Един личен спомен от среща с Тодор Живков

[livevideo id=0A260120ABCB48BE88F7B41724E35BA1/742009/edin-spomen-za-todor-jivkov.aspx]
Edin spomen za Todor Jivkov

Кога и как ще надмогнем политическото мъртвило

[livevideo id=6FA27A3157044882B63B00728F6B122D/733189/komentar-na-situaciata-u-nas-s.aspx]
Komentar na situaciata u nas sega, prez liatoto na 2008 g.

Възкръсни, Боже! Боже на праведните!

Препечатвам тази статия на Валерия Новодворская защото тя трябва да се прочете от колкото се може повече хора. И защото истината за Русия трябва да се знае и у нас. Защото тази истина ни касае и нас: у нас управляват същите, както и в Русия. Защото и у нас ситуацията скоро ще заприлича като тази в Русия. Защото нашата олигархия е същата като руската и няма срам. Намерих статията на уважаваната от мен г-жа Новодворская, тя е превод на Милен Радев и също може да се намери в неговия блог. Ето и тази невероятно силна, честна и трогателна статия, даваща ни точната истина за Русия:

Международни договори, декларации, Конституция, Наказателният кодекс, световното обществено мнение, правозащитните организации – нищо и никой не помогна на злополучните Юкос-овци и ето, че майсторите-ченгета от Лубянка отново се заемат с нещастните затворници на съвестта (онази съвест, която у нашите бизнес среди е напълно парализирана) – с Михаил Ходорковски и Платон Лебедев. Очевидно Черният Властелин от Кремъл не бе предполагал, че те ще издаянят толкова дълго. Всичко бе опитано – и студът, и радиацията, и „килията за пречупване“ заедно с рецидивистите в Краснокаменск, и истинският глад за Платон Лебедев в Задполярието.

Цялото дело, което Михаил Ходорковски изгради с ръцете си, онова малко ъгълче на възраждането на Русия, неговата свободна „индианска“ територия – фондът „Отворена Русия“, лицея – всичко това сега се заличава от лицето на земята.

Какво ли не бе приложено – за малко да му отрежат носа, натикваха го в карцера за чашка чай, за два лимона – а тези двамата, Лебедев и Ходорковски, все още не искат да си признаят, че са врагове на народа и не подписват протокола, че са откраднали целия държавен бюджет на Евразия за текущия кайнозойски период и че са разреждали нефта с грузинско вино и черно мастило.

И ето, измисля се сега ново обвинение, чиято същност може да се опише кратко и разбираемо: „ще лежат до пълна забрава“ или „нека лежат до тогава, докато ние спокойно и на време си легнем в земята, за да няма „ефекта на Монте-Кристо“, или „виновен си, Ходорковски, дори само за това, че на нас, чекистите така ни се е приискало – само дума да кажем и Юкос-овците заминават в чекистката тъмница“.

Истинското название на всичко това е „точков сталинизъм“. Изложената по-горе същност на новото обвинение е увита в непроницаеми икономически формули, от които става ясно едно – Ходорковски е откраднал не само целия руски нефт, но даже е успял да задигне това-онова и от Емиратствата.

Хората не спират да се чудят за какво му е нужно всичко това на Путин. Хората не са в състояние да го разберат. Защото става дума за логиката на античовеци. В нашата история познаваме такива времена: внезапния поток на т.н. „повторници“ през 1948–1949 г. С каква пронизваща ненавист разказва за това Солженицин, онзи, старият, когато беше все още свободен, дисидент и антисъветчик: „1948-49 години… бяха отбелязани с небивалата даже за сталинското неправосъдие трагикомедия на „повторниците“. На езика на ГУЛАГ така бяха наречени онези нещастници, недоубити през 1937 г., на които се бе удало да оцелеят след невъзможните, непреживаеми 10 години… Каква дивашка фантазия (или устойчива злоба, или незаситена мъст) накара генералисимуса-победител да отдаде заповедта: всички тези сакати и недъгави нещастници да се затворят отново, без нова вина!.. и всички тях ги прибраха един след друг. Откарваха ги със същата ленива умора, с която и те самите тръгваха на път. Те знаеха какво ги очаква – целия кръстен път. Те не питаха „За какво?“ и не казваха на близките си „чакайте ме, ще се върна“, те надяваха по-опърпани дрехи, насипваха си в лагерната кесийка махорка и тръгваха да подписват протокола. (А той беше все един и същ: „Вие ли сте вършили това?“ – „Аз“ – „Получавате още десятка!“)“.

И Евгения Гинзбург припомня в „Крутой маршрут“ този страшен период. При тях в Магадан прибирали заточениците просто по азбучен ред за по 5 – 6 месеца в затвора, за да могат да им оформят след това вечната каторга на Колима.

А на Ходорковски и на Лебедев дори не им позволиха да излязат за малко. И това се среща при Солженицин. Нарича се „лагерна присъда“ и ти я налагат още преди да те освободят от лагера. В колимските лагери по време на войната, дори и да ти изтече присъдата, няма освобождаване: дават ти да подпишеш хартийка, че те задържат временно, до края на войната. И у нас сега се води война: войната на Путин и на чекистката банда със съвременността и с бъдещето, от името и по поръчение на сталинистското минало.

