„Звезди“, селяндури и… VIP-селяндури

Може всичко да е, но VIP Brother все пак има някакъв смисъл. Той е нещо като витрина за нашата българска психология. Показва какви сме и колко струваме. Себе си гледаме там, в това шоу, макар че и извън него животът ни си е същинско най-долнопробно шоу. Сега пък, понеже е VIP, предаването ни показва същината на нашия „елит“. Който обявява всичко онова, което не е VIP, за… селяндури. А пък най-интересни са тия, които, макар че са VIP, дълбоко в себе си не са нищо друго освен селяндури. VIP-селяндурът е най-сладък и прелюбопитен тип. То у нас май вече други VIP няма. Май се оказва, че са същинска рядкост другите, а са останали само… селяндури и VIP-селяндури. Май е много хубаво да си VIP-селяндур. Все пак е по-хубаво от това да си просто селяндур. Или да си селяндур е по-добре? Знае ли човек – VIP-селяндур си звучи доста по-хубаво. И селяндур да си, важното е че си VIP…

Вземам повод от предаването VIP Brother, за да поразсъждавам над една такава тема. Тя наистина е благодатна. Евала на Катерина Евро че я постави. И то така откровено, пред цяла България. Елитът ни, или звездите у нас, са страшно високомерни и горделиви. Това, което е елит у нас, е такова, защото е могло да се докопа до някакво „социално признание“ от не-елита, т.е. от другите, т.е. от… селяндурите. За да те признаят за „звезда“ или „елит“ тъкмо селяндурите, трябва и ти самият да си образцов селяндур. Щом като средата ни е селяндурска, то само най-селяндурското в нея има шанс да се прослави и да стане елит. Целият ни елит е станал такъв по принципа „Видяла жабата, че подковават коня, и тя взела че вдигнала крак“. По тази причина какво има да се обиждаме на селяндури или дори просто на селяни. От селянията ни няма спасение. Елитът ни, следователно, е изцяло парвенюшки, а пък парвенющината се оказва за нас достатъчна причина за да признаем някого за звезда. Хем превъзходен селяндур трябва да си, хем да си най-кух грандоман, хем да си овладян от най-парвенюшка психология – и тогава няма как да не те признаят за елит. Е, и „постиженията“ са важни, ама те общо взето у нас са скромни: както скромни и дребнички са и душите ни.

Питам се: не могат ли да разговарят у нас хората съвсем нормално, без всеки да се смята за човек от „голямото доброутро“? Едва ли, всеки се мисли за „голяма работа“: колкото по-дребно е, толкова за по-голяма работа се мисли. Така е даже във всекидневието: идете при най-последния прост тенекиджия, и той ще ви каже, че бил… гений в тенекиджийството. За обущарите да не говорим. Сидеров пък, горкият, за една година се наду като пуяк от съзнанието за собствената си величавост. Погледнете само как криви вежди за да ни покаже колко е велик, горкият. На предизборния клип, дето той самият представя доведения си син и архонт Бинев за евродепутати, си е бръкнал с двата пръста в сетрето досущ като самия… Наполеон! Абе няма ли психиатри в тая държава бе?! Да, нашите лидери, особено политическите, са точно въплъщение на тази господстваща парвенюшка психология: погледнете примерно Гоце Първанов, погледнете да речем Тошо Тошев-Бор, погледнете кой ли не. Винаги поне една най-пошла парвенюшка усмивчица трепти на устните на нашите по-първи хора, която показва селянията им. Иначе се усмихват най-нагло, широко и мазно: ний, санким, сме от голямото доброутро, с нас не може да се разговаря току-така! Вий там, селяните, мълчете: аз може да съм от село Сирищник, ама вече съм от голямото доброутро. Желю беше същият, нему, горкият, усмивката не слизаше от устата и така си остана и досега на устата му като най-болезнена гримаса. Шега ли е: да си роден за овчар на село, пък да си станал… президент?! Бай ви Тодаря също затова се е усмихвал толкова: защото си е най-пълнокръвен селяндур, ама станал от най-голямото доброутро. Петър Стоянов пък направо обезумя от мания за величие. Погледнете го само каква жалка картинка е: и сега е тръгнал да бяга за Брюксел, защото селянията му вече трябва да добие… европейски измерения.

Туйто, виждате, че реалити-шоуто наистина си било съвсем реалити, повече отколкото е шоу даже. Нашето българско реалити, уви, е доста карикатурно. Защото и реалитито ни не е като хората, което значи, че и ние не сме съвсем хора. Ако бяхме хора, ако бяхме човешки същества, нямаше да допуснем това наше така ощетено реалити – животът ни – да придобие такива гротескни измерения. Но от нас зависи какво ще бъде – и какви ние самите ще бъдем. Ако се отвратим в достатъчна степен от себе си, може и да се променим.

