Лечение на душите чрез… философия

Един човек ме запита наскоро: “Драги, защо си губиш времето по форумите и в блога си? Защо пишеш тия статии, които едва ли някой чете? Вижда се, мислещ човек си, но недей да живееш с илюзията, че можеш да намериш подобни на теб самия в интернета. В интернета, както, навярно сам си се убедил, е пълна простотия, в него простотията е до шия! Пък и недей да нарушаваш библейското правило: не хвърляй бисери на… свинете! Защото… И т.н.”. Ето такива думи ми каза този човек, което ме накара да се замисля по-сериозно. А иначе пък едва ли не всеки ден все някой ще се намери, който да ме… “захапе” ето с тия думи: “Вижте го пък тоя! Пише тъпите си статии, които никой не чете, само и само да се изтъква! И по вестници пише, и в интернета спами пространството с глупостите си! Баси грандоманията, тоя пък за кой се мисли бе?! И т.н.”.

Наистина, защо пиша тези свои анализи, публицистични статии, есета, философски текстове, книги и пр.?

Няма да казвам, че съм загрижен за ставащото и затова си вадя очите пред монитора и ден, и нощ. Едва ли някой ще ми повярва и че – понеже съм ангажиран човек – се опитвам с каквото мога да повлияя на толкова неблагоприятната ситуация, в която живеем. Не мисля, че някой ще ме разбере ако кажа, че не го правя всичко това за… “слава”, да не говорим пък за “пари”, понеже и една стотинка не получавам за статиите не само тук, по форуми, сайтове и пр., но и в печатните издания, които ме публикуват. Защото става все така, че пиша само за “непопулярни” вестници, които са все на ръба на фалита; те не могат да плащат на авторите си; а пък в богатите вестници, където плащат тлъсти хонорари, човек не само не може да се вреди от сръчно пишещи всеки ден особи като Валерия Велева да речем, но и поради други причини: за тези вестници са съвсем… “неприемливи” моите идеи и разбирания. “Тогава защо изобщо пишеш, глупако?” – ще се запита всеки “трезвомислещ”.

На жена си, която често ми задава този въпрос, отговарям така: “Защото това ми е работата, философ съм, и работата ми е да пиша”. Тя много-много не хваща вяра на тези думи, но поне мълчи и “злорадо” се радва на… “непрактичността” ми. Но наистина смятам, че това ми е работата; също така сам успокоявам съвестта си (след като съм поставил семейството си в доста тежко положение), че все някой трябва да каже нещата, които аз казвам, и които минават в главата ми. И понеже, от друга страна, умея да правя това, да пиша и да казвам неща, които никой друг не казва, съм си изработил правилото: “Недей да мълчиш, това е недостойно!”, което частично успокоява личното ми безпокойство относно смислеността на това, което правя.

Но има нещо друго и още по-важно, на което тук искам да обърна внимание. Става дума за това, че по свой си начин съм загрижен също и за това, което става в главите на хората, на моите съвременници.

Много хора са така объркани днес, че в главите им цари същински хаос, пълна бъркотия. Това го констатирам не само в разговорите с такива хора във всекидневния живот, не само по горчивите думи, които долитат до ушите ми в автобуса, в магазина или на опашките за парното, но и по това, което чета във вестници, което слушам по радиа и по телевизии, но и особено от това, което чета във интернетските форуми. Един изцяло объркан човек, който не знае вече на какво да вярва, и който мъчително живее с необуздания порой от гадни мисли в главата си, е изключително страдащ човек, на който може и трябва да се помогне. С такива хора трябва да се разговаря най-просто, разбрано и човешки. Това обаче не го правят нито “медиите” (които шумят по безкрайно досаден начин за някакви ефимерни, фалшиви и уж скандални “новини” и нагли, гаднярски “коментари”, с които се издевателстват над нас!), нито пък политиците, нашите “довереници”, изпълнени с отвратително високомерие към нас самите, нито пък никой друг. И ето аз пък се опитвам да разговарям със своите статии именно с такива хора и по особен начин да им… помагам. И смятам, че тъкмо това ми е работата като философ и психолог (за малко да кажа: като… “интелигент”; но в последния момент се спрях: понеже до такава степен е опошлена у нас думата “интелигенция”, че нормалният човек вече го е срам да се нарече “интелигент”!).

Как помага философията ли?

Тя неслучайно съществува от векове. Избуялите в главите на “обикновения човек” горчиви мисли трябва да бъдат подредени, защото те – ако това не стане – съдържат в себе си една ужасна разрушителна енергия. Обърканият, невярващ вече и в собствените си сили човек, който се е отказал от потребността да разбира сам, е лесна жертва за манипулаторите, за днешните, както ги наричаме, “популисти”. Те затова са така много днес, и затова са така нагли: надушили са, подобно на лешоядите, че жертвите са много и че са съвсем лесни. Днешните манипулатори (от “Атака”, а и някои други “кандидати на славата”, които тепърва ще се появят!) на объркания човек започват да му казват какво да мисли, и той като удавник се хваща за подхвърлената сламка. Обезвереният човек е податлив на какви ли не “нови вери” и на какви ли не утопии. Ето затова днес така пошло се експлоатира най-вече “националната идея”: тъй като тя съдържа в себе си огромен заряд от лесни за схващане и уж “грандиозни” и “величави” лесносмилаеми мисли.

Във времена като нашето са се появили и утвърдили най-човеконенавистническите доктрини – тези на комунизма и национал-социализма (фашизма). Днес същите доктрини, независимо от историческия си провал, печелят привърженици, което е печално и много страшно. На тях трябва да се противодейства по всякакъв начин. Аз съм намерил свой начин: ето, аз го правя със средствата на философията, пишейки своите статии и книги.

Поставям най-различни теми – философски, психологически, нравствени, политически даже, без никакви ограничения на проблематиката. Надявам се, че моите статии, като предразполагат читателя към сериозен и по-задълбочен размисъл върху най-остри и съвременни проблеми, да му помагат не само да се ориентира, но и да почувства един своеобразен терапевтичен ефект. Един вид, казано съвсем просто и разбираемо, да му става по-леко на душата благодарение на тази философска медитация. Този тип терапия чрез… философия и размисли, съществува вече в САЩ и там това е нещо най-модерно, макар че то си е съществувало от векове в заниманията с философия. На мен ми се струва, че ако направим така, че философията да стане по-близка на човека, то това ще има оздравителен ефект не само върху неговия душевен живот, но и върху обществото като цяло. Защото само чрез разпространението на едни жизнеспособни идеи и едно наистина здраво съзнание, което се бори и преодолява хаоса и така намира удовлетворение, може да се помогне на объркания и обезверен наш съвременник. Друг начин няма.

Това най-общо казано е моя замисъл. И затова аз всеки ден пиша своите статии.

