния) и обществен живот, в който всеки е при себе си, а никой не се осмелява да претендира за чуждото (ако си го позволи, мигом става престъпник, т.е. лице, което си е позволило да наруши нечия автономия, да престъпи границите на нечия свобода!) Възниква естествен (от гледна точка на разумността, човечността и признаването на достойнството на човека, т.е. на духовната природа и превъзходството според субстанциалната му определеност като раз-личност) социален ред, чиято необходимост се крепи на неотменни предпоставки – и затова той е толкова здрав, затова е основа на здравото общество. Норма за здравината на спонтанно възникналата социална структура и за индивидуалния просперитет е основаването им върху защитата на раз-личността, на това, че индивидите са неравнопоставени и неравни – в зависимост от това къде всеки сам себе си е поставил, какво място си е завоювал или постигнал. В този смисъл “нормалните” общества са такива защото не потискат индивидуалността и различията, а ги насърчават – откъдето те черпят здравината си. Съответно на това аномалия е изкуствената “равнопоставеност”, която ощетява способните и със заграбеното от тях облагодетелства ония, които не са се погрижили за себе си. Подобна унификация и залагането на нея развращава съзнанията и засилва апетитите към чуждото, което води до пълна обърканост, произвол – мислят си, че могат да живеят само от заграбване на чуждото, по възможност безнаказано! – и до престъпност, понякога вземаща и политическа форма: комунизмът, явяващ се по същество престъпна доктрина.
Естествените и придобитите различия между индивидите, разрастващи се на почвата на свободата до тяхната същностна определеност, по необходимост лягат в основата на субективните права, на които свободният индивид – собственик – особено държи, от които лесно не се отказва. Субективно е онова право, което самостоятелният индивид по необходимост (вътрешна, осъзната, като естествена форма на разгръщане на индивидуалността му) изисква – защото усеща, че без тях животът му губи пълнотата си. Такова право е най-напред желание за защитеност на личния суверенитет, а след това е потребност от признание както на неговата свобода (свободата трябва чрез признанието да бъде гарантирана), така и на всички ония възможности и перспективи, от които индивидът не може да се откаже. Онзи индивид, който изисква подобни субективни права за себе си, в свое лице ги изисква за всички, т.е. за човека, стремящ се да живее в общество, признаващо неговата човечност. Следователно онова отношение към държащия на свободата си индивид, което се съобразява с правото му на така разбраната свобода, е с-праведливо, е израз на справедливост, докато разминаващото се с него е проява на несправедливост, е несправедливост. Справедливостта значи е съобразеност със субективното право на свободния индивид, тя се ражда в пряко единство с потребното на неговия естествен и човешки живот. Тя не е нещо, което му се налага отвън (подобно на изобретена някъде мярка, “калъп”, обща и безотносителна – без-раз-лична – към различията между индивидите норма), а е неотделима от неговата субективност и свобода. Индивидът, който с право (и с основание!) иска нещо за себе си, всъщност иска с-праведливост, това, че другите са ония, към които предявява искането (и значи от тях се иска само да зачетат правото му, да проявят към него тъкмо справедливост!), е второстепенен и производен момент. Водещото тук е активно държащия на правата си самостоен индивид, който с решимостта си в някакъв смисъл “заставя” другите да зачетат правото му, да се съобразяват се него, да бъдат справедливи. Разбира се, подобна публична справедливост – като отношение към някакви несъществено “субективни права” – не може да изисква онзи самозабравил се индивид, който не се основава на нещо субстанциално свое, и затова няма основания да иска да бъде признато “правото” му. Напротив, такъв един индивид, допускащ произвол, прави нещо нередно или не-право-мерно, т.е. ощетяващо правата на други хора, тяхната свобода, суверенност, самостоятелност. Справедливостта се основава на признание на субективни права в тяхната необходимост, същественост и о-правданост, следователно не е достатъчно просто да са субективни, а да са именно права, докато несправедливостта потъпква и не зачита основателните права – или пък толерира налаганите със сила (защото не таят в себе си съществено съдържание!) “прекалено субективни права”, явяващи се израз на самозабравеност, дори на позволяваща си произвол и насилие наглост. В този смисъл се разрешава загадката на възстановяващата правото справедливост, т.е. на наказващата справедливост, която обуздава произвола на несправедливите и самозабравилите се чрез вторично зачитане на потъпкани по-рано значими субективни права, а значи наново установява границите на индивидуалната свобода, потвърждава тяхната ненарушимост. Да повторя: тъкмо защото индивидите са различни то всеки от тях има възможността да изисква за себе си свои субективни права, т.е. да търси справедливост; но автентично субективното не навлиза в пространството на нечия чужда свобода, напротив, то търси такива гаранции за своята свобода, които необходимо стават “мащаб” и мярка на всяка друга свобода; в същото време неразбиращият и неуважаващият свободата си позволява грубото “присвояване” на някакви “чисто субективни права”, на които той всъщност не може да има никакво право, т.е. правото му не може да бъде признато от никой. Никой няма правото да нарушава справедливостта, такова право не може да му бъде признато, то не може да бъде публично защитено, то няма своите “субстанциални основания” – тъкмо защото е в “раздор” със свободата, защото е израз на несвобода, защото е израз на груб произвол и т.н.
