Синдромът “недемократична… демокрация”

Или “демократична… недемократичност”, все същото е. Накратко казано, иска ми се да разсъждавам за т.н. “демократична култура” и за това доколко тя ни е присъща. Трябва да се вникне в същината на демократичното поведение, да се открият ония качества, без които нашата демокрация ще си остане още дълго време празно име и “великолепно пожелание”. Мнозина днес са разочаровани от нашата демокрация – и това съвсем не е случайно. Дали пък не се е оказало, че демократично мислещият и демократично действащият човек у нас е същинска рядкост?

Изясняването на тези неща е от особена важност за нашите десни и демократични партии, които така или иначе са… “флагмана” на българската демокрация. Защото през тези години, в които така мъчително у нас се изграждаше някаква демократична култура и съответния й “манталитет”, ние – да признаем честно – бяхме свидетели на толкова много съвсем недемократични образци както на мислене и съзнание, така и на поведение и действие. И то тъкмо в средите на десните демократични партии, сред нашите десни лидери (защото спрямо левите съвсем основателно имаме доста дълбоки резерви доколко същински демократизъм там изобщо е възможен).

Ще започна с това, че да си демократ не е някаква привилегия, нито пък… “награда”, а е стил на мислене и поведение, който човек придобива след като достойно е издържал съответните изпитания. Автентичният демократ няма да вземе да се удря в гърдите и да крещи за своята демократичност: защото подобни демонстрации единствено свидетелстват именно за крещяща недемократичност и нетолерантност. В тия години ние многократно си създавахме някакви своеобразни “демократични икони”, на които се кълняхме във вярност: спомнете си в самото начало с какви очи гледахме “наш Желю”, или един… Петко Симеонов, един… Христофор Събев, един… Тренчев – да изброявам ли още такива „галени деца“ на българската демокрация?! А пък по-късно как беше възприеман, да речем, един Филип Димитров, Стефан Софиянски или пък един Едвин Сугарев – който дори беше наричан “моралната съвест на СДС”. Дълги години такива „знамена“ ги носихме на ръце, пък после ни… „поразочароваха“ – или направо ни предадоха. Или пък мнозина други, от по-местно ниво… наши демократични “величия” и “кумири”: на мен лично като пловдивски демократ по убеждение ми се налагало на много избори да гласувам – с отвращение, разбира се – например за… субекта Павел Шопов, днес яростен “атакуващ” и “кандидат-вицепрезидент” (Майчице!). Разбира се, всички тези наши “кумири” се опозориха тотално, но нима част от техния позор не трябва да падне и върху нашата демократична общност – след като тя е проявила такава непростима наивност и лековерие?!

Проблемът, скрит зад феномена “недемократичност сред… демократичната общност” е така многостранен, че едва ли може да бъде описан изчерпателно. Ето защо нека – за икономия на място – да пристъпя към неговата интерпретация. Моето тълкуване на този феномен не задължава никого с приемането му, то е просто покана и провокация за размисъл и дискусия.

На едно място най-решителната и безкомпромисна антикомунистка в Русия г-жа Валерия Новодворская – тия дни чета нейните статии и книги и затова съм под нейно впечатление – пише, че съветският комунизъм успял да възпита у нея една… яростна болшевичка, но с обратен знак: антикомунизмът пак си е нещо като… комунизъм, но със знак “анти-“. Т.е. антикомунизмът е “родилно свързан” с комунизма и носи цялата негова ограниченост и недемократичност. Демократичността обаче няма нищо общо с комунизма, а тя е негово същностно отрицание. А комунизмът възпитаваше десетилетия наред една грозна непримиримост към различните и най-вече спрямо личността, която държи на себе си. Чудно ли е тогава защо стана така, че в СДС, пък и сега в ДСБ просперират и “цъфтят” не личности с ярко демократично съзнание и поведение, а герои на грубото неуважение както към “другомислещата личност”, така и на ненавистта към всяко личностно отношение и поведение? Ето защо според мен главната причина за недемократичността на нашите демократи се състои във възпроизвеждането (най-често съвсем безсъзнателно) на целия онзи манталитет, който комунизмът успя да възпита във всички нас, живелите в него. Първият симптом на недемократичност, значи, се свежда до крещящото неуважение към суверенната личност, на личностното начало и на раз-личността. “Който не мисли като… „нас“, който не е с… „нас“, е наш… враг и… предател!” – това познато ли ви е? То именно е квинтесенцията на подобна нетолерантност, явяваща се сърцевина на недемократичността. Защото именно комунизмът искаше да ни вижда “равни”, но някои си бяха “по-равни”: нашите “демократи” се наредиха сред “по-равните” – и при тях комунално-комунистическата и “комуноидна” (по И.Младенов) психика си остана ненакърнена.

