В Деня на мозъка – за предимствата на мислещите

Наздраве, по случай Деня на мозъка! Ще ви разкажа една забавна, любопитна и поучителна история:

Един цар си имал царство. Разделил го, половината за него, другата дал на синовете си. Един ден ги повикал, дал им пакет хартии и им рекъл:

– Синове мои, реших да се оттегля на заслужена почивка. Който от вас скъса този пакет хартии, на него ще дам моята половина от царството.

Мъчели се синовете, не успели. Тогава царят им рекъл:

– Я сега опитайте да късате лист по лист.

Синовете се хванали и набързо накъсали хартийките.

– Запомнете – рекъл царят, – три поуки от тази история: което не става наведнъж може да стане постепенно. Което не можеш сам можеш с приятели. Което не става със сила става с хитрост. Разбрахте ли?

– Разбрахме.

– Нищо не сте разбрали. Току-що накъсахте контролния пакет акции и вашата половина от царството пак стана моя!

Huk OK

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Свободата и достойнството не се дават никому даром, те трябва да бъдат заслужени – и извоювани!

Навремето, към края на 1996 г. (ноември-декември), общо взето хилавите протести у нас срещу правителството на Жан Виденов, довело страна до всеобщ, до тотален колапс, получиха мощен тласък от протестите на братята-сърби срещу диктаторското правителство на гоцевия приятел Свободан Милошевич. Тогава демократите-сърби протестираха всеки ден, в дъжд и в сняг и нашенският търпелив масов Ганю, знам ли, сякаш се впечатли от това – и в един момент също започна да излиза на протести; и то не само в София, но и в цялата страна. Когато в късната вечер на 10 януари 1997 г. комунистите се нахвърлиха да бият протестиращите, с това те подписаха смъртната присъда на своята власт – от другия ден протестите станаха вече съвсем масови, всекидневни, а след 20-тина дена комунистите сдадоха властта и се обявиха предсрочни избори.

Защо казвам това ли? Ами защото ми се ще сегашните масови протести в Украйна да станат детонатор и на наши, тукашни, родни български, но по-масови протести, които да пометат и нашето антиевропейско, ченгесарско, мафиотско, проруско правителство на Орешарски-Дмитрич-Доган-Сидеров! Смятам, че ако това не се случи, ако под влияние на така бляскавия украински пример масовият търпелив нашенец не се пробуди и не излезе на улиците и на площадите из цялата страна, то с това ние ще си пропилеем шансовете за по-добро бъдеще. И сами ще сме си виновни за унизителната съдба и като народ, и като индивиди – щото ще ни се наложи да живеем вечно в една бедна, подчинена на Путин губерния на тираничната империя, що се намира на североизток от нас. Срамота ще е украинците да се освободят от руската доминация, а ние да си останем под ярема на „братушките“. Ще се изложим като никога досега. Искате ли го това?!

Изборът е изцяло ваш. Ако не можете да се засрамите поне малко, продължавайте да се протягате на диваните си – и да се чешете между краката. Ако обаче почувствате срам, станете от диваните и се размърдайте! Свободата и достойнството не се дават никому като дар, те трябва да бъдат заслужени. И извоювани. Не бъдете повече баби! И то тъкмо в момент, в който се решава съдбата на България – и вашето собствено бъдеще!

Задавам тия въпроси, пиша това, понеже ми се ще да разбера до какво ниво е дорасло българското малодушие – и българското недостойнство! Нима ще се окаже, че сме нация, съставена предимно от безволеви мрънкала, от презрени гьонтапигьозовци – и от жалки, нещастни псувачи?!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Начало на разговор за едно от най-коварните предписания на административно-директивната образователна система

Колежката Daniela Kostadinova (преподаваща също като мен философски предмети) попита във Фейсбук нещо, по повод на което възникна разговор по важна тема; ето какво си казахме до този момент, защото за мен лично продължението на разговора крие крайно любопитни изненади:

Daniela Kostadinova каза: Колеги, имам нужда от съдействие: моля ви ако някои има разпределение по „Етика и право“ за 10 клас да ми изпрати. Много ще съм ви благодарна! Благодаря ви предварително!

Ангел Грънчаров каза: Аз имам въпросното разпределение, но то не е казионно и формално, а е, тъй да се рече, творческо, по моето учебно помагало е направено; по него се осмеляват да преподават само ония, които искат истински да допринесат нещо значимо за нравственото развитие на младите, а не само да се представят добре пред проверяващите и пред началството…

Dobrinka Spasova каза: Ако вашето учебно помагало и разпределението е признато, значи уважават вашите разбирания.

Ангел Грънчаров каза: От кой да е признато? От образователната бюрокрация ли? Аз сам не ща нейното признание, щото ако го признае, ще се срамувам от това…

Dobrinka Spasova каза: Ами как работите с него? Нали има общи изисквания да отговаря на някакви общи теми? Не можем да преподаваме коренуване преди да сме взели събиране и изваждане?

Ангел Грънчаров каза: Аз преподавам философски предмети. Философията съществува много по-преди откакто у нас по съветски модел беше пренесена системата, според която някакви чиновници в Министерството решават какво и как да преподават учителите.

Тъй че аз преподавам според постиженията на философията, а не според разпоредбите на чиновниците. Възприел съм по-сигурен критерий. Аз съм този, който решавам какво да преподавам. Следвам това, което философията е постигнала. Не ме интересуват министерските предписания, които е изобретил някой скучаещ министерски чиновник.

Т.н. „ДЗИ“ са нещо вторично, първичното е реалността на философията и аз на нея съм верен. Не съм малоумен да чакам чиновниците да ми кажат кое трябва да правя по-напред и кое – по-късно. Не знам при математиците как е, но ми се чини, че и те трябва да са верни на математиката, а не на разпорежданията на чиновниците за това как трябвало било „правилно“ да се преподава математика…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.   Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…

Тия, които крещят, че парите са „най-долното“ и „най-презряното“ нещо, най-много ламтят за тях!

На едно място тази сутрин чета претенциозно писание, носещо името Парите… ?!. Става дума все за оня същия блог, който преди време ни убеждаваше дълго, че няма смисъл да идем да гласуваме, щото всички политици били маскари – и затуй трябвало да хвърлим гласа си на вятъра и пр. Сещате ли се, аз дълго време спорих с анонимния автор на този блог, а той мълчеше – щото нямаше какво особено да каже.

Та сега същият тоя списувач се е нахвърлил срещу парите, по-скоро срещу богатите и срещу „капитализма“. Прочетете що е написал все пак, стига да имате време за губене. Ако нямате време за губене, тогава пак си загубете времето като поне прочете моя коментар, който ми се наложи да напиша – защото не мога да търпя и безучастно да гледам със скръстени ръце когато някой се е отдал на словоблудства и лъжи; та ето какво написах там:

Хей, приятел, абе ти да не си написал нов „Комунистически манифест“ бе? Абсолютно същия пафос, страст, абсолютно същата озлобеност струи от съчинението ти. Парите, санким, капиталът, бил извора на всичките ни нещастия, тъй ли?! Ами като не обичаш толкова парите, що не раздадеш на бедните всичко, що имаш? Но вместо това обаче си личи, че твърде жадно гледаш към чуждите пари – и се чудиш как да направиш така, че хората дотолкова да се отвратят от парите изобщо, че сами да ти ги донесат, дадат и харижат.

Винаги е било така, комунизмът оттук тръгва и на това се покои в цялата си история: да прецака всички, и тия, които имат, но особено пък ония, които нямат, щото именно с тяхната помощ ще възникне обществото като нашето, в което всички мразят всяко едно богатство. Всяко богатство според насажданите у нас представи било изначално порочно и престъпно. А по този начин, като ни внушават това, комунистическите крадци и разбойници са си най-спокойни: народът не се замисля за тяхното богатство тъкмо защото се е отдал на омразата срещу „богатите от целия свят“. По същия начин тезата „Всички са маскари“ е най-изгодна на истинските маскари, които я лансират, щото тя ги оневинява, приравнявайки ги към всеобщо прогизналата от разврат политическа класа.

Съчиненийцето ти е доста претенциозно, ала за жалост не отива по-далеч от тезите на Ленин за това, че „финансовият капитал“ в ерата на „империализма“ бил „най-хищническия“. И също споделяш постановката на Ленин за туй, че „бедните“ – всякак бедни, но най-вече умствено бедните! – били варварски „експлоатирани“ от „богатите“. Просто предъвкваш старата и изтъркана ленинска теза и нищичко съществено не си добавил към нея. Любопитно ми беше да разбера как ленинците не могат да мръднат и стъпка напред в сравнение със своя недотам проницателен идол с прогнил от сифилис мозък, което е крещящо потвърждение за интелектуалното безсилие на ленинизма и производния му комунизъм.

А иначе темата за това какво представляват парите е хубава тема, по нея се налага да се мисли. Само че от ленински позиции нищо съществено не може да се каже. Може само да се лъже, та хората да бъдат обърквани с оглед да бъдат тотално прецакани и ограбени. Тоталната кражба, тоталната далавера, тоталното престъпление, тоталното разбойничество, тоталната лъжа и т.н. носят едно-единствено име: комунизъм.

А иначе толкова многословният ти текст се мъчи да ни каже нещо съвсем простичко: не вземайте пари в кредит, не харчете, преди да сте изработили парите си! Толкова може да се развълнува от един такъв проблем може явно само оня, който е затънал в кредити, а пък не му се работи за да си връща взетите назаем пари. И по тази причина нему е виновен „капитализмът“, който бил изобретил тая порочна система. И какво, искаш да се опростят всички кредити ли? Та да заживеем начисто? А поравно да ни дадат пари не искаш ли?! Да вземем парите на богатите, да си ги поделим помежду нас, бедните и мързеливите и да ги изпапкаме не е ли по-добре – както са ни учили и Маркс, и Ленин?

