Темата в Дискусионния ни клуб днес е: Имаме ли изобщо нужда от учители?

Каква е ролята на учителя в съвременния свят, в който младите, съвсем неопитни, са поставени в практически необятния информационен океан?
Над този въпрос искам да предложа да помислим по-старателно и задълбочено. Има ли някакви мнения? Вълнува ли се някой друг от същото – или само аз се вълнувам от такива шантави въпроси?
Как младите ще станат пълноценни личности, адекватни на нуждите на съвременния живот – ако не са подпомогнати от добри учители, държащи се също пределно адекватно на нелеката ситуация? Ами ако учителите се държат неадекватно на ситуацията, в която сме поставени, давате ли си сметка до какви последици води това?
Може ли младите да напредват в своето умствено, нравствено, духовно и въобще личностно развитие без учители? Дали пък в днешно време учители вече просто не са ни нужни? Могат ли младите да се учат сами – или от добри учители винаги ще има нужда?
Някога учителите са били посредници между младите и оскъдните тогава знания (даже книги и учебници тогава или не е имало – или са били крайно дефицитни, не са били достъпни), това обяснява защо тогава учителите са били необходими (те са били „разказвачи на знания“!), но днес, когато всеки има пряк достъп до огромния информационен (смислов?) океан, дали учителстването вече наистина не си е отживяло времето?
Или пък в днешно време учителите са още по-необходими – тъкмо поради това, че те са нещо като „опитни плувци“ в този същия необятен информационно-смислов океан, до който всички имаме достъп, ала далеч не всички сме така добри в „плуването“?
Изобщо нещата в днешно време коренно се променят, ала ние продължаваме да се пребиваваме в оковите (веригите) на отдавна отживели времето си стереотипи, представи, предразсъдъци, т.е. продължаваме да сме роби на един изцяло анахроничен манталитет.
Ето затова поставям странния си на пръв поглед въпрос. Той, разбира се, може и да се преформулира в процеса на предложения дебат. Нямам претенции, че въпросът ми е най-сполучливо формулиран и коректно поставен.
Много ми е интересно дали някой сериозно ще се включи в дискусията.
Хубав ден ви желая! Заповядайте, включете се: нашият „Дискусионен клуб“ почва днешното си заседание! 🙂 Да си пожелаем успех в търсенията!
Нали не сте забравили това, че тъкмо истината освобождава, само истината ни прави свободни! Ето, да потърсим тази съдбовно значима може би истина около ролята и смисъла на учителстването в нашата така модерна и динамична епоха.
Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ (т.е. мутро-ченгесарски и кагебистко-руско-путински) Картаген е крайно време да бъде разрушен…
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв… Книгата говори за „нещо“, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда „добре познато“, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се „съобразяваме“, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга „поглежда“ в скритото „зад“ мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Показателна дискусия за българското образование: От обществото зависи какво, как и кога осъзнава МОН, ний, гражданите, сме МОН!

