Как се пише и как се защищава дисертация у нас?

Преди известно време присъствах на две защити на докторски дисертации: едната за „голям“, а другата за „малък“ доктор. Първо беше защитата на кандидата за малък доктор. Невероятно шоу е заседанието на научния съвет, що не бях Алеко за да го опиша! Но ще се опитам, колкото и немощна да е ръката ми. За да се знае все пак докъде сме стигнали и колко плачевно и изглежда съвсем непоправимо е положението в българската нàука…

Та значи момчето на първата защита си беше написало прилична дисертация, ама се оказа, че е… ничие момче. Това си пролича от първия миг – и момчето беше осъдено. Научният съвет се прозяваше хорово, рецензентите четяха вяло рецензиите си, въпроси към докторанта почти нямаше. Но момчето си отговори добре. В един момент някакъв член на съвета не издържа и започна разгромна реч. Аз съм за бой що не стенографирах този шедьовър. Дисертацията сравняваше източните религии с християнската. Та нашият критик, който, оказа се, бил „най-голям спец по Библията в България“, по най-нехристиянски начин, съвсем жестоко, но и крайно глупаво екзекутира дисертанта, с една дума казано – обезглави го. Но по такъв тъп начин, че аз в един момент взех да се щипя за да разбера на кой свят съм. То не бяха страхотни глупости на ниво прогимназия, то не бяха нравоучителни съвети как трябвало да се мисли, то не бяха идиотски силогизми, от които човек е способен да онемее като ги чуе. Явно този наш „теолог“ преди това е преподавал марксистки атеизъм, ама сега набързо се е преквалифицирал в „религиозен мислител“.

По едно време ме обзе такъв гняв, че едва се сдържах на мястото си за да не взема думата. Но се побоях да не сторя „мечешка услуга“ на дисертанта. До мен седеше мой приятел, който е един от най-добрите познавачи на тази материя. Той се беше хванал за главата и в очите му четях пълно отчаяние. Явно се е борил със същата дилема – дали да се сблъска с туй учено насекомо, или да замълчи, оставяйки все пак някакъв нищожен шанс на докторанта. Оня най-после седна, препоръчвайки на учения съвет да гласува против дисертацията. Стана след това още един доцент, който, горкият – както разбрах после – бил се смятал за най-голям и велик учен в тая област. Някой му бил казал това, той повярвал, ама оня явно го е излъгал. Неговото слово беше същински кошмар: изсмукани от пръстите доводи, кандидат-гимназистки аргументи, тъпотии, от които човек може да изгуби свяст и памет. Личеше си, че човекът просто не беше чел дисертацията, ама се чувстваше длъжен и той да забие няколко пирона в ковчега на младото момче, дето беше дръзнало да защищава дисертация без да има нужните за това протекции. Оказа се, че критичният бяс на тоя доцент се дължал на това, че той лично имал зъб на… научния ръководител на дисертанта, та затуй искал да провали дисертацията. Е, и на вродената му мерзост се е дължало, ама карай. Същински кошмар…

Гледах в лицата на останалите членове на научния съвет, една част от които бяха все пак големи и авторитетни учени. Някои от тези последните гледаха с широко отворени очи и у мен се породи смътната надежда, че някой няма да издържи и ще спре тази страшна разправа. Но никой не се изказа, всички знаеха, че това момче е ничие, и че е обречено. Общо взето духът на 30-те години в СССР си витаеше най-свободно в тази зала. Кипях, кипях, пък утихнах, по едно време ме заболя сърцето и излязох навън. След това ми казаха, че момчето било провалено – не му достигнал един глас. Т.е. съсипали са го по най-гадния начин.