Богатите били „престъпници“ – една много изтъркана и напълно неверна теза, нищо че звучи така съблазнително за съвременика ни, отвратен от всички ония грабежи, с които комунистите у нас се преобразиха в „капиталисти“. Да, богатството на „експроприаторите на експроприаторите“, т.е. на крадците и разбойниците, каквито по презумпция са комунистите, е придобито по престъпен начин. Но това съвсем не значи, че всяко богатство е по презумпция нещо нечистиво и нечестно придобито. Не богатството, драги ми критико на „капитализма“, е проблемът на днешните българи, а бедността, която имаме като наследство от десетилетното паразитиране на комунистите върху гърба на народа. Тъй че, моля, недей да се опитваш да баламосваш хората и да прехвърляш вината от болната глава на здравата. Прочее, как е, добре ли плащат кукловодите за да се пише в интернет точно обратното на реалното и на действителното положение?! Лъжата явно добре се пласира, щом така патетично се лъже – както неопороченият човек усеща като чете съчинението ти….

Комунистът-„капиталист“ е престъпник, крадец и разбойник. Но това съвсем не значи, че всяко богатство е придобито по престъпен начин – или че всеки богат човек е престъпник само защото е богат. Както това, че някой е беден, не го прави автоматично добродетелен човек, така и това, че някой е богат не го прави непременно крайно опорочен и безнравствен човек. И пак, повтарям, не богатството, а бедността е нашият проблем; не богатството е източник на злините, а бедността е този източник. Не богатството си трябва да превъзмогваме, а бедността си. Не с богатството и не с богатите трябва да се борим, а трябва да се борим с бедността си, трябва да работим за това да престанем един ден да сме бедни. При това положение какво има повече да се шикалкави?

„Парите днес не са продукт на добродетелите, а на пороците“ – и откъде-накъде да е така? Това, че нямаш пари, не значи, че си много чист, или пък че имаш моралното право да плюеш ония, които имат пари – и дори да се представяш за тяхна невинна жертва? Размърдай се малко и ти да спечелиш по своя начин нужните ти пари. А да стоиш със скръстени ръце и да проклинаш богатите съвсем няма да ти помогне да решиш проблема си; проблема си можеш да решиш само с ум и труд. Ако си мързелив и глупав, крещи колкото си искаш срещу богатите. Но с тия свои крясъци само потвърждаваш своята жизнена и личностна непълноценност. Прощавай, но трябваше да кажа и това. След малко ще разбереш защо го казвам и пиша…

Недостойно е човек да живее, измъчван от завист спрямо ония, които имат – защото са се потрудили да си го спечелят. Ако си жаден, гладен или беден, недей да да ни пробутваш теории, че твоята жадност, куркащият ти стомах или твоята бедност се дължат на някаква вселенска несправедливост, ами направи нещичко да утолиш жаждата и глада си – и да надмогнеш бедността си!

„Парите са барометър за покварата на обществото“ – и откъде-накъде да е така? Искаш да кажеш, че само безпаричните са чисти и непокварени, тъй ли излиза според твоята теза? И защо бедняците да са толкова чисти и непокварени? Щото не са осквернили чистата си непорочна добродетелност с никаква активност, с никакво дело, с никакво предприятие – и си седят със скръстени ръце: затова ли?! Да, наистина е много „морална“ тая чистота – чистота на пословичните лумпени и мързеливци! Нещо повече – тя е дори възвишена: но само в очите на подобните на тях. Искащият да живее автентично не стои със скръстени ръце, измъчван от безсилна жажда спрямо чуждите богатства, а работи неуморно за успеха си. Защото знае, че парите не валят като листата есенно време, а за тях се иска да се поизпотиш. Иска се много да мислиш и много да работиш за да успееш. Като те мързи, нямаш друг изход, освен да станеш „идеологически престъпник“, сиреч комунист, който веднага ще почне да убеждава простолюдието, че кражбата е най-моралното дело на този свят. И да пише патетично: „Парите са барометър за покварата на обществото“.

Но ето една все пак по-любопитна теза, която е родил ума на нашия поразпален критик на „капитализма“, щото всичко останало в текста му са най-изтъркани марскистко-ленински алабализми и банализми:

Всеки път, когато сред хората са се появявали разрушители, първата им работа е била да утвърдят парите като най-висша ценност. Ценност, по-висшестояща от честността, от труда, от ума, от Свободата.

Ето по това твърдение искам да кажа нещо, понеже и тук се прави опит за една грозна фалшификация, която е прикрита зад толкова много патетика. Парите са „най-висша“ ценност не на някакви „разрушители“, паднали все едно от Марс, те са най-висша ценност за материалистите, които с лопата да ги ринеш около нас. Но това съвсем не значи, че парите са нещо „лошо“ или „порочно“. Парите са само знак и символ на нещо най-значимо и субстанциално – и ако ги смятаме за „изначално лоши“, то явно за нас изначално лошо е тъкмо онова, на което те са знак и символ. И кое е то? – ето над това си струва да се помисли повече, без да се вещаят някакви тайнствени прозрения или чудодейни заклинания.

Парите са „изкристализирала“ свобода – и като такива те, както и да го погледнем, са измерителя за това ти самият колко струваш. Нямал оня дрипльо там пари, ала иначе бил, представете си, „много богат“ – и как става тоя фокус?! Той бил „богат“ душевно и духовно! Бил нравствено богат. Само че това наистина първично богатство – вътрешното, душевното, личностното, духовното – ако не може да се удостовери на дело, в постъпки, в постижения, то си остава само фикция или мираж за богатство, но в никакъв случай не действително богатство. Действително е само онова, което постигаме на дело, в действия.

От тази гледна точка за истински богатия човек – именно притежаващия неоценимите съкровища на вътрешния, душевния, духовния живот – е направо, както се казва, „фасулска работа“ да спечели пари. Стига да ги поиска, няма начин да не ги спечели и придобие. Е, друг е въпросът, ако за него лично тия „благини“, които човек може да придобие за пари, не са кой знае колко желани, то тогава и парите за него, разбира се, няма да са самоценност и самоцел. И затова такъв съвсем няма да ламти за пари – защото притежава богатство от друг род, несъмнено превъзхождащо парите. Но ако ги пожелае, няма начин да не ги има.

Такъв, примерно, е бил Сократ. Ако мъдртият Сократ – а мъдростта е най-голямото богатство, с което и диамантите не могат да се мерят! – беше поискал да забогатее, той щеше да бъде баснословно богат, подобно на Крез. Щеше да има приказни богатства. Само че един Сократ никога няма да се принизява дотам да ламти за благинките, които можем да имаме благодарение на парите. Сократ пребивава в един друг свят, различен от този, и там парите съвсем не вървят.

Но това съвсем не значи, че парите са нещо дяволско или сатанинско. Те имат магическа сила в нашия човешки свят обаче неслучайно. Защото именно са измерител на свободата. Те са нещо както кристализирала свобода. Който трупа пари, трупа свобода. От само себе си се разбира, че несвободният, неразбиращият ценността на свободата, просто няма как да има пари. Щото свободата – на духа, на мисълта, на словото, на делото – е истинското богатство. А парите са негова далечна производна. Или функция. Най-нисшето ниво на богатство е материално-паричното – това наистина не бива да се забравя.

Но това съвсем не е основание да ругаем парите, да ги обявяваме за нещо сатанинско, да ги смятаме за източник на всички злини. Парите и капиталът могат да служат и обикновено служат на доброто, за добри неща и цели. Те служат на живота, на нашата жажда за живот. На нашата жажда за удоволствия и щастие. Но това съвсем не значи, че са опорочени ония, които искат да са щастливи. Друг въпрос е обаче как разбираме щастието. Разбира се, че щастието не се купува с пари. Но с пари се купуват огромната част от предпоставките да си щастлив. Нима може да е щастлив гладният? Е, с пари се купува хляб – и като се наяде, човек вече е „щастлив“. С едно мизерно щастие, но все пак е щастлив.

Тъй че, да закръгля разсъждението си, разбира се, че парите не са най-висша ценност, но те още повече не са и „най-долното“ и „най-презряното“ нещо. Забелязъл съм, че тия, които най-много ругаят парите, най-много ламтят за тях. Оня, за когото парите не са нещо чак толкова важно, такъв няма да си губи времето да ги ругае. Но оня, който тайничко само за тях мечтае, са такъв може да употреби цялото си време за това да ругае парите. И също да ругае богатите. Е, той няма нищо против сам да е богат. Това се разбира от само себе си. Той значи ругае и мрази парите, но с една твърде съществена подробност: той ругае и мрази само чуждите пари! А своите много си ги обича. Такъв съвсем не се отказва от пари. И най-много обича парите когато са негови, по-възможност обаче спечелени не с труд, сили, ум и творчество, ами когато ге е… откраднал. Или когато са му паднали от небето. Хей, критико на парите, ти тото играеш ли бе?!

„Парите губят своето значение за сметка на знанията“ – в заключение до тази мъдрост е достигнал нашия анализатор. В светлината на вече казаното това е една добре звучаща, но все пак баналност. Знанията и парите съществуват в различни светове. В този тук свят, в който живеем, парите си имат своето значение, което не бива да бъде игнорирано или подценявано. Знаещият обаче не винаги е имал предимство в борбата за живот, щото знанието трябва да се подкрепи с умение, с практически качества, благодарение на които да реализираш превъзходството си. Само да знаеш е нищо, трябва да умееш да се ползваш от знанията си – и да извличаш от тях… пари.

Многознайковците, които и пръста си не щат да помръднат, и затова са се отдали на завистливо и недоволно мърморене, едва ли ще постигнат нещо съществено. Има нещо обаче по-фундаментално от знанието, и то се нарича свобода. Истински свободният човек може да бъде знаещ, и, опирайки се на свободата си, да превърне знанието в свое жизнено предимство. Което пак, няма как, ще се измери с толкова ненавистните на някои пари!