Васил Василев се чувства умислен и затова написа във Фейсбук:
Виждам разни коментари на „експерти“, които твърдят, че ученикът бил поставен в центъра на образователната система. А никой не казва, че тази система е обезглавена, а главата й са учителите, които са оставени да мизерстват. Така че, нека спрем да повтаряме клишета и погледнем числата в средното образование:
– 57 500 учители в системата на основното и средното образование
– под 9% учители под 35 години
– почти 50% учители над 50 години (от които две трети над 55)
– 3,5% от БВП бюджет за образование, най-нисък в ЕС (средният процент за ЕС е 5,3%)
– 3,1 млрд. лева общо за образование през 2016 г.
От тези 3,1 млрд. под 700 милиона лева са за учителски заплати в основното и средното образование на година, което се равнява на около 3,2% от бюджета (не от БВП, БВП е над 80 млрд. лева, а бюджета е малко над 20 млрд. за всички сфери, като прибавим и дефицита – малко над 22 млрд.). Вижда се ясно застаряването на професията, което е в пъти по-бързо, отколкото застаряването на населението. Така изниква въпросът кой ще преподава след 10-12 години (когато тези 50% се пенсионират), министерството ще измисли гениалния план един учител да преподава по 2-3 предмета или ще си внасяме учители от чужбина (дали ще се съгласи някой с тези заплати не е ясно). Също така поради ниските доходи, новите попълнения, които постъпват в системата, са хора, които не са могли да станат нищо друго (разбира се, не всички – и тук си имаме блестящите изключения, които обаче са незначителна част на фона на останалите). Няма кой специалист да се съгласи на 500-520 лева нетна начална заплата.
Разбира се, едно просто увеличение на заплатите на всички (колкото и да е голямо) няма да реши цялостно проблемите, само ще доведе повече нови преподаватели в системата. Трябва да бъдат създадени и критерии за качеството на образованието и тези критерии да бъдат обвързани със заплатите на учителите. Да има базова преподавателска заплата и от там нататък да има значителен процент над базата, който да бъде определян от резултатите на учениците по тези критерии за качеството. Това ще даде и стимул на учителите да преподават колкото се може по-добре и кадърните и вдъхновени учители ще знаят, че може да изкарват добри доходи от професията си.
Но хайде да се върнем на увеличението и да видим колко би струвало едно двойно увеличение на заплатите. Еми още 700 милиона лева (или още 0,9% от БВП). И сега идва въпросът – откъде ще ги вземе държавата тези пари? И има три отговора, а може и комбинирано:
– като приоритизира сектора на образованието, сиреч, като се обсъжда бюджета за образование за следващата година да се отделят повече средства за тази сфера за сметка на някои други. Като това ще направи средствата за образование 4,4-4,5% от БВП, което пак е малко в сравнение със средното 5,3% за ЕС.
– като преструктурира разходите в тази сфера и ги насочи приоритетно към заплати. Тоест като харченето на тези 3,1 млрд., които се дават сега, се оптимизира, минимализират се вторичните и ненужни разходи и остатъкът се насочи към заплати.
– като се взимат заеми. И тук държа да подчертая, че има добри и лоши заеми. И тези за образование са от добрите, защото ще се върнат в пъти, стига необходимите структурни реформи да са вече налице. Както и родителите отделят повече средства за образованието на децата си в по-голям град или в чужбина, защото знаят, че след известно време тези средства ще се върнат в пъти.
И сега чакам някой политик да се появи и да ги каже тези неща, ясно и конкретно. Или да предложи алтернативен вариант (а такива има много), пак обяснен разбираемо и конкретно. Но докато се разтягат неразбираеми локуми на по 150 страници, няма да стане.
Коментари:
K.v. Delchev: Ах колко точно, не съм фен на взимането на заеми в период на политическа и икономическа нестабилност…
Васил Василев: И аз, но е вариант принципно.
Dimo Padalski: Само че България не те слуша и взима нови и нови заеми…
Kristiqn Hristov: Изобщо не съм на ти с финансирания и глупости, но все пак останалите пари къде отиват? Висшето образование не е ли в това перо? А заплатите там?
Васил Василев: В това перо е всичко, но специално с преподавателите във всишето ситуацията е много по-добра, а и там от 1 март тази година се въведоха добри критерии за качество. Иначе има няколкостотин милиона, които изобщо не се разбира къде отиват, записано е твърде общо и на един чиновнически език, който много малко хора разбират.
Dimo Padalski: Само ще кажа, че едно от исканията на учителската стачка 2007 година беше разходите за образование да станат от 4,5 % тогава на 5%, а сега са 3,5 %…
K.v. Delchev: Е, тя седянката беше отдавна…
Dimo Padalski: Но искам да кажа, че % е паднал оттогава…
Kristiqn Hristov: Дали не е време за нова? Аз от няколко години се чудя защо не се чува нищо сред учителите за такива действия..
K.v. Delchev: Янка Такева звучи ли добре като причина?
Васил Василев: Това е председателката на най-големия учителски синдикат*.
Dimo Padalski: Може би защото тогава исканията на учителите не бяха напълно удовлетворени и много учители се обезвериха оттогава, но от друга страна беше постигнато едно значително увеличение, а Янка Такева, която е шеф на синдиката много отдавна е настроена проправителствено сега…
Kristiqn Hristov: да чувал съм я, но доколкото виждам от Уики-то и през 2007 е била
Kristiqn Hristov: за да има ефект трябва да се тръгне отдолу – т.е. от самите учители. Ако те си мълчат (от страх, нежелание да изкажат мнение, задоволство и т.н.) няма как от горе да им се наложи
K.v. Delchev: Трудно се почва отдолу-нагоре политическо движение.
Kristiqn Hristov: Защо да се прави политическо движение?
Dimo Padalski: Е,това не е нужно да е политическо движение, а синдикално.
K.v. Delchev: Е, синдикалните искания по характер винаги касаят политиката.
Kristiqn Hristov: и все пак трябва да има недоволство (поне според мен) за да има промени. Т.е. ако учителите са си доволни защо да правят нещо ново?
Васил Василев: Учителите са апатични, а за да стане такава промяна, трябва да имат и подкрепата на родителите, много от които ги устройва едно такова положение – по-лесни подкупи, по-голяма възможност за натиск, писане на по-високи оценки, неповтарене и т.н. Тук засегнах и друг проблем – че всички се борят за оценки, а не за знания, затова после като излезнат на пазара на труда 55% от студентите ни работят нещо, което не изисква висше.
Sabina Markova: Учителите са апатични, но се страхуват от родителите и не търсят сътрудничество. Атестациите ги плашат. Повечето се държат като каубои в бар. В училището работят властови принципи. Там родители и ученици нямат думата. Финансови механизми за стимулиране на работата с деца и родители има и сега заложени, но се използват от директорите за подчинение на персонала, а не за повишаване на ефективността. Апатията се ражда в безсилието.
Dimo Padalski: Родители и ученици там имат все повече думата…
Sabina Markova: Къде там? Аз имам двама ученика и всичко е про-форма. Обратнат връзка не само не се търси, тя е нежелателна.
Dimo Padalski: В училище. Властта на ученици и родители става по-голяма… Нека училището се опита да наложи наказание на ученик или учител да остави ученик на поправителен изпит и ще видите какво значи натиск на ученици и родители…
Sabina Markova: Не знам откъде черпите информация. Едното ми дете е шести клас. Има оставени деца на поправка. Натиск аз не знам да има. Има и наказани ученици. Но няма комуникация с родителите, за да не се стига до там. В нашето училище проблемът е в отношението и липсата на комуникация.
Dimo Padalski: Черпя информация от извора, защото съм учител…
Васил Василев: Sabina Markova Тук г-н Падалски е прав, практически няма възможност за изгонване на когото и да било.
Sabina Markova: Не знам такова нещо. Знам, че въпросът не е в гоненето, а в отношението. Стигнели се до гонене, това означава, че някой в училището педагог, психолог или директор не си е свършил работата. Познавам съучениците и на двете ми деца и мога да кажа, че всяк…Вижте още
Momtchil Iakimov: Отговорът е „свободно образование“. Най-много училища за най-кратко време са вдигнати през Възраждането, когато даже сме били под чужда държавна юрисдикция, камо ли да имаме министерство, инспекторат и еднакви учебни програми. Тогава е било престиж за града или селото да доведе добър даскал, градските първенци са ходили да го „пазарят“ по Одеса и Цариград.
Momtchil Iakimov: K.v. Delchev Може ли да има държавно или държавно финансирано училище, в което вместо матура по математика да се държи тестът SAT, a вместо по английски – Cambridge Certificate?
K.v. Delchev: Не, не може. Защото съществуват държавни образователни стандарти. Точно както не може и да не си плащате данъците.
Васил Василев: И защото мисля, че знам накъде биеш – либерализиране. Бил съм на повечето срещи на ДЕОС за образование и се предлагаха идеи всяка общност да си избира учителите. Но това не виждам как би проработило, когато образованието не е ценност, а са ценност оценките, което нерядко става причина за насилие, вербално или физическо. А за малцинствата, където образованието е последна грижа – това ще ги сегрегира още повече.
Васил Василев: Как може изобщо да няма стандарти, когато изключително ниските, които сега има, не могат да се спазят?
Momtchil Iakimov: K.v. Delchev Но за мен държавата не е нещо, което съществува само за себе си. Това е система от правила/закони, с които да си правим заедно живота по-лесен. Когато нещо не работи и усложнява живота, трябва да се реформира.
K.v. Delchev: Да, но не да се премахне.
