Прасето, прасето, ех, прасето, така завиждам на прасето: ах, как искам да съм прасе!

Във Фейсбук попаднах на следния многозначителен текст, явяващ се, така или иначе, знак, белег и символ на нашето време, за чието увековечаване искам да спомогна чрез публикуването му и във в-к ГРАЖДАНИНЪ:

1. Оргазмът при прасето продължава 30 минути. (30 минути! Еха! Искам да съм прасе в следващия живот!)

2. Сомовете имат над 27 000 вкусови рецептора. (Хм! Какво пък вкусно намират там по дъното?)

3. Хлебарката може да живее без глава 9 дни. След това умира от глад. (Още си мисля за прасето…)

4. Бълхата може да скочи разстояние 350 пъти по-голямо от дължината й. Все едно човек да прескочи стадион. (30 минути. Абе, върви му на прасето…)

5. Слоновете са единствените животни, които не могат да скачат. (И по-добре!)

6. Някои двойки лъвове осъществяват полов контакт повече от 50 пъти на ден. (Няма значение! Предпочитам да съм прасе в следващия си живот – качеството е по-важно от количеството!)

7. Котешката пикня излъчва в ултравиолетовия спектър. (Интересно на кого са платили, за да докаже това?)

8. Очите на щрауса са по-големи от мозъка му. (Познавам такива хора!)

9. Морската звезда няма мозък. (И такива хора познавам!)

10. Хората и делфините са единствените видове, които правят секс за удоволствие. (О! А прасето?!)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Случайността и късметът ръководят съдбата ни – дали е така?

Моят любезен опонент – виж Нова разгорещена дискусия за българите, българската съдба и „българщината“ – е написал нов коментар, в който, като капак на всичко, благоволява да сравни позицията ми с марксистката, понеже марксистите всичко свеждали до икономическия фактор, а пък съм бил свеждал всичко до психологическия (съзнанието, духа на народа). Сиреч, приличал съм бил на марксистите, понеже именно мисля диаметрално противоположно на тях. Едно такова тълкуване е все същото като да обвиниш вегетарианеца в хищничество, понеже никога не бил вкусвал месо.

Публикувам в отделен постинг неговия последен коментар, понеже е добра основа за нов кръг в проточилата се вече с години наша дискусия; разбира се, няма да оставя тезата му без отговор, но сега бързам за работа, ще мога да пиша по-късно днес през деня, живот и здраве да е:

Ще коментирам само: „Свободният и достойният човек или народ смята точно така: аз изцяло съм отговорен за това, което ми се случва, не ща с нищо да се оправдавам или извинявам! Всеки опит за оправдание и извинение категорично говори за липса на съзнание за свобода – и дори за липса не на съзнание, а просто на усет за достойнство.”

Това е едно много странно и дори абсурдно изказване за философ. На пръв поглед изглежда достойна позиция, но ако се вгледаме по-внимателно, тя клони силно към някакъв вид волунтаризъм.

Първо, нещата опират до неразрешения (и вероятно неразрешим) метафизичен проблем за свободата на волята. Ние не знаем дали имаме истинска свобода на волята, или сме само марионетки на природните закони с илюзия за свободен избор.

Второ, дори да имаме реална свобода да избираме, нашият свободен субект се сблъсква с обективни дадености и външни обстоятелства, които не могат да бъдат променени. ВСЪЩНОСТ Е НАПЪЛНО ТРИВИАЛНО, ЧЕ НА ВЪНШНИЯ СВЯТ И СЪДБАТА СИ МОЖЕМ ДА ВЛИЯЕМ САМО В ОГРАНИЧЕНА СТЕПЕН. Така например никой не си избира мястото и времето на раждане, а това вече задава някаква обективна рамка, в която той е потопен без своята воля и която по никакъв начин не може да промени. Ако Ангел Грънчаров беше роден като роб в Древен Рим, никакво свободолюбие и никакви усилия не можеха да го направят свободен. Максимумът, на който можеше да се надява, е да бъде, така да се каже, вътрешно свободен въпреки външната несвобода според учението на Епиктет или на френските екзистенциалисти, но това едва ли е истинска свобода.