След около час започна другата защита. За големия доктор. Същият учен съвет, ама атмосферата беше коренно различна. Никой не се прозяваше, а всички с любов гледаха дисертанта право в очите. Оказа се, че тази персона била бивш посланик на България… е, да не казвам къде, щото ще се разбере кой е. Впрочем, защо пък да не кажа, ще кажа, та да се знае, понеже наистина е върховно: тази учена особа е била посланик на Република България при… Светия Престол (Ватикан)!!! Беше, с една дума казано, човек от „голямото доброутро“ и приближен до властта. Прочете си абракадабрата човечецът, и се почна една, за която трябва да имаш перото на Данте поне, та да я опишеш. То не бяха прочувствени слова, то не бяха овации, то не бяха верноподаннически погледи и усмивки, то не бяха суперлативи: оказа се, че напереният бивш посланик бил най-големия философски гений на България, на Балканите и поне на Източна Европа едновременно! Точно такива думи произнесе един разпален адвокат за уважавания поголовно от всички дисертант, а пък препълнената зала дружно изръкопляска. Във въздуха витаеше полъх на… съветско-колхозна романтика! За малко и аз да повярвам, че присъствам на велико събитие: раждането на нов гений на науката! Естествено, научният съвет единодушно без нито един въздържал се гласува да му се присъди титлата „голям доктор“. Залата дълго и бурно ръкопляскаше. Бившият (а и бъдещ, естествено!) посланик сияеше, приемаше ръкостисканията на подмазвачите, и черпеше с уиски и бонбони. За да не повърна се наложи набързо да изляза, пробивайки си с мъка път през тълпата, която напираше да се здрависва с щастливеца…

Отвън стоеше посърнало младото момче, което преди час и половина бяха екзекутирали най-гадно. Не можеше да асимилира още как така, за едното нищо, се провали тригодишния му труд. Поговорих си с него и му казах някои неща. Той не вярваше, горкият: чак такава низост не беше очаквал. Аз обаче, като голям оптимист и патил и препатил човек му казах, че има и още по-големи низости. Ама те ще дойдат когато момчето един ден се защити. Казах му и как може да се защити. Той ме гледаше ококорен. Тъжно, но няма как, казах му цялата горчива истина. Момчето беше на път да се разплаче. В храма на науката, в СУ, той, изчервен от гняв, си тръгна да излиза, почувствал някаква сила у себе. Опасно гневен си тръгна. Гледаше ожесточено пред себе си. Имах чувството че иска да избяга от цялата тази отврат. Дали не провалих завинаги този човек, като му казах тия неща? Както провалих навремето и самия себе си…

Не наливайте ново вино във вехти мехове…

Защото и виното ще се похаби, и меховете ще се спукат. Така е казано в Свещеното Писание. Ала ние направихме точно обратното: искам да дам пример докъде доведе това в науката, в академичната ни общност, във висшето ни образование. „Виното“ на новото, на свободата, човечността, демокрацията и пр. го наляхме в „стари мехове“, т.е. все ония същите „нàучни кадри“ и номенклатури, които властваха преди, и сега са навсякъде, и сега командват, и пак всичко опорочават и изкористяват.

Една предварителна уговорка: навсякъде вместо „наука“ ще пиша „нàука“ – и това съвсем не е случайно. Същото се отнася и до производните: „нàучен“, „нàучни“ и пр. Защо е така ще се разбере по-нататък, макар че съм сигурен, че много хора ще разберат защо го правя още сега.

Проблемът обаче все не успяваме да го схванем в неговата цялост. Отвреме-навреме се пише за ужасяващата корупция в тази сфера: професори давали изпитите само като си платиш, дипломи се продавали за солидна сума в зелено, заверките по някои места вървели еди колко си лева и т.н. Преподаватели не си водели лекциите, ами се правели на интересни и с петте прилежни студента, дето им идвали на лекциите, си пиели кафето в кафенето, водейки вместо лекциите някакви умни интелигентски разговори. И си продавали скудоумните книжлета, понеже ги мързяло да преподават. Работели в по пет университета и бичели пари, стараейки се да бозаят от колкото се може повече „академични цицки“. Постоянно се „реформират“ и висшето образование, и закона за нàучните степени и звания, но особен напредък не се забелязва. Автономията на ВУЗ-овете беше изтълкувана от старите комунистически „нàучни“ кадри като възможност за бетониране на статуквото – и точно така си и стана. По тази причина „капитализмът“ в университетите не може да проникне и да събори прогнилите „академични структури“, създавани по съветски образец и копиращи буквално модел, създаван в 30-те години на миналия век. Системата за нàучно израстване (нàучни съвети, ВАК, писане на дисертации, присвояване на нàучна степен) беше само козметично променена, което не докосна архаичността й, административния модел, господстващ в тази така деликатна област. Преди си имахме „кандидати на нàуките“ и „доктори“, сега си имаме само „доктори“ – при това „малки“ и „големи“, което, впрочем, го няма никъде по света. Това явно беше направено за да не би, не дай Боже, да се промени съветския модел на нàука, който е благодатна почва за растежа и цъфтежа, но и за безплодието на нашите „нàучни кадри“. И преди се пишеха дисертации по ялови „нàучни проблеми“, и сега се прави същото, а псевдонаучността по тази причина триумфира и е в своя апогей. Никой не мисли за науката, всички обаче са самоотвержени жреци на… нàуката.