Някои намират статиите ми за съвсем разбираеми, други се оплакват, че не разбират. Изглежда мнозинството няма търпението да се задълбочи и да прочете докрай една или друга моя статия. Ние сме отвикнали от четенето, от полагането на умствени усилия, от трепета самостоятелно да вникнеш и със свои сили да разбереш сам, да откриеш значим за себе си смисъл. Предпочитаме “сдъвканата каша”, която услужливо ни предлагат амбулантните търговци на съвест и медиите. Това е естествено, особено след като пък на “пазара” се подхвърлят толкова лесни за схващане и съвсем “нетрудоемки” готови мисли.

Но първото условие на философията – и на човешкия живот изобщо – е свободата. Не е лесно да се живее с нея; без свобода наистина много по-лесно се живее. Затова днес мнозина мечтаят за “силната ръка”, която щяла да ги оправи. Аз решително възразявам срещу една такава гибелна утопия: ние бяхме “оправяни” от една толкова силна ръка, и какво се получи тогава?! Пълна отврат, трагедия, затова сме и до днес така нещастни. А е вече крайно време да станем разумни хора – едва тогава ще заживеем нормално.

Срамота е да се излагаме така, да не мислим, да се държим като стадо, което блее за пастира си, да се увличаме по “булевардни моди” от типа на простотиите на Атака – след като след броени дни влизаме в семейството на европейските достойни народи.

Аз подтиквам своите читатели да тръгнат самостоятелно по трудните пътища на самостоятелното разбиране и на свободната мисъл. Аз провокирам читателя си с понякога твърде “крайни” и дадени в “оголен” вид идеи, за да пробудя у него желанието самостоятелно да разбира и да търси своята ориентация в “драмата на живота”, която не трябва да допускаме да се превърне в трагедия. Всичко тръгва от отделния човек. Затова аз съм се ориентирал към него и към неговата способност да схваща. Всеки сам трябва постигне истината, удовлетворителна за него самия – и само така може да внесе мир в душата си. Друг път няма.

В това се състои “лечението” на душите чрез философия, към което аз се опитвам да подтиквам читателите си. Всеки сам, ако е загрижен за своя душевен мир, трябва да направи нещо, за да постигне оня смисъл, който може да задоволи неговата лична способност да схваща. Този смисъл не стои на… улицата, подобно на загубена ценна монета, към която всички се юрват – и която в страхотна блъсканица се опитват да присвоят. Този единствен автентичен смисъл може да се роди само вътре, в собствената ти душа. Той не може да се “подари” някому, както уж щедро правят шмекерите от “Атака”, нито пък да бъде “присвоен”. Нашето богатство е в душите ни, в душата на всеки един поотделно.

Само ти самият можеш да го откриеш и да се възползваш от него. Одисеята на духа и мисълта трябва да я преживееш сам – и едва тогава ще можеш да се възползваш в пълна мяра от техните богатства. Друг начин няма.

Ето защо пиша своите статии и книги.

Екзистенциална психоанализа

Много хора у нас днес са така объркани, че в главите им цари същински хаос, пълна бъркотия и усещане за безперспективност. Това го констатирам не само в разговорите с такива хора във всекидневния живот, не само по горчивите думи, които долитат до ушите ми в автобуса, в магазина или на опашките за парното, но и по това, което чета във вестници, което слушам по радиа и по телевизии, но и особено от това, което чета във интернетските форуми. Един изцяло объркан човек, който не знае вече на какво да вярва и какво да мисли, и който затова така мъчително живее с необуздания порой от гадни мисли в главата си, е изключително страдащ човек, на който може и трябва да се помогне. С такива хора трябва да се разговаря най-просто, разбрано и човешки. Това обаче не го правят нито “медиите” (които шумят по безкрайно досаден начин за някакви ефимерни, фалшиви и уж скандални “новини” и публикуват някакви нагли, гаднярски “коментари”, с които се издевателстват над нас!), нито пък политиците, нашите “довереници”, изпълнени с отвратително високомерие към нас самите, нито пък никой друг. А наистина може и трябва да се разговаря най-човешки с такива хора и така по особен начин да им се помага. Смятам, че в тази насока философията и психологията са незаменими.

Как помага философията ли?

Тя неслучайно съществува от векове. Избуялите в главите на “обикновения човек” горчиви мисли трябва да бъдат подредени, защото те – ако това не стане – съдържат в себе си една ужасна разрушителна енергия. Обърканият, невярващ вече и в собствените си сили човек, който се е отказал от потребността да разбира сам, е лесна жертва за манипулаторите, за днешните, както ги наричаме, “популисти”. Те затова са така много днес, и затова са така нагли: надушили са, подобно на лешоядите, че жертвите са много и че са съвсем лесни. Днешните манипулатори (от “Атака”, а и някои други “кандидати на славата”, които тепърва ще се появят!) започват да казват на объркания човек какво да мисли – и той като удавник се хваща за подхвърлената сламка. Обезвереният човек е податлив на какви ли не “нови вери” и на какви ли не утопии. Ето затова днес така пошло се експлоатира най-вече “националната идея”: тъй като тя съдържа в себе си огромен заряд от лесни за схващане и уж “грандиозни” и “величави” бързосмилаеми мисли.
Във времена като нашето са се появили и утвърдили най-човеконенавистническите доктрини – тези на комунизма и национал-социализма (фашизма). Днес същите доктрини, независимо от историческия си провал, печелят привърженици, което е печално и много страшно. На тях трябва да се противодейства по всякакъв начин. Един такъв начин е проясняването на най-сложните въпроси на съвременността със средствата на философията – тя има ресурса да направи това.

Ето защо аз поставям тук най-различни теми – философски, психологически, нравствени, политически даже, без никакви ограничения на проблематиката. Надявам се, че статиите, които публикувам, все пак предразполагат читателя към сериозен и по-задълбочен размисъл върху най-остри и съвременни проблеми. Ще се радвам ако му помагат не само да се ориентира и да вникне със свои сили (и с моето насърчение) в ставащото, но и да почувства един своеобразен терапевтичен ефект. Един вид, казано съвсем просто и разбираемо, смисълът е да започне да му става по-леко на душата благодарение на тази философска медитация. Този тип терапия чрез… философия, размисли и съвсем свободни дискусии съществува вече в САЩ и там това е нещо най-модерно; макар че то си е съществувало от векове в заниманията с философия.

Ако направим така, че философията да стане по-близка на човека, то това ще има оздравителен ефект не само върху неговия душевен живот, но и върху обществото като цяло. Защото само чрез разпространението на едни жизнеспособни идеи и на едно наистина здраво съзнание, което се бори да преодолява хаоса и да намира удовлетворение от своята способност да разбира, може да се помогне на объркания и обезверен наш съвременник. Друг начин няма.