ПОРАДИ ТОВА НАШИЯТ ЖИЗНЕН ПЪТ Е ДО ГОЛЯМА СТЕПЕН ПРОДИКТУВАН ОТ СЛУЧАЙНОСТТА, ОТ КЪСМЕТА И САМО ОТЧАСТИ ОТ НАШИТЕ СОБСТВЕНИ ЖЕЛАНИЯ, НАМЕРЕНИЯ И РЕШЕНИЯ И ТОВА Е НЕОСПОРИМ ФАКТ. Така че въпросът е не да се извиняваме и оправдаваме с външни обстоятелства, а да изследваме всеки конкретен случай и факторите, довели до едно или друго събитие или развитие.

Казаното за отделните индивиди се отнася и за народите и държавите като цяло. Има неща, които са във властта на народите и техните правителства, но има и обективни обстоятелства, които те не могат да променят. Така например България дори страстно да го желае, не може да започне да изнася петрол и да стане богата, защото няма петрол. Последното земетресение в Пернишко също е едно такова събитие, на което българите и правителството не могат да влияят. За съжаление правителството не може да предотврати, забрани и отмени земетресенията.

Но да оставим природните богатства и бедствия и да погледнем чисто политическите решения, като се обърнем към новата българска история. Фаталното решението на Фердинанд за атака срещу гърците и сърбите от 16 юни 1913 година („престъпното безумие”) несъмнено е било волунтаристично и е можело да бъде избегнато, така че неговите автори носят отговорност пред историята и поколенията. За нахлуването и окупацията на България от Червената армия през септември 1944 обаче правителството на Муравиев няма вина и отговорност. То е направило всичко по силите си, за да предотврати това, но то се е оказало недостатъчно. Също така веднъж окупирана от Червената армия, България вече не е можела да се освободи със собствени сили независимо от желанията и стремежите на българите.

Интересен казус е гласуването в свободни, демократични избори, уж апотеозът на свободното волеизявление на народа, когато той поне на теория насочва и кове съдбините си. На практика обаче нашият отделен, изолиран глас няма почти никаква тежест и влияние. Ако Ангел Грънчаров не беше участвал в последните избори, нищо съществено нямаше да се промени в техния резултат. Така че дори когато пускаме бюлетината, ние като отделни индивиди в много малка степен влияем върху политическия процес и не бива да надценяваме възможностите си. Кумулативно, разбира се, гласовете на избирателите тласкат страната в една или друга посока.

Поставянето на народопсихологията в центъра на политическия процес дори може да бъда тълкувано като някакъв отглас от марксизма, от който Ангел Грънчаров се разграничава решително. Марксистите смятат, че историята и политиката се диктуват от икономиката и свеждат всичко до икономически фактори и отношения. Ангел Грънчаров пък е на мнение, че всичко се редуцира до народопсихология.

Всяка теоретизация по необходимост е опростенческа и в това няма нищо лошо. На нас ни трябват някаква карта, модел или ориентир в света, а картата винаги ще е по-малко детайлна от действителността. Най-подробната карта или модел би трябвало да отразяват реалността 1 : 1, а от такава карта или модел полза няма, защото те ще са също толкова комплексни, колкото отразявания обект и няма да допринесат за нашето разбиране. Но да се свежда социалната и политическа действителност единствено до психология, респ. народопсихология е груба грешка. В обществото действат и други, обективни фактори и те често са по-важни и решаващи.

Автор: Анонимен

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Събарянето на приюта на отец Иван в Нови Хан е най-безобразно безобразие!!!

Във Фейсбук чета тази сутрин един разговор, темата на който ми се вижда твърде важна; това става на страницата на Даниела Младенова, която е написала следната бележка:

Това със събарянето на приюта на отец Иван в Нови Хан е безобразно, безобразно, безобразно безобразие!!!

Понеже споделям реакцията й, публикувам коментарите на тия хора с надежда и други да се разтревожат и да помогнат някак за спиране на безобразието:

Stephan Yankov: Но пък дава шанс на Бойко да се направи пак на Батман! А иначе е възпитателно и показва как всеки може да пострада, ако само потрива доволно ръце, докато прецакват съседа му.

Борислав flyco: Има толкова много качествено построени и изоставени сгради в България: селски училища, поликлиники и какви ли още не, виждал съм дори изоставени детски градини. Защо отец Иван не се премести в такава сграда, а реши да прави нова?