И ще завърша с това: парите просто няма как да застрашат свободата на свободните. Парите и свободата на свободния човек взаимно се подкрепят. Парите са нещо като „патерица“, на която се опира свободният човек – за да ходи по-уверено в този наш иначе доста хлъзгав свят. Тия, които не разбират и не ценят свободата, тия, които не се ползват от нейните предимства, такива, разбира се, нямат друг избор освен да се отдадат на морализаторско мърморене срещу „нравствената опороченост“ и „мръсотията“ на парите. Е, казахме, че те лично нямат нищо против да имат пари, стига да са повечко.

И да ги имат без да са си мръднали пръста. И понеже няма как да стане тоя фокус, затуй им се налага да убедят, първо, цялото човечество в теорията колко порочно нещо са парите, да накарат хората така да възроптаят срещу богатите, че да се разсеят дотолкова, че най-ефективно да бъдат ограбени до шушка от хитреците, на които нищичко не им се работи, но за сметка на това ламтят така силно за чуждите пари.

Тази е синтезираната и изчистена до простота формула на комунизма. Комунистите, знайно е, много обичат парите, само че да са техни. Чуждите пари мразят, но мигом ги обикват – щом станат техни. Тоест щом успеят да ги окрадат. Затуй комунистите в историята си не са правили и днес не правят друго освен да измислят всевъзможни начини да грабят ония, които са си спечелили парите честно.

Тоест, да грабят свободните и достойни хора. Чиито жизнен свят е свободното пазарно общество, наречено „капитализъм“ тъкмо защото капиталът – парите, работещи за доброто на цялото общество – са онази ос, около която то се върти.

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Едно по-пълноценно разбиране на митологизирането и митологията

Митологията е първата синтетична и синкретична форма на духовност, при нея за първи път се конституира човешкият дух в един генезис, който е твърде значим за разбирането на цялото последващо развитие. Затова необходимо започваме с нея, тук ще проверим дали „работи“ нашия принцип на разбиране.

Обикновено когато се говори или пише за митологията или за митологичното „съзнание“ като техни същностни черти или признаци се сочат синкретизмът, антропоморфизмът, ирационализмът, анимизмът, одухотворяването на съществуващото, на природата и нейните явления. Вижда се, че тези черти на митологията я представят пред нас като коренно различно, при това изначално, първично някакво и неразвито „съзнание“ – ако го съотнесем с по-късните, културни, или със съвременните такива форми. На това основание митологията се обявява за неподатлива за рационален анализ форма и също така за неразбираема – защото смислите, формирани в нейните рамки, не могат да бъдат “преведени” на един построен на съвършено друг принцип език или смисловообразуваща система; например за Е. Касирер митът е своеобразна и автономна символическа форма на културата. От друга страна както се схваща от употребените за характеризирането на митологията термини, тя отчасти може да бъде разбрана на принципа “от противното”, т.е. като се подвежда под алтернативни по отношение на по-късните форми термини или понятия (рационализъм-ирационализъм, рационално-ирационално, символистично-реалистично, мит-логос и пр.). Тази втора тенденция е особено силна при описанието на прихода от митология към „немитология“ или „културно съзнание“ – ако така могат да се нарекат постмитологичните духовни форми и духовност. Явно е, че митологията се схваща като особена самобитна мирогледна или духовна система, израз на коренно различна позиция на човека към света и собственото съществуване-в-света, като някакво недиференцирано, тотално и универсално отношение на човека към света и към себе си, своеобразен жизнен или духовен космос, който никога няма да ни бъде даден непосредствено и затова навеки ще си остане чужд за нас. Такова разбиране вероятно се основава на презумпцията, че и „ние“ сме други, а „светът”, построен ат древния човек, е бил толкова различен. По-късното съзнание в резултат на неговото развитие е загубило способността си да се отнася по такъв архаичен начин към света и затова ние само условно и приблизително можем да изпитаме и да се вживеем в онова съдържание, което е било достояние на съзнанието на митологичния човек, а значи едва ли можем да разберем неговите собствени смисли, ценности, образувания и пр.; поради това неизбежно моделираме митологията съобразно себе си и нашите вкоренени нагласи и така се отдалечаваме, вместо да се приближаваме към нея.

Смятам, че подобно отношение към митологията се дължи на историческата концепция за развитието на духовните форми – Хегел даде най-пълния й израз – от която неизбежно следват тези изводи, защото имплицитно се съдържат в нея. Всъщност ако един историзъм се наложи като основно виждане, то другояче просто е невъзможно да се мисли. Освен това тук се извършва едно налагане на представи, формирани в пределите на историческия тип съзнание и мислене (М. Елиаде), върху ценностна система, възникнала на съвършено друга почва, тази на „архаичното съзнание…, усещащо себе си неразривно свързано с космоса и космическите ритми“, а това неизбежно изкривява интерпретацията. Казах вече, че такъв тип интерпретация е необходим и възможен, но той не е единствен, историческият анализ е оправдан, но само когато си е свършил работата другия, “генетическия” анализ. Защото ако се остави от историческа гледна точка да се обяснява генезиса на самите тези духовни форми, и особено на митологията, то самата историческа нагласа води до обозначените по-горе противоречия и до много други неизбежни „възли“ на интерпретацията, а главното, тъкмо техния генезис и конституиране, си остават неразбрани или най-малкото полуразбрани. Прекомерно историческия фундамент на анализа на духовните форми поставя едва ли не в антиномическа форма проблема за превода на смислите, битуващи в съответните културни системи, антиномията на тези смисли пък е неизбежна, ако такъв анализ се води на емпирическа като тенденция почва. „Езикът на мита – пише 3. Попов – трябва да бъде мислен в живата реалност на мита, а реалността на мита е всъщност цялостното митическо съществуване на човека“. Този момент е твърде съществен ако искаме да са пълноценни опитите да се разбере и митологическото „съзнание“, и митическият човек – или човекът от епохата на митологичното отношение към света. В тази връзка искам да подчертая значимостта на изводите на З. Попов в неговия анализ на концепцията за езика на М.Мюлер, в която концепция е налице „методология, несъобразена с историческата реалност“ и характеризираща се с “невинен емпиризъм и редукционизъм” – тъй като М.Мюлер „остава в плен на елементаризма на нивелиращите тенденции на своето позитивно време. Това е същият порок, за който вече стана дума, а в корена си той е резултат на една крайно обременена от емпиризъм историческа нагласа, водеща до късогледство на интерпретацията и до изкривяване на реалната картина, картината на митологичната духовност. Затова в рамките на тези противоречия обичат много да кръжат някои изследователи – това е прието да минава за научна дейност! – и тук само остроумието им може да ги спаси.

Смятам, че спецификата на митологията може да бъде изразена ако нейният анализ не робува на стереотипите на чистия историзъм от постхегелиански тип (обогатен с криворазбрана позитивност и емпиризъм) и ако се пристъпи към нея със средствата на логико-дедуктивиия анализ, позволяващ да се разбере тъкмо нейния генезис и нейното конституиране. Думата генезис не трябва да ни подвежда и да предпоставя изискването за историчност. Когато употребявам тази дума аз не разбирам нищо друго освен конституиране на  съответната духовна форма – в случая митологията – върху основата на чистите или коренни отношения на човека към света и към себе си, схванато в логически достатъчния му вид. Предпоставките на това конституиране – в анализа то се представя, разбира се, като реконстатуиране – са налице, това са самите чисти отношения, а неговия резултат е завършеността от смесването им, органичната им сплав под формата на митология, философия и пр. Митологията след нея и останалите духовни форми са израз на човешко или субективно отношение към света и към сания човек и само като такива могат да бъдат разбрани. За да стане това, естествено, необходима ни е голямата предпоставка на това умозаключение, т.е. естеството на човешкото битие, на човешката реалност. Но тъй като това битие на човешките същества не може да се мисли извън развитието на самите духовни форми – в които то кристализира, всяка от тях е самобитен израз и процес на проникване в дълбините на тези същности – то противоречието винаги се е решавало, така да се каже, в ход, в движение. Тази извечна трудност на интерпретацията на духовните форми, на тяхното разбиране и тълкуване – поради „незнанието“ на това, към което те се отнасят, а също са негов израз, а техен извор е именно то! – смятам, може да се преодолее ако се схване принципа, лежащ в основата на всичките тях и на всяка поотделно, принцип, който ги конституира и предопределя. Изначално те са предопределени от възможните чисти отношения на човека към света и към своето съществуване и същество; те са чисти само в логическия им вид, в абстракцията за тях, а иначе са най-реалното нещо на този свят – битието, живота на човека.

Принципът като конституиращо начало тук се схваща като мяра на логически необходимото и възможното, като константност на този предел на мисловното представяне за нуждите на разбирането. Смятам, че щом се отдаде длъжното на активната и творческата природа на човещката субективност – извор на духовността и творенето във всичките им ипостаси – не е непростим грях да се признае самостойността на субективното, в рамките на която се формира и принципа на неговото вътрешно саморазвитие. Опорните точки на формиране на самия принцип, от друга страна, са фундаменталното му основание, той израства върху тях като от корени, а от него – като определена мислима константност – може да се върви към описание на съответната духовна форма, явяваща се негов израз и реализация, негово въплъщение. Следователно и тук, както и при анализа на останалите духовни форми, който предстои след този на митологията, трябва:

1.)Да се схванат градивните елементи на абстрактния принцип на духовната форма, неговите опорни точки; те не могат да бъдат търсени другаде, а във възможно и определено смесване на чистите, коренните отношения на човека към ввета и към себе си; така се определя вътрешната форма на самия принцип и
2.)Да се изрази тялото на принципа, т.е. да се схване самата духовна форма като въплъщение на своя принцип, който е нейна душа, жизнено дихание, фокус, ядро или съсредоточие; следователно самобитността на всяка духовна форма се дължи на особеност  на конституцията на нейния принцип.