Да не се разпростирам повече, за да не стане отегчително: в академичната област възтържествува девизът: „Промяна тук не може и няма да има!“. Защо е така? Ето малко подсещане. Спомнете си какъв вой се появи преди години по повод на прословутия „закон Панев“. Този закон предвиждаше нещо съвсем нищожно, но необходимо за начало на промените: бивши партийни секретари на БКП, нàучни номенклатури, хора, за които науката нищо не означава, но които работят само за нàуката, администратори и партийни протежета и т.н. просто за известен период да не могат да заемат изборни длъжности из университетите и нàучните институти. И се вдигна олелия до небесата: как така другарите в нàуката да не могат повече да бъдат ректори, декани, шефове на катедри?! Та те за друго изобщо не стават освен да ръководят и контролират: тяхната стихия не е да правят наука, а да осигуряват простор за вегетиране на некадърниците в нàуката! Виха и плакаха неистово няколко месеца, „свободните медии“ изляха тонове помия срещу този най-плах опит за провеждане на декомунизация и лустрация поне в сферата на академичния живот – и какво стана в края на краищата?! Ами както винаги стана това, което трябваше да стане: всичко беше спряно! Ахмед Доган, марксистки нàучен кадър впрочем – за тия, които не знаят, той иначе преди да стане политик си е бил „учен“ в такава нàучна организация каквато беше тогава Философският институт към БАН! – нареди на своите хора да гласуват против „закона Панев“. И заедно с гласовете на „обновената БСП“ в Народното събрание старите комунистически нàучни кадри си останаха да векуват, да колят и бесят, да държат и ножа, и сиренето, т.е. да правят всичко онова, заради което „Партията“ някога ги е турила и пратила на „нàучния фронт“. Понеже тия „другари“, знайно е, от наука нищичко не разбират.

Ето за тия „стари мехове“ говорех в началото, в тях беше наляно „новото вино“ на „свободния академизъм“, на „научната свобода“, на автономията на университетите и пр., а пък те, разбира се, направиха всичко зависещо от тях това „ново вино“ да прокисне и да се превърне в най-кисел и смрадлив оцет. Ето затова сме на туй дередже в „българската нàука“, ето защо у нас де факто няма наука, а имаме само нàука. Ето защо „професори“ станаха куриози като бай ви Вучко, Стефан Данаилов (министъра, от чиято „култура“ наистина е страшно: той именно пише „збогом“), зетя на Т.Живков Иван Славков също е „професор“, шоумена Хачо също е „професор“, и кой ли не още. Макар че такива не знаят що е наука, но нàуката – както произнасяше тази дума техния първосъздател бай ви Тодор Живков – е тяхната истинска стихия. Бившите „академии за обществени нàуки и социално управление към ЦК на БКП“ (АОНСУ), ковачницата на нàучни кадри и на стопанските ръководители на „Партията“ бяха провъзгласени мигновено за „свободни университети“ и се почна една, за която е жално да се приказва, още по-малко пък пише. Ето затова у нас няма наука, не се и предвижда да има, докато тази нàучна измет не бъде изметена по някакъв чудодеен начин. Но аз лично не си представям как. Тя се е вкопчила с костеливите си ръце в научните организации и изглед да бъде изтръгната оттам няма. Лошото е, че и биологичният подбор (че те няма да са вечни, и един ден ще се пенсионират и ще измрат) не помага: този тип „учени“ се възпроизвежда и тия, които са избрани от тях да се подвизават в „науката“, са същите! Защото именно те си подбират млади „нàучни кадри“, те заседават в „нàучните съвети“, те присвояват „нàучни титли“, те пишат безсмислени „нàучни трудове“, те се грижат нашата родна нàука да е така жалка, безплодна, отвратително абсурдна и тотално опорочена…