От изложеното дотук принципно разбиране произлизат важни следствия. Първо, неравните индивиди имат различни основания да издигат (за публично признание) нееднакви субективни права, а справедливостта към всеки – тя затова не е и не може да бъде обща! – изисква всяко от тях да бъде признато конкретно, съобразно необходимостта и разумността (основателността) на предявените мотиви-основания. Значи справедливостта не изравнява, а подчертава различията, и затова тя отдава на всеки “длъжното”, на всеки “неговото”, не… “на всички еднакво”, “едно и също”, “поравно”. По-нататък неизбежно следва, че всеки опит за провъзгласяване на някаква обща и абстрактна “справедливост”, приложима за всички индивиди, а още повече пък за “всички случаи”, всъщност е отказ от справедливостта и защита на произвола и несвободата: онова, което е еднакво за нееднаквите, е абсурдно, но то е и несправедливо. Ясно е, че от такъв абсурд искат да се възползват само ония, които са неспособни да постигнат сами нещо значимо – и затова искат да де “възнаградят” със създадени от други хора блага (един вид “да се почерпят за чужда сметка, без дори и да питат “кръчмаря” или “клиентите”, които са решили да ощетят!). Справедливостта следователно е нещо “крехко” и фино, тя се обляга на отделния индивид и на конкретно изявените му права (съобразно случая и основанията за искане на признание), нейн корен е автентично разбраната свобода, свободата, изискваща за себе си признание и реализация. Тъкмо затова подобна автентична справедливост е истинската, действителната здрава основа на органично организираното (тавтологията тук е умишлена и подчертана!) общество, обществото, стремящо се да защити своите свещени ценности: индивидът, свободата, собствеността. Именно затова “равенството на неравните” (Хегел) е най-крещящата несправедливост, която взривява всяко, дори и най-здравото общество. Подобна мисъл е успяла да разложи съзнанията на искащите “справедливост” низини (лумпените, некадърните, мързеливите, завистливите, бясно ненавиждащите свободата и пр.), увлекли след себе си неориентираните и слабите, станали техен “авангард” и така повели ги към “сияйното бъдеще на комунизма”. Искащите абстрактно равенство с това само искат несправедливост, оттук значи искат несвобода, не искат да са индивиди, те искат нещо съвсем друго (”материални благини”, създадени обаче от труда и инициативата на други!), такива също искат – отказвайки се от индивидуалността, която “ги пари като горещ картоф пръстите”! – да бъдат “маси”, “пролетариат”, гладни “санкюлоти”, при това така жадни за чуждото, нагло претендиращи то да е “тяхно”. Това е дълбоката основа на онова, с което комунизмът ще бъде запомнен (освен с произлезлите от него страшни кръвопролития!), а именно така скъпата на “горещите комунистически сърца” експроприация, с която те започнаха и в наши дни завършиха безславната си история; “експроприация” не е нещо друго, а грабеж. Затова и техният “идеен баща” Маркс издигна лозунга “Граби награбеното!”; сиреч – понеже е срамно да се изрече така – “Експроприация на експроприаторите!”; за тях, вижда се, чуждото им се струва свое, то било “награбено” от… тях, нямащите нищо! В наше време същите тези успяха за сетен път да ограбят – особено у нас, в България – цялото национално богатство, т.е. чрез по комунистически разбраната “приватизация” да присвоят всичко, което беше останало след техните безчинства – продължили половин век.
И така, справедливост не може да има извън ценностите на индивида, свободата и собствеността, а несправедливостта не е друго, освен отношение към човека, което го ощетява както откъм неговата индивидуалност и свобода, така и от собствеността му – като условие за реализация на индивидуалната свобода. Ясното разбиране на свободата и собствеността като естествени форми на съществуване на индивидите прави невъзможно спекулирането със справедливостта, извращаването на нейния възвишен смисъл – заради прекалено низки и пошли групови и “индивидуални” цели. Тази идея, свързана с нашата човечност, поставя всяко нещо на мястото му, прочиства съзнанията от коварните наслоения, свързани с безразделното господство на комунизма и паразитирането му почти век, и така създава предпоставките за възстановяване на здравото и “нормалното” общество, за което са жадни душите ни, “невидели” автентичната свобода. Това последното – длъжен съм да подчертая – важи и в случаите, в които подобна потребност не се съзнава: защото душата е завладяна от рудиментите на “разпределящата справедливост”. Парадоксално съществуващата и затова с изкривено съзнание душа настоява на своята парадоксалност тъкмо защото в дълбините си е прекалено неудовлетворена, а затова и болна. Изглежда в много от случаите болните са болни и затова, защото по парадоксален начин здравето им се струва… неизгодно: със свободата лесно не се живее, но за сметка на това се живее достойно!