Любимият на Путин Андропов също прилагаше такива номера: в лагерите по негово време даваха на политзатворниците (на Таня Осипова например) още по три години за лошо поведение: отказва да носи номер на гърдите като в Освенцим, не се разкайва, на тръгва по пътя на поправянето… Ето до коя точка стигнахме днес, ето откъде трябва да черпим своите примери, своите аналогии.

Да не би Рузвелт и Чърчил да се застъпваха с нещо за робите на ГУЛАГ? Виж, към Сталин, към „чичо Джо“ те се отнасяха с голяма деликатност. Тогава вместо днешната „осморка“ съществуваше „тройка“. „Голямата тройка“. Тя заседаваше в Ялта, а малките тройки заместваха правосъдието и заседаваха по места, от Москва до Колима.

А на въпроса на правозащитниците „къде е вашият брат Ходорковски?“ Съюзът на индустриалците и предприемачите смело отговаря: „Страж ли съм аз на брата си?“ Истинският им председател е Каин, а не Шохин. Така че ако искаме да помогнем на Лебедев, на Ходорковски, на Бахмина (юристконсулт на Юкос, майка на две невръстни деца – бел. прев.) спокойно можем да почваме да копаем тунел от Чита и Потма до Лондон. Иначе Михаил Борисович и колегите му по нещастие просто ще си умрат в затвора, както щеше да умре Едмон Дантес, ако не беше избягал от замъка Иф.

Сега е Велик пост и аз като добра християнка, гладна и отслабнала, започвам от време на време да си мечтая: представям си, че в затвора Михаил Ходорковски намира плана на тайно хранилище, в което Ермак, Колчак и който там още е минавал през онези места, са заровили злато и диаманти. И ето го, рови изкоп и хваща тайгата. Завръща се под името княз Амурски и с помощта на своите пари успява да си отмъсти в духа на Дюма: Путин се застрелва, Сечин полудява, Сурков го хващат в плен чеченски бойци и го морят от глад. Той се разкайва и Ходорковски му прощава.

Но това са неосъществими мечти. Тогава почвам да си мечтая за онова, което със сигурност ще се сбъдне според стиховете на Державин:

Възкръсни, Боже, Боже на праведните!
И чуй молитвите на роба:
Ела, съди, наказвай строго,
И бъди единствен земен Цар.

Ето го изходът. Исус –приемник на цар Ирод! Интересно, ще заповяда ли Путин да се убиват всички младенци под една година, когато го посетят тримата влъхви и му съобщят, че са видели звезда над Русия, и че Той се е родил и ще заеме трона му? Интересно, ще обяви ли той добрите християни, които се молят през Великия пост за здравето и спасението на Ходорковски, на Лебедев и на другарите им и за наказание на президента Путин, съучастници на терористите? Господ все пак не е Шамил Басаев. И дали ще бъде обявена за екстремистка дейност молитвата, същият този президент да попадне в геената огнена?

Бог, разбира се си има своите въоръжени формирования, но дали те няма да бъдат обявени за незаконни? Може ли Архангел Михаил да се счита за нелегален боец? Според мен той си е по-легитимен от цялото Министерство на отбраната. У нас сега всички живо се вълнуват от съдбата на Путин след 2008 година. На мен обаче ми е много по-интересна неговата съдба след като, доживял дълбока старост, обкръжен от деца и внуци, на които ще остави богато наследство, той мирно предаде дух в своя дворец някъде из Сардиния.

Помните ли какво казва Христос в романа на Шарл де Костер „Тил Уленшпигел“ на поминалия се император Карл V, който въвежда инквизицията в протестантска Фландрия? За всеки човек, изкарван на ешафода, удавян, изгарян на клада или разкъсван на четири Карл трябвало да изтърпява същите мъки.

Така че и Путин ще се дави като моряците на Курск, ще се задушава от газа, като жертвите в „Норд-Ост“, ще изгаря жив в училището заедно с бесланските деца, ще умира с всяко чеченско дете под развалините на Грозни, ще загива мъчително от радиация като Литвиненко, ще се сбогува завинаги с децата си като Светлана Бахмина.

Не знам как стои въпросът с Михаил Ходорковски, но мен лично тези мисли силно ме утешават.

Кризата и… душите ни

Тази статия също е от… чекмеджето. Струва ми се, че тя е актуална не толкова с принципните си констатации, но особено във връзка с възхода на популизма у нас, свързван с “Атака”, а тепърва и с Бойко Борисов. Статията е писана пак през март 2001 г., когато явно съм бил доста обезпокоен от своите предчувствия за неблагоприятен развой на ситуацията, щом като съм захвърлил обичайните си научни занимания и съм се захванал толкова с писане на вестникарски статии. Имало е защо: събитията само след няколко месеца по-късно показват, че безпокойството ми е било съвсем оправдано.
Никой вестник тогава обаче не е публикувал и тази статия…

Едва ли някой от виновните ще си плати за това, което става с душите ни през годините на тази несвършваща криза, която почва не от… 1989 година насам, а от много по-рано.