Това най-общо казано е замисъла.

Но дали това не е една утопия?

Обикновено мнозинството няма търпението да се задълбочи и да прочете докрай една или друга по-философска, задълбочена статия. Ние сме отвикнали от четенето, от полагането на умствени усилия, от трепета самостоятелно да вникнеш и със свои сили да разбереш сам, да откриеш значим за себе си смисъл. Предпочитаме “сдъвканата каша”, която услужливо ни предлагат амбулантните политически чалгаджии и търговците на съвест, а също така и медиите, които като че ли целят само да ни объркват още повече и да насаждат разочарования и апатия. Това е естествено, особено след като пък на “пазара” се подхвърлят толкова лесни за схващане и съвсем “нетрудоемки” готови мисли.

Но първото условие на философията – и на човешкия живот изобщо – е свободата. Не е лесно да се живее с нея; без свобода наистина много по-лесно се живее. Затова днес мнозина мечтаят за “силната ръка”, която щяла да ги оправи. Аз решително възразявам срещу една такава гибелна утопия: защото бяхме “оправяни” десетилетия наред от една толкова силна ръка, и какво се получи тогава?! Пълна отврат, трагедия, затова сме и до днес така нещастни. А е вече крайно време да станем разумни хора – едва тогава ще заживеем нормално.

Срамота е да се излагаме така, да не мислим, да се държим като стадо, което блее за пастира си, да се увличаме по “булевардни моди” от типа на простотиите на Атака – след като след броени дни влизаме в семейството на европейските достойни народи.

Моите статии ще подтикват читателите да тръгнат по-уверено по трудните пътища на самостоятелното разбиране и на свободната мисъл. Те ще провокират читателя с понякога твърде “крайни” и дадени в “оголен” вид идеи именно за да се пробуди у него желанието самостоятелно да разбира и да търси своята ориентация в “драмата на живота”, която не трябва да допускаме да се превърне в трагедия. Всичко тръгва от отделния човек. Затова трябва да се ориентираме към него и към неговата способност да схваща. Всеки сам трябва постигне истината, удовлетворителна за него самия – и само така може да внесе мир в душата си. Друг път няма.

В това се състои “самолечението” на душите чрез философия, към което ще се опитвам да подтиквам читателите си. Всеки сам, ако е загрижен за своя душевен мир, трябва да направи нещо, за да постигне оня смисъл, който може да задоволи неговата лична способност да схваща. Този смисъл не стои на… улицата, подобно на загубена ценна монета, към която всички се юрват – и която в страхотна блъсканица се опитват да присвоят. Този единствен автентичен смисъл може да се роди само вътре, в собствената ти душа. Той не може да се “подари” някому, както уж щедро правят шмекерите от “Атака”, нито пък да бъде “присвоен”. Нашето богатство е в душите ни, в душата на всеки един поотделно.

Само ти самият можеш да го откриеш и да се възползваш от него. Одисеята на духа и мисълта трябва да я преживееш сам – и едва тогава ще можеш да се възползваш в пълна мяра от техните богатства. Друг начин няма.

А философията е само един най-мъдър, търпелив и смислен помощник в това най-трудно изкуство на самопознанието и разбирането, което ни е така необходимо в нашето преломно време. Синтезът на философия и психология е водеща нишка в моите анализи, които могат да бъдат наречени ЕКЗИСТЕНЦИАЛНА ПСИХОАНАЛИЗА. Такъв един синтез е най-плодотворен – защото под това последното се разбира именно самоотверженият опит да се схване животът в неговата цялост, в неговия най-пълноценен и удовлетворяващ душите ни смисъл.

Което наистина е най-важното: защото е предпоставка за разумното живеене и за задоволството ни от самия живот.

Как се философства?

Най-общо казано по същия начин, по който човек се учи да плува: за да плуваш се иска да се хвърлиш във водата и да започнеш да движиш ръце и крака, а за да започнеш да философстваш се иска да тръгнеш в опитите си да се изразяваш “философски”, което не е друго, а в най-истинския смисъл човешки. Философствайки, човек изразява себе си, своята душа и сърце, своята специфична човечност, разбиранията си, убежденията си, волята, свободата, мисълта, интуицията, прозрението си. Следователно изисква се да бъдеш себе си в най-точния смисъл на тази дума, да бъдеш верен и да не изневеряваш на самия себе си, на своята самостоятелност и неповторимост. Трудно ли е това? Не ни ли се налага да го правим всекидневно?

Правим го, ние само това правим: да изразяваме себе си. Но въпреки това като че ли е трудно – ако трябва да го правим истински. Особено когато трябва да го правим съзнателно, а не “както се случи” или “както дойде”, без да искаме и неумишлено. Има неща, на които трябва да заложим, за да ни се удава да философстваме по-добре, т.е. да успяваме пълноценно да изразяваме себе си.

Най-истински човек изразява себе си когато това става спонтанно, без преструвки, без желание “да се представиш пред хората” в някаква изгодна за теб светлина, значи искрено и естествено. Философската нагласа или нагласата за философстване се ражда там, където човек отхвърля маските, забравя ролите, които е принуден да играе всекидневно пред другите, измъква се от “кожата” на всекидневието (която при някои хора е особено дебела, дори непробиваема!) и застава пред другите единствено с голата, чиста и неподправена своя душевност, изважда на показ душата и сърцето си, опитва се да изрази себе си без остатък, без фалш, без повърхностни и злобни, дребни емоции на деня и на потока от дни, без корист и желание да господства и да се налага над хората около себе си и т.н. Другояче и по-накратко казано, изисква се просто да бъдеш човек и личност, чиято единствена подбуда не е друго, а свободата.

Философстването в този смисъл е “възползване” на човека от свободата, благодарение на която съществуваме по човешки начин и наистина можем да бъдем в най-пълна степен себе си. Предимствата на свободата може да ги оцени само свободният човек, свободен не просто в смисъл че “не е роб”, а необременен в своето съзнание, в мислите си, в своите вярвания, действия и поведение. Ние всички си мислим, че сме свободни, но наистина ли е така? Не са ли свободни в истинския смисъл на тази дума само малцина велики личности на човечеството, достигнали в творенията си предела на човешките възможности, постижения, дела? Не срещаме ли непрекъснато около себе си хора с атрофирали възможности и способности, хора, които са занемарили себе си и своето бъдеще, хора, които се задоволяват с малко, които са се отказали от младежките си мечти и желания, които са се оказали победени от стихията на всекидневието с неговата дребнавост, корист, повърхностност, обърканост и случайност? Може ли някой от тях да каже за себе си с пълно право: “Аз постигнах чистата свобода, аз съм истински свободен, аз нито за миг не забравям за свободата си и живея изцяло според нея!”? Кой от смъртните е постигнал тази свобода? Разбираме ли, впрочем, какво е свобода?