И така, стигнахме до въпроса, към който вървяхме, а именно; какъв е принципа на митологията като изначална духовност?

М. Елиаде пише така: „Митовете съхраняват и предават парадигми-образци, в подражание на тях се осъществява цялата съвкупност от действията които човекът поема отговорност. Със силата на тези служещи за примери преобрази, очевидци на които са били хората на митическото време, периодически се възсъздават космоса и обществото“ (138, 30). И малко по-долу той многозначително отбелязва: “Не е трудно да се досетим защо такива представи са правели невъзможно развитието на това, което сега наричаме „историческо съзнание“. Тази разлика може да се разбере в нейната цялост ако е ясен принципа.

При митологията човешката субективност се изявява в нейния недиференциран вид, т.е. основните същностни нейни проявления – чистите отношения на човека – са органично свързани в нещо единно, цялостно, монолютно. Поради това митологията е израз на особен тип духовност, а тя, от своя страна, на особен тип човешка субективност, неподдаващи се на анализиране, при което трябва да се прави разчленяване, а след това синтезиране, за реконструиране на първоначалното единство. Този синкретизъм в тотална форма, при който всички възможни чисти отношения на човека са слети в нещо монолитно, е първата същностна черта на митологията като духовност и на “съзнанието” на архаичния човек, съответствуващо на неговото митологично съществуване. Оттук следва, че за обособеност на субективното и обективното като членове на самото отношение не може да се говори, те могат да бъдат различавани само за нас, но сами по себе си са едно и също единно съществуващо. Така се приближихме плътно до принципа. Това тъждество на субективното и обективното в неразгърнатия си вид е принцип на митологията като духовна форма, а самата митология е в актуален вид единството на субективно и обективно. Тук се крие коренното различие на митологията по отношение на всички други духовни форми, основани на реалното различаване на двата термина, на субективното и обективното – в план на съществуване като обособени същности. От този принцип лесно могат да бъдат изведени и останалите характеристики на митологията, те пряко произлизат от него като антропоморфизъм и пр.

Митологията, разгръщайки своя принцип, не е в състояние да излезе извън формата, наложена от нейния принцип, тя може само да кръжи в наложените й от принципа предели, да черпи и да изпълва неговите потенции. Митологията е идеална и духовна структура, градивен елемент на която е митът, единствената възможна изразна форма за побираш на съдържание, плод на тъждеството на субективно и обективно, съдържание, продуцирано от това тъждество. В мита затова всичко субективно е обективно и обратно; всяко съдържание, продуцирано от субективността, мигновено придобива обективен, онтологичен статус, а също и обективното се схваща, оценява и преживява така интензивно като субективно, като израз на една субективност и пр. Липсва разграниченост между вътрешно и външно, а и двете са една цялост, една обща тоталност. Следователно при митологията липсва онова, което характеризира по-късните духовни форми и което определя тяхната спецификата именно противопоставеността на субективно и обективно, и на тази основа търсенето на някакво тяхно примирение в духа. При нея примирението, за което става дума, е изначално положено и предпоставено, то се съдържа в самия принцип. Именно в пределите на тъждеството човешката „субективност“ като нещо единно – тоталност на всичките й неразгърнали се потенции – започва да се развива, да натрупва съдържания от всякакъв характер, които трудно може да удържи в самата себе си и затова излива навън, да продуцира и проектира самата себе си – макар почвата за това да е неадекватна поради липсата на обособеността й като нещо в себе си, нещо, противостоящо на другото, на външно-обективното, света като проста наличност, обектност, която като такава също не е обособена. Митологията затова е коренно различен род духовност, духовност, израз на субективност, тъждествена на обективността и затова „разпиляна“ в нея, израз на творчество-митотворене, породено на тази уникална основа – уникална по отношение на всяка друга духовност в историята и поради това неисторична в дълбините си. В нея липсва диференциране на духовните „продукти“ и специфициране на всеки от тях, защото и способностите на субективната реалност на душата, не са се разграничили, а за самосъзнание за човешка идентичност и автономност тук изобщо не може да се говори. Човешкото при митологията е разтворено и примесено с външното, липсва обособеността и автономността му, противоположността му с другото, външноположеното. Човешката субективност не осъзнава себе си като такава, като субективност, но душата намира удовлетворение посредством мита, в който външно-наличното като свят е органично свързано с нея самата и е в нея самата. Митът за архаичния човек е нещо, което се живее, което е живот, а не нещо, което трябва да се учи или наблюдава безстрастно; митът носи в себе си самото тайнство на живота и чрез мита биваш посветен в това тайнство или му ставаш причастен, навлизаш в него както се навлиза в река, но такава магическа река, която има свойството да разтвори твоето тяло и да се слее с него. Човекът няма живот извън живота, въплъщаван от мита, той е част от живота на единно-живеещото, живота на митологизирания и оживотворен Космос. Затова в митологията само условно могат да бъдат намирани способности, характеризиращи по-нататък еманципиращата се човешка субективност и развитата душа. Например елементи на представяне (като зародиш на знаенето, израз на познавателно човешко отношение) само условно могат да бъдат отделяни в мита, защото те едновременно са и преживяване, чувство (като зародищ на ценностното отношение), и абстрактно “воление” (като зародиш на чистото практическо отношение), и вярване (като синтетична форма, обективираща представи за предметите на вярата), а също и елементи, израз на безсъзнателни импулси, чиято енергия е сублимирана по особен начин от по-висшите структури. Получава се нещо парадоксално от позицията на съвременността, но напълно разбираемо като феномен на митологичната душевност: знаейки, архаичният човек едновременно вярва интензивно в предмета на своето знание и представяне, наред с това с цялата си душа чувства, преживява и се вживява в него, а в крайна сметка този комплекс е израз и на неговата воля за живот, за обективиране на формираните в тези предели цели и пр. Затова в митологията фрагментите на съществуващото се натоварват с огромен интерсубективен смисъл, затова в нея само митът и символът са формите, можещи да поберат в себе си духовна интензивност, тази неразчленима тоталност. В нея няма разграничение между живот и идея за живота, а те са неразчленимо слети, битие като такова не може да се мисли и представя извън битие на човека, извън всеобемащия живот, самата виталност като такава, а те са едни и същи неща, реално и иреално съвпадат, всичко, което е достояние на съзнанието или душата, е също така органичен елемент на извън нея съществуващото, защото граница между тях няма и пр. В митологията всичко е пронизано от единен живот, то пулсира в единен и общ ритъм, то е едно тотално всеединство, което нито една епоха не познава, но към което всяка епоха на духа се е стремяла като към велик идеал, безвъзвратно загубен впрочем.

Всичко казано дотук има отношение към митологията ката такава, т.е. в нейния чист вид. Ясно е също така, че тя е обособена духовност, която търпи развитие в своите предели, обогатява своите съдържания, оставайки в рамките на парадигмата си. Парадигмата на митологията се обуславя от принципа, конституиращ я като особена духовност, тя е предела и ограничението на тази форма. Движението вътре в рамките на този предел на парадигмата е причината, вътрешното основание за подронването й, което довежда до подготвянето на почвата за формирането на нов принцип и на нова парадигма в неговите недра. Затова кардинален поврат в развитието на човешката субективност – ставането й като такава – е преходът към постмитологическите духовни форми, обусловени от подмяната на принципа и конституирането на нова парадигма. В основата на този духовен процес, изпълнен с кардинално значими следствия за съдбата на човека и човечеството, е трудното обособяване на коренните или чисти отношения на човека към света и към самия себе си, тяхното еманципиране из недрата на митологическата тоталност. Оттук тръгва развитието на субективността, която по-нататък постепенно, в един продължителен и исторически духовен процес, достига до самата себе си; именно това развитие на субективността, търсещо адекватни форми за своята изява, тласка движението на духовността и на културата. На тази основа се раждат философията, изкуството и религията, толкова различните, въпреки родството си, наследници на древните митологии.

(Откъс от моята дисертация на тема “Човек и дух: опит за разбиране”, 1990 г.)

Разбираме ли какво означава да разбираш, разбираме ли… разбирането?

Аз разбирам и си представям докъде би ме довело търсенето на яснота по отношение на това, което се нарича разбиране; на този философски проблем са посветени много изследвания. Една съвременна интуиция – освен това, което носи в самата себе си – не може да не се основава на представи за разбирането, възникнали в пределите на философията от поне сто години насам – ако иска да се „сдобие“ с пълноценност, концептуална наситеност и яснота. Затова аз ще изходя именно от тези дълбоки философски представи. “Разбирането на разбирането” като проблем на философията и най-вече на херменевтиката в неговото развитие и обогатяване със смисъл, може най-добре да се проследи по съчинението „Истина и метод“ на Ханс-Георг Гадамер.