Но той няма да си плати и затова, защото самите ние не си даваме сметка за това с какво платихме и още плащаме, а, както изглежда, още ще плащаме… Казано е: “от ума си пати”, това важи не само за индивидите, но и за цели народи…

От 1944 година например ни обещаваха да живеем един ден в “щастливо общество”, в което всички са “равни”, в което “няма бедни и богати”, и ние подобно на гъските, клатехме одобрително глава.
Наивността ни трябва да е била колосална, щом като за 45 години почти няма опит за сериозно надигане срещу тираничната система, в която живеехме – и каквато историята не помни. Някои от нас дори така я обикнаха, че още им се плаче за нея и сега, след като вече 10 години сме в… “демокрацията”.

“При комунизма нямаше свобода, но поне… стомасите ни бяха пълни!”, гърмят гласовете на “трезвомислещите”, а и по-разсъдливите даже одобрително кимат с глава. Три пъти кажи речи тръгвахме напред към нормалното общество, и три пъти се връщахме, този наш “зиг-заг” ни изигра коварен номер: за всяка нерешителност се заплаща. Оказва се, че ние като нация така и не знаем какво искаме и за какво живеем.

Никой не твърди, че демокрацията е “раят” или пък… “съвършеното общество”. Комунизмът беше такова – там различията и дразнещите особености на личността бяха решително ликвидирани или усърдно се работеше това да стане – и точно затова ни излезе на носа. При свободата лесно не се живее, но за сметка на това се живее достойно: но май на мнозина от нас достойнството им се вижда… неизгодно. Затова мнозина не се срамуват да викат още по площадите “Много сме! Гладни сме! Искаме някой да ни нахрани!” и дори дрънкаха с тенджерите. А цяла една партия, която има основен дял в отговорността за всичките ни беди, ехидно се усмихва, насърчавайки подобни емоции.

Днес обаче почти никой не е доволен от демокрацията, а това вече е страшно…

Страшно е, защото никога няма да си стъпим на краката и да заживеем достойно, щом като не смеем да поемем смело отговорностите на свободния живот с всичките му изпитания и рискове. Не може държавата (или който и да е на върха й: Т.Живков, Жанчо, Иван Костов или дори Царят!) да бъде “майка-кърмилница”, която еднакво милее за всичките си “деца”, а някои от нас искат точно това. И са недоволни, когато все повече се убеждават, че “благоденствието” на демокрацията ги било подминало, а само ощастливило някои. Затова такива искат сега отново да търсят “бащицата”, които всички сито да нахрани, напои и облече. Спомняте ли си когато една женица изплака пред камерите пред цяла България, и то пред ковчега на Тодор Живков: “Другарю Живков, никога няма да забравим как хубаво ни хранеше и поеше…!!!”, а лицемерите около нея сълзливо се разплакаха. Тях скъпият изглежда не само ги е хранел и поил, ама хайде… Но дали сълзи не избиха в този момент и по очите и на няколко милиона от зрителите? Не знам, но предполагам, че е било точно така. Ето затова, ако е било така, добро няма да видим скоро, а май и винаги (дано съм лош пророк!)…

Вярно е, че за тези години демокрация видяхме какво ли не: и откровени разбойници бяха начело на държавата, и крадоха колкото можаха, и ни лъгаха без капка угризение, и толкова шарлатани в политиката се развъдиха, че човек не може вече да разпознае свестните, и колосално количество мазни банички изядохме, за да не умрем от глад, и се бунтувахме, и злобно мърморехме, а… нищо. В последните години нещата май се пораздвижиха напред, но и сред новите управляващи се намериха маскари, които направиха всичко, за да сринат доверието и в тях, а също и… “да си напълнят гушите”, пък ако ще след тях и потоп да дойде.

Ето защото сега сме крайно объркани, не знаем на кого да повярваме, а и ще има ли на предстоящите избори някой, който да каже: “Ето, аз съм чист, повярвайте на мене, аз ще ви изведа от тресавището!”?! Е, ще има, всичко ще гърмят това, но на кой ли ще повярва обезвереният народец, дали и този път най-откровените и рафинирани лъжци (надявам се, знаете кои са те!) ще се докопат до държавната власт? Е, ако и този път стане това, аз този път си взимам шапката и тояжката и се махам от България завинаги, да умра където и да е, но поне по-достойно…

Грешката ни като народ е, повтарям: проявавяваме малодушие, не сме решителни, не обичаме свободата със всичките й рискове и изпитания, искаме “малкото, но сигурното”, вместо да се увличаме по “онова, което трябва”, макар че може и да е трудно достижимо. Мънкаме, ръмжим, недоволстваме, а не се преклоняваме пред коварствата на живота и не запретваме ръкави всеки да започне да урежда най-напред своя живот, а след това да гледа в… чуждата паница. Поне мнозинството от нас прави така, макар че в последните години се появиха и предприемчиви хора, които възраждат доверието в съзидателната мощ на българския гений. Ето това последното внася надежда, че нещата ще улегнат и ще тръгнат в естественото си русло, стига повече привърженици на свободния и достоен живот се намерят сред нас.