Философията е търсене на свободата и в този смисъл е израз на свобода. Да философстваш означава да отхвърляш несвободното у себе си, философията е освобождаване на духа и душата на влюбения в мъдростта. Вечният порив към свободата е в основата на философстването; следователно не е философско разсъждението, в което не може да се усети и следа от този порив, в което липсва благоразположеност и отдаване на свободата.

“Истината прави духа свободен” – тези думи на немския философ Хегел (1770-1831) – а те са повторение на известното изречение на Спасителя: “Истината ще ви направи свободни!” – изразяват дълбоката връзка между истина и свобода, която дава живота на философстването и на философията. Това е ясно, дали пък мъдростта не е обител, дом на истината, а пък свободата, изглежда, се явява път към него?! Разсъждение, което не преследва истината и значи се определя от други цели, не може да бъде наречено философско. Да философстваме означава да сме овладени от духа на истината и свободата.

Търсейки отговора на въпроса “Как се философства?”, достигнахме до извода, че да философстваш означава:
• Да изразяваш себе си, своята субективност в общозначимите й човешки измерения;
• да освободиш съзнанието си от нагласите на всекидневието с неговите предразсъдъци, илюзии, уверености, догми и пр. и да правиш опити да постигаш чистата свобода в духа си;
• да се стремиш към истината като свой идеал, да забравиш за всяка друга цел;
• да бъдеш искрен, да поглеждаш смело в недрата на разголената си душевност, опитвайки се да откриеш там искрите на вечния човешки дух.

С това като че ли е казано главното, философстването е коренна преориентация на съзнанието и живота, насочена към постигане на първичните дадености, на началата, от които зависи съдбата на човека на тази земя и под това небе.
Ако са налице посочените условия, благодарение на които душата е готова да черпи от целия си потенциал, то по чуден, необясним начин в нея могат да се породят идеи, такива образувания, които са в състояние да поберат цялата човечност в нейните съществени, смислово натоварени измерения. Идеята е “градиво” на философията, тя придава жизненост и “душа” на философските построения и разсъждения. Душевната способност, пораждаща философските идеи, се нарича разум – силата, която придава единството, целостта на вътрешния потенциал на човека, неговата душа. Автентичният човешки живот се постига на нивото на разума, почвата на разумността е тази, от която израстват значимите философски идеи. Да се опитваш да бъдеш разумен, да заставаш на позицията на разума е основната настроеност на философстването, която му позволява да покори иначе вечно убягващия ни жизнен смисъл на нещата, на съществуващото. Да постигаме автентичния смисъл на битието, на това, което наистина е, е задачата и отговорността на заниманията ни с философия и на опитите ни да философстваме, при които израстваме до степента да бъдем самосъзнателни и самосъзнаващи се човешки същества. Следователно философстването не е нищо друго освен самоосъзнаване на човека, философията в този смисъл е неговото автентично, чисто човешко в пълния обем на тази дума самосъзнание. Влюбеността в мъдростта значи е тази, която ни прави самостоятелни, свободни, стремящи се към истината и разумни човешки същества.

Силата на философстването се проявява в прилагането му, философията доказва своята мощ в осъществяването си, в поставянето на смислени въпроси и във всеотдайността в търсенето на задоволителни за нас самите отговори. Във философията ние се опитваме да встъпим в разговор със съществуващото благодарение на вникването ни в нашето собствено съществуване, да се вслушваме в загадъчния говор и стон на самото битие, да откликваме на неговия порив и призив, дори да се “сприятеляваме” с него, да усещаме близостта си с неговия живот, неотделимостта си целостта на съществуването. Във философията ние ставаме наистина причастни на “истината на битието на съществуващото” (Мартин Хайдегер, 1889-1976, най-значимият философ на ХХ век, който е дала на света Германия).

Човекът е… човешко дело – и завоевание

Човекът съществува свободно, а значи и практически, т.е. действайки, проявявайки активност – гръцката дума “πρακτικος” означава “активен”, “деятелен”. Сферата на практическото е изключително многообразна, човешката активност не знае предел, ние предприемаме всякакви действия, опитвайки се да изразим и да постигнем самите себе си, своя вътрешен потенциал и откриващите ни се възможности. Всеки миг ни дава безкрайно много възможности, но ние се възползваме само от една свободно избрана и дълбоко желана, оказала се шанс за бъдещето ни, който в никакъв случай не бива да пропиляваме. Обикновено ние свързваме практическото с правене на нещо извън нас, с предприемане на действия с определени обекти или предмети на нашата активност, но какво се получава когато осъществяваме действия със самите себе си, когато “предметът” съвпада с мен самия, с моята душа и субективност? Например опитвам се да разбера себе си, проявявам активност в тази насока – това част от моя практически живот ли е? Или, да речем, мисля, стремя се да проясня съзнанието и душата си – и това ли е проява на практичност? Аз съм влюбен, аз обичам същество, което е най-красивото и привлекателното на тази земя, моята влюбеност, развиваща се в гърдите ми, и тя ли е израз на практически живот? Всичко онова, което става с мен самия, “вътре в мен”, “около мен”, т.е. в жизненото пространство, “територията” на живота ми – това ли е необятната сфера на практическото? Дали мога да приема, че ставащото – което в някакъв смисъл става благодарение тъкмо на мен самия – събитията на моя живот, е именно моят практически живот? В такъв случай остава ли нещо извън него? Аз – като център на съществуването си – и животът на този Аз, формите, в които Аз-ът осъществява себе си, т.е. цялата тоталност на моето съществуване, съставляват същността, битието на практическото, чието понятие тук се опитваме да изразим.

Практическата философия започва своите търсения с изясняване на съществуването на човека и оставя проблема за съществуващото (човекът, битието в отделните му форми) на чистата, систематичната философия. Ъгълът, под който двете основни части на философията гледат, както се вижда, е различен, нюансите на това разграничение трябва да се схващат от всеки занимаващ се с философия, макар това понякога трудно се удава. Човекът съществува, живее, опитва се да постигне живота в неговата непосредственост и даденост. Тези всекидневни опити на човешките същества да живеят, да се възползват от пълнотата на живота, съставляват основния интерес на практическата философия, която се опитва да проясни ставащото в тази главна насока, ядро и сърцевина на нашето собствено себеосъществяване. От друга страна обаче вътрешното естество на живота и на живеещото, на всяко съществуващо, също така трябва да бъде разбрано – и това е тема на чистата философия, която израства на почвата на практическата – или на екзистенциалната (т.е. на занимаващата се със съществуването) философия. Най-напред трябва се разбера как живея и как трябва да постигам човешката, пълноценната отдаденост на живота, а след това мога да си дам отчет за естеството на живота и това на човека като човек, т.е. да проясня съществуващото като такова. Разбира се, може да се спори кое е първото наистина и в действителност, а не само във вида но философско учение, в системата на философията. Но факт е, че преди да си поставим въпроса за дълбоката същност на съществуващото ние се сблъскваме с проблемите на своето собствено съществуване, изправящи се пред нас всекидневно и всяка минута дори. Затова нека да се запитаме най-напред така:

1.Как съществувам?