Това по мое мнение е главното. Пристъпвам към развитието на този принцип и към “илюстрацията” му.

Всеки човек у нас, който е съпричастен не само с борбите, възходите и… паденията, но и с дефектите на нашата демократична общност, няма как да не се е отвратил – ако мотивите му са чисти, а душата му не е така овладяна от представения тук най-нагъл комунистически синдром – от изявите на тази наша разнолика “демократична… комуноидност” в демократичните среди. Някои от нас, безспорно, са я изпитали и върху гърба си и затова лесно я различават.

Например, в нашата демократична общност още в самото начало се възпроизведе в най-пълен обем синдрома на… “активния заслужил борец”, който си съществуваше в същия вид в средите и на самите комунисти. Появиха се изведнъж арогантни хора “със заслуги”, бивши “дисиденти”, “борци”, “активисти на демокрацията още преди самата нея”, и в един момент нормалният човек се почувства някак неудобно сред такива “величия”. Тези най-нагли “първи демократи” започнаха да се тупкат в гърдите, да крещят “ти знаеш ли аз кой съм”, да се натискат за депутатски листи, постове и назначения, с които да се компенсират “някогашните им страдания” за… “каузата на българската демокрация”. Те бързо овладяха всички възлови постове в коалицията, те ни поздравяваха със знака “виктори” по митингите, ала – представям си – как дълбоко в душите си ни са презирали: нас, наивниците! Тези именно “херои” бързо “отлюспиха” и “биха седесарския шут” на всичко лековерно, идеалистично, романтично и безкористно, което вярваше, че демокрацията ни трябва да е демократична и – представете си! – толерантна. СДС стана котерия от кариеристи и грандомани, в които ние, наивниците, трябваше да вярваме, понеже те били… “нашите” – и ние дълго, като слепци и като малоумници, им вярвахме. По-късно се появиха “барикадни герои”, които не само завладяха апарата на СДС, но и показаха страхотни апетити за получаване на “по-голям дял”, съответстващ на заслугите им, от… “голямата баница”. Това бяха нашите герои от онази “славна” вълна на “синята приватизация”, която съсипа авторитета на СДС – но пък за сметка на това същите тези успяха да постигнат онова, което преди това бяха постигнали самите комунисти: яко се “облажиха” от властта. Клубовете на СДС когато партията през 1997 г. взе цялата власт, се наводниха от лакоми за постове и облаги “герои”, символ на които е, да речем, бургаският “гений” Данчо Ментата: който дорасна и се възвеличи дотам, че стана от крупие в казино до… шеф на бюджетната комисия в Парламента. Простащината, арогантността, безскрупулността на такива “херои” беше главната причина СДС – след един общо взето успешен мандат във властта – да се дискредитира морално до такава степен, че да загуби властта, и то не от кой да е, а от един друг “хазартен гений” – Симеон.

Ето тогава, пък и досега, се стига до абсурда в демократичните партии изцяло да липсва тъкмо… демократична атмосфера и дух. И само тук-там да съществуват демократични хора, които съвсем безкористно вярват в демократичния идеал и в “каузата” – но не смеят нищо да кажат, за да не бъдат обявени за “врагове” и за да не бъдат изритани от съответната организация. В СДС, а пък, за съжаление, и в ДСБ сега пак цари все същия дух на жестока битка за депутатски листи и постове, която е още по-жестока, понеже стимула за близката власт е още далеч. Докато такива хора владеят възловите позиции, докато те налагат своя стил на мислене и действие, докато “храненици” и “любимци” на лидера чрез подмазване и други неморални средства са на предни позиции, то дотогава така желаното възцаряване на същинската демократичност в нашите демократични организации си е… същинска утопия. “Утопия” значи буквално “няма такова място”: как тогава да парадираме, че сме “демократична страна”, след като демократичността е прокудена даже от нашите… демократични и десни партии?!