Но демокрацията е несъвършена най-вече за това, че в нея решават какво ще бъде не най-добрите, а… ония, които са много.

Кои са мнозинство ще се разбере на следващите избори, но мен още сега ме побиват тръпки ако се окаже, че лошите ми предчувствия ще се сбъднат. Ако носталгиците по “прекрасното минало” се окажат повече, ако малодушието отново вземе връх, няма друг изход. Трябва да се мисли за тояжката и торбата: и най-способните сред нас ще загубят заради нерешителността на едни “народни маси”, на които никога не може да се угоди…

Аз знам, че съзнанието за свобода все повече си пробива път в душите и на българите, особено в душите на по-младите от тях (при по-старите ако досега не се настанило, то вече това е непоправимо!). Само в това е надеждата, иначе спукана ни е работата, ще стоим десетилетия наред пред вратите на Европата и ще се умилкваме като просяци там. Ако не се отвратим до дъното на душите си от такава възможност за нашето бъдеще, то това наистина ще ни сполети. Ако не се постигне така желаният прелом в душите на мнозинството от нас, то всички ще страдаме още много, включително и ония, които нямат никаква вина за това – и особено децата ни, особено по-младите.
Нека да направим така, че да не се излагаме повече пред децата си, драги сънародници! Нека да не развращаваме и да не внасяме повече смут и в техните души, и съжаления, че са се родили в България. Нека на тези избори да проявим мъдрост и достойнство и да не мислим… със стомасите си! Те ще са винаги празни, ако си мислим, че… “главите ни са излишни”, нима не се убедихме в това?

Лошото е, че тези, които разбират това, не се нуждаят от убеждаване, а на тези, които не го разбират сами, и убеждаването няма да помогне…

Но дано са станали повече тези, които го разбират и без думи!

В това е цялата надежда…

5 март 2001 г.

Сезонът на горещите целувки

Водещият на БТВ Николай Бареков (за краткост оттук-нататък ще го наричам Н.Б.) освен в утринни предавания се подвизава и в някои печатни и интернет медии. Той, впрочем, е доста интересен обект за (психо)анализ. Имам предвид едно съвсем леко изследване на неговата иначе съвсем неразвита мисъл по метода на спонтанните асоциации. Този метод може да ни даде ясна картина за скритите мотиви на прекомерната журналистическа активност на Н.Б. в последно време. Неговото “хоби” бил… политическият анализ (по собствените му думи) и ето че това е една прекрасна възможност да се разбере кое по-точно толкова вдъхновява иначе доста неопитното му перо.

Ще започна с нещо като че ли несъществено. Веднъж Н.Б. по повод на интервю, което пред него е дал Симеон като премиер, каза досущ следното: “Усетих, че той, за разлика от нас, но по подобие на своите предшественици, просто стои и директно говори с историята”. Тези думи – те явно доста са се харесали на самия Симеон – говорят много за характера, пък и за морала на толкова искрения ласкател Н.Б.

Непосредствен обект на моя анализ е една поредица от статии на Н.Б., публикувани наскоро в сайта “Всеки ден”, чиито директор е известният М.Боршош. Първата статия се нарича “Едно “Бугати” с цвят синьо-червен” и е излязла на 18 окт. тази година, малко преди изборите за президент. В нея се говори за “стрелеца от автомагистрала Тракия Сидеров” и се предрича неговия все още неслучил се… “колосален политически успех”; има се предвид отиването му на балотаж. Но по-интересното е теорията на Н.Б. за “двете Българии” – те били, по неговите думи, “тази на политиците и тази на гражданите”. Ще приведа малко по-дълъг откъс от разсъждението на Н.Б., за да се схване есенцията му: “В едната България живее Вълка заедно с останалите олигарси. Както пише вестник “Труд” нашенският Кумчо Вълчо не живеел в приказките, а от години си джиткал в София и правел най-долното нещо – да събира боклуците. Кумчо Вълчо обаче наистина живее като в приказка и кара “Бугати Вайрон” за един милион и триста хиляди евро. Той по принцип живее в другата, не във вашата, България макар, че всеки миг може да профучи покрай вас с 400 километра в час.” (запазена е оригиналната пунктуация на филолога Н.Б., който по собственото му признание съвсем не обича… граматиката). И ето “извода” от цялото разсъждение: избирателят, гледайки това “Бугати”, щял да си зададе следния съвсем закономерен въпрос: “Ами, ако пък на мен Стефан Софиянски ми беше дал да събирам боклука на София само за една година, щях ли да изкарам колкото за едно “Бугати”? Или поне за едно ферари?”. Задавайки си този въпрос, избирателят, естествено се юрва да гласува за Сидеров; явно този последният – по логиката на Н.Б. – с избирането си ще гарантира сбъдването поне на част от съкровените мечти на нашия така наивен избирател. Да запомним това, “Бугатито” влиза в анализа на Н.Б. съвсем неслучайно, скоро ще се разбере защо. Друг важен детайл е, че Н.Б. вече се мисли като част от “…другата, не вашата, България” (”вашата”, сиреч на нас, обикновените хора), той себе си сам поставя в “другата” България, тази на олигарсите и обслужващия ги персонал. Едно наистина многозначително признание…

