Преди известно време присъствах на две защити на докторски дисертации: едната за „голям“, а другата за „малък“ доктор. Първо беше защитата на кандидата за малък доктор. Невероятно шоу е заседанието на научния съвет, що не бях Алеко за да го опиша! Но ще се опитам, колкото и немощна да е ръката ми. За да се знае все пак докъде сме стигнали и колко плачевно и изглежда съвсем непоправимо е положението в българската нàука…
Та значи момчето на първата защита си беше написало прилична дисертация, ама се оказа, че е… ничие момче. Това си пролича от първия миг – и момчето беше осъдено. Научният съвет се прозяваше хорово, рецензентите четяха вяло рецензиите си, въпроси към докторанта почти нямаше. Но момчето си отговори добре. В един момент някакъв член на съвета не издържа и започна разгромна реч. Аз съм за бой що не стенографирах този шедьовър. Дисертацията сравняваше източните религии с християнската. Та нашият критик, който, оказа се, бил „най-голям спец по Библията в България“, по най-нехристиянски начин, съвсем жестоко, но и крайно глупаво екзекутира дисертанта, с една дума казано – обезглави го. Но по такъв тъп начин, че аз в един момент взех да се щипя за да разбера на кой свят съм. То не бяха страхотни глупости на ниво прогимназия, то не бяха нравоучителни съвети как трябвало да се мисли, то не бяха идиотски силогизми, от които човек е способен да онемее като ги чуе. Явно този наш „теолог“ преди това е преподавал марксистки атеизъм, ама сега набързо се е преквалифицирал в „религиозен мислител“.
По едно време ме обзе такъв гняв, че едва се сдържах на мястото си за да не взема думата. Но се побоях да не сторя „мечешка услуга“ на дисертанта. До мен седеше мой приятел, който е един от най-добрите познавачи на тази материя. Той се беше хванал за главата и в очите му четях пълно отчаяние. Явно се е борил със същата дилема – дали да се сблъска с туй учено насекомо, или да замълчи, оставяйки все пак някакъв нищожен шанс на докторанта. Оня най-после седна, препоръчвайки на учения съвет да гласува против дисертацията. Стана след това още един доцент, който, горкият – както разбрах после – бил се смятал за най-голям и велик учен в тая област. Някой му бил казал това, той повярвал, ама оня явно го е излъгал. Неговото слово беше същински кошмар: изсмукани от пръстите доводи, кандидат-гимназистки аргументи, тъпотии, от които човек може да изгуби свяст и памет. Личеше си, че човекът просто не беше чел дисертацията, ама се чувстваше длъжен и той да забие няколко пирона в ковчега на младото момче, дето беше дръзнало да защищава дисертация без да има нужните за това протекции. Оказа се, че критичният бяс на тоя доцент се дължал на това, че той лично имал зъб на… научния ръководител на дисертанта, та затуй искал да провали дисертацията. Е, и на вродената му мерзост се е дължало, ама карай. Същински кошмар…
Гледах в лицата на останалите членове на научния съвет, една част от които бяха все пак големи и авторитетни учени. Някои от тези последните гледаха с широко отворени очи и у мен се породи смътната надежда, че някой няма да издържи и ще спре тази страшна разправа. Но никой не се изказа, всички знаеха, че това момче е ничие, и че е обречено. Общо взето духът на 30-те години в СССР си витаеше най-свободно в тази зала. Кипях, кипях, пък утихнах, по едно време ме заболя сърцето и излязох навън. След това ми казаха, че момчето било провалено – не му достигнал един глас. Т.е. съсипали са го по най-гадния начин.
След около час започна другата защита. За големия доктор. Същият учен съвет, ама атмосферата беше коренно различна. Никой не се прозяваше, а всички с любов гледаха дисертанта право в очите. Оказа се, че тази персона била бивш посланик на България… е, да не казвам къде, щото ще се разбере кой е. Впрочем, защо пък да не кажа, ще кажа, та да се знае, понеже наистина е върховно: тази учена особа е била посланик на Република България при… Светия Престол (Ватикан)!!! Беше, с една дума казано, човек от „голямото доброутро“ и приближен до властта. Прочете си абракадабрата човечецът, и се почна една, за която трябва да имаш перото на Данте поне, та да я опишеш. То не бяха прочувствени слова, то не бяха овации, то не бяха верноподаннически погледи и усмивки, то не бяха суперлативи: оказа се, че напереният бивш посланик бил най-големия философски гений на България, на Балканите и поне на Източна Европа едновременно! Точно такива думи произнесе един разпален адвокат за уважавания поголовно от всички дисертант, а пък препълнената зала дружно изръкопляска. Във въздуха витаеше полъх на… съветско-колхозна романтика! За малко и аз да повярвам, че присъствам на велико събитие: раждането на нов гений на науката! Естествено, научният съвет единодушно без нито един въздържал се гласува да му се присъди титлата „голям доктор“. Залата дълго и бурно ръкопляскаше. Бившият (а и бъдещ, естествено!) посланик сияеше, приемаше ръкостисканията на подмазвачите, и черпеше с уиски и бонбони. За да не повърна се наложи набързо да изляза, пробивайки си с мъка път през тълпата, която напираше да се здрависва с щастливеца…
Отвън стоеше посърнало младото момче, което преди час и половина бяха екзекутирали най-гадно. Не можеше да асимилира още как така, за едното нищо, се провали тригодишния му труд. Поговорих си с него и му казах някои неща. Той не вярваше, горкият: чак такава низост не беше очаквал. Аз обаче, като голям оптимист и патил и препатил човек му казах, че има и още по-големи низости. Ама те ще дойдат когато момчето един ден се защити. Казах му и как може да се защити. Той ме гледаше ококорен. Тъжно, но няма как, казах му цялата горчива истина. Момчето беше на път да се разплаче. В храма на науката, в СУ, той, изчервен от гняв, си тръгна да излиза, почувствал някаква сила у себе. Опасно гневен си тръгна. Гледаше ожесточено пред себе си. Имах чувството че иска да избяга от цялата тази отврат. Дали не провалих завинаги този човек, като му казах тия неща? Както провалих навремето и самия себе си…