Един блогър (не мога да се сетя за името му, за което се извинявам, пък и бележката му в блогосферата е изчезнала!) писа тия дни, че лично чул как министърът похвалил страхотна „иновация“, която той, министърът, с очите си видял в… бургаския „свободен университет“. Та там, представете си, на стените на аудиториите били пробити малки прозорчета, откъдето инспекторите да следят как върви „академичния процес“! Едно време подслушваха зад вратите, така беше когато аз работех в ПУ, и ме дебнеха дали не се отклонявам от „правилната линия“. Сега обаче направо пробили прозорчета, откъдето да си следят и подслушват съвсем официално! Това не е виц, и аз вярвам на човека, който го изнася като информация, и който го е чул с ушите си. И знаете ли какво: министърът останал възхитен от тази нàучна и в още по-голяма степен… академична „иновация“ и я препоръчва и на другите университети! Това, господа и дами, не го е имало и в средновековието, но ето че у нас го въвеждат в… 21 век! И го говори министър на… нàуката и на… образованието в страна, членка на Европейския съюз! Невероятен резил, който обаче показва действителната ситуация у нас: по-зле не може да бъде, и то именно е така най-зле тъкмо на 17-тата година на „промените“.

А той, министърът, не е „стар мех“, ама е възпитан добре от такива „стари мехове“, които са били и си остават самоотвержени труженици на нàуката. Той дори не е комунист, ами е „царист“. Виждате обаче как научната посредственост и некадърността, как творческата импотентност на нашите академични кадри се възпроизвежда, за да става все по-уродлива. Ето защо правилно е казано: не наливайте ново вино в стари мехове! Ама ние го направихме. И ето плачевните резултати: министърът на нàуката ни е точно олицетворение и персонализация на тия плачевни резултати. Човекът е оскотял май от глупостите на непокътната нàучна система, той си е направо нещастен като оня „нàучен… оцет“, в който няма как да не се превърне всяко ново вино, пък и дори да е добро…

В Източна Германия знаете ли как изчистиха старата комунистическа нàучна измет? Ами веднага след обединението на двете Германии от Бон наредиха да се закрият и разформироват всички университети и нàучни институти в комунистическата част на Германия. Всички до един „учени“ бяха уволнени, а пък от Западна Германия бяха изпратени и командировани авторитетни учени, които да подберат и да формират новите катедри, факултети, институти и университети. Така старата безплодна и неспособна за наука комунистическа нàучна номенклатура беше изтръгната от университетите по един най-кардинален и твърд начин. Никакви компромиси не бяха направени. А у нашите университети продължават да се подвизават като труженици на нàуката все същите ония партийни и комсомолски секретари, които едно време като цербери пречеха на всеки научен и творчески порив. Кошмарно време беше тогава, не ми се спомня даже…

Пиша тия неща, защото съм ги изпитал на гърба си. Впрочем, днес ми се наложи да вляза в Пловдивския университет, където съм работил някога преди години. И се сблъсках с мои отколешни познайници, бивши партийни и комсомолски секретари, с които навремето съм водил моите си битки. В резултат на които те ме изритаха от нàучната им и „академична“ общност веднага след идването на демокрацията. И ми се стори, че там времето е спряло. Най-велик нàучен авторитет в ПУ все още си е известният ви Огнян Сапарев! Това говори много за тия, които разбират. Да не говоря за още по-куриозни случаи, за партийни секретари, които още се подвизават в ПУ като ректори и декани. На таблото от разписанията видях имената на много дейци на нàуката: Андрей Бунджулов, последният първи секретар на ДКМС, Янаки Стоилов и т.н. Дори Жан Виденов преподава тука.

