На Борисов, ухажван отвред, му остава само да запали пура и да си пита ухажорите: „Ти какво даваш?“
ЕВГЕНИЙ ДАЙНОВ
Всички усетиха, че тази предизборна кампания не е като предишните. Както каза мой познат, германски журналист: „По нищо не личи, че идват парламентарни избори”. Със страшна сила в публичното пространство виси въпросът: „Защо няма кампания“?
Преди да видим отговора на този въпрос, да разчистим терена от други въпроси. Какво, например, е общото между следните изказвания:
– Ще управлявам самостоятелно.
– Ако не съм аз премиер, ще настъпи глад.
– Как да сложа друг за премиер като непрекъснато ще трябва да притичва да ме пита какво да прави?
– Не искам повече да чувам за Реформаторския блок.
– Естествените ми партньори са Реформаторският блок.
– ДПС се държи най-разумно в момента.
– Разчитам много на БСП.
– Стабилността е обречена, ако не намерим формула, на база на резултатите от изборите, с другите политически партии в парламента, да се потърси решение за стабилност.
Формалният отговор е лесен: общото между всички тези съждения е авторът, Бойко Борисов. Съдържателният отговор обаче иска малко повече внимание.
Всички тези изказвания оформят, в крайна сметка, една основна теза: след като е ясно, че на изборите ГЕРБ ще има най-много гласове, Бойко Борисов трябва отново да упражнява властта. Ако може – сам. Ако не може, както напоследък става ясно – с някого. Ако не с РБ – с други партии в новия парламент. Разчита на подкрепа от БСП и на разумно отношение от страна на ДПС.
В тази картина е скрит отговорът на въпроса – защо, този път, кампанията е толкова вяла, че е чак невидима? Къде са острите атаки към опонентите? „Черният” пиар? Прословутите кирливи ризи?
Прав беше президентът Плевнелиев да апелира към политиците да прекратят махленските свади на лична основа. Истина е, че крясъците от последните години не бяха нормална политика, тъй като не разкриваха основното: кой за какво се бори и защо именно нему трябва да бъде дадена властта? Вместо политика имахме караници; вместо спор за принципи и цели ни предлагаха някакъв „ВИП брадър”, в който всичко беше лично. И засягаше само замесените в свадите личности – а не, например, интересите на нацията.
Сегашната предизборна тишина едва ли обаче радва Плевнелиев. Защото не тази тишина трябваше да замести личните кавги. Те трябваше да бъдат наследени от спорове между програми, в които да ни се казва: положението е еди-какво; трябва да се оправи еди-как; ние можем да направим това; гласувайте, ерго, за нас, а не за другите, които нямат идея, какво да се прави.
Няма такова нещо, обаче. Програмни предложения се появиха в средата на кампанията и то – очевидно скалъпени надве–натри с идеята все пак да има някакви думички на някакви листчета. А политическият разговор, доколкото го има, отново е на принципа „всичко е лично”. Онова, което се обсъжда е как лично да управлява Бойко Борисов.
Когато вече веднъж управляваше държавата, Борисов с лекота успя да наложи принципа „всичко е лично”. Затова вече нямаме институции, които да работят така, както работят институциите – без-лично. Отидете в която искате администрация или „нереформиран сектор” (МВР, здравеопазване и пр.). И ще видите, за какво иде реч. Системата ще се прави, че вие не съществувате докато не намери начин да ви идентифицира като личност. Дали сте съученик на шефа? Приятел на началството? В най-лошия случай – дали са ви виждали по телевизора?
Ако да – ставате личност и институцията заработва. Ако не – не ви разпознава, макар институциите да са градени именно с цел да обслужват хора, които не разпознават.
Вместо да прекратят това безобразие, лидерите на останалите партии с удоволствие влязоха в тона на Борисов. Всичко стана лично. Принципи, цели, анализи, политики, ценности – се изпариха.