Поставя ли си всеки един от нас този въпрос, пита ли се отделният човек, появява ли се отвреме-навреме в съзнанието му въпросът “Как съществувам?”, “Как живея и се овладявам от живота?”? Дали съществуването наистина е проблем пред живеещия?

Да се вгледаш в съществуването си, да се опиташ да проясниш “механизма”, начина, по който “правиш” живота си, нима това не е насъщна всекидневна грижа и потребност? Как мога изобщо да живея ако не съм наясно с начина, по който така или иначе правя това? Дали пък не живеем “наслука”, т.е. както се случи или “както дойде”? Може ли да се живее така, какво ще се получи от един такъв живот?

“Какво правиш?”, “Как живееш?” – това са въпроси, които всекидневно отправяме към човека до себе си, към своите познати и приятели. Питаме ги “Как си?” толкова често, че този израз заменя обикновения поздрав, но отправяме ли този въпрос към самите себе си? Питаме другите как живеят, как съществуват, какво правят, но забравяме себе си да попитаме…

Когато някой ни попита “Как си?”, какво отговаряме? Обикновено най-прости, нещо не означаващи неща от рода на тези: “Нищо”, “Не се оплаквам”, “Бива”, “Горе-долу”, “Нормално”, “Карам я някак” и пр. Какво казваме с това, казваме ли изобщо нещо с него? Дали пък с подобни общи изрази не гледаме просто да се отървем от досадния въпрос? Но какво бихме казали в отговор на въпроса “Как си?” ако го приемем сериозно?

Как съм аз самият? – това не е прост, нищо не означаващ въпрос, равносилен на поздрав или пък не са само думи, които изричаме колкото да не се окаже че стоим безмълвни един срещу друг, изричането на тези думи не е просто ритуал. Това всъщност е основен, може би най-главния въпрос, на който сме длъжни всекидневно да отговаряме, но не формално и с общи думи, а съвсем сериозно, истински. Аз съм “така” и “така”, моят живот е “такъв” и “такъв” – тези съм и е обозначават съществуване, живеене, реализиране на себе си, така ли е това?

“Аз съм…” – зад това съм стои цялата реалност на този човек, цялото му същество, целия му живот, така-и-така-протичащ-сега, в този ден, месец, година. Зад моето съм заставам аз самият, то съвпада с мене, аз съм готов да поема цялата отговорност за това, което съм – а също и за това, което искам да бъда. Може ли някой друг да поеме вместо мен грижата за моето съм, за моето да бъда, за моето бях, има ли изобщо нещо, някой (друг, приятел, роднина, родител), който да може да ме замени и да застане както аз заставам зад моето лично, неотделимо от мен, интимно съм, което, впрочем, аз и не искам да отстъпя другиму? Това драгоценно, вътрешно, дълбоко мое съм, зад което аз изцяло заставам – какво е то, как да го постигна, как да разбера какво наистина стои зад него?

Разбирането на истинския смисъл, стоящ зад простото “Аз съм…” съвсем не е лека работа, но за сметка на това е жизнено значимо и дълбоко потребно за всяко човешко същество, в което пулсира животът. Ако бяхме бездушни, ако не “притежавахме” съзнание, ако не трябваше – и ако не можехме! – да съзнаваме себе си, то тогава животът ни съвсем нямаше да е проблем, тогава ние щяхме да гледаме на него с мътния, нищо не разбиращ поглед на животното. Но ние сме човешки същества, нашата човечност включва и способността да разбираме и съзнаваме, може би това е главното в нея, в нас самите. Това, че мога да си задам въпросите “Как съм аз?”, “Какво съм аз?”, “Какво искам?”, “Какво правя?” не е ли най-важното, по което се различавам от животното, от всичко друго съществуващо на тази земя? Има ли друго същество, което да може да си постави тези въпроси? Няма, разбира се, но какво следва от това?

Интересът ни към това “Как съм аз?”, който не стихва през целия ни живот – нали затова всеки ден се питаме един друг “Как си?”?! – разкрива онова, което ни прави човешки същества, изглежда тук е извора на нашата човечност? Защо, наистина, толкова ни вълнува този въпрос?

Човекът е едно съществуване, което иска да разбере самото себе си, което се пита неуморно как съществува.Питаме се или ни питат “Как съм?”, “Как си?”, какво наистина стои зад това как? Отговаряме така, повтарям: “Добре”, “Не се оплаквам”, “Бива”, “Горе-долу”, “Нормално”, “Карам я някак” и т.н. Всички тези отговори са безкрайно показателни, те говорят твърде много. Мога да бъда добре, но мога да бъда и зле, карам я така, но мога да я карам и иначе, мога да съм горе, но ми си случва и да съм долу, оценявам битието си като “нормално”, но нищо не пречи то по някакъв начин да попадне “извън нормата”, да стане съвсем ненормално, и т.н. Моето съществуване не е “програмирано” или строго предопределено. Аз не съм заставен да съществувам само “така” и по никой начин “другояче”, в мен няма някаква особена “същност”, от която изцяло да зависи съществуването ми. Аз мога да живея както си искам и както намеря за добре, аз решавам самостоятелно и аз избирам начина на моето съществуване. Аз “имам” свободата да се разпореждам със съществуването си и да го “употребявам” според своите желания и разбирания. Аз не допускам никой друг да се меси и да решава вместо мен проблемите на живота ми, аз пазя и браня неповторимостта, уникалността и интимността на моето съществуване и не мога да предам отговорността си за него на никой друг. Излиза, че зад простото “Как живееш?” стои жизнено важното признание на моята суверенност като личност и човек, а значи и потвърждение на свободата ми, от която изцяло зависи моето съществуване. Да си човек, да бъдеш човек означава изцяло да заставаш зад съществуването си и да поемаш пълната отговорност за него, т.е. да бъдеш истински свободен, да се ползваш в пълна степен от свободата си. Ако не го правиш, ако не чувстваш всеки миг свободата си и перспективите, които тя ни открива, ако живееш подражавайки на друг или без да си наясно какво точно правиш и защо го правиш така, ако начина на твоето съществуване не е твой избор, то тогава значи ти живееш безсъзнателно, “на тъмно”, слепешката, както се случи, безотговорно, а в крайно сметка и безсмислено, не така както подобава за човека.