Ангел Грънчаров: Качествено образование може да има само когато учители и ученици (участниците в реалния процес на образование) и родителите имат длъжната свобода. Разговорите за учителски заплати са запрягане на коня зад каруцата. Най-важният проблем е: откъде да намерим учители с ново мислене според парадигмата на свободата, щото същностната промяна на образователната система ще започне от тях, те ще бъдат нейния двигател. Аз лично не си представям откъде ще се намерят тези образователни революционери при положение, че университетското ни образование е съвсем дефектно и порочно и продукта му в общи линии е съвсем дефектен.
K.v. Delchev: Г-н Грънчаров, на революциите в образованието им казваме и инак – експерименти с деца. А каква е тая парадигма на свободата, ще ми е интересно да чуя.
Васил Василев: Ангел Грънчаров, има много такива хора, половината ми бивш клас са такива хора – свободномислещи, искащи да споделят знанията и уменията си с новите поколения, но с 500 лева на месец няма да стане и кой ги упреква – като могат да станат програмисти и да взимат по 4-5000, където трудът им ще е оценен и уважаван.
Momtchil Iakimov: Васил Василев Вместо да си правим измислени стандарти, да си пишем шестици у дома и да се излагаме в международните оценявания, по-добре да вземем универсални международни стандарти/изпити и да се оценяваме по тях. Не бих се поколебал да поема 200$ такса за изпита по TOEFL в американското посолство, aко имам обективен измерител. И веднага бих приел, че ако някой вземе … международен сертификат по еди какво си, има автоматично четворка на матурата при вземане с минимална оценка и отличен 6 от над ….нагоре. Примерно.
Ангел Грънчаров: Васил Василев, радвам се, че има такива хора. Който е призван за учителската професия е готов обаче и на саможертва. Щото идеални подбуди движат тия хора. Който се вълнува главно от пари, той по презумпция не става за учител в оня възвишен смисъл на думата. Учителите у нас няма да получават тлъсти заплати още десетки години, по общоразбираеми причини. Защото у нас народът не цени духовните неща. Повечето нашенци и сега си мислят, че учителите получават „незаслужено високи заплати“, за тях учителят не прави нищо, а само „си клати краката зад бюрото“…
K.v. Delchev: А защо TOEFL? Защо не SAT, или IELTS, или Кеймбридж? И що само по английски? Не може ли и DELE? И изпитите на Гьоте-институт? Ами ТРКИ за евразийците?! Предчувствате ли бюрократичния ад?!
Васил Василев: Ангел Грънчаров, така е, за да си учител наистина трябва да имаш идеални подбуди. И точно затова само 9% са под 35-годишни. Защото очевидно хората у нас ги нямат тези подбуди, но много повече готини хора биха се заели с тази професия, ако можеха да взимат нормален доход, а не тлъсти заплати. Защото с 500 лева на месец не може да се живее нормално. А това мислене, че не може да станат промени, които да променят това в следващите десетки години, не го приемам. Може, стига да има адекватни политики.
Momtchil Iakimov: Васил Василев, Васко, до средата на 90-те години преподаватели във ВУЗ, лекари и юрисконсулти караха вечер личните си коли като таксита и изкарваха доста повече, отколкото от основната си работа. Сега не е така. Българите определено са готови да харчат за образование на децата. Даже малко повече, отколкото смятам за трезво, защото понякога ми изглежда смехотворно да дават хиляди за това, докато живеят в отвратително поддържани блокове с простряни гащи и сутиени по балконите. Ако вкараме пазара, за добрите учители нещата ще си дойдат на мястото.
Васил Василев: Momtchil Iakimov, да, съгласен съм, но ромите дали са готови? Пращат си децата на училище само за да взимат детски, а това го знам от първа ръка, имаше 6 ромчета в класа ми до 7 клас и си говорехме.
Momtchil Iakimov: K.v. Delchev SAT и Cambridge ги изредих вече. Какво Ви притеснява, че веднъж ще бъдат признати и следващата ревизия – след 10 години? Признаването на чужди стандарти ми се струва по-лесно от писането на собствени.
Ангел Грънчаров: Васил Василев, казах, че заплатите на учителите у нас няма да станат чак толкова престижни, че най-елитните личности да се впуснат да стават учители. А не че промени в образованието ни изобщо няма да има. Аз лично отдавна правя същностна промяна в работата си като учител по философия – за което си плащам съответната цена (репресии, уволнения и пр.) и въпреки това не се отказвам. Смятам, че ако системата на образованието у нас не се демократизира, качествено образование в България няма да има, също така и демокрация в България няма да има. И просперитет на страната и на нацията няма да има. Кажете това на политиците, с които контактувате – и които се наричат реформатори…
Momtchil Iakimov: Васил Василев, не може цялата образователна система да се равнява по проблемните случаи. За тях си има друго лекарство. Нали не ме разбра погрешно, аз не си и помислям за разграждане на държавно финансираното средно образование, а за отказ от единните държавни стандарти.
K.v. Delchev: Няма да е веднъж. Има десетки международни стандарти, които различни лобита ще искат да се признават. Посолства, консулства, фондацийки, асоциацийки… Всеки от тях на няколко години си сменя формата и скалата, което ще води до нова прекалибрация. Отделно всеки такъв стандарт ще си идва със собствен документ, който ще трябва да се проверява за автентичност и т.н. и т.н. … Просто не знаете какво си пожелавате.
Momtchil Iakimov: K.v. Delchev Гледаме децата какво искат. 1000 души ходят годишно на изпит за Кеймбридж в последните 5 години, значи – допуска се като измерител на знания. На индийския изпит, за който говориш, ходят 5 човека – значи не може, трябва да са … 500 (примерно)
Васил Василев: Ангел Грънчаров, какво значи да се демократизира и как, пояснете? Иначе да, казвал съм го, контактувал съм основно с политици от ДЕОС и от ДСБ, Радан включително.
K.v. Delchev: Т.е. всяка година правим нов списък?! Лесно и просто. Вие имате невероятен афинитет към административните упражнения!
Васил Василев: Momtchil Iakimov, да, не може да се равнява по проблемните случаи, но трябва да ги реши по някакъв начин, особено когато проблемните случаи от 2012-13 насам се очертават да са мнозинство.
Ангел Грънчаров: Васил Василев, запознат ли сте с демократичните училища на проф. Яков Хехт от Израел? Училището е саморегулираща се демократична общност, учителите, родители и учениците си партнират и решават всички въпроси, а държавата не им пречи да работят. Просто е: има свобода, и учители, и ученици, и родители практикуват свободата, вземат решения, учат с удоволствие, работят, мислят, обучават се. И постигат удивителни постижения. Образованието по презумпция е свободна духовна дейност, а не нещо, което трябва да се прави под диригентската палка на самозванците държавни чиновници.
K.v. Delchev: Запознат съм и с Яков Хехт. Но не ми е ясно, защо добрият професор не се е опитал да приложи тези си идеи в зоните с етнически конфликт да речем? Не ми е известно и неговите възпитаници да имат особено високи академични постижения. Но да, със сигурност си изкарват приятно.
Ангел Грънчаров: K.v. Delchev, защо постиженията на учениците в демократичните училища трябва да са непременно „академични“?! 🙂 Те имат високи постижения като личности, в този тип училища се раждат пълноценни личности, сиреч, свободни личности.
K.v. Delchev: A свободните личности как се изхранват после?
Momtchil Iakimov: K.v. Delchev Според Вас кое е по-голямото усилие – да се поддържа един списък от сертификати, които признаваме или да проверяваме 10 000 матури на ученици, които така или иначе са издържали не по-малко сложен изпит по международен стандарт? В крайна сметка ако ученикът е издържал на едното мяясто, ще издържи и на другото. Въпросът е изцяло да се промени настройката в посока конвертируемо образование и училищата да подготвят за това с прекрачване на прага.
Ангел Грънчаров: K.v. Delchev, проблемът за изхранването съществува само в общества като нашето, училищата в които фабрикуват несвободен човешки матр`ьял. В свободните общества като израелското, американското и пр. хората не мислят за изхранването си…
K.v. Delchev: Матурите са основно тестови – и на комп могат да се проверяват. А инак сертификатите трябва да ги проверявате за автентичност един по един.
Васил Василев: Ангел Грънчаров, все пак трябва да има някакви държавни стандарти, засега са изпитите след 4-ти, 7-ми и 12-ти клас. Поне в училищата, в които аз преподавам, а и в други, всеки учител си решава какво да преподаде и какво не, и затова там математика се преподава само по сборници, учебниците ги няма никакви и средните постижения са над 5 на всички изпити. От известна либерализация и подобряване на комуникацията между родителите и учители има нужда, но не прекалена.
K.v. Delchev: Г-н Грънчаров, вие случайно да сте си пуснали новините?! Сериозно? Вие имате ли някаква представа какво се случва по света?! Знаете ли условията в палестинските територии какви са?! А знаете ли че 47% от американците не могат да намерят $400 в случай на спешност без заем или продажба на имущество?! (http://www.theatlantic.com/…/2016/05/my-secret-shame/476415/ – много интересна статия). Какви изобщо небивалици говорите?!
Ангел Грънчаров: Васил Василев, стандартите за образование трябва да са не държавни, а на професионалната (учителската) общност и трябва да са съобразени с нуждите на младите хора. Когато полуобразованите държавни чиновници престанат да се месят в образователната сфера, едва тогава образованието у нас ще стане качествено. Както когато държавата се оттегли от търговията и магазините мигновено се напълниха с всякакви стоки…
K.v. Delchev: На фона на предното ви изказване за прехраната, не мисля че трябва да обиждате който и да било на „полуобразован“!
