Темата в Дискусионния ни клуб днес е: Имаме ли изобщо нужда от учители?

Каква е ролята на учителя в съвременния свят, в който младите, съвсем неопитни, са поставени в практически необятния информационен океан?

Над този въпрос искам да предложа да помислим по-старателно и задълбочено. Има ли някакви мнения? Вълнува ли се някой друг от същото – или само аз се вълнувам от такива шантави въпроси?

Как младите ще станат пълноценни личности, адекватни на нуждите на съвременния живот – ако не са подпомогнати от добри учители, държащи се също пределно адекватно на нелеката ситуация? Ами ако учителите се държат неадекватно на ситуацията, в която сме поставени, давате ли си сметка до какви последици води това?

Може ли младите да напредват в своето умствено, нравствено, духовно и въобще личностно развитие без учители? Дали пък в днешно време учители вече просто не са ни нужни? Могат ли младите да се учат сами – или от добри учители винаги ще има нужда?

Някога учителите са били посредници между младите и оскъдните тогава знания (даже книги и учебници тогава или не е имало – или са били крайно дефицитни, не са били достъпни), това обяснява защо тогава учителите са били необходими (те са били „разказвачи на знания“!), но днес, когато всеки има пряк достъп до огромния информационен (смислов?) океан, дали учителстването вече наистина не си е отживяло времето?

Или пък в днешно време учителите са още по-необходими – тъкмо поради това, че те са нещо като „опитни плувци“ в този същия необятен информационно-смислов океан, до който всички имаме достъп, ала далеч не всички сме така добри в „плуването“?

Изобщо нещата в днешно време коренно се променят, ала ние продължаваме да се пребиваваме в оковите (веригите) на отдавна отживели времето си стереотипи, представи, предразсъдъци, т.е. продължаваме да сме роби на един изцяло анахроничен манталитет.

Ето затова поставям странния си на пръв поглед въпрос. Той, разбира се, може и да се преформулира в процеса на предложения дебат. Нямам претенции, че въпросът ми е най-сполучливо формулиран и коректно поставен.

Много ми е интересно дали някой сериозно ще се включи в дискусията.

Хубав ден ви желая! Заповядайте, включете се: нашият „Дискусионен клуб“ почва днешното си заседание! 🙂 Да си пожелаем успех в търсенията!

Нали не сте забравили това, че тъкмо истината освобождава, само истината ни прави свободни! Ето, да потърсим тази съдбовно значима може би истина около ролята и смисъла на учителстването в нашата така модерна и динамична епоха.

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ (т.е. мутро-ченгесарски и кагебистко-руско-путински) Картаген е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв… Книгата говори за „нещо“, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда „добре познато“, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се „съобразяваме“, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга „поглежда“ в скритото „зад“ мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Може ли да обичаме „хората“? (начало на дискусия)

Началото на една показателна според мен дискусия по темата „Може ли да обичаме „хората“?“, започнала във фейсбук:

Lachezar Tomov каза: Да си патриот означава, не само да обичаш страната си, а да обичаш хората в нея.

Stoytcho Dimitrov каза: Даже и Волен . . .

Miroslav Petkov каза: Чак такъв патриот не съм!

Stoytcho Dimitrov каза: Ох, аз май съм!

Владимир Петков каза: Волен е руски патриот.

Quo Vadis каза: Патриотизмът става за мен все по-абстрактно понятие. „Да обичаш хората“ – народа! Това е толкова общо и абстрактно… И защо трябва да се обичаме?! Не може да се обича насила. Един велик човек беше казал – „Родината ми е там, където се чувствам добре“. Аз допълвам: родината ми е там, където и аз мога да дам, и на мен може да ми бъде дадено. За мен тук не може.

Mary Landser каза: Значиии… не съм патриотка… въх, каква новина, не знаех… 🙂 От утре почвам да обичам хората!

Владимир Петков каза: Сега не е модерно да си български патриот. Сега в България е модерно да си различен. Вазов пише „Епопея на забравените“. Истинските патриоти вече са били забравени, през 1886- та са модерни вече други неща, но само привидно. Така е и днес…

Ангел Грънчаров каза: „Хората“ изобщо не може да бъдат обичани. Някои от хората обичаме, други не обичаме. Има всякакви хора. Някои хора не заслужават да бъдат обичани. Мерзавците също са хора, аз тях лично не мога да ги обичам. Също не мога да обичам хора, които никога не съм виждал или не познавам. Който каже „обичам хората“, това показва, че е лицемер. По причините, които приведох…

Рафаил-Росен Стефанов каза: Патриоти са Швейцарците. Патриотизма не е в това да си съчиняваш идеологии, а да си хвърляш боклука където трябва, да не си бетонираш природата като ти падне на далавера, и да си вдигаш когато трябва сам данъците с референдум. И може да се обича само нещо конкретно. Трудно ми е да разбера, как се обичат абстракции като „българския народ“ и „България“. От какъв етнос е гражданство е един човек, никога не ме е вълнувало, а мога да кажа че обичам Пловдив, Созопол, Бачковския манастир… , но ми е трудно да обичам „България“. (Коя, тая на мутрите, на далавераджиите, тая с дупките по пътя, с Паметника на Съветската армия, или тая дето отнема децата на хората поради бедност и се гаври с тях?! Мога само да се стремя да съм отговорен гражданин, но и това се получава трудно.)