Стремейки се „да разбере универсума на разбирането по-добре“, Гадамер тръгва от положението, че „феноменът на разбирането и правилното изтълкуване на разбраното е не само специален методологически проблем на науките за духа“, нещо повече, „разбирането и изтълкуването на текстове се явява не само научна задача, но по очевиден начин се отнася към цялата съвкупност на човешкия опит като цяло“. Тази насока на търсене на спецификата на разбирането, имаща за начало разграниченията, направени от неокантианската школа на Вилденбанд и Х.Рикерт, от една страна, и построенията на историческата школа на Шлайермахер за „езика на културата“ и „превода на духовните ценности на една култура на езика на друга“, на второ място, доведе до твърде важни моменти в изясняването на разбирането в широкия контекст на културата – а не като гносеологически проблем на философията, при което това нямаше да бъде направено. Методологическият принцип, който е водещ в тези изследвания и който ще стане такъв и в предлаганото, се основава на това, че „феноменът на разбирането не само пронизва всички връзки на човека със света (курсивът е мой, А.Г.), но и има още по-значим, дори конституивен смисъл. Затова Гадамер справедливо отбелязва, че задачата на тези изследвания „се състои в това да се разкрие опита на постигане на истината, превишаващ областта, контролирана от научната методика, навсякъде, където ние с него се сблъскваме, и да се постави въпроса за неговото собствено обосноваване“. Другояче казано, разбирането е особен начин на приближаване и усвояване на спецификата на формите на духа, превъзхождащ по възможностите си научното отношение на човека към света и особено тези на научното трактуване и разглеждане на самите духовни форми. Затова Гадамер ясно казва, че „науките за духа се сближават с такива начини, на постигане, които лежат зад пределите на науката: с опита на философията, с опита на изкуството, с опита на самата история. Всичко това са такива начини на постигане, в които възвестява за себе си истина, не подлежаща на верификация с методологическите средства на науката“. Тук сме длъжни да направим едно необходимо отклонение, за да отдадем длъжното на направеното в тази насока от Вилхелм Дилтай, който, както е известно, ясно разграничи „разбиране“ от „обяснение“ в своя труд „Описателната психология“ (1894 г.).

Според Дилтай съществува „обяснителна психология“, която иска да обясни душевния живот “чрез неговите съставни части, сили и закони точно така, както химията и физиката обясняват строежа на телесния свят”. Тази психология се стреми да „подчини явленията на душевния живот на някаква причинна връзка  при използуването на ограничено число еднозначно определяни елементи“. Прилагайки такъв обикновен научен подход, тази психология създава хипотези, между които възниква състояние на „война на всеки против всички“ – а такава война никога не може да завърши. Изход от мъгливото море на хипотезите не се вижда. Нуждаем се от психология, казва Дилтай, която да ни дава „пълнотата на човешката природа и вътрешната връзка на нейното съдържание“, „могъщата действителност на живота“, постижима само в гениалните прозрения на великите писатели, и поети, интуитивно и чрез вдъхновението достигана. Науките за духа (хуманитарното знание) се нуждаят от такава психология, която би била здрава, обоснована и достоверна – а това не може да се каже за „въздушните кули на обяснителната, школската психология“, – и която заедно с това би описвала и анализирала – доколкото това е възможно – „цялата мощна действителност на душевния живот“. Затова методът на науките за духа трябва да е коренно различен от този на науките за природата, затова Дилтай предлага своето прочуто положение „природата ние обясняваме, а душата разбираме“ и това е ясното разграничение, което винаги трябва да имаме предвид – а то съвсем не ни забранява да имаме и разбиращо отношение към природата. А всичкото това е така, тъй като обяснението се извежда от познанието на каузални връзки и отношения, съществуващи в нещата извън нас, а разбирането означава интуитивно съзерцание, вглъбяване в интимния вътрешен живот на душата, преживяване и дори „вживяване“ във вътрешното на душата, сливане с нея и потопяване в нея или такова отъждествяване, при което “животът постига живота”, а не се дистанцира от него, не му се противопоставя и не го умъртвява – и това е втория значим момент в разбирането на Дилтай, което тук искаме да изтъкнем. Синтетично казано, разбирането е особен род познание, което – за разлика от другото, „обикновеното“ познание – е ориентирано към „целостта, душевната връзка в човешките личности“ и то се достига чрез особената нагласа на интуитивното проникване и вживяването в живота на душата и духа. Трябва да се стремим – съветва ни Дилтай – към пълнотата на душевния живот, даден ни непосредствено“. Същността на душевните явления е разбираема, т.е. е постижима от разбирането, но е необяснима, т.е. е неподдаваща се, изплъзваща се на обяснението и значи е „неясна“ за разсъдъка, който никога няма да проумее това „необяснимо“ – непосредствено преживяваното, „живата цялост на душата“, намираща се отвъд възможностите на голия разсъдък, интуитивно даденото. В описанието, основаващо се на разбирането, винаги се съдържа нещо от живия, художествен: процес на разбиране в изкуството. Психологията на Дилтай иска да бъде родствена на изкуството с неговата несравнима способност на разбира и представя живота на душата. Същото трябва, струва ми си, да достигне и философията, опитваща се да разбере и изрази живота на духа.Тези са, смятам, основните моменти, които можем да открием у Дилтай – и които са ни потребни за изграждане на адекватна представа; те обозначават една насока, която аз ще следвам в изследването си.

Да се върна при прекъснатите по-горе разсъждения по повод на Гадамер. Това че феноменът на разбирането пронизва всички връзки на човека със света – положение, особено значимо и принципно по характер – ме задължава по-нататък да обърна главното си внимание именно към отношенията на човека към света и към самия човек, които конституират не само разбирането като феномен, но и самата субективност на човека, неговата душа, самосъзнание и дух. Разбирането изглежда е пораждано от особена позиция на субективното и на човека спрямо самия себе си, от една страна, и спрямо възникналата „система“ от човешки отношения – към света и към самия себе си – от друга, и затова не може да се търси, извън, „покрай“ и независимо от тях. В този смисъл Гадамер казва, че „разбирането е изначална форма на изпълване на човешкото съществуване, което представя себе си в-света-на-битието“, а също че „разбирането се явява начин на битието на. човека, доколкото то е способност за битие и „възможност“. Но битието – както и битието на човека – не могат да бъдат да бъдат разбрани, или по-скоро тяхното разбиране не може да бъде изразено, докато съществуват като неразчленена тоталност, в която всичко е изчезнало и се е „претопило“ – и затова аз съм принуден да изследвам неговия, на битието, „скелет“, т.е. човешките отношения, благодарение на които то съществува за човека. Именно това предпоставя възможността за изразимост на интуитивното разбиране, за разгръщане на неговата концентрирано и центрирано вътрешно естество, за изявяването му по достъпен за философията – и нейния език – начин. Всяко интуитивно разбиране е нещо безкрайно добро, но докато то е само латентно и скрито в „дълбините на субективността“ и следователно не е “споделимо“. Такова разбиране продължава да си стои в мрака, т.е. в пределите на абстрактната възможност за разбиране, която все още не е породила действителност. Същината на работата  и трудността същевременно е в това дадено разбиране да придобие очертанията на своята „плътност“, на своята изразима действителност и непосредствена – за човека, за мисълта – битийност, приобщаваща ни към битието, което твърдим че разбираме. Прав е Гадамер, изказвайки думите, че „самосъзнанието на философията се удовлетворява само с разбирането“, но точно поради това разбирането трябва да израсне и да придобие формата на самосъзнание, за да стане родствено на философското самосъзнание, за да стане конституираща това самосъзнание същност. Затова безкрайно жалки са ония писания – претендиращи да са философски – които не са одухотворени от разбиране, на които им липсва самосъзнатостта на едно наистина философско разбиране – и ние в никакъв случай не бива да се „вдъхновяваме“ от такава печална практика и още по-малко пък да я следваме. Разбирането е това, което дава духа на философстването, а в моя случай – изследване именно на духа – този дух трябва да е налице, необходимо трябва да присъства. Независимо какви усилия може да ми коства това.

По-нататък Гадамер казва, че Хайдегер „открива проективния характер на всяко разбиране и затова мисли самото разбиране като движение на трансцедентирането, на възвисяването над съществуващото“, което всъщност може да се каже и за всяка разбираща философия в противоположност на обясняващата, която един вид е „дегенерирала“ до нивото на една опитваща се – напразно, впрочем – да бъде безкрайно позитивна и „научна“ философия или, другояче казано, да бъде „философия“, забравила за своята философичност. Казвам това с пълното съзнание какво всъщност правя – и казвам: философията не бива да търси спасение в принизяването на самата себе си и в бягството в сферата на елементаризиращите абстракции на науката, както, уви, често се случваше у нас – когато се опитваха да „правят“ от философията наука и с това постигнаха само това да пресекне оживотворяващото, да изчезне философския дух. Търсейки в това изследване духа, на мен ще ми се наложи да спасявам философския дух, или – ако това звучи прекалено самонадеяно – поне да покажа как са се опитали да го убият, а на тази основа да се опитам да подиря някакъв път за неговото възкресение.

Защото духът е онова, което ни възвисява над съществуващото, докато попълзновенията срещу духа – правени у нас десетилетия наред съвсем преднамерено и упорито в своята безнадежност – означават опити за принизяване не на духа – това никому не може да се удаде! – а на човека, на неговото съществуване и на тяхната истина изобщо. В настъпилото в тези години време човекът се изправи пред задачата да разбере самия себе си и така да се изпълни със самосъзнание за себе си, за своята свобода и живот – и това е философския смисъл на ставащото, такъв е духът на времето, който философията, е длъжна да постигне. Не може да съдържа живот в себе си оная философия, която си позволява да смята, че стои „над“ потребностите и духа на своето време – за да съхрани илюзорния комфорт на своята академичност и на своята изолираност от света, живота и човека. Такава философия скоро се оказва че просто не съществува за човека – за света може и да съществува! – т.е. постига я това, което сама си е направила. Смятам обаче, че не тази е участта на философията, по-скоро тази участ не й е предопределено да я постигне – стига да намери в себе си сили да стане това, което „трябва да бъде“, т.е. да започне да живее според идеята за това какво е философия. В днешното все пак велико време не само човекът се стреми към саморазбиране, това е и актуалната мисия на философа, валидна за всички времена – и особено за време като нашето. А известно е и това, че философът е човек, който се опитва смислено да изрази разбирането, овладяло или владеещо всички човешки същества – и така да стане техен глас или поне „струна“, излъчваща техните трептения, пориви, и „дълбоки страсти“. Страсти, изразяващи не друго, а пристрастеност към живота, истината и свободата, въвлеченост в тяхното извечно тайнство.