Това е положението. Какво повече да говорим? Да изкрещим едно яко: „Да живей нàуката!“ и да замълчим като в гробища. Друго не ни остава…

А пък в Америка защо все още продължават да бият негрите?!

Моята статия за русофилския синдром в националната ни душа предизвика твърде много спорове и крайни по тенденцията си отзвуци. Четейки разпалените изказвания на нашите русофили човек може да се задуши от смях, затова ви предупреждавам – за да няма после жертви. Не ми се иска да съм виновен за нечия така нелепа смърт. Целта ми беше да се провокира разговор, пък дори и да е прекалено горещ и ожесточен. Ще се насладите на комичната ценностна обърканост на нашите русофили, която се определя както от преклонението им пред вехти комунистически идеологеми, така и от странните им напъни да изглеждат модерни. Ето един откъс с такива коментари:

● Все ми се струва, че трябва да е минало времето на такива неграмотни, некомпетентни и изсмукани от пръстите доводи. Статията не ми хареса, дори настръхнах когато я четох – омръзна ми от хора, решили че могат да бъдат компетентни по всичко и да изказват мнение с такава маниерност и претенции за непогрешимост. Аз уважавам руския гений, но уважавам и обикновения руснак, не харесвам шовинизма им, но той не ми пречи и следователно не ги обвинявам в нищо. Според мен свободата е именно в това – да се уважаваме и да не си пречим. В тази връзка и статията на автора не ми пречи, но не го уважавам за неговото видимо повлияно мнение.  
 
● Живея от 20 години в Русия и смея да твърдя, че като цяло статията е обективна. Авторът ясно разграничава руския народ от самата Русия като държава, нещо което в своите коментари много от вас са пропуснали. През цялата си 1000 годишна история руснаците най-много са страдали и продължават да страдат именно от своята бездушна и самовлюбена до безкрайност руска (само)държавност. За нас като народ просъществувал 500 години без своя държава, може би Русия е била символът на държавата, способна да сложи край на робските ни мъки. Може би това е обяснението за отношението ни към Русия като държава? 
 
● Статията е доста зле написана, субективна, да не говорим, че има и правописни грешки в малкото цитати на руски. Поне да си беше направил труда да ги препише правилно. Не е нужно да пренебрегваш националната си идентичност, за да можеш да прецениш и някои други нации какво представляват. Смея да твърдя, че познавам руснаците и Русия много по-близо от автора – сигурна съм, и съм на различно мнение от неговото, но такива писарушки като него винаги ще има, а статиите им дори не заслужават да си губя времето с коментари. Но все пак, намирам статията за неграмотна от много гледни точки. Ако трябва да изразя симпатии към дадена нация, то това е Русия, а не Америка. От втората може само да ми се гади. А за да напишеш такава статия, трябва да си или много незапознат, или тъп, за да не можеш да прецениш реално, или някой да ти е платил за статията. И трите варианта са напълно допустими за автора в случая.  
 
● Ще напиша само „Пази боже, сляпо да прогледне“.  
 
● Този, който е писал статията е толкова тъмно син, че чак чернее. Няма проблем да си личност стига да не вредиш на околните, но ако си личност поради потъпкване на околните не благодаря. А за демокрацията по добре да погледне какво става в Ирак, Иран. Какво е ставало в Африка през 60-те и колко демократични са били в Чили. А и да погледне колко демократични и самите американци само че да си свали тъмносините очила. Но да не слага и старите си червени че ще станеш весело.

● Авторът на това писание има странна логика и учудващо прозрение: „В Русия най-великите личности са ги пращали на каторга, някъде далеч в Сибир….“Действително в царска Русия това е така, но по това време Сибир е и мястото.гъмжащо от болшевики-каторжници – да ги причислим ли към великите личности? „Русофилите у нас са били тъкмо страхливците…“ Така ли да мислим и за капитан Петко войвода, за Иван Вазов, за дядо Славейков, за Буров и за стотици други, които нямат нищо общо с комунизма? След като прочетох горното съчинение се учудих, че нито преди, нито след 1989г не съм срещал името на този смел и извисяващ се над „стадото“ автор!!! Прав е „анонимен“, че времето на такъв род съчинения е минало.  
 