Ангел Грънчаров: K.v. Delchev Вие очевидно живеете в някакъв илюзорен свят, нямащ нищо общо с реалния. Загрижил сте за американците, които няма какво да ядат? 🙂 Моля не ми подхвърляйте идиотски идеологически тези за „загиващия капитализъм“! 🙂
Васил Василев: Ангел Грънчаров, за магазините знам, ама магазините не са същото като образователната система. Стандартите за образование трябва да са съобразени с очакванията на бизнеса, което при една компетентна държавна администрация би могло да се случи. Учителите може много да искат децата да са еди какви си, ама бизнеса да има нужда от друго и да се получи огромно разминаване.
K.v. Delchev: Я не ми слагайте думи в устата и си направете труда да прочетете оня линк! Има огромен мисмач на нуждите на работодателите и завършващите средно и висше образование и от двете страни на Атлантика, точно заради вас и свободните ви личности!
Нямали били нужда да се грижат за прехраната си… Зер не ходя в САЩ барем веднъж годишно, та не им виждам и богатата и бедната класа…
Васил Василев: Наистина, хайде да започнем да си съобразяваме идеалистичните идеи, работещи само при перфектни условия, с реалностите в света и България, иначе се получава един безсмислен буламач.
K.v. Delchev: А, анджък. Че нещо много почна темата да ми бие на сферични къртици във вакуум…
Ангел Грънчаров: Васил Василев, още в по-голяма степен това важи за образователната сфера, защото тя по презумпция е свободна сфера, сфера за свободни духовни взаимодействия на суверенни личности. Във всяка сфера на живот в общността нещата стоят така: там, където държавата се меси със своите регулации и пречи на индивидите да разгърнат своя потенциал, развитието спира и почва деградация; там, където държавата се оттегли, започва растеж и просперитет. У нас държавата монополно владее две сфери, образование и здравеопазване, и затова и двете са в окаяно състояние. Социализмът все още не е изгонен от сферата на държавното образование и затова то е в такова мизерно и бедствено състояние.
Васил Василев: Ангел Грънчаров, добре, хайде дайте ми един конкретен пример, с конкретен клас какво би се постигнало с тази безгранична свобода, за да мога да Ви кажа какво ще стане реално в нашите условия. Защото едно е да си говорим идеалистично, а съвсем друго е да вземем предвид реалните условия, с които разполагаме.
Ангел Грънчаров: Васил Василев, ще станат чудеса. Недоверието към свободата у нас, което се дължи на неразбирането й, е фатално. Учениците у нас са загубили мотивация за учене по причина на това, че системата ги принуждава да учат разни неща против волята си. Щом учениците почнат да учат неща, които сами са избрали, те ще учат интензивно и с вдъхновение, и ще постигат смайващи резултати. Просто не сте запознат с постиженията на демократичните, на свободолюбивите училища по света. Чудно ми е, че точно Вас трябва да убеждавам в предимствата на свободния живот и в превъзходството на свободния човек 🙂
Васил Василев: Ама няма неразбиране към свободата.
K.v. Delchev: Додея ми от общи приказки. Нещо конкретно имате ли да предложите, или се упражнявате във философстване?!
Защото малко ми идва в повече с тая латернаджийска реторика да ни занимавате и двамата, при положение, че ние с него ако не друго, то поне сме имали възможност да общуваме с образователни дейци от държави по цялото протежение между Япония и Канада, като се мине през ЮАР, Европа и Арабския свят.
Васил Василев: Имам чувството, че в лутане в идеалистични идеи сте загубили първопричината, това е все едно човек да защитава безапелационно законите без да разбира причините, поради които са направени тези закони. Не е защото Бог ни ги е спуснал, а е защото човечеството в един момент е усетило нужда от тях, за да не стават извращения. Затова Ви казах, дайте конкретен пример за изложените от Вас тези и ще видим. Защото има идеализъм, има и реализъм, Вие, като философ, би трябвало да го знаете най-добре.
Ангел Грънчаров: Най-реално е идеалното, прочее, ако ме разбирате какво казвам… 🙂 Васил Василев, у нас хората, в това число и младите, масово не разбират що е свобода – просто защото не са имали възможност да я практикуват, да живеят свободно, образователната система у нас свобода не търпи. Тя е основана на казармения модел. Но щом се промени моделът, самият живот ще нареди нещата подобаващо. Хората у нас не са тъпи, че да им нямаме никакво доверие. Когато държавата решава всичко в образователната общност, тя фактически показва, че смята хората за много тъпи, в това число мисли и учителите за много тъпи. Доминанта на държавното образование затова е затъпяването. Държавата иска да има тъпи граждани. Сещате ли се за какво тя се плаши от свободомислещи граждани?! 🙂
Ангел Грънчаров: K.v. Delchev Аз пък съм образователен деец от България с много голям опит и сега ще Ви се наложи да послушате аз какво мисля 🙂
K.v. Delchev: Аз ви слушам, но не откривам мисленето…
Васил Василев: Ангел Грънчаров, Коста Делчев е направил толкова за образованието у нас, колкото не можете да си представите – обикалял е по градове, за да говори, води националните ни представители на редица състезания и т.н., много опитен човек, демократ, който обаче е стъпил здраво на земята и знае с какво си имаме работа у нас.
Ангел Грънчаров: K.v. Delchev Ами напълно възможно е, разбирам затруднението Ви: онова, което нямате в себе си, как ще го оцените у другия?! 🙂 Подобното се привлича от подобно 🙂
Ангел Грънчаров: Васил Василев, у нас имаме поклонничество към разни набедени авторитети и същевременно тотално непризнаване на хора, които реално са работили цял живот в образованието. Аз също съм работил цял живот в образованието и най-вероятно съм наясно с реалностите…
Васил Василев: Добре, че са хора като него, които правят нещо повече, отколкото се очаква от тях, защото иначе щяхме да видим падение. И моля Ви, преди да наричате някого набеден авторитет, проверете за кого става дума и какво е направил, иначе ставате същия като Петьо Блъсков, Тошо Тошев и Кеворк Кеворкян.
K.v. Delchev: Не, не го разбирате. Там е проблемът. Изобщо нищо не разбирате. Камък да хвърлиш, пада върху някой, дето има лесно решение за образованието и науката в три прости стъпки. Но когато дойде време да се прави нещо, всичките философи се изпокривате в бъчвите си, а после учените се чудим какво да отговорим на нормалните хора, които са чули тия фантасмагории дето сте си ги навили на пръста и ги повтаряте до 101 и обратно.
Ангел Грънчаров: K.v. Delchev Ясно, щом се самоопределихте като „учен“, ми стана ясно защо сте толкова величав, че с Вас не бива да се разговаря! А иначе се постарайте да сфанете за какво говоря, щото претенцията Ви, че разбирате от съвременно образование ще остане само претенция… Между другото „учените“, дето не обичат философите, още от древността са ставали за смях, потърсете прочетете как примерно един Сократ се отнася към тях. Вие, простете, в каква област сте специалист?! Инженер ли сте, що сте, простете, не Ви познавам, въпреки величието Ви! 😦
Васил Василев: Ангел Грънчаров, не знам дали прочетохте предния ми коментар, но хайде, да Ви покани на една подготовка на национален отбор по науките, да видите. K.v. Delchev какво мислиш, да поканим ли г-н Грънчаров?
Ангел Грънчаров: Васил Василев, по какви науки сте специалисти, господа?! 🙂 Като говорите така, в смисъл, че сте специалисти по „всички науки“, знаете ли как звучите в моето опитно ухо на философ?! Знаете ли колко струват претендиращите за многознайство или особено пък за всичкознайство? 🙂
K.v. Delchev: Математик съм, г-н Грънчаров. И като цяло съм доста сговорчив човек, когато видя някакъв потенциал в една комуникация.Но с вас – не виждам. Вие не дискутирате, вие проповядвате. А нивата не ще молитва, а иска мотика.
Васко – благодаря, но нямам време за подобни експерименти. Ползата за г-н Грънчаров ще е съмнителна, ползата от г-н Грънчаров – още по-малка.
Ангел Грънчаров: K.v. Delchev Г-не, много бързо ми дадохте съответстващата квалификация. Прибързвате. С математици се разбирам чудесно. Понеже често са мислещи хора. С Вас обаче нещо се получи от типа на ината – не щете да схванете за какво говоря. А аз казах пределно простички неща, които всички занимаващи се с образование хора разбират. Тъй че ми стана много любопитно защо така реагирате. Може би защото боготворите съществуващата система на образование ли? Тя е чудесна според Вас, така ли? Много интересно? Или се засегнахте за думите ми за свободните хора, които просперират навсякъде по света?
Васил Василев: Ангел Грънчаров Ние не претендираме за многознайство, Вие претендирате, че сте морален стожер на свободата и заклеймявате по тази линия останалите, които имаме дори и малко несъгласие, ние Ви казваме нашето мнение, Вие се съмнявате в нашите способности без да знаете нищо за нас, хлъзгаво вкарвате темата за „набедени авторитети“. Какво да Ви кажем като ни подлагате на такива съмнения без никакви аргументи, освен да Ви поканим и да видите с какво се занимаваме? Но все още си чакам конкретния пример на Вашия идеален свободен клас как ще работи, че все го избягвате това, а говорите общо и идеалистично.
K.v. Delchev: Защо така реагирам ли? Защото средно веднъж месечно се намирам, по линия на работата ми, на някоя дискусия за образованието. И независимо от нивото, независимо от мястото – било то София, Брюксел или Саудитска Арабия, винаги виждам хора, които излизат с надутите си като балон теории, за да ни развиват тези за идеалното училище на бъдещето. Или идеалния университет… или там друго идеално нещо. Ама ако ги накараш един инструмент да разработят, един проект да направят – потрес и страдание. Та така – много са евтини приказките, г-н Грънчаров, всички ги могат. Ама като дойде да се гледа кой какво е направил, най-много от тия хора да чуеш че са разработили парадигма. Или написали труд, но мизерните им заплати не позволявали да бъде издаден, че да се оцени по достойнство.