На 24 окт., вече след първия тур на изборите, Н.Б. пише статията “Сидеров и чуждата България”, за да ощастливи читателите си със своите още по-дълбокомислени съждения. Чувствата на Н.Б. явно са били доста силни, щом като в самото начало пише ето това – и то в почти стихотворна форма: “Докато Първанов чупеше рекорда, десните партии изпаднаха зад борда. Даже въпросът с оставките на десните лидери е нелеп, защото тях вече ги уволниха избирателите им”. По-нататък няма нищо интересно, а ето и заключението: “Изборът Първанов-Сидеров не е лош избор. Това е нормален и логичен избор. Това е единственият избор”. Оставям на читателя сам да открие “нормалността” и “логичността” на този избор. Но да не пропуснем важния факт: нашия Н.Б. успява да се подмаже най-умело и на Първанов, агитирайки пряко за него.

На 31 окт., седмица по-късно, Н.Б. отново е на линия и пише статията “Бойко Борисов като ранена в гърдите пантера”, която по своему също е шедьовър. Темата, както се вижда от пръв поглед, е сюблимно важна, и ето, Н.Б. започва едва ли не с фанфари: “Спечели или загуби Бойко Борисов (оттук-нататък ще го наричам за краткост Б.Б., бел.м., А.Г.) като пропусна изборите за президент? Борисов успя едновременно да спечели и да загуби. На фона на бойното поле, осеяно с трупове по-важното е, че оцеля, макар като пантера, ранена в гърдите. Времето изтича бързо, кръвта също. За кого бие камбаната? До вчера за десните, а днес – за Б.Б. Бъдещето на ГЕРБ сега зависи от формата, с която генералът ще влезе в политическите битки”. Генералът-кмет явно е останал доста впечатлен, четейки тези дитирамби за своята особа, които далеч надминават по сила казаното от Н.Б. преди време за самия Симеон. Но момчето Н.Б. може да каже нещо още по-силно, ето това: “Катастрофата на дясното освободи голямо пространство в политиката. Десните отдавна не са фактор и беше логично столичният кмет да се насочи към тяхното място. Мястото вече е празно и чака някой да го заеме”. Но и това не е всичко, за Б.Б. може да се каже и нещо още по-величествено, ето какво: “Б.Б. се опита да притича през късата дистанция на кампанията като кокершпаньол в парка, за да подразни и да остане неуловим за куршумите на безбройните си врагове, но да го види публиката и да оцени неговата смелост и жертвоготовност за каузата”. Пантерата, при това ранена и с изтичаща кръв, тук вече е… кокершпаньол в парка, неуловим за куршумите и… жертвоготовен за… каузата. Но и това не е всичко, ето и заключителните акорди на този величав миш-маш: “За краткото време, с което разполага, Б.Б. трябва да убеди десните избиратели, че може да ги представлява в политиката. За разлика от “Атака”, той трябва да предложи решения и да намери истинските отговори на неудобните въпроси, които постави… Б.Б. може намери разумния изход и да бъде шанс и находка за демокрацията”. Да отбележим тук, че с това изречение са застреляни поне три-четири заека. Б.Б. е възведен в сан на “десен” политик, при това единствения. Понеже малко по-горе е казано за Костов и Стоянов, че “те имат минало, но нямат бъдеще”; “убиването” на “старите десни” е… “втория заек”. Третият заек е, че “Атака” е срината, понеже тя не може според Н.Б. да намери “истинските отговори”, подобно на Б.Б., естествено. Четвъртият заек е свързан с първия, но е негов апотеоз ето с този дитирамб “Б.Б. може намери разумния изход и да бъде шанс и находка за демокрацията”. Сигурен съм, че бъдещата генералска партия ще си сложи тези прочувствени думи на Н.Б. в своя герб.

И, накрая, е статията му от 8 ноември, наречена “СДС: Б.Б. или смърт!”. Тук Н.Б. дава най-мъдри съвети на петърстояновото СДС. За краткост ще се принудя да преразкажа иначе неподражаемата мисъл на нашия герой. И така, и най-твърдоглавите комунисти от БСП били разбрали, че без партньори не могат да се върнат във властта. Самият цар им помогнал да овладеят всички лостове в държавата (тук, признавам, е съвсем прав). Костов обаче отхвърлил преди време тези партньори (НДСВ и ДПС), поради което загубил шанса да получи втори мандат(!). Оттук започнал тоталния срив на десницата и т.н. Но нека да приведа поне извода дотук, който Н.Б. прави: “По-добре доволен и сит, отколкото гладен и бит. Това е девизът на столетницата БСП и той дава резултат”. Има се предвид това, че БСП направи доста компромиси, но ето че е на власт и е съвсем… доволна и сита. И ето заключителните акорди на това стълпотворение на мъдростта и разума Барекови: “Времената се менят, нравите също. Едно време СДС прогонваше приятелите си с камшик в ръка като търговци от храма, сега сините ще трябва да се борят и надхитрят с БСП за тях. Както го е казал по-простичко народът, който не може да целува ръка, накрая ще целува гъз. СДС още има избор. Или ще направи бъдещия политически проект ГЕРБ свой партньор и заедно ще вземат властта. Или ще умре във вечна опозиция, защото БСП в името на властта ще преглътне залъка Б.Б., както направи с другите преди него. За СДС друг избор освен Б.Б. или смърт вече няма”. Есенцията на мъдрия съвет на Н.Б. е: СДС, ако не иска да умре, да започне да целува ръката на Б.Б. – както това вече прави самият Н.Б.