Оказва се, че съществуването на човека е коренно различно от съществуването на всяко друго нещо на тази земя (животно, растение, природен предмет и създадена от човека вещ, в това число и компютъра и роботите). Нещата извън човека съществуващи не могат да правят друго освен просто да изявяват своята същност, която е заложена в тях, предзададена, предопределена, годна за всички случаи, явяваща се граница или предел на съществуването им и значи представляваща закон на всичките им прояви. Човекът, напротив, няма заложена в себе си същност, от която изцяло да се определя съществуването му. Затова, съществувайки по един или друг начин, свободно избран от него самия, всеки човек сам прави себе си и формира “същността” си, човекът, значи, е “законодател” на живота си. Няма и не може да има някаква обща и неизменна “човешка природа”, която да предрешава съществуването ни и да го поставя в рамка или граници, идеята за човека, пораждана от принципа на свободата, включва в себе си най-вече това, че ние самите “правим” себе си. Човекът е човешко дело и постижение, а също и завоевание.

Оттук следва, че всеки човек по принцип може да стане всичко, и то във всеки момент, например… “животно”, звяр, насекомо, паразит, злодей, подлец, лъжец, крадец, “душегубец” (така наричали някога убийците!), безличие, гадна твар и т.н., но той няма да стане всичко това, а само някое от тях. Пред него обаче са отворени и вратите да стане човек, т.е. личност, свободно разполагаща с живота си, а значи да бъде умен, мислещ, способен, чувствителен, разбиращ, действащ, поставящ си по-възвишени цели, творец на съдбата и на живота си и т.н. Щом като човешкото може да побере в себе си толкова много и несъвместими една с друга потенции и реализации (защото хората, които са станали… “животни”, паразити и пр. пак са придобили една, настина, безчовечна, човечност!) , то от това следва, че единна същност, заложена във всеки един от нас, няма и не може да има, а значи всеки човек самостоятелно постига себе си и създава човека у себе си – в съществуването, което сам е избрал. “Съществуването предхожда и предопределя същността на човека” – до тази истина достигна екзистенциалната философия на ХХ век, която сложи акцента върху съществуването (“exsistentia” на латински е тъкмо “съществуване”). При всичко останало обаче (вещи, животни, растения, минерали…) същността неизменно поражда съществуването, явяването си в действителността. Дали това главно разграничение е основателно?

2.Екзистенциалната философия

Обобщено така се определя насоката, свързана с имената на Мартин Хайдегер (1889-1976), Жан-Пол Сартр (1905-1980), Карл Ясперс (1883-1969), Албер Камю (1913-1960) и др. Всеки от тях създава своя философия, различна от останалите, като общото е единствено в сродяващия ги в определен смисъл интерес към темата за човешкото съществуване. Те са последователи – също в определен смисъл – на философията на живота на ХІХ в., представяна от ученията на Сьорен Киркегор (1813-1855), Артур Шопенхауер (1788-1860), Фридрих Ницше (1844-1900), Освалд Шпенглер (1880-1936), Вилхелм Дилтай (1833-1911) и др. Даже простото изброяване на имената на философите, чиято слава едва ли някога ще избледнее, показва на непредубедения ум, че проблемът за човешкото съществуване, за живота на човека, е централен за всяка истинска философия – и за всяко близко до човека философстване.

Поставяйки проблема за съществуването, ние вече навлязохме в него и в някои от измеренията на неговата значимост за всеки човек. По-нататък ще се запознаем с някои от идеите на тези философи, които трябва да станат достояние на всеки интересуващ се от философия, на всеки съвременен човек, който се пита защо живее, какъв е смисъла на живота му…

3.Проблемът за съществуването – алтернативи

При разглеждането на някакъв проблем винаги се обособяват поне няколко основни алтернативи на решението му. Един проблем е прояснен ако са ясни алтернативите, които той предполага и съдържа в себе си. Ще ги разгледаме едновременно и в исторически план, показвайки начина, по който те за първи път са били изказани.

Пръв Сократ ориентира философията към най-важното: човекът, съществуването. И преди него са се питали за същото, но той поставя проблема за съществуването на човека в центъра на своите търсения.

Сократ е наясно с начините на съществуване на своите съвременници, но той се пита за това как можем да се откъснем от въвлечеността само в своя живот и така да постигнем здрава гледна точка, от която да можем да прозрем неговото естество, исконния смисъл на това, което всекидневно правим. От друга страна самият Сократ живее живот на философ, който влиза в рязко противоречие с обикновената представа за живот. Сократ непрекъснато се пита кое е това, на което трябва да се опрем, коя е основата на човешкото съществуване, върху която може да се постигне неговия смисъл, истината за него, а значи благодарение на която можем да живеем истински и пълноценно. Същевременно, опитвайки се да разберем разбиранията на Сократ, сме длъжни да си дадем сметка и за това, че тогавашните гърци – и Сократ в това число – живеят с убеждението, според което съдбата е силата, определяща съществуването не само на смъртните хора, но и на боговете. Според тази представа богините на съдбата, Мойрите (“мойра” буквално означава “част”, оттук иде “участ”, т.е. това, което всеки получава при раждането си) били три сестри: Лахесис или “хвърлящата жребия”, Клото, “предящата” и Атропос, “неотвратимата”. Мойрите се грижели за всичко, което трябва да ни се случи в земния живот: Лахесис определя жребия ни още преди раждането, Клото преде нишката на живота ни, а Атропос неотвратимо приближава нашето бъдеще. Трите сестри-богини били дъщери на богинята Ананке (“необходимостта”), която въртяла световното вретено и по този начин предопределяла ставащото. Дори самият Зевс имал титлата “Върховен бог и изпълнител на съдбата”; той е един вид изпълнител на волята на тези богини на съдбата. Затова се приемало, че богът Зевс “знае човешките дела и всичко това, което е назначено от Мойрите, и всичко, което те са отказали”. Живеейки с тази представа, Сократ е трябвало в рамките на всеобщата предопределеност и съдбовност да намери и човешкия дял или зависещото от отделния човек по отношение на съществуването му, в ставането на собствения му живот. Има ли нещо, което е във властта на човека, или всичко е предрешено без негово участие, участва ли всеки един от нас в собствената си съдба и в нейното разгръщане, наречено човешки живот?

Сократ стига до убеждението, че в наши ръце е поставено твърде много: притежавайки безсмъртна душа, човек, подобно на боговете, може да знае предначертаното и необходимото за себе си, а значи и сам да го прави, върши и изпълнява, изхождайки от себе си и осланяйки се на себе си. Това се нарича разумност, съществуване съобразно разума, най-висшето на душата ни и богоподобното у смъртния човек. Разумното от една страна съвпада с необходимото за този човек, а значи и отреденото му от съдбата – това е негова съдба, която не може да бъде безразлична към това съдба на кой човек е, кому предписва този живот. От друга страна разумното изразява сърцевината, най-вътрешното на безсмъртната душа, с която този човек разполага. Значи съдбовното съвпада с необходимото и разумното, а също и с божественото, но благодарение на безсмъртната ни душа ние в определен смисъл сме съпричастни с всичките тях, длъжни сме да отговорим на тази дълбока взаимна обусловеност, даваща живота на съществуването ни, неговата жизненост, живеца му.