● Още една посредствена статия за Русия! Да определяш Путин и Първанов като безлики си е точно такава простотия както тази от преди много, много години на един мой преподавател по научен комунизъм в университета, който определяше Никсън като гангстер. Впрочем никой ли не познава автора? Обикновено с такъв хъс пишат или бивши идеологически деятели или кандидат такива. Всички русофили били комунисти ?!? Мъка, мъка…  
 
● Само в путинова русия са убити над 200 (двеста) журналисти. Това е ужасяващо!!!!! В последните години започнаха да убиват неудобните си сънародници с радиоактивни материали. Позволяват си го вече и в Европа. Когато фактите говорят, нека „фатките“ да замълчат !!!!!  
 
● Долните коментари са написани от уродливи русофили, мърши, „приласкани“ от руския си господар предатели на българския народ, източник на всички нещастия на мнoгoстрадалната ни родина. Басирам се, мръсници, че държите портрети на Левски и Ботев в кабинетите си или лицемерно им отдавате дан в речите си… Проклети да сте!
 
● Статия – пример за поръчкова работа! Но: липсва обективност и подготовка. Без знаене на историята не е възможно да се даде еднозначна оценка на отношението на Българския народ към Руския народ. Борбата с руското самодържавие е различно от братството на народите. Като цяло – това е статия за превъзходството на индивидуализма пред общността. Твърдение, което е насочено срещу Българската държавност – явление повсеместно и пагубно. А да е говорим за общността на Вярата, езика, писмеността, манталитета и народността. И при условие че сме малка държава – резултат на подобна “интернационална” и индивидуална теория – тази статия е антибългарска. Изместваш темата. Измамници от такива мащаби колкото щеш (купувачи-продавачи). И ние в BG не сме цвете за мирисане. Но не виждам защо да не харесвам един народ, който говори моя език, народ с вековна и достойна за уважение култура, традиции и т.н.!!! При което съм могъл многократно да се убедя лично. И ако трябва след това да чета слова от сорта – те ли, пияните до козирка “братушки”… Веднага препращам към Златни или Сл.бряг, да се нагледате лятос на европейски маниери. Посерковци неграмотни с които можеш да говориш за сокър и нулеви познания за почти нищо друго.  
 
● Приятелю жаркий, Русия е единствената държава безвъзмездно освободила някого. Ако не бяха 200 000 убити „високомерни“ руснаци, виж Кюрдистан и това което остана от Армения. Интересно защо канцлера Щрьодер е на руска служба, а след като ги изгонихме при приватизацията на „Ер България“ ще купуват „Ал Италия“.  
 
● Най-вероятно имаш предвид тези дето бягат на шопинг? Щото от доста време има обратно вливане към тази държава. Иначе за нехранимайковците е ясна, и насред Манхатън да го сложиш, се тая! Няма да е зле, освен повърхностното лустро, да гледаш на света и от по-друг ъгъл. За държава с тези мащаби, влязла в най-новата си история директно от феодализма, е направила не малко. Не се сещам обаче, освен тях, някой друг да е плащал външен дълг на държавата България по-безкористно. Това е лично мнение, всеки си тълкува историята (като наука) по свой си начин. И не забравяй, че именно Европа в Ньой (средата на миналия век), благослови откъсването на наши територии в своя угода. Пък и сега не ни долюбват!!!  
 