Васил Василев: И само да Ви кажа още нещо, конкретно – знаете ги тези химикалки, където могат да се разглобят, нали. Еми във Вашия идеален и свободен клас така ще стане, че 2-3-ма ученици ще си направят фунийка с хартийки и ще Ви плюят с тях в гърба като се обърнете и след това ще кажат – „Ама не съм аз“ 😀 и тогава какво ще направите, като нямате никакви делегирани права от никого да направите нещо? На мен не са го правили, но на известна част от учителите ми го правиха.
Ангел Грънчаров: Драги млади многоучени и изявени, ала твърде неопитни господа, ще ви кажа нещичко, което може и да ви отрезви: вашата реакция по повод на моята позиция за промяната в образователната сфера чудесно показва, че разбирането ви за свободата е твърде абстрактно, а също, че в някакъв смисъл сте образцов продукт на система на образование, която не признава свободата, която игнорира свободата – по тази причина именно реагирахте така, както реагирахте. Моля, опитайте се да вникнете, да постигнете точния смисъл, за ваше добро казвам тия неща: нашата нереформирана система на образование произвежда в масови мащаби недоучени, самонадеяни и несвободни, т.е. варварски зависими от ограничеността си продукти, докато по принцип пълноценната личност следва да бъде един свободен дух, който творчески изявява себе си, наясно е с потенциала си и ефективно се ползва от неговите блага.
А свободни и пълноценно живеещи личности по несвободен начин няма как да бъдат формирани или родени; ето защо нашето образование трябва спешно да се постави върху толкова великото начало на свободата. А относно това що е свобода, как да я постигнем, как да развием своя личностен потенциал, каква е философията и стратегията на новото, на истински съвременното образование и личностно формиране на младите хора, по всичките тия въпроси можете да се ориентирате като се поровите в моите книги, всичките те са достъпни онлайн в блога ми, казвам това за да не скочите да протестирате, че ви правя реклама с оглед да си купите хартиените им издания (има, прочее, и такива). Четете и се образовайте, пък после демонстрирайте претенциите си. Поне малко уважение следваше да покажете към човек като мен, ала донякъде ви оправдава това, че системата ви е повлияла отрицателно, тя като капак на всичко е и аморална, освен че е свободоненавистническа и човеконенавистническа. За това какво конкретно и как се прави в реалната обстановка ви препоръчвам новата си книга, носеща заглавието „Реформа на НЕобразованието“. Приятно четене!
Прочее, не сте образовани в областта на философията, аз не претендирам, че съм морален стожер, аз, бидейки философ, СЪМ морален стожер, щото съвестно си изпълнявам дълга на философ. Тъй че, позволете да забележа, имате и твърде повърхностна и бедна представа що е философия, по тази причина и не ви се удава да постигнете смисъла на това, което ви казвам или пиша. Лекарството срещу този недъг е лесно: образовайте се философски, обучавайте се в сферата на философията, много ще спечелите! Математика само не стига, на пълноценно развитата личност и е необходим и духовен фундамент, който е постижим най-вече чрез занимания с философия. Желая ви успех! Не допускайте повече да се излагате, критикувам ви щото държа на истината и щото ви желая доброто!
K.v. Delchev: Точно за това говорих по-горе! Излиза някой, изтъква се като някакъв експерт, после като го потърсиш за работа – или не става, или не иска.
Цялата ви работа била, за да се каже, че сте писал книги! Кажете тези книги кой ги е прочел и какво е произлязло за образованието от тях? Извинете, ама аз още не съм забравил как се изцепихте, че в САЩ и Израел нямало хора, борещи се за прехраната си. И на тоя фон да ме пращате да ви чета книгите… Има един хубав израз, на Чудомир принадлежи – „От зелена тиква семе не ща!“
Ангел Грънчаров: K.v. Delchev А, ето къде Ви боли пък Вас, моите книги очевидно са причината за тъй спонтанно избликналата Ваша ненавист към моята личност! 🙂 Господине, излагате се – нима не Ви вълнува Вашето достойнство, Вашата чест нищо ли не струва?! Излиза, че сте дребнав човек, който просто завижда на оня, който е постигнал нещо в живота си; това е срамота, господине, да отричате постиженията на другите! И да се перчите че сте бил постигнал не знам си какво. Аз, между другото, 33 години работя – да, РАБОТЯ, така че няма смисъл точно Вие да ме каните тепърва на някаква работа! – в българското образование, средно и университетско, но не се перча като Вас, не афиширам някакви мними постижения. Между другото, се нахвърлихте върху личността ми, а ние разговаряхме за съвсем други неща; приемам това като Ваше признание, че нямате аргументи по същината на разговора ни… Хубав ден ви желая! Пишете и Вие книги, ако имате какво да кажете, това и истинското, недейте да се вълнувате толкова за чуждите книги, които при това оценявате без да сте ги пипнал даже… 🙂
K.v. Delchev: Ау, разкрихте ме! Точно за дето сте написал книга ви завиждам! Направо апелът към моята чест и достойнство ме жегна в сърцето…
Ако работите толкова време в образованието и ги къдрите такива, то вие не сте част от решението, а от проблема. Половин живот работи в някаква система, не може да каже едно конкретно нещо, дето е направил за нея…
Ангел Грънчаров: K.v. Delchev 🙂 Какво ще кажа решавам аз, г-не! Все Ви избива да оценявате моята личност, очевидно с нещо силно Ви уязвих. Нищичко обаче не можете да кажете по съществото на дискутираните проблеми на образованието. От което може да се заключи, че хал-хабер си нямате от тях… което е тъжно, щото живеете със самочувствието, че ги разбирате…
K.v. Delchev: Дискутираните проблеми си бяха съвсем добре, докато не почнахте да говорите за някакви ефемерни утопии.
Васил Василев: Хайде да го прекратим това, че е много глупаво и само се излагаме :D. Ясно е, че не сме на едно мнение – г-н Грънчаров мисли, че основния проблем е липсата на свобода и вярва, че решението е свобода, свобода и още повече свобода. Ние с K.v. Delchev очевидно вярваме, че решението е увеличаване на доходите и създаване на конкуренция чрез допълнителни критерии за качество. Това е. Мненията ни се различават, което е супер нормално, надявам се поне малко да сме вникнали в гледната точка на отсрещните хора :).
Ангел Грънчаров: Васил Василев, да, ето известен напредък се забелязва: не сме длъжни непременно да сме единомишленици, важното е повече хора в резултат на дебата да се замислят. А този който не мисли като нас не значи, че е наш враг, или пък – некадърник! 🙂 Всеки има суверенното право да си бъде каквато иска личност, ето нещо, на което сгрешената ни образователна система толкова много хора очевидно не е научила…
Ангел Грънчаров: Господа, а какво ще кажете да публикувам дискусията ни в блога си, имате ли възражения?! 🙂
Васил Василев: Ангел Грънчаров, ако имате желание, публикувайте.
Кристиан Георгиев: Тази дискусия нагледно показва защо са нужни млади и действащи хора в образованието, които да действат методично, а не да се чака и възхвалява утопична идеология.
Ангел Грънчаров: Кристиан Георгиев, ние, старите, действаме независимо от това, че не сме млади; не мога да разбера как определихте, че само младите действат? 🙂 И при това непременно „методично“? 🙂
K.v. Delchev: Крис, не храни стария трол. Има да пише книги под моста.
Ангел Грънчаров: Господинът K.v. Delchev очевидно ме намрази до смърт поради това че съм писал книги, които той не е чел, въпреки че е „учен“ човек, въпреки многоучеността си! 🙂 Ами прочетете ги, драги г-не, и се успокойте след това, защо трябва да ме мразите толкова заради книгите ми – ето това не мога да разбера?!
K.v. Delchev: А, чак пък да ви мразя. Намирам ви за досаден и безполезен, но чак да ви мразя… Все пак за да намразиш някого, той трябва нещо да прави.
Ангел Грънчаров: K.v. Delchev, как така да не правя: ами обучавам младите по философия, а също така и пиша книги за образованието! Които Вие не сте чел въпреки цялата си многоученост. Нима това не е достатъчно основание да ме намразите? 🙂
Sabina Markova: Отговорът е в човешко отношение към учители и ученици. Регулацията е много голяма и няма място за самоинициатива. Образователната рамка е много стеснена. Това прави училището скучно, както за преподавателите, така и за учениците.
Ангел Грънчаров: Напълно вярно казвате, точно така е. „Тук е заровено кучето“ 🙂
Sabina Markova: Темата е страшно важна. Лошото образование осакатява децата, но лошото отношение повече.
Tsvetan Velichkov: Докато решенията за образователната система се вземат от хора, които никога не са били учители и не разбират от образование… винаги ще има лоши резултати!
Sabina Markova: Докато няма осъзнаване на свързаността на частите на образователната система (ученици, учители, родители) като едно цяло, добър резултат няма да има. Центърът на системата са децата. Докато това не стане ценност, обществото ни ще върви към бездна.
Tsvetan Velichkov: За съжаление министерството на образованието е светлинни години назад от осъзнаването на този факт!
Sabina Markova: От гражданското общество зависи какво, как и кога осъзнава МО. Ние сме МО.
Philip Dudin: Васко, един въпрос, че нямам време сега да търся… Освен за заплати, имаш ли информация сегашните 3.1 млрд. лв за образование как са разпределени и къде отиват тези пари? Сумата според мен е стряскащо голяма на фона на реалните резултати.
Васил Василев: Не, конкретно нямам инфо как са разпределени.
Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен…