Lachezar Tomov каза: Всичко минава през любовта към хората. Страната е просто тяхна проекция.

Ангел Грънчаров каза: „Обич към хората“ няма. Абстракциите не могат да бъдат обичани… Обичани могат да бъдат само конкретни човешки същества. То е различно от „хората“. Нима е толкова трудно да се проумее това?!

Lachezar Tomov каза: Има – обич към, тези, които срещаш, по същия начин, по който Християнинът обича ближния си.

Народът е абстракция. Хората са множество. Можеш да обичаш множество, повечето хора обичат повече от един човек, просто могат да разширят обхвата на обичта си.

Владимир Петков каза: Нередности има в цял свят. България е прекрасна страна. Комплексираният българин се е вторачил само в проблемите.

Ангел Грънчаров каза: Едва ли може човек да обича хора, които даже не познава, това ми се вижда фантастика. Или думата обич някои хора я схващат твърде своеобразно…

„Ближният“ също няма как да бъде обичан ако този ближен, примерно, не си го поне срещнал на улицата, не си срещнал погледа му и пр. Обичането и любовта не бива да девалвират толкова, щото тогава всичко се обезсмисля…

Lachezar Tomov каза: Може да има кредит на любов.

Ангел Грънчаров каза: Някои хора явно имат твърде обемисти и любвеобилни сърца, щом умеят да обичат „множества“, а не индивиди. Аз лично смятам, че може да бъдат обичани само конкретни живи и непосредствено възприемани човешки същества. Обичта към човека изобщо и към хората за мен е съвсем непонятна, а и ми звучи като лъжлива, като лицемерна, като фалшива емоция…

Lachezar Tomov каза: Да обичаш хората не е абстрактна проява, като срещнеш някой непознат, ти му помагаш и му мислиш доброто. Това е да обичаш хората.

Владимир Петков каза: Канибалите обичат най-искрено хората. Аз също обичам хората и особено децата.

Ангел Грънчаров каза: Е как да обичаш тия именно „хора“ като те са толкова различни и всякакви? 🙂 Помислете за това. Има хора, недостойни за обич. Примерно хора, които са крайно лъжливи, да допуснем. Аз примерно лъжеца Гоце не мога да го обичам, а той също спада към родовото понятие „хората“, нали така?

Който обича „децата“ трябва да има предвид, че някои деца са способни да го подлудят, примерно, ако ти оставят да ги гледаш и, примерно, те почнат постоянно да реват по цяла нощ. 🙂 Тогава ще разберете, че даже „любовта към децата изобщо“ е лъжа, измама и абстракция…

Lachezar Tomov каза: Никой не е казал, че е лесно. Пътят на Бог не е по силите на хората, но трябва да се стремят към него.

Ангел Грънчаров каза: Нека не намесваме Бог когато искаме да замажем собствените си несмислени изказвания…

Владимир Петков каза: Да. Работя с деца. От християнска гледна точка, когато осъждаме някого (той е крадец, лъжец…), поемаме неговия грях върху нас. Някои хора са станали проблемнни заради липсата на любов. Гоце, Пеевски, активисти на БХК и други подобни вредители са частен случай.

Lachezar Tomov каза: Това, че вие не виждате смисъл в нещо, не означава, че то няма такъв. Малко скромност никому не вреди.

Ангел Грънчаров каза: Е, сега вече минахте на лични нападки, а просто трябваше да се понапънете да осмислите какво казах. Това, че не виждам нещата точно като Вас не значи, не ги разбирам. Разбирам ги, но по различен начин. Аз го казах да Ви го помогна да разберете грешката си. 🙂 Любовта Ви към хората нещо Ви изневерява. Мен примерно мигом ме обявихте като „недостоен за обич“. 🙂

Lachezar Tomov каза: Не съм минал на лични нападки. Както аз не слагам етикет на нещата, които не разбирам автоматично като глупост, така искам и да се гледа на моите неща.

Напротив, ако видя, че се нуждаете от помощ, ще ви подам ръка, ако някой ви нападне пред мен ще се опитам да го спра. 🙂

Ангел Грънчаров каза: Думата „глупост“ не съм я употребил, направете справка, Вие я употребихте…

Владимир Петков каза: Да обичаш страната, хората, да знаеш за успехите, да познаваш историята, да обичаш езика, да пишеш грамотно на кирилица… Да възпитаваш децата в патриотичен дух. Много неща са важни.

Ангел Грънчаров каза: Както и да е. Ваша си работа. Но все пак помислете малко. Хубава вечер!