Ето я и алтернативата на Сократ: истински човешко е само разумното съществуване, животът, съобразен с разума и със закона на съществуващото, а в крайна сметка и с Божия закон, чиято съдбовност за човека трябва безусловно да признаем. Тази алтернатива е имала много привърженици сред философите, и тя си остава вечна форма на съществуване, която никой не бива да недооценява: от нас така или иначе се иска да живеем разумно, а какво означава този разум все още ни предстои да разберем.

Пряка противоположност на алтернативата на Сократ е тази на Ницше. Според него т.н. “разумност” не е нищо друго освен признание за слабост на жизнеността, на първичната виталност, на стихията на неподправеното съществуване, а всичко това е разположено отвъд формите на разума. Животът е безсъзнателна, ирационална воля за живот и за господство, а нейн върл враг е опитващият се да я постави в рамки – защото съвсем не я разбира – разум. Поради отслабването на жизнеността у човека разумът е взел превес, а човешкото съществуване е придобило непълноценност заради конфликта между разум и живот, между дълг и щастие: като са станали слаби, като не умеят да живеят, хората са започнали да се утешават с това, че поне живеят “разумно”. След хилядолетията, в които човекът е губел първичната мощ на непосредственото си съществуване, настъпва зората на неговия триумф, триумфът на освободения от “попечителството” на разума живот. Непълноценното човешко съществуване, разкъсвано между полюсите на разумността и този на жизнеността, бива преодоляно от съществуването на свръхчовека, който не признава закон или ограничение на волята си за живот и власт, отрича разумността и нейното безсилие и се отдава на стихията на живота и свободата в тяхната опияняваща и безумна мощ. Накратко казано, алтернативата на Ницше твърди: истинско е непосредственото съществуване отвъд омъртвяващия всичко закон на разума и разсъдъка – в царството на първичния, инстинктивен и неизроден живот.

Като се вижда, тезите на Сократ и Ницше са непримирими, но също и крайни. Възможен ли е все пак компромис между тях?

4.Реалистичното гледане на живота

На живота – и особено на личното си съществуване – човек трябва да гледа реалистично, т.е. според истината на това, което е, което съществува. Само тогава можем да стигнем до идеята за живота, която е автентична, а не е “примислена” (а Ницше казва: “прилъгана”!) от нас самите. Няма защо да “изобретяваме” живота, длъжни сме просто да разберем неговото естество и да го приемем какъвто е. Но нали всеки от нас все пак “прави” живота си?

Оттук иде цялата трудност. Ние участваме в живота и сами правим своята участ. Всеки един от нас във всеки момент може да опропасти живота си, но може и да го направи истински и да му се наслаждава. Как се стига до това последното?

Ние не си даваме живота, а го получаваме като най-скъп дар. Имаме две неща, от които по-нататък “правим” съществуването си: живот и свобода. Животът следователно е една естествена даденост, която намираме в себе си и от която зависим, но която съвсем не зависи от нас, защото неимоверно ни превъзхожда. От нас обаче зависи нещо друго: да направим живота си човешки, да му придадем човечност – и това е напълно по силите ни, то е израз и на нашата свобода. Свободата е нещо, което е изцяло мое: или съм станал свободен, или не съм постигнал и не познавам свободата. Понеже изначално и наготово нямам свобода, то свободата ми в определен смисъл е онова “нищо”, благодарение на което мога да получа всичко: богатство, слава, успех, власт, изтънченост на духа, постижения в личностното си развитие и реализиране, душевни способности, които наистина са за завиждане, благородство и добродетели, хармоничен и човешки живот и удовлетвореност от самия себе си. Трябва да бъдем реалисти: нищо не идва наготово в този наш живот, освен… животът, даден ни като дар от Бога. Следователно реалистичният поглед върху собственото ни съществуване трябва да различава ясно две неща, второто от които е тъкмо “нищото”: живот и свобода. Първото обаче е тайна, която трябва да разгадаем. Тайнството на живота, чиито пулсации усещаме непрекъснато в себе си, е непосредствената даденост на съществуването, което ние правим всекидневно, опирайки се на свободата си. Философията се опитва да разбули това тайнство, а и всеки човек се пита какво е животът. Но и загадката на свободата, от която зависи всичко останало, си заслужава усилията, нищо че я нарекохме “нищото”, пораждащо обаче нашата човечност. Никой не може да дава “рецепти” за съществуване, които да са задължителни за всички хора: различията между нас се дължат на това доколко разбираме свободата и как се възползваме от нея. Съзнанието за свобода, доколкото всеки от нас го има, поражда различията в съществуването, в начина, по който сме избрали да съществуваме, а оттук се пораждат и различията между нас самите: всеки от нас е индивидуалност, чиято раз-личност е неоспорима. Дали разбираме свободата, какво е свободата за нас, смъртните? – това е главният въпрос на всяка практическа философия и на всяко индивидуално съществуване.

Всеки човек съществува както иска и както може. Изхождайки от себе си, от живота, който ни е даден, и от свободата, която сме придобили сами, ние се впускаме в “морето на живота” и… или се давим, или достигаме като корабокрушенци до някой пуст бряг, или пък ни посрещат на някой блажен “остров на щастливите” и ни благославят за проявената дързост и всеотдайност, с която сме живели ден след ден, правейки съдбата си сами. Какво ще се случи и докъде ще стигнем зависи единствено от нас самите, затова човек винаги трябва да усеща коварството на това “Сам избирай!”, от което зависи неговото бъдеще…

Книга за опитващите се да разбират

Това е малък откъс от въведението на моята книга “Лаборатория по философия: книга за опитващите се да разбират”. Тя е публикувана в интернет и всеки може да я прочете (в списъка от връзки вдясно). Издадена е и в книжен вариант и всеки, който предпочита да чете книги, може да си я набави. Това е единствената книга по философия, която не дава отговори, а само провокира, поставяйки въпроси: всяка тема се състои от цели поредици от въпроси, които в своята логика водят човека към някои неизбежни негови заключения….