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

А вие как сте с демократизацията, вие нима вече сте се демократизирали изцяло, безвъзвратно и окончателно?

Предстояща изява, свързана с работата ни по проекта за непосредствена и практическа реална демократизация за отношенията в нашата училищна общност.

А във вашата училищна общност как вървят работите в тази посока? Или при вас всичко си е съвсем перфектно? Нямате никакви проблеми, тъй ли? И не ви остава нищо друго освен тихо да си стоите, да си вземате заплатите и да си чакате мирно пенсията? (Този последният въпрос е към учителите и най-вече към директорите на училища, както очевидно се подразбира…) Значи вашето училище обитава страната УТОПИЯ? Или страната АБСУРДИСТАН? Кажете нещо де, защо мълчите?

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и „народопсихологични“ комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Обявата за едно интересно и знаменателно предстоящо събитие в ПГЕЕ-Пловдив

6

Това е обявата за едно наистина много интересно събитие, което ще се проведе съвсем скоро в ПГЕЕ-Пловдив. Публикувам я тук с такава една цел: ако евентуално от други училища в Пловдив, в населените места около Пловдив, пък и от цялата страна се заинтересуват по темата, да имат възможността да дойдат на дискусията и да научат за какво става дума. Нищо не пречи прилагането на този проект да започне и в много други училищни общности, не само в тази на ПГЕЕ-Пловдив. И още нещичко искам да отбележа, което, струва ми се, е важно, пък и има принципно значение.Часът на проявата е такъв, че в нашето училище по това време на учениците им предстои да влизат в час, т.е. проявата е насрочена в учебно време. И това не е случайно, това не е недоглеждане, а е съвсем умишлено. Значи ония ученици, които искат да присъстват, да участват в сбирката на Клуба, са поставени в ситуация на избор: или трябва да измислят, да изобретят нещо, та все пак да могат да дойдат на дискусията, или пък ще предпочетат да не рискуват и ще си отидат в класната стая за да си бъдат в час. Свободата и демокрацията са това: сам да избираш, да решаваш какви ли не проблеми, и то често значително по-сложни от такава една дреболия: дали да вляза в час или да не вляза – та да отида на сбирка в Дискусионния клуб. Аз вярвам, че тия ученици, които преценят, че за тях лично е по-важно все пак да дойдат в Клуба, те ще успеят да решат възникналия проблем (примерно като отидат да поговорят с преподавателя си, да му обяснят ситуацията и да го помолят да ги извини за това, че няма да могат да отидат в час; или нещо друго могат да измислят, сигурно има и други варианти). Ето, който все пак успее да реши този проблем и дойде в Клуба по това време, той вече ще е направил нещо съвсем практическо по промяната на отношенията в нашата училищна общност, и то именно по посока на нейната реална демократизация! И това вече ще е едно малко лично постижение в движението му към реалната, действителната свобода.

Ония пък учители, които силно искат да участват в сбирката на Клуба (а допуснем, че има и такива!), а пък в същото време имат учебен час, и те са поставени в сходна ситуация на избор: или да си водят часа, или пък, защо не, стига да преценят, че това ще е в интерес и на учениците им, да дойдат на дискусията заедно с техните ученици (разбира се, стига учениците да пожелаят това, стига те да са съгласни!). И ето, ако това все пак стане, ако и учителят, и учениците му, понеже силно са го пожелали, все пак дойдат на дискусията, това ще е още една победа по пътя на демократизацията на отношенията в нашата училищна общност, а и (нека да имаме достойнството да признаем и това!) това ще е факт на живота, свидетелстващ, че е възможно да надмогнем както страха, така и толкова тровещия всекидневието ни формализъм. (За тия от вас, които не учат и не работят в ПГЕЕ-Пловдив, но пак искат да присъстват на сбирката на нашия ГРАЖДАНСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ – такова му е пълното наименование – и при това имат ангажименти в този ден и час, за тях също предстои да намерят някакъв изход, някакво решение на възникналата трудност; и така да покажат, че не се плашат от трудностите, не се отказват заради тях, напротив, трудностите им дават повод да покажат силата на духа си!)

Аз там, като встъпление към дискусията, ще изложа идеята си, ще разкажа накратко до какво тя се свежда. Тия, които са чели редовно блога ми, знаят какви са моите разбирания по този въпрос. Не можем да чакаме инструкции и команди отгоре за да се променяме, не може човек да очаква да стане свободен по заповед отвън или като иска позволение за това от началството, свободата е нещо съкровено и лично, но тя има и огромен общностен смисъл, понеже общността, в която има критично мнозинство от свободолюбиви хора, просперира и постига успех след успех, завоевание след завоевание, докато общностите, съставени от малодушни и страхливи мърморковци, от подлеци, от слабаци и прочие ги чака най-мизерно и недостойно съществуване, което, предполагам, ви е добре познато. Към свободата не се върви вкупом или по команда, тя е лично завоевание на човека, който иска да живее достойно и пълноценно. Затова се оказва, че промяната или реформата в образователната сфера – същинската, истинската, реалната, коренната, необратимата и пр.! – ще я правим ние, учениците, учителите, родителите, гражданите, не някой друг, а само ние можем и трябва да направим тази действителна промяна.

Да, действителна промяна може да бъде направена от действително свободни индивиди, т.е. възловата дума тук е думата „действие“; трябва не да думи, а на дело, в действията си, в поведението си да започнем да се променяме, именно на практика, непосредствено, а преди това, разбира се, промяната вече трябва да е станала в съзнанията, в мислите, в главите. Даже успоредно могат да вървят тези два процеса, щото според това доколко сме се променили вътрешно, дотолкова ние вече и реагираме по нов начин, а привиквайки да реагираме по нов начин, ние по този начин именно и се променяме, ставаме по-различни; тия два процеса са дълбоко свързани. Казвам тук нещо най-важно, но недейте да мислите, че това ще ми е само втъплението на самата сбирка на Клуба, там ще развия мисълта си по-конкретно, ще обясня по-пълно, ще дам примери, като изказването ми там ще бъде не по-дълго от 20-тина минути, обещавам!

Засега толкова. Желая ви хубав ден! Заповядайте на дискусията, не се страхувайте, ще говорим там за най-важните, наистина съдбовни въпроси, от които зависи всичко останало! Вярвам, че това поне разбирате: от промяната в образователната сфера зависи всичко останало. Как можете да не разбирате даже и това? А, разбрали сте го, така ли? Ами тогава защо стоите, защо нищо не правите?! Работете, действайте, почвайте да правите нещата по съвършено нов и различен начин, тук е разковничето, моля ви, недейте да си стоите все същите, по дяволите тъй уютната инертност, сега дойде време на промените!

Хайде чао и до скоро! Ще се видим в Клуба, нали? 🙂 Хей, не се излагайте, не бъдете малодушни, непростимо е това, погледнете в кой век живеем, хората по света правят чудеса, а ние продължаваме да се излагаме като последните кирливи байганьовци!!!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и „народопсихологични“ комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Символът на националния позор на България – паметникът на окупационната съветска армия – ще бъде премахнат!