„Хората“, „народът“, „човечеството“ и пр. са общи понятия, сиреч думи, не става да бъдат обичани. Просто нямат душа, не са одушевени. Да се обичат думи и дори вещи е перверзия. А който иска да обича човеци, то тази негова обич може да се прояви по един-единствен начин: като обича този, онзи и т.н. конкретен индивид, с когото се познава, общува, когото е почнал да цени и т.н. Оня, който обича „жените“, но не е обичал нито една конкретна жена, много е възможно в един момент да стане женомразец… тази ми е логиката. Навремето комунистите обичаха „хората“, „пролетариата“, „селячеството“, „интелигенцията“, но това изобщо не им пречеше да избиват най-добрите представители на тези съсловия…

Император Тъндър каза: Значи НЕ СЪМ патриот и нямам никакъв проблем с това, защото голяма част от хората тук не заслужават дори уважение, камо-ли обич. Всъщност и според мен такава обич няма как да съществува, изкривено ми е това понятие. Може да има обич към божественото начало, стремеж към него, зачитане на това у другите. Но когато човек сам не зачита това у себе си, какво да му уважавам и да му обичам? Да обичам педофилите ли? Да отида в затвора да ги нацелувам до един! Убийците също. А може би идиота, който кара с 200 км/ч в градски условия, защото иска да бъде готин и не му пука, че може да убие човек… Не, не. Ако награждаваме злото с добро, с какво да наградим доброто – с бонбони от 2 ст. ли? Да обичам „целия народ“ – еквивалентно на това да сложа знак за равенство между Левски и Пеевски, да кажем. Така излиза, нали и двамата трябва да ги обичам.

Ангел Грънчаров каза: Споделям думите Ви, Ваше Величество! 🙂

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.

Дали и Небето не остава разочаровано от нас, да, твърде много, предполагам, е разочаровано от нас това бездънно синьо небе…

И в Ловеч от небето са падали ледени едри ледени късове, станал е и там потоп – виж: Бедствено положение в Ловеч заради мощна буря – това вече сякаш не е градушка или дъжд като дъжд, а нещо много повече; не зная как трябва да се нарече когато такива буци лед падат от небето. Страшна работа! Да пази Господ!

Питам се обаче от известно време – след като подобна „градушка“ се стовари над София и изпочупи стъкла и на сгради, и на автомобили – дали по този начин небето не иска да ни даде знак за нещо, да ни накара да се позамислим, да променим нещо, тия неща, уж „съвсем природни“, нима нямат и някакъв друг, по-значим смисъл, примерно не могат ли да се изтълкуват като предупреждение, което т.н. „висши сили“ (да се изразя така, щото невярващите в Бога са много, са твърде много, за жалост!) което значи висшите сили ни отправят?! Като ни удари такова нещо – какъв ужас, та то ще разцепи главата на човека ако го удари! – дали идеята не е да накара да се замислят поне малко тия дебели глави, които и на подобна „градушка“ издържат, по-здрави са от кратуни, какво говоря, от каменни блокове са по-здрави, от гранита са по-здрави тия човешки немислещи кратуни, от бетона са по-здрави! И въпреки това, което им се случва, въпреки знаците на небето, което висшите сили им пращат, пак не щат да се замислят, да опитат да прогледнат в смисъла, не, пердашим я пак по старому, не се озаптяваме, не променяме нищо, особено пък в самите себе си. И Небето остава разочаровано от нас, да, твърде много, предполагам, е разочаровано от нас това бездънно синьо небе, ние постоянно го разочароваме, а не бива така.

Това исках да ви кажа. Мислете ме за какъвто искате, за „мистик“ ме мислете, за идиот ме мислете, аз исках да покажа, че и по друг начин може да се погледне на тия „чисто природни събития“, че в тях може би има съвършено друг, близък до ума смисъл, ама ние, упоени от един стил на „немислещо мислене“, продължаваме да не обръщаме внимание на знаците, които пренебрегнатото небе – разочарованията от нас Бог – ни праща. Спира. Замислете се ако искате над казаното. Хубав ден! Вслушвайте се поне малко в това, което природата се мъчи да ви каже, за което тя ви нашепва, о, вий, прекалено плоскомислещи, така самонадеяни и при това толкова кухи люде!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

В Деня на мозъка – за предимствата на мислещите

Наздраве, по случай Деня на мозъка! Ще ви разкажа една забавна, любопитна и поучителна история:

Един цар си имал царство. Разделил го, половината за него, другата дал на синовете си. Един ден ги повикал, дал им пакет хартии и им рекъл:

– Синове мои, реших да се оттегля на заслужена почивка. Който от вас скъса този пакет хартии, на него ще дам моята половина от царството.

Мъчели се синовете, не успели. Тогава царят им рекъл:

– Я сега опитайте да късате лист по лист.

Синовете се хванали и набързо накъсали хартийките.

– Запомнете – рекъл царят, – три поуки от тази история: което не става наведнъж може да стане постепенно. Което не можеш сам можеш с приятели. Което не става със сила става с хитрост. Разбрахте ли?

– Разбрахме.

– Нищо не сте разбрали. Току-що накъсахте контролния пакет акции и вашата половина от царството пак стана моя!

Huk OK

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Нещо като приветствие по повод на Рождество Христово

.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и „народопсихологични“ комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.