Amanita Мuscaria: E да стане? Ми то тогава и аз да се нанеса. Кой ще ми позволи?

Даниела Младенова: Нищо й няма на сградата. Супер си е – току-що гледах репортаж… Всяка мутра може да му завиди за готината архитектура. Абсолютно безопасна, в двора на храма… Не разбирам това нападение срещу него. Според мен трябва да се направи някакво изключение от правилата.

Natasha Djumerkova: Ползването надруги изоставени сгради може да се реши само от държавата. Но това, което прави той, помага на хора в беда и затова е похвално.

Даниела Младенова: Да изхвърлиш десет възрастни и двайсет деца на улицата през ноември – ум не ми го побира! При това, доколкото разбирам, миналата година, когато пак имаше такъв напън, от строителния контрол казаха, че процедурата по узаконяване е в ход, но сега започнали нова процедура, защото имало сигнал от МВР… просто… не знам какво да кажа!

Natasha Djumerkova: Това ли са единствените незаконно построени сгради? Те поне се ползват за спасение на бездомни хора.

Valentina Metodieva: Човечност, липса на добрина, състрадание… закон е за всички, но закона е преди всичко за хората… живееем в Абсурдистан където няма никакви цености и най-вече гражданско съзнание, всички пишем във ФБ пространството, но трябва някакво действие.

Amanita Мuscaria: Не е важно на мен да ми е добре… Нали знаете. А изоставените училища стават шивашки цехове. Гнус ме е от тая държава!

Даниела Младенова: И мен, щото… Надявам се, че ще измислят нещо, защото омбудсманът е призовал за спиране на процедурата.

Amanita Мuscaria: А относно писането из фейсбук: моля, кажете какво можем да направим. Аз лично нямам физическа възможност да ида и да застана пред багера, както каза отец Иван. А и стигне ли се до този момент, ще е късно.

Даниела Младенова: Писането из фейсбук също има ефект. Все повече медиите се захранват с информация точно оттук, а политиците следят оттук хорските настроения. Така, че… не е без полза. Стига повечко хора да измрънкат!

Amanita Мuscaria: Ще измрънкат ами. Бях чела статия, че от социалните служби са насочвали хора към приюта на отеца. Щото: ако си майка с дете и се окажеш без дом и средства срам ме е да мисля какви са законовите варианти за спасение.

Разговорът продължава. Включете се и вие. Помогнете!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Ония, от които се възторгва масовият българин в момента, са все чалга, са все менте, в тях няма нищо стойностно и имащо отношение към вечността

По вчерашната публикация със заглавие Боко и Гоце като висши символически еманации на най-съкровеното в народната българска душа получих интересни отзиви; публикувам един, написан от анонимен автор, на който се наложи да отговоря, давам неговия отзив тук заедно с моя отговор, та да разминята на мнения да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ, чийто нов брой излиза днес:

Това са малко рисковани генерализации в любимия на българите народо-психологически стил. Може да се коментира много по темата, но ще кажа само, че след 1989 имаше и други подобни двойки като Желю Желев и Филип Димитров, Иван Костов и Петър Стоянов, Симеон Сакскобургготски и Гоце Първанов и т.н. С какво те са по-малко характерни от Първанов и Борисов?

Та Петър Стоянов в анкета на MBMD сред всички българи дори беше избран за българския политик N 1 на столетието! Следователно е може би най-характерен за вкусовете и предпочитанията на българите? А защо Симеон Сакскобургготски да не е еманация на нагласите на българите? Или Александър Лилов, с когото начело БСП спечели изборите 1990?

За особената роля на медиите в посткомунистическите страни няма да се разпростирам. Факт е, че те могат лесно да направят от някого герой, но и античовек. Така например ако медиите си поставят за задача или по-точно ако им бъде поставена такава задача, безпроблемно биха могли да сринат Първанов и Бойко за 2-3 месеца и да ги превърнат от всеобщи любимци в омразни „врагове на народа”.

Има, разбира се, нещо вярно в народо-психологически обусловените предпочитания на хората. Така например Берлускони е избиран и преизбиран в Италия, но е трудно да си представим, че подобен политик би могъл да има някакъв, камо ли траен успех в Скандинавия например. Чърчил е избиран от англичаните, но той никога не би могъл да бъде избран за президент на САЩ, защото е бил известен хроничен алкохолик.