(Откъс от моята дисертация на тема „Човек и дух: опит за разбиране“, 1990 г.)

Какво е човекът?

“Какво е човекът?” (“Какво е това човек?”) е знаменитият въпрос на Имануел Кант, който той постави за център, средоточие на своята философия. А иначе това е въпрос, който едва ли някога ще престане да интересува човека; така или иначе човекът най-много занимава човека. Европейската култура и цивилизация започва с надписа върху фронтона на храма в Делфи (“Познай самия себе си”), който Сократ приема за девиз на своя живот и на своята философия. Не мога да приема, че питането за човека е въпрос, който интересува само “философите”, т.е. е “чисто философски въпрос” – и в същото време изпълнен с безразличие за хората. Това е преди всичко един действително човешки въпрос, който касае всеки един от нас. Станало е така, че именно философията (като дълбок израз на човешкото), “се занимава” най-вече с темата за човека – и по този начин задоволява една съвсем човешка потребност, нуждата от разбиране на самия човек. (Но нима и изкуството, или религията, дори и много от науките не са насочени в корените си към проблематичността на човека за самия човек?!) Интересно е да се запитаме как “звучи” този вечен въпрос днес, за нас, съвременните хора, живеещи в началото на третото хилядолетие – не е ли така? Дали в “най-модерното време” не сме забравили за най-важното, бидейки обременени от толкова много “култура”, от своето така усложнено (и объркано?) съзнание? Същевременно ако “най-важното” и “най-значимото” е и най-простото, най-ясното, то е добре да се разбере дали тези последните все още си намират място сред тежките пластове на едно префинено, изключително усложнено и прекалено “всеобхватно” модерно съзнание – което обаче е застрашено вероятно от това да е забравило за корените. Тези два момента съдържат в себе си предизвикателството, което ме подтикна да се заема с изясняването на съществуващата в душите ни (т.е. един вид “реално” и “в действителност”!) съвременна практическа антропология, или “човекознанието”, което отговаря на нас самите – каквито сме.

Става дума за една разпиляна в нашите дълбини и недостатъчно проявена модерна представа за човека, която така или иначе определя нашето отношение към самите себе си, а оттук и към всичко онова, което изобщо съществува. Не може да се отрече, че от това как и доколко разбираме себе си, зависи “останалото”, т.е. как и по какъв път “осъществяваме” самите себе си, как “употребяваме” живота си, как живеем, какво искаме, какви неща ценим особено и кои подценяваме, кое сме склонни да избираме за свой “приоритет” и кое оставяме обикновено на по-заден план, или пък изобщо не забелязваме, пренебрегваме. Този вкоренен в нашата дълбока вътрешност усет за човешкото и за човека (за който ние на съзнателно ниво почти никога не си даваме сметка, но въпреки това от който сме така зависими!) трябва да бъде поставен пред едно непредубедено проясняване и изявяване. Казано е, че “човек не владее онова, което не разбира” (Гьоте), тогава какво означава да не разбираме тъкмо себе си? Да живеем в една непроявена, смътна и дори тъмна представа особено за себе си (която точно затова е извор на безчет коварни илюзии!) – нима това трябва да бъде допускано или пък незабелязвано, подминавано без внимание от нашето иначе критично и “вездесъщо” съзнание и самосъзнание? Наивността относно самия себе си вероятно се заплаща един ден, неадекватността относно най-важното не може да не бъде изкупена даже с лихвите – какво следва от това? Не бива да се оставяме на сляпото предубеждение, че “човекът е ясен само поради факта на нашата неотделимост от него”, че той ни е познат “като белия ден”, огрян обаче от слънцето на нашата фалшива (защото е устремена в погрешна посока!) “заинтересованост” от всекидневно-маловажното, ефимерното, мимолетното, нетрайното. Как можем да се самозаблуждаваме, че “не е възможно да не разбираш тъкмо себе си!”, “защото аз винаги съм при себе си и другаде просто не мога да бъда” и т.н.?

Това, което мнозина приемат за основание на “ненужността”, “излишността” и дори “безперспективността” на познанието на човека (понеже един вид “ние по начало всичко си знаем”!) всъщност е истинската основа на неимоверната трудност на самопознанието, най-трудното, по думите на Аристотел, познание, което изобщо може да се изправи пред човека. Защото от него произлиза всичко останало, защото тук са корените на онова, което наистина може да има някакъв смисъл за човека. Тогава не се ли оказва, че “основанието” за тази наивна незаинтересованост всъщност е действителното основание за това страхливо бягство от най-трудното, от онова, кое е най-значимо за човека, за всеки един от нас, което съвсем не е израз на достойнство? Усетили трудността на самопознанието, захвърляме всичко и се втурваме да бягаме по-далече – нима това е достойната позиция за човека, който иначе живее с претенцията, че “всичко познава” или може да опознае, че нищо не може да издържи на неговия прехвален познавателен устрем? Ако в началото на третото хилядолетие ние, подобно на старците, живеем обременени от толкова много знания и познания, ако имаме така богато и развито съзнание, то тогава какво означава нашето детско лекомислие относно онова, което ни касае най-пряко, което съвпада с нас самите? Означава едно: нямаме смелостта да се вгледаме в себе си, забравили сме и нехаем за корените, за “страшните бездни и дълбини”, които всъщност ни правят това, което сме в своята автентичност и истина. Позволяваме си да се движим по утъпканите пътища (разрасналото се подобно на тумор “обективно-научно-позитивно знание на нещата, извън човека съществуващи”!), без да се питаме за верността на посоката и за невидимата цел, под властта на която сме загубили свободата си и т.н. И тогава какво излиза: не става ли така, че онова, с което се гордеем, е нещото, от което трябва да се срамуваме?

Става дума за “водеща тенденция” в съвременната култура, която потиска кълновете на едно все пак съществуващо саморазбиране на човека, проявило се особено през последните два века. Културата, която е склонна да игнорира човека, да го “изключва от сметките”, да го пренебрегва и заобикаля като проблем пред самия човек, срещна в тези знаменателни десетилетия съпротивата на една коренно различна култура, която поставя човека тъкмо в центъра на своите търсения, която приема, че без човека всичко друго е лишено от смисъл и значи придобива своите измерения единствено благодарение на човека. Тези две култури или пък “философии”, всъщност екзистенциални нагласи спрямо съществуващото, едва ли могат някога да бъдат примирени, тяхната несъвместимост не позволява това. Опасността обаче е друга: не бива да се допуска да живеем с едно “изкривено съзнание”, което забравя за изключителното място на човека, и което (тъкмо защото се е разраснало прекалено!) се опитва да елиминира, да задуши противоположната тенденция, търсеща корените на човешкото и внимателна, чувствителна и уважаваща преди всичко друго най-вече човека. Затова в последните два века съдбата на човека, неговата свобода, истините на съществуването му, времевите хоризонти и историчността на битието, достойно за човека, “страховитите измерения” и дълбините на “прекалено човешкото” (Ницше), дисонансите и жизнените антиномии на вярата в Бога (Достоевски), без която човекът губи смисъла на живота си, спонтанно саморазкриващата се и многолика човечност в нейната истина и в съдбовността й за “битието на съществуващото, наречено човек” (Хусерл, Хайдегер), неутолимата човешка жажда за автентичност, явяваща се квинтесенция на неуморната “воля за живот” (Шопенхауер), коварствата на властта, упражнявана върху всички нас от тайнственото несъзнавано (Фройд) и т.н. са символите и знаците, трасиращи пътя на модерното самопознание и саморазбиране на човека, което имаме като наследство на “духовния кипеж”, свързван с условно наричаното “човекознание” (антропология) в пределите на философията, на близката до нея психология, а също и в полето на изкуството на това време. Това бях особено длъжен да кажа: съзнанието за “революционност” и претенциите за “поврат” (заемайки се с писането на своята книга) са ми напълно чужди. Но моята задача е друга и време е да я уточня.
“Човекознанието”, подобно на всяко друго знание, съдържа в себе си възможността безкрайно да се усложнява, да придобива прекалено абстрактен, в някакъв смисъл и чужд на човека характер. Но хората, изглежда, са устроени така, че малко се интересуват от “теории”, а ги вълнува най-вече “годното за живота”, приложимото във всекидневието, “полезното” при употреба. (За си спомним в тази връзка Гьотевото “Суха е теорията, братко мой, а дървото на живота зеленее…”!) В теориите иначе ясните и прости истини, значими за човека (а всички истини винаги са прости, “сложното” съдържа момент на безчестие!), по необходимост губят своята непосредственост и пределната си “понятност” не толкова за ума, колкото за сърцето, поради което наистина стават безразлични за неизвратения човек. (Заниманията и отдадеността на чистите теории изисква пренастройване на всекидневната и непосредствена човешка нагласа, обслужваща живота, и в този смисъл наистина “изкривяват погледа”, действително са “извратени” – макар че в друг смисъл също са проява на особена човечност, за мнозинството обаче изглеждаща като “нечовечност”, като нещо нечовешко!) Да търсиш истините за себе си в “тежките книги” и в специалните изследвания на прочутите философи и психолози (и особено в плявата на техните посредствени епигони!), не е привично занимание за “обикновения човек” – а такива сме всички ние. Но същевременно сме, както ще видим, уникални и “страшно различни”, индивидуални, неповторими и пр., ние в това си качество придобиваме една парадоксална “обикновеност”: “необикновените”, различаващите се от човешкото, оказва се, са тъкмо “стандартните”, “еднаквите”, “новите хора на комунизма”, “типовия продукт” на социума. “Необикновените” в смисъл на надарените, превъзхождащите другите, талантливите и гениалните, всъщност са такива защото са довели до изключителност споменатата човечност, свеждаща се, повтарям, точно до тази уникалност, т.е. изключителност. Накратко казано, да си човек не е друго, освен да си “изключителен”, различен и пр., т.е., но само в този смисъл, “обикновен”! Значи известно външно безразличие към достиженията на модерната философска антропология (този термин употребявам съвсем условно) с нейната излишна усложненост и дори “античовечност” е съвсем разбираемо. Не е по силите на всеки, пък и едва ли е и необходимо, да се пренастройва и да третира себе си тъкмо като “учен”, това наистина е нечовешко. Вместо това (нека учените да се занимават със своята в много от случаите самоцелна ученост!) човешко е да търсиш именно ония “пригодни са самия живот” истини, без които съществуването е съвсем невъзможно. Да искаме от всеки сам да открие тези “скъпоценни частички” истина в тоновете баласт на съвременната ученост, е все едно да искаме невъзможното; това също е нечовешко, защо трябва човекът да бъде подлаган отново на такова изтезание?! Това, че знанието е “обременително” (поради което то е непосилна тежест даже и голяма част от учените, изнемогващи от прекалената си ученост!), а също и “суховато”, е нещо, което е безспорно; знанието затова и не е толкова привлекателно за “обикновения човек”, изпитващ иначе дълбока потребност от “житейските истини”, без които съществуването наистина е невъзможно, най-малкото изцяло абсурдно. Тук обаче има нещо, което е особено важно да се разбере: формата на знанието (за човека или пък за каквото и да било) се оказва неподходяща за изразяване но онова, което особено интересува човека, но в същото време позволява една “съобщимост”, една възможност за споделяне и предаване на постигнатото от човека и касаещото самия него. Езикът на знанието (с неговата често пределна абстрактност, “отвлеченост”, схематичност, “сухота”, “убийствена скучност” и пр.), независимо от предимствата на точността, не позволява да се обхване и изрази тъкмо човешкото. А това е така, защото научността се свежда до пренебрегване на “субективния момент” в порива й към някаква самонадеяна “обективност” и абсолютност. Следователно научният език (а в неговото поле съществува знанието в съвременното разбиране) е склонен да “бяга” от човешкото и субективното, поради което е особено неподходящ в сферата на познанието, “третиращо” човека. Затова и науките, чиито “предмет” е човекът (антропологията като наука, психологията от позитивистичната насока, “точната социология”, теоретизиращата история, “обективното изкуствознание” и пр.), говорят за всичко друго, но не и за онова, което може да заинтригува “човекът като човек”, т.е. неизбежно изневеряват на задачата си, увличайки се в конструирането на една научна, т.е. нечовешка реалност. (Как е възможно, нима не е позор това, че знанието за човека, “правено” при това, да се надяваме, от човеци, е абсолютно безразлично тъкмо на човека?!) Същевременно обаче онова, което е истина “за” човека в нейната общовалидност и необходимост, така или иначе трябва да придобие “научна форма”, формата на знанието, на ясно съзнаваното и споделяното “от всички”. В този смисъл употребявам думата човекознание, като при това, разбира се, влагам в нея и известен ироничен момент, опирайки се на спомената непреодолима трудност, пораждаща, както видяхме, абсурдни куриози. (За да не “изцапам” текста си няма да привеждам примери в тази насока; ако някой специално се заинтересова и реши да се посмее, нека да отвори първата попаднала му “марксическа книга” от областта на т.н. “хуманитаристика”!) Но тук – щом се захванах с тази така обширна тема – се налага да се спра на още няколко решаващи за разбирането моменти.