Ето и моето тълкуване. Н.Б. е лесен обект за психоанализа, понеже сам чистосърдечно издава най-дълбоките си мотиви за това свое “писане-коментиране”. Н.Б. си има една най-съкровена мечта, която ясно изпъква в толкова спонтанните му размисли. За да разберем коя е тя трябва да обърнем внимание на това, че неговите “съвети” към политиците всъщност точно показват това, което той самият иска и мечтае.

Момчето Н.Б. си мечтае за “Бугати”, както всяко друго момче, гледащо с трепет нашите мутри в лъскавите им коли. За да постигне съкровената си мечта това момче е готово на всичко. Веруюто на породата хора от типа на Н.Б. е непоклатимо: “По-добре доволен и сит, отколкото гладен и бит”. Ето защо Н.Б. всъщност не прави друго, а само това: целува задници, първо на Симеон, после на Първанов, сега на новата възхождаща звезда на нашия властнически небосклон, на Б.Б. Метаните на Н.Б. спрямо силните на деня са връх на ласкателството: Б.Б. е наречен “тигър”, “пантера” и дори “кокершпаньол” (едно доста извратено ласкателство, впрочем). Явно Н.Б. си има и още по-съкровени мечти: когато един ден Б.Б. стане я премиер, я президент, тогава, помнете ми думата, неговият говорител ще се нарича Н.Б. Тогава “Бугатито” на Н.Б., като вземем предвид щедростта на Б.Б. към верните му слуги, от мечта ще стане, да се надяваме, непосредствена действителност. Е, и едно Ферари с цвят червен върши работа, както скромно добавя самият Н.Б.

Но Н.Б. има и един кошмар: ами ако десните, не дай си Боже пък самият Иван Костов и партията му, се съвземат и започне нов техен възход?! Затуй момчето Н.Б., както се видя, най-страстно се бори с перото си срещу такава пагубна за амбициите му евентуалност. Той дори се опитва да качи остатъците от СДС на каруцата на Б.Б., като ги призовава… да целуват ръката му. Но те ще целуват не само ръката му, но и други недотам престижни части на мощното му тяло, само и само да са поне в Парламента.

С една дума, идва времето на голямото целуване; настъпва сезона на горещите целувки. Баба Мозер първа целуна ръката на Б.Б., ала скоро тълпата от целувачи ще се увеличи неимоверно. Петър Стоянов пък вече сигурно е целувал някои части на телесата на Б.Б. когато той за удобство отиде у него по джапанки и къси гащи на онова прочуто похапване на кайсии.

Нека да целуват каквото си искат. На толкова циркове сме се нагледали, та този ли ще ни учуди…

Замълчете малко, драги ми мърморковци…

От медиите: “В навечерието на приемането на България в ЕС, обикновените българи не са сигурни да се радват или да се страхуват от европейското членство.”

В навечерието на великата историческа дата 1 януари 2007 година всички обсъждаме “какво ще става оттук-нататък”. Това е нормално, свидетели сме на невероятен поврат в живота ни. Всеки според ума си съди и преценява “плюсове и минуси”, какво “печелим” и какво – “губим”. Опитваме се да се убеждаваме един друг, сиреч правим си… “дискусии”. Нашенски, разбира се, т.е. такива, в които никой не слуша опонента – и в които всеки мисли само себе си за прав. Хем е тъжно, хем е весело…

Темите за… “тока”, “цената на месото”, на хляба и… сиренето (традиционно за нашия манталитет) са водещите. Тъжно наистина…

Защото народите, към които се приобщаваме, драги ми мърморковци, отдавна не мислят за такива глупости. Представете си, тях цената на салама хич, ама хич не ги интересува. Те мислят за съвсем други неща. За тях салама и хляба не са проблем. Проблем са за нас, защото… толкова ни е акъла. Тия, които ви плашат с цената на салама, живеят в един друг свят – и затова дърпат и вас към него с тези свои комични заплахи. В европейския свят, от който ставаме част, никой не мисли, представете си, за салами. Мислят за съвсем други неща. И ние трябва също да започнем да мислим за тях. Аман от този салам, има и по-важни неща от него!