България е имала своите големи водачи и политици, освен Левски тук трябва да бъдат споменати лидерите на Априлското въстание, а след 1878 разбира се, Стамболов, който според Султана Рачо Петровa (имам интересна книга с нейните спомени) е бил „гениален политик” от световен мащаб, Константин Стоилов, Александър Малинов. Александър Стамболийски въпреки по-скоро отрицателната си роля в българската история е бил интересна, самобитна личност. Държавнически качества са имали цар Борис Трети, а също и царят-отец Фердинанд въпреки неуспешната му политика за национално обединение. От съвременните политици на прехода е възможно Иван Костов да влезе в историята на като най-крупна личност.

А иначе Султана Рачо Петрова казва, че българите са „най-красивия народ на Балканите” в смисъл не само и не толкова на физически, а на народо-психологически качества. (Анонимен)

Моят отговор:

Благодаря за коментара! Мисля, че по принцип не се различаваме особено в разбиранията си, но все пак искам да отбележа нещо важно, породено от Вашия коментар.

Наистина, защо Гоце и Боко да символизират най-съкровеното в масовата българска народна душа, а не Гоце и Симеон, примерно? Или Пешо Стоянов и Иван Костов? Или Желю и… кой, кой, а сега де, ами примерно, Филип Димитров? Сам забелязвате, че тия другите двойки сякаш не изразяват толкова изразителни качества, които да имат отношение към дълбинното на българската народна душа. А Гоце и Боко сякаш изразяват.

При това говорим за ето този исторически момент. Когато Костов и Стоянов са били на върха на славата, нищо чудно в оня момент, когато мнозинството ги е одобрявало, тогава те да са носили и изразявали нещо съществено, характерно за масовите насторения тъкмо в оня исторически момент. От което пък произлиза, че тия масово-психологически настроения и нагласи се менят, те са нещо динамично, а не вечно, щото същия този български народ се е възторгвал много и от Цар Борис Трети, и от комунистическия диктатор с каскет Тодор Живков, и от кой ли не.

Което пък означава, че в недрата на народа ни все още нямаме ясно обособени ценностни детерминанти, които да предразполагат към по-устойчиви симпатии-антипатии. Щото ний, българите, сме изглежда, като фурнаджийски лопати и се възторгваме и обожаваме тъкмо ония, които са на върха на славата, ония, които са притежатели на властта, сиреч, властелини. Защо ний, българите, говоря за масовия българин, не за мен или Вас, не уважаваме и не се възторгваме в тоя момент от философа Цочо Бояджиев, примерно, една рядко бягата духовна личност, или от проф. Богдан Богданов, преводача на Платон, за който мога да кажа същото, все наши съвременници, а се възторгваме, в масовия случай, от… Милко Калайджиев, от Азиса, от певицата Гюргя, от Гоце, от Боко?

Като, забележете, ония, от които се възторгва масовият българин в момента, говорим за тоя исторически момент, са все чалга, са все менте, в тях все няма нещо истинско, стойностно, имащо отношение към вечността, ами има сурогати, фалш, има нещо смръдливо и презряно – ако се погледне от една друга, по-висша гледна точка. Ето това имам предвид. И неслучайно избрах Гоце и Боко, за да изразя съкровеното в българската народна душа. Същият ефект щях да постигна ако бях избрал Кондю и Гюргя, щото тия персонажи стоят все в един ценностен ред, намират се на една плоскост.

Нима Ваша милост намира нещо възвишено, същностно, истинно и достойно за уважение в един Гоце? Моля Ви се, недейте така, чакай да спирам, че в тоя момент получих мощни пориви към повръщане, като споменах една до друга думи като „Гоце“ и като „истина“ и „достойнство“. Чао и лек ден! На Вас и на всички читатели на блога!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.

Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Висока „европейска“ оценка: бил съм „дървен морав спамър“, а пък сайта ми бил „чорлав“!