Отказът от принципи, институции и пр. е и отказ от живеенето в модерния свят. Ако всичко е лично, значи се намираме в най-лошата версия на Средновековието.
Затова и кампанията днес е толкова средновековна. Защото става дума за боричкания и договаряния между личности (лидерите на партии), а не – за обещания, как да се подобри животът на непознатите, редови хора. Системата ги е изключила от екрана си. Защото кандидатите за властта са убедени, че техният успех не зависи от непознатите, редови хора – а от договорките с другите кандидати.
За какво им е тогава да правят кампания? Все едно в Средновековието разните там барони, боричкащи се помежду си за наследството на краля, да апелират към крепостното селячество. Няма нужда – защото няма смисъл. От крепостните нищо не зависи.
Естествено е, че след като всичко е лично, цялото усилие на партийните лидери отива в това да се договарят с онази личност, която изглежда ще бъде най-личната – Борисов. Затова ДПС му обещават 300 дни спокойствие, а ръководството на БСП, години наред позиционирало се като основен противник на ГЕРБ, днес дори не произнася името Му. Да не си отрежат шансовете за добра сделка.
На Борисов, ухажван отвред, му остава само да запали пура и да си пита ухажорите: „Ти какво даваш?“
Това, приятели, е рецепта за катастрофа. И не е работата в това, какви са личностите, нито дори – каква личност е Бойко Борисов. Работата е в това, че когато властта се ражда като плод на сделки между личности, съответната държава напуска територията на модерността. Пропада назад във времето, към племенно-олигархични модели на властване.
А после всички се чудят как стана така, че от техния живот започват да изчезват белезите на модерността: заетост, развитие, благосъстояние, предвидимост, законов ред, перспективи? Няма нищо чудно. Щом си напуснал модерния свят в най-важното – структурирането и упражняването на властта, не се оплаквай после, че нямаш работа или че ти е спрял токът.
Ето ви пример веднага. Същите тези, които се договарят за властта са онези, които се опитват да се договорят как да си поделят чувала с пачки, наречен Корпоративна търговска банка. Или: как да отмъкнат едни пари от „Южен поток“. А оголените финансови дупки – да ги запълват данъкоплатците.
Вече се вижда, ако се вгледате: моделът на лично договаряне произвежда финансови загуби за всеки гражданин. Сделките по повод властта днес залагат обедняването утре.
Има, разбира се, изключение – и това е поведението на Реформаторския блок от последните седмици. След период на бълбукане в тинята на договорките с ГЕРБ, единствен РБ успя да изскочи от това зловонно тресавище и да се върне към същината на политиката – да казва публично (т.е. пред всички непознати и редови граждани) какви са проблемите пред обществото и как да бъдат оправени.
Ако и откъм БСП – „отляво” – правеха същото, ако бяха продължили линията „Станишев” (т.е. публична кампания с основен опонент ГЕРБ), то теренът на личните договорки, както и на следващото от тях обедняване, щеше да бъде значително стеснен. През зимата щяхме да се сблъскваме със значително по-малко рискове. При сегашното положение обаче само РБ няма как да минимализира рисковете.
… Англичаните наричат периода след падането на Рим, т.е. когато имперските институции се разпадат и са заместени от лични договорки между крале и воеводи – „Тъмните векове”. Днешната невидима („тъмна”) предизборна кампания ни води право натам, към тъмното.
После да не се оплаквате, че зимата ви идва малко тъмничка. И студеничка. И скъпичка. Защото, ако се вгледате в „невидимата кампания” по-внимателно, ще видите, че зимната тъмнина вече нахлува, стеле се на струйки по улиците, напира към вратите на домовете ви. И нейните вестители са политическите лидери, които се договарят на тъмно, вместо да спорят на светло.
–
Евгений Дайнов е професор по политически науки в НБУ. Статията е написана специално за Клуб Z. Заглавието и подзаглавието са на редакцията.
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.
ДИСКУСИОНЕН КЛУБ 