● Руснаците ми харесват, щото ако гледат те нас под лупа както ние гледаме тях, в историята имат повече причини да ни мразят  
 
● Мило анонимно приятелче от 10:39, хайде да говорим 1:1. Твоите философствания не струват 5 стотинки, като народа се изнася като луд към охулвания от тебе свят, а не съм чул някой, дори и ненормален, да е побягнал към любимата ти Русия. Да не говорим за милионите руснаци, търсещи всяка възможност да напуснат Русия в посока към същия този „робски“ свят. Чети си записките по партийните сбирки и не излизай публично с подобни писания, че будиш само смях и съжаление…

● Твърде “задълбочен” и прекалено субективен (според мен) “анализ” по една обширна тема. Това ми прозвуча като социологическите прогнози непосредствено преди избори – убедително, категорично, неподлежащо на коментар. Моля автора да ни представи “разработка” по тема “Любовта на българите към Америка и американския народ”. Те може би са по-големи хуманисти, по-добри християни, или строя им е безкрайно социално справедлив!?!?! А защо все пак никой не каже открито че в страната на неограничените възможности всичко, ама абсолютно всичко се диктува от корпоративни интереси, завоалирани в прекрасни слова, повтаряни до безумие от платени медии. Защо не се каже че там Човек е роб, задължен до гроб, благодарение на добре пресметната политика на държава-банки-корпорации. Влакове за Гулаг вече няма, но там негрите продължават да ги бият!!! Моля прегледайте пак “8/11 по Фаренхайт” – Майкъл Ман от 2005г., 21 ВЕК, не само цензуриран, а забранен на Американския континент филм!!! Бих писал до довечера, но няма смисъл. Това ще остане под видимото поле. И кого в крайна сметка не разбрах трябва да обичаме, ако не родното племе – славяните. И защо все пак някой трябва ни УЧИ КОГО ДА ОБИЧАМЕ!  
 
● Най-после някой трябваше да го каже. Много години ще трябва да изминат, много вода трябва да изтече, докато това нещо бъде асимилирано и осмислено. Надявам се, че младото поколение, което идва, ще го осъзнае поради факта, че не е обременено от миналото.

Псевдоученият – опит за портрет

Живеем в последната четвърт на XX в. И макар мисленето всякога да е склонно да абсолютизира своето време, струва ми се, можем да приемем, че нашият век – независимо от всичко друго, което сполетя човечеството в него – е век на триумфа на действения разум. Днес науката има всепризнат авторитет – тя  стана символ на прогреса…

Но наивно е да се мисли, че науката е единствено територия  за  творческо себеотдаване и дръзновение на призваните. Не е голяма тайна, че около науката (а и в нея, което е най-лошото) се навъртат хора, които гледат на нея като на благодатна почва за виреене на техните прагматични и користни амбиции и интереси. Следователно тук ще стане дума за псевдоучеността, за посредствеността, чиято единствена цел е да се разположи на трапезата на българската наука, а след това да прави всичко, за да не се разбере, че мястото й не е там. Може би нямаше да е необходимо да разглеждаме (за кой ли път!) тази тема, ако социалните и чисто научните последствия от това явление не бяха така значими, ако не съществуваха звена в механизма, регулиращ научната дейност у нас, които да подхранват едно такова безплодно виреене на псевдоучеността. Но тук са засегнати обществени интереси, тук е налице аномалия, подронваща справедливостта, мащабите на явлението престанаха да бъдат незастрашаващи никого, тъпченето на място на някои научни институти и области на науката не може да бъде търпяно в епохата на разцвета на науката и техниката.

Каква е физиономията на псевдоучения? Той трудно може да бъде разпознат; след като е “пробил”, за него главното е да се маскира. Цялата му енергия и изобретателност отиват за това да си изработи и да държи (винаги пред лицето си маска. А за това трябва да му се признае талант. Той има вродена дарба, артистичност дори! Ученият трябва да бъде скромен и трудолюбив – и ето че псевдоученият разиграва най-смирената скромност и най-показната работливост! Истинският учен не изтъква своите заслуги и постижения, а трябва да е устремен винаги към новото и неизвестното – и ето че посредствеността непрекъснато демонстрира най-горещ и кипящ изследователски и търсачески патос и вдъхновение! Ученият трябва да има постижения, оригиналност, от крития и приноси в науката – и ето че псевдоученият е най-плодовитото нещо в науката! Когато трябва, посредствеността е работлива като къртица или мравка.

