Заповядайте в Дискусионния клуб – вашето мнение има значение!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Съвременното, подобаващото отношение между учители и ученици

Моето разбиране по въпроса, фиксиран в заглавието

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.
Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.

Това, което е зло за доказаните врагове на България, е добро за самата България!

Не мога да скрия, че при обявяването на състава на новото (служебно) правителство от Президента в първия момент не знаех какво да мисля: от една страна новият служебен Премиер ми изглеждаше човек с интелигентна (в сравнение с Боковата!) физиономия, с едно съвършено друго, коренно различно излъчване, но нали, сами знаете що за недоверчив народ сме ние, българите – и аз се въздържах от положителна реакция, независимо от първоначалния интуитивен импулс. Даже известно време ми се наложи да се възпра от реакция в блога или във Фейсбук, щото усещах едно рядко срещащо се при мен раздвоение; иначе аз реагирам винаги мигновено, залагайки на интуицията си, но този път не беше така. Беше ми необходимо известно време, за да си изработя позиция. Но вече имам позиция. Ето как стигнах до нея.

Първият знак, че трябва да реагирам положително по отношение на новия Премиер беше реакцията на руското мекере Боленчо Сидеров: той мигновено реагира рязко отрицателно срещу новия Премиер, което за мен беше сигурен знак, че съм длъжен да го подкрепя. Да, не мога да си позволя да вляза в компанията на долни рубладжийски продажници и да мисля като Сидерчо, това е изключено, морални са причините да съм длъжен да реагирам по противоположния начин в сравнение с реакцията на доказаното руско мекере. Щом абсолютен продажник на българския национален интерес и презрян слуга на руския имперски интерес като Сидерчо е против нещо, аз, разбира се, ще бъда ЗА, това е логично: аз, за разлика от рубладжията, съм човек с морал, също така съм твърд привърженик на европейските ценности! Та ето първият мотив, който ме подтикна лека-полека да надмогна предпазливостта си, да почна да побеждавам съмненията си.

Вторият ясен знак, че трябва да подкрепя новия Премиер е този: Иво Инджев даде следната ценна за мен информация:

Описал съм два случая, при които Марин Райков казва „не” на бившата ни колониална владетелка. За онези, които не знаят, повтарям с няколко изречения. Марин Райков е високопоставеният български дипломат, който първи отказва на Москва въздушен коридор за военни самолети по времето на кризата в Косово през юни 1999 г. И ако с това е изпълнил указанията на своя министър Надежда Михайлова и на премиера Иван Костов, то при втори (не съвсем) подобен случай пак той е избран да отхвърли една друга руска претенция и това не звучи като „съвпадение”…

В неговия кабинет в Министерството на външните работи руският посланик Юрий Исаков получава нечуван от Москва отказ на българска територия да бъде построен паметник на съветски военни (военнопрестъпници всъщност). Райков хладнокръвно предлага на Исаков като условие за поставяне на паметник на съветски подводничари на брега на Шабла, каквото е искането на Кремъл, преди това да бъде осведомено българското общество за факта, че същата тази подводница, торпилирана от германците, потопява по-рано в Черно море български търговски кораб, чиито български екипаж загива заедно с транспортираните стотици еврейски бежанци от Румъния. Това предложение на българския дипломат се оказва равносилно на отказ, тъй като представителят на Путин в България отказва такава откровеност пред българските граждани. Исаков си тръгва бесен!

Не ми се вижда случайно в този контекст и акцентирането на Марин Райков в речта му, произнесена преди малко пред телевизионните камери, че България няма да позволи на никого да определя политиката й по отношение на енергийните проекти, нито да се меси по някакъв начин в протестите на българските граждани.

Ето, след като по сведения на заслужаващ доверие източник, какъвто за мен е Иво Инджев, вече имам достатъчни и то съвсем разумни основания да подкрепя новия Премиер, то аз ще го сторя, разбира се. Причината, да акцентирам, е проста: това, което е зло за доказаните врагове на България, е добро за самата България! И така, нека да подкрепим новия Премиер, да му пожелаем да изпълни задачата си, нека да си пожелаем, че идването на власт на такова едно правителство да е началото на толкова жадувания преход към по-добро в развитието на нашата България, а именно: да се отърсим окончателно от силите, които ни дърпат на северо-изток, към деспотичната Империя, главна виновница за бедите ни в последните вече 7 десетилетия – и да поемем уверено по автентичния български път: със и заедно с Европа, рамо до рамо с Европа, или, по-вярно казано, в ЕВРОПА, като НЕДЕЛИМА ЧАСТ от ЕВРОПА, неотклонно, завинаги!

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Цветни фотографии на Истанбул от края на ХІХ век

Цветни фотографии на Истанбул от края на ХІХ век.

Лили Иванова през призмата на изстраданата българска съдба и философия

Вчера гледах по телевизията едно интервю на Лили Иванова. Останах втрещен: тя говореше все за същото, все за тази изстрадана българска съдба и философия! За „лошите хора“, както тя ги наричаше, за завистниците, които през целия й жизнен и творчески път са я ръфали, за това как човек, въпреки ужасните обстоятелства, трябва все пак, стиснал зъби, да върви към успеха си, как не бива да се разпилява и да води напразни битки с посредствеността, с ония, които не мирясват, докато гледат възхода на един друг, много по-талантлив от тях човек.

Разбрах едно, защото тази все пак велика жена дава с живота си един чудесен пример, който е добре да го премислят по-младите: човек трябва да се отдаде изцяло на работата си, да я върши с вдъхновение и цялостно самоотдаване, да не обръща по възможност капчица внимание на завистливците („Ако някой ден се роди български гений, то това ще е геният на завистта!“, думи на Елин Пелин), да се спука от работа, да е постоянно активен и неуморен, и тогава дори и в ужасните български условия все пак може да се успее. Ала ще успеят малцина, ще успеят само най-силните; да, сила е онова, което се иска, за да се победят ужасните нашенски обстоятелства.

Е, най-накрая със скърцащи от злоба зъби общността ще признае успеха ти, но пак ще има мрънкала, които ще процеждат през стиснатите зъби:

„Е, какво толкоз пък, баба Лили, тя нещичко е постигнала, но пък за сметка на това е толкова злобна, себична, егоистична, нахална, ще ми пее тя докато е жива! Епа не разбра ли, че е крайно време да се оттегли, да даде път на младите?! Не, не отстъпва, егати нахалството, тя все да е най-отпред, не се ли умори от тази слава, от тия пусти пари, не пресекна ли на старческите й години тая пуста лакомия по парите?!“

Нали това ще каже някой нашенски кумир, някой загрижен за „общото благо“ Слави Трифонов, а пък народът ще въздъхне и ще рече:

„Да, прав е нашият Слави, евалла, как хубаво го каза! Точно такава е истината за баба Лили!“

Ето, такива сме: все да окаляме всичко добро и свястно, що изобщо имаме. И ето, това става за Лили Иванова, за „примата на българската музика и естрада“ и прочие; а какво в такъв случай да кажем за такива като някакъв си там Ангел Грънчаров?! Юруш, тоа поне можем да го унищожим, и дори никой няма да разбере за това как хубавичко сме го смазали и смачкали, как хубаво сме му отмъстили! Ще ми се мисли той за личност, ще ми има претенции, хайде де, откъде-накъде?! Ще съжалява обаче, че се е възприел за личност, ще си плати за всичко: юруш връз него, таваришчи, да го съсипем!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.