Бялото знаме пред символиката на Червената армия, от ИВО ИНДЖЕВ

Хубаво е, че София се озеленява, но бялото знаме пред символиката на Червената армия, доминираща окупационно над столицата, напомня, че е време бялото, зеленото и червеното да надделее.

ДО КМЕТА НА СТОЛИЧНА ОБЩИНА Г-ЖА ЙОРДАНКА ФАНДЪКОВА

ЧРЕЗ ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА СТОЛИЧЕН ОБЩИНСКИ СЪВЕТ Г-Н ЕЛЕН ГЕРДЖИКОВ

Уважаема г-жо Кмет,

На основание на чл.129, ал. 1 и ал.2 от Правилника за приложението и дейността на Столичния общински съвет, моля да ни отговорите устно и писмено на първата следваща сесия на Столичния общински съвет на следното питане, което да бъде включено в дневния ред на СОС:

ПИТАНЕ

от Стефан Иванов и Марта Георгиева – общински съветници в Столичен общински съвет

ОТНОСНО: Паметника на съветската армия в София.

Уважаема г-жо Фандъкова,

Ние сме общински съветници, които имаме своя ясна и категорична позиция по отношение на „Паметника на съветската армия”. Считаме, че той е символ на националното унижение на българската нация, целенасочено издигнат именно като такъв по време на престъпния комунистически режим, и следва максимално бързо да бъде демонтиран от центъра на София, където се намира и да бъде преместен на подходящо място.

Не допускаме да не сте запозната, че червената армия в условията на непредизвикана и обявена срещу българската държава война, нахлува в страната в началото на септември 1944 г., като извършва редица безчинства, за което има стотици свидетелства и спомени от онези времена. Въпреки това, срещу нея не се оказва съпротива и нито един неин войник не е убит в България. Следователно „Паметникът на съветската армия” не е в памет на загинали съветски войници в България, защото такива няма. Също така тази армия не е „освободителка“, както прекалено безпардонно и напълно невярно е изписано на надписа на паметника, защото не ни е освободила от никого. България е в състояние на война с Германия, правителството в София е съставено от противници на пакта с Германия, германски войски на наша територия няма. Този паметник несъмнено не е и за българските войници, които вземат участие във втората фаза на Втората световна война – след септември 1944 г., защото по настояване на съветската делегация при следвоенните конференции, уреждащи края на войната, България не получава статута на „съвоюваща“ и е поставена сред губещите, което прави българските жертви неоценени.

От формална гледна точка не съществуват пречки за демонтажа по две основни причини. Първо – този паметник няма статут на единична недвижима културна ценност по смисъла на чл. 59, ал. 4 и чл. 65 от Закона за културното наследство (ДВ, бл. 19 от 2009 г.). Това е ясно заявено в отговор на министъра на културата Борислав Абрашев до народния представител Лъчезар Тошев, което ви предоставихме през 2011 г.

Второ – паметникът не попада в обсега на чл. 14 от Договора за приятелски отношения и сътрудничество между Руската федерация и Република България от 04.08.1992 г. и чл. 10 от Споразумение между Правителството на Руската федерация и Правителството на Република България за сътрудничество в областта на културата, образованието и науката от 19.04.1993 г. Паметникът на съветската армия не е обект на тези международни документи понеже той е български паметник, строен и платен от България, а там става въпрос за друга категория паметници.

В резултат на тези аргументи е и безспорният извод, че няма поети международни ангажименти, които Република България да наруши, ако предприеме действия по изпълнение на решението на СОС за демонтиране на „Паметника на съветската армия”.

За чест на тогавашния Столичен общински съвет, с негово решение № 19 по протокол № 6 от 25.02.1992 г., допълнено от решение № 2 по протокол № 24 от 18.03.1993 г., органът на местно самоуправление на София с огромно мнозинство се е произнесъл за желанието си за демонтиране на „Паметника на съветската армия”.

Вие навярно помните и двете нарочно свикани по този въпрос сесии на СОС през 2011 г., с подписите на голям брой общински съветници. Първата от тях не доведе до резултат поради целенасоченото съвместно напускане на залата от страна на групите на БСП и ГЕРБ, което провали кворума и не можа да се стигне до решение. А при втората ГЕРБ и БСП, отново заедно, вече с гласуване, отхвърлиха проекта за решение, който щеше да доведе до практически действия за демонтиране на паметника (прилагаме справка от поименното гласуване на общинските съветници).

Оттогава досега има създадена Гражданска инициатива за демонтиране на паметника на съветската армия, в която членуват посредством социалните мрежи близо 4 000 български граждани. Инициативата е регистрирана и в съда като неправителствена организация и организира редица събития в подкрепа на своята справедлива кауза.

Всички тези събития предизвикаха повишаване на вниманието към паметника-неговата тоталитарна символика и историческа фалшивост и вдъхновиха различни жители на София с гражданска позиция да изразят отношението си към тази провокация в центъра на града ни. С това т. нар. „паметник” се превърна в „социална медия” по определението на българската прокуратура.

В актуалната международна обстановка масово се демонтират тоталитарни паметници, като последно в Полша паметникът на съветската армия освободи центъра на Варшава с решение на кмета на града, мотивирано от агресивните действия на съвременна Русия и престъпленията, извършени от червената армия срещу полския народ.

С решение от 29.04.2015 г., Общинският съвет на Димитровград, е взел решение за искане да му бъде предоставен Паметникът на съветската армия, което би било едно изключително удовлетворително и за жителите на София, и за жителите на Димитровград решение, още повече, че гарантира, че този връх на изкуството ще намери адекватна заобикаляща го среда.

Уважаема госпожо кмет,

Бихме искали да ни отговорите конкретно на следните четири въпроса:

1. Не Ви ли притеснява нежеланието от страна на органите на националната и местната власт в София да бъде приведено в изпълнение решението на СОС за демонтиране на Паметника на съветската армия в София (решение № 19 по протокол № 6 от 25.02.1992 г., допълнено от решение № 2 по протокол № 24 от 18.03.1993 г.,)?;

2. Споделяте ли нашето убеждение, че присъствието на Паметника на съветската армия в София (построен именно с тази цел) продължава да потиска националното достойнство на нашата нация при положение, че е най-високият в София и е още по-странен фактът, че една поне 1 400-годишна държава – България – не е поставила нито един паметник на свой владетел (особено в такъв мащаб), а се кланя пред чужда армия, нахлула в страната ни в резултат на обявена война?;

3. Като кмет, който представлява всички софиянци и отговаря за облика на целия град, бихте ли се съгласили, че ако най-големият и представителен за София паметник е обиден за една част от жителите на София, до степен да представлява издевателство над тях от страна на друга група граждани и е поставен по време на престъпен режим, този паметник трябва да освободи общото за всички българи, централно столично пространство за нещо национално и обединително? Ще предприемете ли действия това да се случи, ако е необходимо обръщайки се и към държавната власт?

4.Бихте ли участвали лично в една инициатива, която Ви предлагаме – да осъществим контакт с Общинския съвет на Димитровград, който със свое нарочно решение от 29.04.2015 г., гласува да поиска и ако го получи – да го монтира на своя територия – Паметника на съветската армия, който понастоящем се намира в София?

Стефан Иванов, Марта Георгиева

Общински съветник Общински съветник

София,

26.05.2015 г.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…

Млади, фантастично успешни предприемачи от САЩ инвестират стотици милиони долари в частни космически компании

Из: Путин превръща руската мечка в суровинно мезе за китайския дракон, Автор: ИВО ИНДЖЕВ

… Статията на Юлия Латинина е публикувана в „Новая газета” в Москва със заглавие: „За това как се отнася Китай към Русия, е лесно разбираемо като сравним две церемонии” и с поясняващо подзаглавие за увеличаващата се дистанция в изоставащата Русия спрямо САЩ в областта на космическите технологии „Космическа разлика”.