Симеоновистите достигнаха дъното на нравственото си падение

Аз си мислех, че по-ниско не може да се падне от това, което направи Симеон: най-просташки излъга народа за прословутите 800 дни. Но се оказа, че могло. Той би собствения си рекорд, като преди изборите тържествено се закле, че НДСВ няма да се коалира с БСП. Веднага след това обаче направи коалицията 8:5:3. И ето че пак са във властта вече втора година, кажи-речи вторият им мандат във властта се поизтърколи. Едва ли вече някой им вярва, поради което те са си политически труп заедно с техния лидер, който заради най-пошли политически интереси пожертва и короната на България – защото тя не е негова, а на България. Писах веднъж, че е крайно време Симеон да абдикира и да се откажа от титлата си, ако не иска да я завлече и нея в своето собствено нравствено падение. Сега обаче чета, че говорителят на ДНСВ инициира процес за съживяване на лъжливата им партия. БСП е партията на лъжата, лъжата вече е нейна природа, а пък НДСВ се превърна в нейно отражение, каквато си е по замисъла на ДС. Само у нас има чудото, което може да се нарече монархически-ляв-ченгесарски-социализъм-и-олигархизъм.

Ето какви бисери намерих във „великолепните идеи“ на Ст.Илчев за оживяване на политическия труп НДСВ:

„В навечерието и по време на предстоящите избори за евродепутати и местна власт НДСВ ще стои на страната на тези, които се борят за повече хляб и по-малко зрелища.“ За „хляб“ винаги се е борила нашата „социална партия“ БСП, нея тия неща я вълнуват, заедно с всякакви други далавери и кражби, ето защо царистите сега декларират, че ще стават лява социална партия. Не се и съмнявам, те показаха, че са достойни заместители и сурогат на нашите лъжливи комуно-социалисти. А какво ли пък представляват зрелищата?

Ето отговора: партията щяла да остане „в рамките на нормалните усилия да се разясняват цели, които са постижими и възможности, които съществуват“. Сиреч те пак си остават „прагматици“, което, преведено на нормален човешки език означава, че пак ще си се борят за постижими цели като… лично облагодетелстване на своите хора от властта. Симеон даде пример в туй отношение като си върна имотите, а пък хвърли в калта короната. Тия явно са неспасяем случай…

„Когато ни предизвикват нетърпимо злостно, ние обикновено спокойно припомняме уникалното качество на бумеранга. На изнервените от тази образност казваме ясно и кратко, че обявяваме едностранно мораториум върху използването на каквито и да било похвати с цвят и мирис на провокация и компромат.“ Тези думи са разковничето: след като Симеон взе властта па копроматно-агентурен начин, след като той беше доведен в България по поръка на ДС, сега вече щели да обявят „мораториум върху компроматите“. Сиреч, искат да кажат простично: ние ви лъгахме, ние бяхме нечестни, нашият „нов морал“ се оказа една подигравка с тебе, избирателю, но от този момент знай, че ние ставаме… честни, достойни, правдиви, няма повече да лъжем и т.н. Кой ли вярва обаче на лъжеца като каже и тържествено обещае: аз повече няма да лъжа?! Дали има у нас още такива кратуни, които да вярват на такива отявлени лъжи?!

„Несъгласните с маниера да се водят мащабни компроматни войни, да се демонизират личности и да се прибягва до вендети, се увеличават… вече има сериозни симптоми за зараждащи се компроматни ветрове и скрито управлявани лавини.“ Това означава, че спекуланти като Илчев правят плах опит да се качат на вече доста пренаселената каруца на… бодигарда на Царя. Защото по този начин те де факто заявяват, че това, което американското издание писа за Б.Борисов, било… „компромат“. Така пасиансът вече се понарежда: пръв Гоце даде рамо на донът, сега Царят му удря едно рамо, утре, предполагам, и Сидеров, крайният антиамериканист и „патриот-русофил“, ще го подкрепи. В резултат на което картинката става съвсем прозрачна. Олигархията е единна когато трябва да се бори за властта си. Дори и П.Стоянов участва най-активно: направи провокация, в резултат на което СДС ще бъде изключено от Европейската народна партия. Следващата очаквана стъпка е коалиция на мутрите от ГЕРБ със… „запазената марка СДС“. Това ще легитимира ГЕРБ като „дясна партия“, и крайно обърканият избирател, естествено, ще избире и ще тури на власт същата тази комунистическа олигархия, предрешена този път като… „дясна“. По-просто от този сценарий не може да има, прост е като фасул…

А пък ние сме още по-прости и от фасула, щом се оставяме да ни лъжат така нагло и щом им вярваме…