Но това е малката беда – ако изобщо е… “малка”. Има и още по-голяма, и тя е в това, че на всичко честно, принципно, идеалистично, че на всеки човек, воден и тласкан в поведението си от автентичните морални, християнски, десни и демократични ценности в тази атмосфера на безпардонна арогантност и своекористна антидемократичност, се гледа като на “конспиратор”, комуто се приписват същите пороци. А именно, че “и той е маскара като нас”, ами ми се прави на… “важен”: макар че и той също като нас чисто и просто ламти за “листи”, постове, власт и облаги. В тази ситуация (за която всички знаят, но по указаната причина – за да си нямат главоболия – упорито мълчат!) на такива хора, автентични демократи, се гледа с лошо око, спрямо тях винаги има “едно наум”, те се държат настрана или направо, ако се осмелят да се обадят, им се бие… шута. На всички нива възловите позиции в “демократичните партии” се владеят от описваните тук арогантни “херои” на антидемократичността, които добре владеят старите апаратни хватки за попадане в листите. А именно: ще си доведат на конференциите свои хора, ще си направят “мнозинство”, и при това положение… съвсем “демократично” се стига до алековото… “и магаре да предложиш за листата, и магаре ще бъде избрано”. Тази ситуация я оценявам като безнадеждна: ако за нея не започне не само да се говори отрито, но и да се действа. Да стане така, че в една демократична организация тонът да започне да се задава от демократични лидери, от лидери, носители на една демократична култура, съзнание и манталитет. Без такъв един поврат в десните демократични партии и особено ДСБ – която е млада партия и в нея нещата, да се надяваме, не са изцяло изпуснати – българската демокрация не заслужава името си. Оказа се, че фаталният проблем на нашата демокрация е личностен и морален: диагнозата на нейната болест е „личностен дефицит“, а защо не и… морален такъв? Ако това не се осъзнае, десните няма да дочакат момента, в който да възвърнат доверието на избирателите: отвратени от… “демокрацията” ни не за друго, а тъкмо заради това, което тук се опитвам да опиша. Има ли тогава причина да се чудим как стана така, че днес в България не демократите, а… олигархията царува, “коли и беси” дори?! До това последното, надявам се, няма да стигнем, макар че, нищо чудно, можем и да стигнем: в Русия, да кажем, отдавна са стигнали, а руската олигархия е вдъхновителката на нашата.

България днес се управлява от една самозабравила се пропутиновска олигархия не просто заради “простотията” и наивността на нашия избирател, а особено заради дефектите на нашите демократични партии. И най-вече заради синдрома на антидемократичността, загнездил се в душите на нашите толкова активни “демократи”. Обяснимо ли е защо за 17 години толкова мъчителни опити да се демократизира страната промените не са същностни, а са само фасадни? С нашата фасадна демокрация ни приеха и в Европейския съюз даже: и тях успяхме да измамим, не само себе си!

Демократичното съзнание и поведение, демократичната култура се възпитава векове, а не за броени години. Може би неизбежни са тези дефекти, за които се опитах тук да намекна, но битката за автентична демократичност не трябва да заглъхва в нито един момент. Напротив, струва ми се, тази същностна битка, тази битка за същностна и автентична демократичност още не е започнала – или едва започва. Нашата демокрация е крайно време да се очисти от “налепите”, които ни завеща комунизмът – и в нашите души, и в нашите действия, в мислите и в поведението ни. Ако тази битка не стане всекидневна грижа на нашите демократи, то българската олигархия ще си ни управлява десетки години и ще ни подложи на такива изпитания и унижения, каквито не сме и сънували.

Фанфарите, ознаменуващи приемането ни в Европейския съюз, няма да станат погребален марш на нашата демокрация само ако се изпълним с най-открита нетърпимост спрямо собственото си нехайство за съдбата на българската демокрация. И ако не започнем да действаме: за да изкореним онова, което ни пречи да заживеем достойно и истински свободно. Демокрацията е формата, в която се реализира човешката свобода: как да сме тогава свободни ако нашата демокрация – и, което е още по-лошото: нашите демократи! – не са най-дълбоко причастни не само на идеята за свобода, но и на пълната отдаденост и ангажираност с нейното битие?!