Това, че “чистите теории за човека” едва ли могат да заинтригуват “човека като такъв”, сиреч жив човек, е първото, което се налага да припомня. На второ място обаче жаждата ни за човешки истини, обслужващи съществуването, е налице у неизвратения човек. “Чистата наука” се оказва негодна да задоволи този интерес (не само по посочените тук причини!). Тогава кой е изходът, какво изобщо може да бъде направено (и какво е правено досега) с оглед преодоляването на посочената невъзможност?

На първо място изкуството, особено в някои негови разновидности, се оказва понятен за всички език, който е в състояние да говори за онова, което е близко и потребно на човека – и което никой друг не може да ни каже. Поезията, драмата, романите и пр., дори и музиката, от векове изразяват така потребните ни “човешки истини”, истините, касаещи живота, съдбата и бъдещето на човека, на нас самите. От друга страна, казахме, и философията, разбирана в истинското й понятие (като любов към мъдростта), също така говори за човешкия смисъл на съществуването, за “човека като такъв” и за неговата земна орис, при това, в някои все пак редки случаи, успешно съперничи на изкуството в изразяването на този род истини. Но в своето развитие и усъвършенстване и изкуството, и философията претърпяват известно “специализиране” и дори “професионализиране” на езика си. По този път се достига до момент, в който те вече “не са интересни” за обикновения човек и започват да вълнуват само “ценителите”, “естетите”, “художествения елит” и “меценатите” (в случая с изкуството) и също – “академичните среди”, професионалните философи, снобите и дилетантите (в случая с философията). В основата на всичко това стоят процеси в развитието на самото съзнание, което неизбежно се диференцира, специализира и “филтрира”, обособявайки “пластове”, за чието възприемане се изисква съответната особена нагласа. Това “саморазвитие” и откъсване на “чистата духовност” от непосредствено съществуващия жив човек (“неизкушен” във философията, изкуството, науката, дори и в “тънкостите” на религията!) и от неговата всекидневна потопеност в дълбоко касаещата го истина на живота му, се оказва своеобразен дефект на културата и на съзнанието, който по някакъв начин трябва да бъде преодоляван. Моля правилно да бъда разбран: аз тук не апелирам за създаването на изкуство или на философия за “народа”, просто посочвам вакуума, духовната празнота, в която обикновеният човек е принуден да съществува. Разбира се, и изкуството особено, и философията в по-малка степен, непрекъснато търсят своя път към съзнанията на човешките същества, опитват се да разширяват силата на въздействията си върху душите, да чупят и преодоляват бариерите, които сами са изградили между себе си и човека – “като такъв” и “какъвто е”. Те имат, съответно, “по-близки” до хората “раздели” и форми, които са в състояние да ангажират “обикновеното съзнание”, да го приобщят към своите ценности, да го обогатят и издигнат до едно по-високо ниво. (Макар че тази “популярност” винаги е “нож с две остриета”; но ако е налице талант, то близостта до обикновените съзнания и души също така може да роди значими ценности, което означава, че работата не е в стила и в езика, а в… смисъла, в автентичната човечност, която няма как да не “зарази” човека, щом така близко изразява… него самия, при това в жизнено значимите му измерения!) Но независимо от това трябва да признаем, че т.н. обикновено съзнание общо взето е оставено на самото себе си, поради което е още по-важно да се вникне в него, а също да се намери пролука към спотаеното там.

И какво излезе от всичко това?

В “човека сам по себе си” са налице истини на съществуването, които владеят съзнанието и душата му. Това са екзистенциални корени или пластове, до които се опитват да се доберат както изкуството, така и философията, както религията, така и в някакъв смисъл самата наука (психологията например), най-непълноценна обаче от изброените в тази насока. Оказа се, че езиците, на които говори “многоглавото чудовище” на съвременната развита духовност, независимо от задълбочеността си в търсенето на тези истини, точно поради това изпитват трудности в “понятността”, в “съобщаемостта”, в ефекта на въздействията си върху душите на “обикновените хора”, в способността си непосредствено да внушават и предават на съзнанията добитите ценности, т.е. интересуващите човека истини за него самия. Излиза, от една страна, че ние живеем благодарение на тези т.н. човешки истини (те са разпилени в същината ни, в нашата интимност, в нашите дълбини!), а от друга страна, “контактът” ни с тях е затруднен поради закономерности в развитието на самата култура и нейните форми (наука, изкуство, философия, дори религия). Истините “за” човека трябва да съвпаднат с истините на човека, неотделими от него самия (благодарение на тях той дължи битието си, възможността за едно такова битие!), но от друга страна погледнато, самият човек се е дистанцирал и все повече се откъсва от тях, поради което е забравил за “това, което е” той самият, а когато започнат да му говорят тъкмо за това, започва да му се струва, че “всичко това не е интересно”, “не го касае”, “прекалено абстрактно е” и пр. Значи налице са действителни трудности на изразяването на прословутите човешки истини, които се проявяват като затруднения на изкуството, науката особено, философията в опитите им да се доберат до тях и да ги изразят най-адекватно. Човек непосредствено чувства “някои истини”, под тяхна власт е, а в същото време не е способен да ги съзнава, да открои действителния им смисъл. В крайна сметка се оказва, че въпреки всичко, което “си мислим, че знаем” за себе си, днес, в началото на третото хилядолетие, ние много малко наистина знаем за човека, дори знаем значително по-малко в сравнение с онова, което са знаели преди; защото “ние, цивилизованите, на знания станахме богати, но не и на мъдрост” (К. Юнг).
Но има една възможност, с която можем да свързваме нови надежди – и това е разговорният език в цялата му гъвкавост и пластичност, в непостижимата му изразителност. Този великолепен език точно съответства на душевността на съвременния човек, на съзнанието му, а оттук и на онези екзистенциални корени, за които казах, че отговарят на дълбоко интересуващите ни “човешки и житейски истини”. Казаното на един такъв човешки език дори и в привидната му “повърхностност” носи в себе си значим екзистенциален смисъл, който не може да остави безразличен нито един човек.