Писмо… до себе си

В Ботевград живее човек на име… Ангел Грънчаров, мой съименник, с когото даже сме родени в една и съща година. Много преди 1989 г., съвсем млад, е арестуван за “антидържавна дейност” и е пратен в затвора. Той е най-младия политически затворник в комунистическа България. Големият български антикомунист и дисидент Илия Минев му е кум. След 1989 г. този човек се изяви като талантлив журналист, публицист и писател. Срещах името му по много вестници. По едно време той изчезна. Сега разбирам, че ДС още не му е простила и продължава да го преследва. Има негласна забрана във всички медии да не се споменава името му, и да не се публикува никакъв негов текст. Едва ли някой може да се съмнява в това, че у нас медиите са под контрола на ДС. И не само медиите. Самият преход у нас стана по сценария на ДС. Затова сме на това дередже…

И аз съм усетил това по себе си: мои статии заради съвпадението на имената ни са отхвърляни просто ей-така, без никаква причина. Свързах се с моя адаш от Ботевград. Той пък е имал проблеми затова, че мои статии са обърквали негови съмишленици. Ние двамата като сме с еднакви имена няма как пък да сме и с еднакви идеи. Имаме различия, но се оказва че не са чак толкова големи. И двамата сме антикомунисти. Но всеки е водил своята битка с комунизма по свой начин. Аз в затвора не съм бил, ако не се вземе в предвид това, че тогава цяла България си беше всъщност един голям затвор. Моята битка с комунизма е чрез словото и идеите. Аз организации не съм създавал.

Та съименникът ми се довери и ми прати много интересни материали от своя архив. Позволи ми да ги използвам както намеря за добре. Благодарих му за доверието. И аз имам интерес да се разнищи неговата история, та в един момент да се разбере от всички, че този човек не е такъв, какъвто ДС се опитва да го изкара. Преди време съобщиха, че Ангел Грънчаров бил направил скандал в… Москва. Били го обрали и той заявил, че няма да се върне ако посолството не му плати билета. Бил обявил гладна стачка. Нещо такова казали и по телевизията, и писали по вестниците. Нищо обаче не казали или писали за това кой е този човек. Че е бивш дисидент или политически затворник на комунизма не казали, разбира се. Моят телефон загря от обаждания. Майка ми, на 70 години, беше изпаднала в ужас. Едва я успокоих, че съм си тук, че оня в Москва е друг. Приятели ме подиграваха дълго след това, че съм се бил прочул с тази московска история. После пък се чу, че Ангел Грънчаров сам си бил запалил… апартамента. Казвам каквото съм чул, и каквото други хора са ми казали. А те отнякъде са го прочели или чули. Ангел Грънчаров бил… “психически неуравновесен” и затова си бил запалил собствения апартамент. Мои познати след тази история започнаха да ми обръщат гръб при среща. Работата започна да става дебела. За зла участ и аз съм родом от същия край: Софийско. От Долна баня съм. В един момент осъзнах, че някаква невидима ръка нарежда пасианса около моя адаш. Същият почерк съм забелязал и в много други истории. Руската антикомунистка В.Новодворская е била даже тикана в психиатрия. И само тя ли. Знайно е, че ДС и техните наставници от КГБ не прощават. Явно моят адаш яко ги е разгневил, и много злоба са натрупали срещу него. Ето затова съм длъжен да пиша. Страшно е, че и в нашето уж “демократично време” ДС продължава да си играе с дадени хора. Да ги преследва и обругава. Това не бива да продължава. Всички трябва да се вдигнат в защита на моя адаш. Аз най-напред съм длъжен да му помогна. Защото и на моето име се слага поне… сянка. Не че той е правил нещо лошо, но пък аз и неговите заслуги не искам. Искам да съм си себе си. Ето затова пиша този текст.

А ето и последното ми писмо до… Ангел Грънчаров (Елтимир).