В коментарите към публикацията в блога на г-н И.Инджев Кой и защо командва мизерията на истерията на българските антиамерикански гласове се разигра малък, но твърде изразителен епизод, нещо като сблъсък между моя милост и известния парижанин с тукашни политически амбиции г-н А. Чобанов. Тъй като искам да документирам най-изразителни прояви на съвременните политически нрави и психологически феномени на българското, нямам друг избор, публикувам ги в блога си, та да стигнат също и до читателите на неговото книжно издание, именно в-к ГРАЖДАНИНЪ; ето, почетете, порадвайте се:

Първо г-н Чобанов се провикна ето така:

Иво, с риск да си навлека гръмотевиците на хардлайнерите, искам да припомня, че Уорлик сам си го търсеше. Вместо да остракира безкомпромисно цялата ДС пасмина, както подобава на посланик на държава похарчила милиарди срещу Империята на злото, той отиде, та се разцелува публично с агент Иванов – Петко Арнаудов в Царево. Бях свидетел на това падение и даже му писах отворено писмо.

От грамите на Wikileaks става ясно, че след „тежката артилерия“ на Байърли и Макълдауни, са ни пратили за разнообразие Уорлик, който с глупостите си налива вода в комунистическата мелница. Не вярвам да е нарочно, просто това показва колко сме незначителни в очите на САЩ. (Posted by Атанас Чобанов)

Моя милост счете за нужно да реагира на това высказывание по следующия начин:

Г-н Чобанов, май Вие, не друг, се представяте в случая за „хардлайнер“. Обаче „хардлайнерството“ Ви се родее с позицията на Гоце и на Сидеров, все отбрани руски мекерета, тъй че нека когато отново се натикате на избори за евродепутат, хората да знаят що за птица сте…

От тия мои думички, незнайно защо, г-н Чобанов избухна в следния ураган от чувства, явно съм докоснал, без да зная как, най-интимно място в душата и сърдцето му:

Я виж ти, моравият спамър Грънчаров ме заклеймил като съратник на Сидеров и Гоце Вие там, дървените философи не знаете ли какво е хронология? Целувките на Уорлик и Арнаудов бяха преди 8 месеца. За да Ви успокоя, няма никакъв шанс да бъда кандидат за евродепутат от групата феновете на Румен Христов. Колкото можах, помогнах, но не ми е по силите да съживявам мумии в поза лотус, втренчени в пъпа си. Чао Грънчаров и изтрийте от чорлавия си сайт всички позовавания към мои материали, вкл. Биволъ, за да не се видим в съда. Забранявам Ви да се позовавате на тях, лицемерно е най-малкото. (Posted by Атанас Чобанов)

Е, на туй се наложи и аз да реагирам, щото, както се вижда, е засегната по грозен начин моята личност и чест; ето какво написах в отговор на кандидатевродепутатската тирада на лице, за което и моя милост е гласувала преди време:

Колко е любезен нашият бивш и, надяваме се, бъдещ кандидат-евродепутат Атанас Чобанов! Какъв финес?! Какво уважение към личността?! Какво вълнуващо нравствено послание отправя особата му към простия електорат, към който принадлежи моя милост! Какво възпитание! Каква очебийна скромност! Каква толерантност! Каква култура! Бравос! Какъв дантевски размах на фразата! Какво, накрая, добро сърце! Ашколсун! Евалла!

Брях да му се не види: що ли се тъй ядоса?! Две думи му казах и такава тирада срещу мен, с такива вълнуващи любезности: „морав спамър“ (Що ли значи туй? Леле, колкоз съм изостанал от български европеец като него?!), „дървени философи“, „чорлав сайт“, „мумии в поза лотус, втренчени в пъпа си“!!! Какво уважение към тия, дето са гласували за него! Що ли толкоз ме обича тоя бивш, и, да се надяваме, бъдещ кандидат-евродепутат с такова най-същинско „европейско“ поведение?! На що ли се дължат тия негови чрезвичайни любезности?!

Дали пък не се е задействал механизма, така прекрасно представен от древната римска максима: „Ти се гневиш, о, Юпитер, значи аз съм прав?!“

Ето таман такива трябва да са наште политици с „десен манталитет“! Или негова милост е от „зелените“? Знам ли? Знае ли някой? Но евалла! Бравос! Немам думи! Европа е туй, Европа, Париж, бравос, къде ще се мерим ний, простосмъртните гласоподаватели, с тях?!

Мили ми Алеко, колко си бил гениален като си написал своето „Пази, Боже, сляпо да прогледа!“! Поклон пред твоя гений! Българската народна душа прозира през всичко, що си написал и си ни завещал. Долу шапките пред нашия народен гений!