Когато се мисли, решава и… представете си… когато се… работи за “по-важното”, тогава “малките нещица” (от рода на цената на салама, сиренето, хляба, парното…) няма как да не се уредят. От по-важното и по-голямото зависи малкото и незначителното. Аз пък (например) съм готов да живея (както съм и живял) години без салам, стига моето достойнство да не е накърнено. Има и такива хора. Благодарение на усилията и на жертвата на такива хора – и в противовес на тежненията на нашенските мърморковци по темите за салама и сиренето – ние след няколко дни ще влезем в Европейския съюз. Ще преживеем този триумф всички: защото само така много скоро ще забравим за глупостите и страховете около тока, салама, сиренето…

Та драги ми мърморковци, не се ли уморихте вече?! Докога ще ни плашите с тия дреболии?! Жалко е, не ни подценявайте чак толкова. Българинът може да бъде и горд. Не само да бъде унизен – както ви се иска да го виждате винаги. Тая вашата няма да стане, Волене. Бъди сигурен!

Ето това исках да кажа. Нека да отворим сърцата си за “Одата на радостта”. Нека да заложим на достойнството, а не на унизеността си.

Началото на края на нашата унизеност ще започне на 1 януари 2007 г., само след няколко дена!

Нима не е вълнуващо това?!

Двадесетият век

Намерих в своя архив една статия, писана преди 6 години. Неголям период. Но ми се струва, че в тази статия се съдържат някои предупреждения, които се сбъднаха в доста уродлив вид. Затова я публикувам.
Изглежда хората, да не говорим за политиците, трябва поне понякога да се вслушват в предупрежденията на философите…

ХХ век си отиде…

Дали има изобщо хора, които да съжаляват, че ХХ век си е отишъл безвъзвратно? И какви ли ще са тези хора? Разбират ли за какво точно им е така мъчно?

Сигурно има, но аз не съм от тях. За миналото по никакъв начин не бива да се съжалява – защото ако милеем за него, ще забравим за бъдещето, а единствено то има смисъл за човека. Носталгиците по ХХ век обаче явно са неспособни за вникване в хоризонтите на бъдещето, и затова им се плаче при спомена за едно време, което никога не трябва да се връща. Ще разберат ли тези хора някога това?

Но единствено от нас зависи какво ще бъде за нас животът през идващия ХХI век, началото на едно ново хилядолетие. Затова непременно трябва да сме наясно с това какво стана през ХХ-ия.

ХХ век подложи на невиждани по-рано изпитания човешките същества, които имаха участта да живеят в него. Векът, който издъхна току-що пред очите ни, беше – ако се разбере в неговите дълбини, а не повърхностно – един безчовечен век, създал един също така безчовечен свят. Един свят, който се опита да победи живота и човека, да лиши тотално човека от неговата свобода. ХХ век създаде един безжизнен свят на сенки и миражи. А по идея и според предназначението си един век трябва да е именно един жизнен свят, уютен за човека. Как допуснахме да се случи това? Разбираме ли все още какво точно се случи?

Едва ли. ХХ век изопачи неимоверно съзнанията ако не на всички, то поне на огромното мнозинство от нас. Живият усет за пълноценен човешки живот като че ли беше жестоко потискан в изминалия век. Затова мнозина днес се задоволяват с непълноценни заместители, наивно мислейки си, че… “това е животът”. ХХ век ни приучи да живеем непълноценно, той е един “старчески век”, който от позицията на старостта завижда на жизнеността и на вдъхновението за живот, носено от младите. В ХХ век упадъкът на жизнеността, която единствена ни прави близки на живота, достигна най-ниската си точка, и това именно породи ужасните му цветове и плодове. Ето затова най-вече не трябва да му бъде простено. ХХ век е векът, който, ако разбираме станалото, трябва да бъде проклет от нас, а не… опрощаван и оправдаван. Ако не го направим, ако не намерим сили да се разделим достойно с него, то и в бъдещето ще си подготвим нови коварни изпитания…

Филмът “ХХ век” на Бертолучи започва с кадрите, в които един шут бяга в нощта, раздирана от гръмотевици и обливана от проливен нощен дъжд, и крещи това: “Джузепе Верди умря!”. Така е бил посрещнат векът в слънчева и така силно привързана към живота Италия, и това е един значим символ. Италия роди фашизма, по-малкото зло на ХХ век, защото комунизмът неимоверно го надмина по страшните си ексцесии и с гаврите си над човечността. А с какво сега изпратихме този жесток век? С фойерверки? Какво толкова празнувахме? Разбира ли някой защо все пак така наивно се радвахме?

Десетки милиони млади и в разцвета на жизнеността си бяха избити без вина в отишлото си столение от бесовщината, наречена комунизъм. Но стотици милиони бяха живи дотолкова, че в отделни моменти като че ли завиждаха на онези, които са избити. Защото животът в комунизъм е напълно непоносим за усещащия какво е живот и свобода човек. ХХ век е векът на гробищата, на ямите с човешки тела, на концлагерите на Ленин и Хитлер, на войната, на ненавистта във всичките й форми. Може ли да има тогава човешко същество, което да жали за него?

За съжаление има, а в България като че ли са най-много. Комунизмът повреди като че ли завинаги съзнанията на много от българите, които им се плаче при спомена за това как… “добре ги хранели и поели при другаря Живков”! Каква низост: реват за раздялата с един свят, който се опита да убие самата човечност!