Здравей, адаш! Прегледах документите и ги сложих в отделна папка, която нарекох „Личен архив на Ангел Грънчаров-Елтимир“. Навсякъде, където ще използвам нещо от него, ще бъде указано, че е от твоя личен архив. Ще публикувам и в блога си някои неща (дневно той има не по-малко от 600-700 посещения), а също ще напиша статии за теб, които ще пратя до десните вестници. За мен документите ти имат голяма стойност, защото историята ти показва, че ДС не прощава и отмъщава до гроб. Дръж се, адаш, тия мръсници не заслужават такава жертва да те прекършат. Навсякъде в медиите ДС има свои хора на възлови позиции и затова за теб не пишат, а пък и не пускат твои текстове. Сега разбирам защо стотици пъти мои статии са били спирани уж без причина. Заради съвпадението на имената ни е било. Ето в последно време в-ците „Седем“, „Анти“ и „Гласове“ ми пуснаха някои статии, а след това изведнъж като по команда (все едно някой им забрани) спряха да пускат каквото и да им изпратя. Независимо колко е важно или добро. Явно някои пак са се сетили за теб и може би са си помислили, че ти играеш с това име и се представяш за философ от Пловдив. Аз иначе не си го обяснявам. Помислили са си че си ги надцакал и си заобиколил забраната да те публикуват. Знаят, мръсниците, че най-силното оръжие на хора като теб е публичността. Каквото мога ще направя за да се чуе за теб и за твоите истории с ДС. Ако не друго, поне в блога си ще пиша много за теб. Защото сам виждаш, че заради теб и мен ме спират навсякъде. А също и заради това, че и аз не съм тяхно мекере, и пиша каквото мисля. Едно време преди години често са ме спирали хора в Пловдив и са ме поздравявали за някаква статия. Питал съм за каква статия, казвали са някаква, която е от теб. Казвал съм им, че не съм аз, че има друг Ангел Грънчаров, но май много не са ми вярвали. Имаме и нещо общо в стила на писане, ти пишеш много емоционално, умно и от душа, аз също имам известна дарба. Ето защо трябва да се подкрепяме, пък сме и родени в една и съща година. Това ми се вижда че не е случайно. Оказа се, че това е наша обща съдба – или прокоба. Но както и да е, щом ни свързват и бъркат, трябва да стане така, че да се разграничим, а пък и покрай това всеки да помогне на другия да придобие съответния си оригинален образ. Защото е неприятно това смесване и объркване на хората. Все съм се стремял да се разграничавам от теб, защото не искам твоите заслуги към… „ДЕМОКРАЦИЯТА“ – а сега де! – да си ги приписвам. Преди около месец мои ученици ме попитаха: абе, господине, вярно ли е че сте били в затвора по време на комунизма? Те са 18-19 годишни, не знаят какво е комунизъм, и аз много им говоря за това. Те направили справки в интернет и „разбрали“… че съм бил в затвора. Наложи се и на тях да обяснявам. Такива ми ти работи…

Но бъди сигурен, че не съм мръсник и няма да стана вече – късно ми е. Пък и по мое разбиране човек живее само веднъж и е длъжен да запази доброто си име. По отношение на „Атака“ имам доста битки, писал съм много срещу фалшивия им „национализъм“, защото такива продажници работят срещу България. Имам вече и много врагове. Оня ден ми пратиха вирус по много гаден начин. Някакъв се представи за мой читател-„симпатизант“ и ми каза, че имал много ценна снимка, в която Сидеров бил сниман с руски олигарси. Понеже аз пиша, че СКАТ и АТАКА се финансират от руснаци. Снимката била зипфайл в един сайт. И аз се вързах. Свалих я, и се оказа че е вирус, троянски кон. Мои приятели едва ми спасиха компютъра. Мръсници.

Ами това е засега. Бъди жив и здрав!

Аристократичното чувство за свобода

Това е израз на Реймон Арон, с който е казано всичко: казано е онова, което се опитва да поясни моя блог – в тия четири месеца откакто той съществува. Става дума не толкова за вроденото, а най-вече за придобитото в живота благородство – думата е прекрасна: благородство, т.е. раждащо блага! – чиято същност е непосилната за много хора отдаденост на свободата. В душите на такива хора даже думата свобода, “волното” или… “неволно” нейно произнасяне, предизвиква ентусиазъм. Поражда такъв възторг, на който вече нищо не може да устои: личността се чувства окрилена от усещането за мисия, свързано с поемането на велики и тежки отговорности. В душите на мнозинството от „другите“ произнасянето на думата свобода предизвиква единствено тъпо безразличие – и… “прозяване”!

Неописуемият прилив на сила и енергия у „избраниците на свободата“ – аристократите на духа и делото! – под действието на субстанцията на човешкото, наречена свобода, е в състояние да твори чудеса: превъзходството е нещо, което не може да се скрие, тук просешката „скромност“ е изцяло неуместна. Затова и онези, които изпитват тих бяс при споменаването на думи като свобода, благородство, аристократичност, доблест, чест и пр., са обречени в съпротивата си, свеждаща се до това да воюват срещу различията, с естественото неравенство, поставящо всеки на мястото му. Зад тях стои разрушителната енергия на непълноценно съществуващите малцинства, на които никога не трябва да се дава простор за разгръщането на тяхната бесовщина, на неукротимата им злоба срещу свободата и свободния живот.

Комунизмът е твърде пресен пример за това докъде може да стигне едно общество, ако в него успеят да узурпират властта не най-добрите – аристократите на свободата – а тъкмо най-лошите, обзетите от дива омраза към свободата, овладените от една сляпа мизантропия. Този пример точно затова никога не трябва да бъде забравян – за да не се повтори вече. 

Отношението към свободата затова е тест за човечност и човешко достойнство, показател за принадлежност към автентично човешкото, богоподобното.