А какви “учени” трудове пише учената посредственост! Най-приносните, най-авангардните, най-приложните, най-актуалните, най-вдъхновените, най-фундаменталните (според случая)! Но мимолетната слава на псевдоучения се разсейва като прах след него (подобно на праха, гъсто покрил “учените” му трудове в библиотеките, който обаче ще издържи изпитанията на времето – той в наглостта си не е стигнал дотам да желае вечна слава. Псевдоученият е човек на днешния ден и умее да се възползува от облагите му – нищо повече).

Псевдоученият е най-точният ветропоказател на колебанията в социокултурната атмосфера – той винаги приветствува пръв новото с аплодисменти, той е вечно бодър, вечно нащрек, най-принципният, най-гражданственият, най-идеологически издържаният “учен”. Неговата несломима настъпателност го издига все по-нагоре – крачка по крачка, коляно по коляно,  лакът по лакът.

Колко е трудно разпознаването на псевдоучения и колко е лесно припознаването в него, когато го приемат за най-истински учен! Защото псевдоучеността е уверена в себе си…

Вече много пъти в нашия печат се появяват статии, които показват, че някои неща в българската наука не вървят добре или пък “нещо” позволява да разцъфтяват явления в нея, подобни на тази печална псевдоученост. По мое мнение вече приближаваме прага, отвъд който е примирението с тях – те станаха публична тайна, с която всички свикнаха.

Всяко зряло общество е заинтересовано от това да даде простор на способните. Разпознаването на некадърните, поставянето на мястото им и отстраняването на всички пречки по пътя на изявата на таланта може да стане включително и чрез механизма на общественото мнение, на обществената съвест, на обществената непримиримост. Трябва да се мисли, трябва да се действува за тържеството на обществената справедливост, което е висше достояние само на социализма; в противен случай тя няма да дойде сама.

Искам да посоча и някои белези на научна та дейност у нас, които според мен облагодетелствуват псевдоучеността или изявата на посредствеността в науката. Струва ми се, че нещата опират най-вече до липсата на обективни критерии за избора, издигането и изявата на научните кадри, както и до липсата на обективност, безпристрастност във вътрешно-научните отношения.

От една страна, това са програмираните конкурси за “избор” на научни кадри, особено за младите научни кадри (асистенти, аспиранти). Те са пролуката, през която най-лесно пробива и се утвърждава псевдоучеността – било по линията на “вуйчо-братовчедството”, било по невидими, интимни и деликатни канали, специфични за всеки случай и невидими за външния наблюдател. Това е “протежирането”, с което науката не трябва да се примирява в никакъв случай, защото последствията са огромни, неизчислими, небезобидни. Пилее се интелектуалният капитал на нацията, вместо който в науката се наместват непълноценни заместители.

От друга страна, това е липсата на механизъм за обективност при оценката на научните трудове и особено на дисертациите. (Като се четат рецензии на дисертации, става ясно, че у нас приносът в науката се прави винаги и много лесно.)

От трета страна, това е затвореността на научните институти, самовъзпроизвеждането на кадрите в тях, т.е. всички онези вътрешни отношения, характерни за научните институти, които в някои случаи довеждат до превръща нето им в безплодни и заети само със себе си съобщества. Връзката им с живия научен живот се губи.

Вездесъщата псевдоученост намира почва и в научните списания. И на мястото на истинската научна статия, която е бърз и ефикасен начин за обмен на научна информация, са поставени събиращите праха и никому неизвестни дисертации на пробивните и настъпателните хора в науката.

Това е само един далеч непълно изброяващ списък на някои извращения в научната дейност – за кой ли път се говори и пише за всичко това. Не считам, че казах нещо ново, никому неизвестно, “приносно”. Необходимо е обаче нещо друго. Необходимо е обществената съвест да прояви непримиримостта си към тези вредни за науката явления. Няма невъзможни неща: невъзможно е само това, за което обществото не може да си изработи идея.

Негативният елемент на една жизнена идея в дадения случай е налице: ние знаем какво не трябва да бъде положението в науката. Остава да се намери позитивната й страна: как трябва да бъде. Това е сложен, но, убеден съм, не и неразрешим проблем.

(Тази моя статия е публикувана във в-к НАРОДНА КУЛТУРА на 6 септември 1985 г. Минали са повече от 20 години. Дали се е променило нещо оттогава досега?)