Но ХХ век е жесток век, защото той има и друго лице, което крайно контрастира в сравнение с току-що описаното. За други, по-щастливи и по-мъдри народи той “донесе” невиждан разцвет на свободата, на пълноценното и достойно човешко съществуване, на демокрацията, на непредставимия за нас просперитет. Тези народи с изтънчен усет за свобода сами си сътвориха един човечен свят на свободата и на демокрацията, за който така са жадни душите ни. Но ние ето сега стоим пред вратите му и подобно на просяци искаме да отворят своя си дом и за нас. Как да ни приемат като все още сме си такива? И след като още така малко правим, за да си създадем сами света, който да е удовлетворителен за нашия порив за живот?!

Контрастът между “тях” и “нас” е колосален – няма какво да се будалкаме. Ние, благодарение на старанията на комунизма и комунистите, сме отвикнали от естествения, спонтанен, автентичен и достоен за човека живот. Не познаваме и затова сме така подозрителни към свободния живот и съврзаните с него изпитания. Ние се плашим от отговорностите, които смело поема обичащият свободата си човек, който иска да е верен на живота. Мнозина от нас не знаят какво точно искат и защо живеят – или знаят, но ги е срам да си го признаят (у нас има стотици хиляди активни комунисти, които като най-първи разбойници все още ламтят да живеят, подобно на паразитите, на гърба на народа, а стотици хиляди наивници не разбират това и гласуват за тях!). Докъде ли тогава ще стигнем, ако това малцинство, на което никога не може да се угоди, стане мнозинство и отново подари властта на доскорошните ни мъчители от “променената и премена БСП” ?! Помислете сами… не ми се говори просто…

Но ето че нашенските си парадокси, с които си влизаме бодро и в ХХI век и дори в Третото хилядолетие след Христос (!), ме отклониха от същината на работата. Въпросът беше: как така този издъхнал вече век можа да вмести в себе две така разнородни свои същности – на свободата, която доведе до невероятния възход на западния свят, и на анти-свободата, която ни подари комунизмът? Какъв е този бесовски век, който който може и да се повтори, ако не направим кардинален поврат към нещо наистина ново и различно?

Ако ние сме жадни за естествен човешки живот или за живот, в който сам уважаваш себе си, че си достоен за живота, то пък западният човек като че ли е преситен вече от свободата и от “излишествата”, които тя му е дала. Второто дали пък не е по-опасно от първото? Дали няма да се окаже, че… “ние сме по-добрите от тях”, както всекидневно тръби подкупната и червена преса у нас? Дали Западът няма в един момент да възжелае несвободата толкова, колкото някои от нас обичат все още непостижимата свобода с всичките й плодове?

Не, не е така, друго обаче имах предвид. Привикналият към висшата за човека ценност на свободата никога няма да се откаже от нея: свободата вече е негова същност. Но свободата не е дар, тя трябва да се защищава всекидневно и във всеки миг. Защото тъкмо свободата подхранва притоците на нашата жизненост, на нашата жизнена сила. Западният човек знае това и държи на свободата си, макар че и той, от друга страна погледнато, не е… “свръхчовекът”, за който свободата е непосредствено наслаждение от живота. Ние (в лицето на типа на западната култура на свободата и на индивидуалността) сме на този етап, в който свободата е безпокойство, изпитание за нашата преданост спрямо живота, вечна неудовлетвореност от постигнатото, стремеж към рисковете и към упоритото “съзнателно правене” на един живот. Този усет за свобода дотолкова ни е обхванал, че сме забравили най-важното: самият живот е най-висшата ценност за човека! Ние, страдалците на Изтока, преживели агресията на комунизма срещу човечността и живота, сме се откъснали (дори повече от западния човек!) от изворите на непосредствения живот, поради което заслужено страдаме повече от “тях”.

Проблемът е в това, че и на Изток, и на Запад, ХХ век поощри съзнанието, че животът трябва съзнателно да се “подобрява” и дори “прави”. Докато истината е, че той трябва просто да се живее в едно неуморно търсене на неговата непосредствено дадена ни пълнота. Ние не сме “над” живота и не бива да си позволяваме насилия над него. Защото именно животът е “в нас”, а ние сме жизнени и човечни дотолкова, доколкото сме верни на живота.

Ето тук, струва ми се, е разковничето, но дали някой изобщо ме разбра?

Комунизмът се опита да прави “нов живот” и точно затова едва не уби живота…

Изводът от тези… философски “нелепици” е: ХХI век ще стане начало на едно наистина ново хилядолетие само ако човекът победи вманиачеността си че е нещо повече от живота.

Тя се изразява в самонадеяното мнение, че нашият разсъдък стои по-високо от живота – и от тази “висота” може да си позволява да го “доусъвършенства”.

От нас, изпиталите погнуса от ексцесиите, които ни донесе прекалено “рационалният” ХХ век, се иска нещо просто: да открием и съхраним верността си спрямо истината на живота и битието, която можем да намерим само в сърцата си…
6 януари 2000 г