„Миналата седмица в Душанбе имаше церемония за началото на строителството на таджикският участък от централнозиатския газопровод, който води до Китай. Строителството бе открито от таджикския президент Емомали Рахмон и президента на Китай Си Цзинпин.

Не ви ли смущава нещо в абзаца по-горе ? И аз бях объркана, ето за какво. Когато преди две седмици на 1 септември, се проведе церемонията за строителството на “Силата на Сибир” (същия газопровод, който ще доставя газ на Китай на цена, както експерти смятат, под себестойността), на събитието присъстваха президентът Владимир Путин и първият заместник-премиер на Държавния съвет на Китай, Джан Гаоли.

Китайците не правят нищо случайно. Церемониите са в кръвта им. И ако държавният глава на Китай ходи на гости на Рахмонов, а при Путин изпраща заместник, това показва, че Централна Азия, от гледна точка на китайската геополитика, е по-важна за Китай, отколкото “бавно потъващия кораб”, наречен Русия…

… В Съединените щати се образува една цяла прослойка от млади, фантастично успешни предприемачи, свързани с Интернет. Тези предприемачи още в ранна възраст са натрупали огромно лично състояние. Тези предприемачи в детството си са чели научна фантастика и са наблюдавали звездите. И тези предприемачи инвестират стотици милиони долари в частни космически компании.

Джеф Безос и Алън Маск не са сами. Има и четиридесет и четири годишният Джон Чермак (John D.Carmac), създател на известните Doom и Quake. Едновременно с Безос, през 2000 г., той създава компанията Armadillo Aerospace. Дейвид Мастън (David Мастън) също е създател на компютърни игри. Участвал е в разработването на Air Warrior II (1997 г.), im1A2 Abrams, HIND: The Russian Combat Helicopter simulation, Apache, и т.н. През 2004 г. той създава своята Masten Space Systems. Родерик Милерън (Roderic Milleron), основател (1996) на Orbital Space Systems, преди това е бил основател на IТ корпорации Cyberplex Systems и е писал софтуер за General Dynamics.

Тенденцията е ясна. Отделно от общата експлозия на частните космически компании в САЩ, които растат като гъби от 2000 г. насам, има и подексплозия: талантливи млади учени, които са станали милиардери благодарение на техните технически способности, от деца мечтаещи за космоса и изстрелвали ракетни модели, инвестират спечелените милиарди в своята и на човечеството Мечта.

И това е, в действителност, въпросът за Павел Дуров. Аз не знам дали Павел Дуров е мечтал за космоса, но сега точно няма да инвестира пари в него. Защото в Русия всяка успешна технология за проект, който изисква от неговия създател мозък, рано или късно се поглъща от приятели на Кремъл под прикритието на националната сигурност, а мястото за управител е запазено за най-видните синове на обслужващите режима.

В крайна сметка това води до факта, че нямаме какво да продаваме, освен газ. И то на загуба. Да, и дори китайския президент не благоволи да посетите откриването на тръбопровода, където началникът на Новия Китайски Суровинен Придатък обяви началото на разпродажбата на “Роснефт” в полза на Китай.

Юлия Латинина

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

На този ден преди 70 години комунистическа Русия обяви война на България и пороби страната ни

Пети септември – 14 петилетки таен празник на петата колона в България

Автор: Иво Инджев, септември 4, 2014 г.

Можете ли да си представите в САЩ да забравят и да не отбележат японското нападение над Пърл Харбър, както в Полша или в Русия да пропуснат покрай (д)ушите си 1 септември или 22 юни като дати, на които се отбелязва годишнината от нахлуването на германските националсоциалисти на тяхна територия?

Не е възможно. В България обаче точно това е утвърдено правило.

Имаме кръгла годишнина: 70 години от обявената на 5 септември война на България от СССР и тя със сигурност ще си остане в сянката на мълчанието, което е следствие на наложения през тези десетилетия забранителен съветски печат върху събитието.

Пиша тази прогноза в свободното виртуално медийно пространство нарочно под формата на „предсказание”, за да подсиля ефекта от абсурда, който НЕИЗБЕЖНО пак ще се състои и може да бъде предвиден с абсолютна увереност. Повечето от читателите ще я прочетат, когато тя ще е вече сбъднат факт.

България вероятно е единствена държава в света, която си забранява споменаването на толкова скорошна рана, нанесена й от чужда окупационна сабя над преклонената глава с последвали от това огромни негативи за бъдещето на собствения народ, подкаран на заколение под стой от Европа към Евразия.

България не беше изключение от останалите съветски колонии, в които беше наложено васалното задължение да се празнува съветската окупация. Съответно за национален празник на продукта на тази окупация у нас беше определен 9 септември- военен преврат на съветската агентура в армията, осъществен на територията на окупираната вече от чуждата армия страна, провъзгласен с много по-късна дата за „социалистическа революция”.

България обаче е изключение в Европа, получавайки 45 години по-късно правото да гради демокрация отново по волята на Москва и петата колона не пропусна да се подмаже като актуализира националния празник с друга дата, в която доминира московската роля. Така се оказахме отново световно изключение, празнувайки като най-важното събитие за българите акт, в който не е взел участие нито един българин, защото по волята на руския окупационен корпус българите просто не са били поканени при подписването на примирието край Сан Стефано на 3 март 1878 г.

Ако се намери медия или социологическа агенция да измери българското невежество по отношение на 5 септември, резултатите – гарантирам – ще бъдат шокиращи (за онези от нас, за които загубата на българската свобода не е празник).

При свободно зададен въпрос какво се е случило на този ден вероятността да получите отговора „СССР обявява война на България и я окупира за цели три години, подготвяйки почвата за съветската колонизация чрез насилствена съветизация” е нищожна – ще клони към нулата.

При конкретно зададен въпрос „Знаете ли, че на тази дата Сталин скъсва дипломатическите отношения, които поддържа с България през цялата война (обстоятелство, което опровергава цялата митология за антифашистката мотивация на окупацията – защото др. Сталин не би си общувал приятелски с фашистка държава, нали така)?”, е вероятно да си изядете боя.

Съветофилите, мимикриращи у нас като русофили, често са агресивни и също така често (да ме прощават онези с академичните титли между тях) са прости в своето незнание или незачитане на истината. Авторът на тези редове е изпитал не веднъж червендалестата агресия (включително от страна на непознати екземпляри, ходещи на свобода по улиците на София) на тези подобия на българи, които не само не знаят за скъсаните дипломатически отношения, но и войнствено отказват да повярват, че това е исторически и лесно проверим факт.

Тук просто „нема такова животно”, както е казал невярващият шоп за жирафа – понеже не го е виждал преди и не вярва дори на собствените очи. Тук има друго животно: късокрака, обрасла с рунтави лъжи еманация на правилото „ на лъжата краката са къси” с преклонена през съветския окупатор главичка, отказваща да мисли самостоятелно и свободолюбиво, но завиждащо хищно за благата, произведени от самостоятелните и свободолюбивите народи.

Щото в клетката какво можеш да произведеш, освен злоба към онези отвън, които от съжаление ти подхвърлят в нарушение на природните правила по някой къшей инвестиция въпреки благоразумния надпис върху решетките „изчезващ вид, моля, не го хранете, той се самоизяжда”?

Това (за щастие, все пак) не е обобщение, а наблюдение за едно уникално явление да си живуркаме в неведение. Туземното ни нехайство към първопричините за нашата изостаналост трябва да бъде преодоляно, ако искаме някога да минем от другата страна клетката, в която сме се самозаключили.

Трябва да махнем поставения от руската мечка обяснителен за посетителите надпис върху клетката: „Кротък южноевропейски дребен добитък без рога, храни се корупционно с руски газ, нефт и мирен атом. Вирее най-добре без свобода. Продава се на части. За преговори и контакти, звънете в Москва”.

Извинявам се за причинените на оптимистите неудобства от този песимистичен текст, но ако една държава и един народ не искат дори да знаят коя е датата, която стои в дъното на факта, че продължава да е на европейското дъно, оптимизмът ми би прозвучал като подстрекаване към самоубийството от страната на преговарящ, опитващ се да посочи на самоубиеца крачката назад от пропастта.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…