Следователно има някакво “обикновено” (но въпреки това съвсем съвременно!) “съзнание”, което по непосредствен начин отразява “вътрешността на човека”, неговите екзистенциални дълбини и корени. Това “съзнание”, по-точно съзнание-разбиране си е родило свой собствен и съвсем разбираем език (разговорния!), който притежава свойството да ангажира и приобщава към себе си множеството “родствени съзнания” на различните човешки същества. Онези духовни форми, преди всичко някои разновидности на изкуството (поезията, драмата, романа: спомнете си Шекспир и богатството на живия език, който той “използва”!), които черпят от извора на разговорния език, най-силно въздействат на човека, те не могат да го оставят безразличен. Онези форми на духа (науката, а също и определени насоки на философията), които гледат на него с високомерие и презират “недодялаността” му, изглежда точно затова създават “продукти”, изцяло безразлични на човека (живеещ под властта на разговорния език с всичко онова, което стои зад него: нагласи, екзистенциални корени, мисловност, чувствителност, усет, вкоренени в нас смисли, ценности, жизнена духовност и пр.). Ето защо едно възраждане на изразителната мощ на езика – в древността се е вярвало в магическата сила на словото! – може да се очаква само на почвата на всекидневния разговорен език, обслужващ потребностите на самия живот, на човека, зает със своя живот. От тази възможност е крайно време да се възползва и философията, а също и близката до нея психология, а двете, взети заедно, могат да поставят основите на едно обновено човекознание, което е способно да вълнува човека – и което точно поради това ни е така необходимо. Силната и свежа струя на човешкия разговорен език може да прочисти понамирисващите на мухъл пространства на претендиращата за “чистота” философия, в които преди това “обикновените хора” нямаха особено желание да влязат. Само така би се преодоляло абсурдното положение човекът да е безразличен тъкмо към човека – защото “за него” му говореха на един изцяло неподходящ, дори неадекватен от гледна точка на живата човечност език. Но по-важно е друго: само така може да се постигне съответствие с иначе вечно убягващата ни човечност, сърцевината на човешкото и човека, по друг начин неуловима и изплъзваща ни се. Излиза, че от едно такова пренастройване на философията и родствената й психология по посока на човешкото, което ще роди автентичното човекознание, печалбите ще бъдат поне две: адекватност с “предмета” (самият човек с цялата му свита, дълбините и висотите на неговия дух, на чувствителността и мисловността му!) и разбираемост от човешките същества, които няма как да не бъдат ангажирани с едно такова знание-разбиране, щом то изразява тях самите, съкровената им вътрешност. Едва тогава човекът ще има шанса да “разпознае” себе си в онази картина, която философията чертае и рисува за самия него; доскоро  той там виждаше само жалки гримаси, карикатури, сенки, фалшиви подобия, т.е. самата “безинтересност” и безчовечност.

Казаното дотук съдържа само идеята. Ако идеята е добра, то тогава възниква въпросът: как онова, което тя изисква, може да бъде направено? Действително, как може да се постигне един такъв тип философстване в желаната му изразителност?

На първо място едно такова философстване не конструира, а само изразява онова, което философът намира в неподправен вид в самия себе си, в собствената душа. Такова философстване следователно е самоизразяване, насочено единствено към живия и саморазкриващ се човешки смисъл, към “екзистенциалните корени на човека”, които всеки от нас може да разкрие само в себе си. “Вглеждайки” се в себе си, човек не може да не разпознае в съзрения образ тъкмо човека, при това се иска само да е верен на своята обичайна нагласа, пряко свързана със самия живот, с почувстваната и примислена “всекидневност”. Другояче казано, едно такова изискване всъщност се свежда до правото в пълна степен да се възползваме от свободата си, т.е. да бъдем в истинския смисъл на думата човешки същества. Значи верността към себе си и към истината на човешкото съществуване, определяна като свобода, е главното изискване-условие на предлаганата философска, т.е. в пълнотата си човешка нагласа. Осигурявайки си потребната свобода (която само ни гарантира близостта до човешкото!), човек остава “при себе си”, а този е пътят на философстването, което не е чуждо на самия човек.

Надявам се текста, “правен” по горните изисквания, да може да се чете с удоволствие от “всички”, а също и да поражда ентусиазъм за самостоятелни занимания, за личното и отговорно вникване в своята личност и душа, в неразделния от нас живот и в тайната, заради която вероятно живеем на този свят. Нима е малко това?

Явно е, че едно такова човекознание е преди всичко практическо. Как така “практическо” – и защо?

Първо, защото то не обича да “теоретизира”, да се абстрахира от непосредствената даденост на човека и човешкото, да се откъсва от тях и да се затваря в черупката на “отвлечените неща” (които малко ни засягат и затова особено не ни интересуват – поне както ни изглежда!). Следователно това човекознание не напуска почвата на непосредствено преживяваното, а се опитва пряко да го изрази на собствения му език – и затова се стреми да “превежда” на този език всичко онова, което се изразява като теоретично (чисто мисловно, разсъдъчно и пр.). Тук значи няма да се “произвеждат” конструкции на чистото мислене и знание, а само ще се улавят “наличности” (“на-личности” – думата е прекрасна!) – такива, каквито ги намираме в неподправен вид в самите себе си, такива, каквито те сами ни се разкриват, а ние просто ги “регистрираме”. Става дума за феномени на човешкото и за стоящи зад тях екзистенциални структури, които по друг начин не можем да постигнем.

Саморазкриващата ни се човечност (“човешкост”, “самост на човешкото”, самата “себестност”, чистата “азовост” и пр.) в нейната неподправеност, в нейния чист поток, в непосредствената й наличност и даденост може да се определи като сфера на практическото, т.е. на самодейността на човешкото. Става дума за регистрирането на една своеобразна “екзистенциална практичност”, явяваща се основа на всички други практики, която има предимството на жизнената достоверност, на близостта със самия живот, на неотделимостта си от самия човек. Затова изглежда е казано, че “най-добре знае онзи, който може”; ние ще търсим само пригодното за живота и човека, което можем да намерим единствено с самия живот, в самия човек. Улавяйки по този начин “духа на екзистенцията”, нейната сърцевина и конституиращото я ядро, приближавайки се постепенно до дълбоко потребната ни “жизнена духовност” (носеща в себе си самите истини на живота, съответстващи на нас самите!), ние имаме гаранцията за съответния ефект върху душите, за човешката съпричастност към добитото, за правдивостта и разбираемостта (“понятността”) на постигнатото. Човек живее преди всичко “практически” (това са най-вече т.н. “вътрешни практики”, неспирните актове на чистата човечност в нейната непосредственост като душевен живот, като “усет за тялото”, като чувство за самата жизненост, за жизнената сила в нас самите, която не знае покой!) и тази сфера на многоликите му изяви напълно го удовлетворява – при спазването на верността спрямо живота, спрямо неговата истина, спрямо самия себе си в своята уникалност.

По този начин навлизането в практическото ще ни даде всичко потребно, едва така ще се доберем до истините за самия себе си, без които животът наистина се превръща в абсурд, във всекидневно предателство (“изневяра”, “убиване”, невярност и пр.) спрямо жизнения порив. Излиза, че работата се свежда до това да постигнем, да повторя, вярност (към себе си, към напиращата в гърдите ни жизненост, към истината на съществуването, към самия живот като висша ценност за човека, към свободата, средството да бъдем себе си по най-добрия начин и пр.), да се приучим към всекидневна вярност спрямо самото битие (където е скрито разгадаването на всички загадки). Смятам, че тук се ражда и човешкото достойнство и затова си позволих да нарека книгата си “етика на достойнството” като център на изкуството да се живее.

И така, по-надолу ще правим опити да разгадаваме поражданите от живота и нашата свобода истини (изразяващи собствената ни вярност към самите себе си), които точно затова са съвсем „приложими“, „служещи на самия живот“, жизнеспособни и жизнеустойчиви, т.е. изцяло „практични“, израз на една непостижима иначе практичност. Лутайки се всекидневно в живота, правейки опити да се справяме с неговата проблематичност (всичко тук е поставено под въпрос: аз сам стоя срещу живота си, и никой не може да ми помогне!), търсейки опори чрез прояви на непрестанния устрем да разберем самите себе си, да постигнем съдбовно необходимата ни яснота, „учейки“ се от самия живот с цената на толкова много изстрадани провали, грешки, „подхлъзвания“, оставайки обаче верни на непреодолимия порив към истината на своето съществуване, ние – човешките същества на тази прекрасна земя и под това изпълнено със загадки небе – всъщност само това правим: постигаме своята философия на живота, „градим“ своята изпитана от самия живот „практическа антропология“, т.е. търсим и се доближаваме до великата мъдрост на живота – и човека. Така всеки сам постига своите човешки истини и – веднъж добрал се до тях – им остава верен цял живот, дори и да не ги „съзнава“.

Разбира се, ние все пак си плащаме за това, губейки толкова ценно време във вървенето по пътища, по които след това ни се налага да се връщаме назад – за да поемем по нови. Затова има смисъл в една книга да получим известна предварителна ориентация как се прави всичко това (преди всичко друго най-важното е да сме наясно със самите себе си!), което ще ни облекчи, надявам се, в онова „търсене на човека у себе си“, което все пак трябва да извършим сами: защото „този човек“ за всеки от нас е различен, съвпада с мен самия, с моето уникално, неповторимо Аз, с моята „безмерно ценна“, единствена личност.

„Търся човека!“, „Къде е човекът!“, „Не виждам човека!“ – крещял някога Диоген със запален посред белия ден фенер и блъскайки се в иначе многолюдното множество на Атина; всички му се смеели и го смятали за луд. Ако ние сега, толкова векове по-късно, дръзнем с тази книга да направим същото? Дали този път ще ни разберат? Дали за толкова време си е пробило път съзнанието, че това не е смешно и не е лудост, а е съдбовна човешка потребност? И дали, усетил опасността от разпад на битието си, нашият съвременник ще се вслуша в думите ни? Нима – ако не стане така – времената са работили напразно?

Едва ли…