Моят стремеж беше да създавам, насърчавам и провокирам условията, пораждащи разговори и дискусии между заинтересувани от търсенето на истината млади хора. Добрият разговор и пълноценната дискусия са онова, което поражда вдъхновението – а нима може да има любов (към мъдростта) без вдъхновение? Моята цел се свеждаше до това да помагам за пробуждането на оная жива ангажираност към участта на човешкото, която е неотделима от нас самите. Следователно идеята ми се определяше от желанието да се стимулира живото философстване в противовес на “книжното”, изкуственото, сухото и безличното, което кой знае защо често се смята за единствена възможност пред “занимаващите се с философия”. Превъзмогването на скуката и отегчението в семинарите и упражненията по философия може да стане само чрез оная свободна въвлеченост на душите в собствения им живот, която се проявява в пълноценния разговор-дискусия-диалог. Наложи ми се да потърся различни средства за импулсиране на така необходимата въвлеченост, за пораждането на желание и интерес в степента, в която това е възможно под формата на пособие. Намерих ги в обособяването на идеи, в изтъкването на алтернативи, в поредиците от естествено разгръщащи се въпроси, в някои казуси и игри, които дават възможност за изява на философската проницателност, в други практически форми, които създават атмосферата на съпричастност, саморазкриване и съучастие, явяваща се първо условие на спонтанния, непринуден и увличащ разговор. На места (където е трябвало) си позволих да “обобщавам” постигнатите – доколкото е възможно да са предвидими! – резултати, т.е. да поставям акценти, които още повече да задълбочават изследванията, а също и да дават тласък на собствените достижения. Разбира се, личностите на участващите в тези разговори неизбежно ще наложат своя незаменим отпечатък, което именно е търсеното, докато “основата” може да бъде използвана по най-добрия (по тяхна преценка) начин. В този смисъл практикумът дори не е “водач”, а само партньор, който задочно участва в разговорите, макар че се надява да ги е започнал пръв, да ги е подбудил или поне да ги е насърчил.

Продължавам да смятам, че доверието към философията не й се полага заради предишни “активи”, а че то трябва всеки път наново да бъде заслужено и потвърдено по един категоричен начин. Затова и непосредственото “правене” на философия в свободното сътрудничество на млади хора, намиращи се в зората на живота си, е единственото, което ще й даде правото да се ползва от съответното доверие. Ето защо най-лошото е философията (поради неподходящите начини на онова, което се е заела да прави) да се дискредитира още преди да е спечелила някакво доверие. Веднъж загубено, както е известно, доверието прекалено трудно се възстановява, но ако е спечелено още в самото начало, тогава трудно ще може да бъде загубено. Защото ако философията ни е станала приятел, т.е. ако сме успели да намерим приятеля в лицето на собствената мисъл, то тогава вече нищо не може да ни отдалечи от нея – защото така на основата на доверието към самите себе си сме се приближили към своята философия. Само така може да бъде победено пагубното впечатление, че философията иска да ни се “натрапи”, а пък ние самонадеяно се “дърпаме”, не искайки да допуснем нещо чуждо в презрения си наивен комфорт; всъщност се оказва, че “натрапникът” не е философията – тя и без “мене” и “тебе” може за съществува! – а че благодарение на философията ние самите се приближаваме до себе си. Философията ще ни приеме и приобщи към своите богатства само ако ние самите й дадем от собствените си богатства – и едва тогава наистина ще сме богати, ще притежаваме богатството, което “молци не го ядат”. Нали все пак бедността (във всеки един смисъл) не е нещо, с което можеш да се гордееш, да изтъкваш като постижение?!

Но за всяко богатство трябва да се работи, то няма да дойде само, излишно е само да го чакаме, а трябва да се потрудим за него. Пътят към богатствата на духа минава през дверите на философията, но започва от нас самите, той тръгва от скритото в гърдите на човека, което трябва да бъде изявено. А за това се иска малък “първоначален тласък” – решимостта да се добереш до истината за самия себе си. Ако решимостта е налице, то всичко останало ще бъде постигнато.

Имаме ли я тази решимост обаче? Готови ли сме да я придобием? И как става това? Защо трябва да употребя свободата си по този начин? Ето някои от въпросите, с които може да се започне. Щом като посоката е ясна, щом като веднъж се тръгне, неимоверно по-леко се върви…

Някои истини…

• Който мисли, че може да стане нравствен, само философствайки, също така няма да стане нравствен, както няма да стане здрав болният, който внимателно изслушва лекарите, но в нищо не следва техните предписания (Аристотел)

• “Ние трябва да изберем политическата свобода не защото очакваме по-лесен живот, но защото свободата сама по себе си е ценност, която не може да бъде редуцирана до материални ценности. Трябва да я изберем също както и Демокрит, който веднъж казал “Предпочитам бедния живот при демокрацията пред охолството под тирания” и “Бедността при демокрацията е по-добра от всяко богатство при аристокрация или автокрация, защото свободата е по-добра от робството”. (Карл Попър)

• “Зрелите хора нямат нужда от водачи” (Хърбърт Уелс)

• “Човек не може да се научи на философия – най-много на философстване, което означава едно критично отношение.” (Кант)

• “Големи трудности и малки сполуки чакат онези, които искат от света да разреши задачите им; светът не може да разреши собствените си задачи.” (Хърман Мелвил)

• “Този, който по природа принадлежи не на самия себе си, а на друг, и при това е все пак човек, той, по своята природа, е роб .” (Аристотел)

• “Който иска да постигне много, той трябва да умее да ограничава себе си. Който пък, напротив, иска всичко, този в крайна сметка нищо не иска и нищо няма да достигне.” (Хегел)

• “Истината изобщо не страда от това, че някой си не я признава.” (Шилер)

• “Към неприятните явления на нашето време се отнася и това, че само ограничените хора се оказват много уверени в правотата на своето дело.” (Ръсел)

• “Не можем да живеем приятно, не живеейки разумно, нравствено и справедливо и, обратно, не можем да живеем разумно, нравствено и справедливо, не живеейки приятно.” (Епикур)

• “Хората са устроени по такъв начин, че сред тях има много лоши, понякога подли, лицемери, много наивници, чудаци и глупаци, тук там се среща човек умен, или разумен, честен, добър и, като най-голямо изключение, благороден.” (Шопенхауер)

• “Самият човек дава ценност на делото: ала как би могло едно дело да придаде ценност на човека?” (Фр. Ницше)

Философите са… безделници

Един американски професор обичал да казва на своите студенти: “Има един единствен начин да не работите цял живот – да обичате работата си”.

Думата “философия” означава… “любов към мъдростта”, от което следва, че философите никога не работят.
Следователно, са… безделници.

Най-великият философ – Сократ – станал такъв вероятно защото най-силно обичал мъдростта, той също така е и най-големият… безделник. Жена му – прочутата Ксантипа – съвсем не била доволна от него, защото, по нейно мнение, боговете я били наказали да има такъв мъж…

Ето и аз – съвсем скромен човек и философ – уж постоянно съм зает, все нещо правя, не зная какво е това “свободно време”, но по мнението на жена си съм най-голям безделник.

Това е голям комплимент за мен: явно то просто потвърждава обстоятелството, че силно обичам “професията” си, пък и самата мъдрост.