Г-н Милен Радев, живеещ в Берлин, е написал в блога си
Де зората един изключително дълбок и проницателен коментар по повод трагедията в Норвегия, който носи заглавието
Двойна трагедия. Съветвам всеки мислещ човек, който не се задоволява с лесните обяснения на толкова сложните явления в съвременния свят, подхвърляни ни в медиите, да прочете внимателно този текст. Мога само да добавя, че изцяло споделям тъжните констатации, съдържащи се в написаното от г-н М.Радев, което е основанието ми да призова да продължаваме със страст да търсим истината, защото именно тя е тази, която ще ни направи свободни.
Тъй като ми се иска и читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ да прочетат нещичко от упоменатата статия, решавам да подбера няколко най-силни момента от нея, безмерно съжалявайки, че нямам възможността да им предложа цялата:
… Коригиране на земните несправедливости, премахване причините на злото със средствата на самото зло и с помощта на неговата неизменна спътница – омразата. Това е квинтесенцията и на „Манифеста“ на Андрес Беринг Бреивик. Преследването на тази безумна цел доведе до трагедията в уж тъй благополучната и миролюбива Норвегия.
След многогодишен фанатичен труд, изписвайки и компилирайки от чужди текстове цял куфар листа с хаотично натрупани верни и обезпокоителни констатации, абсурдни допускания, точни и невежи исторически позовавания, погрешни заключения и нечовешки намерения Андрес Беринг Бреивик е готов – носен от своята омраза към всеки обявен от него за марксист, мултикултуралист и мюсюлманин – да се превърне сам в инструмент на злото.
Повтарям: не нетърпимост и ненавист към тоталитарната идеология на марксизма и радикалния ислямизъм или към конкретни, вършещи престъпления спрямо човечеството техни адепти, а омраза към всеки мюсюлманин, към всеки съвременник, обявен от обременения Андрешков мозък за „културмарксист“ – това е движещата сила на масовия убиец.
Такова самокондициониране на съзнанието е необходимо условие за постигане на поставената цел. То лишава човека, коленичил пред теб, от човешки качества. Той е превърнат в клише, в идея, просто в „културмарксист“, в „мюсюлманин“ – това преодолява табута, снема задръжки, придава на акта на убийството висш смисъл и навярно носи удовлетворението, което Андрес е пропуснал да получи от планираната съгласно „Манифеста“ 2000-еврова „луксозна компаньонка“ в навечерието на „операцията“.
Никое общество не е предпазено от спонтанните или обмислени акции на подобен индивид. Освен онези с перфектен контрол върху своите граждани, върху тяхното придвижване, върху стопанската им и мисловна дейност – както някогашният СССР или днешна Северна Корея. Там функциите на вършител на злото са поети от държавнотворните институции.
…
Дотук ставаше дума за едната страна на трагедията в Норвегия – за безумното и безсмислено деяние, потопило в скръб цялата страна и разбило живота на хиляди хора. Защо в заглавието пиша за двойна трагедия?
Защото смятам, че масовото кръвопролитие в Норвегия може да има фатални последствия не само за тази страна, но и за „стария свят“ като цяло, за неговата обществена уредба, за свободите му, за начина на живот на всички нас. Имам предвид по-точно спекулативната и демагогска употреба на трагедията, която започна почти незабавно след като се очертаха първите общи характеристики на извършителя.
„Норвежки гражданин“, „рус, едър норвежец“ – почти с облекчение тези атрибути се замяркаха из репортажите из немските електронни медии веднага след началните подозрения в ислямистки източник на атентата. За да продължат нататък с „десен екстремист“, „християнски фундаменталист“, „антимарскисист“, „антикомунист“ и „антиислямист“.
Заредиха се безброй спекулативни обобщения и търсения на връзки на Беринг Бреивик с „десницата“, с „крайната десница“, с „враждебни на исляма кръгове в Скандинавия, Англия, Германия… Журналисти от утвърдените медии запрелистваха трескаво 1500-те страници на неговия манифест и наред с антикомунизма и антимарскизма на норвежкия самотник започнаха да привеждат в осъдителен подтекст имената на публични личности, открити в обърканите му тези.
Сред „жертвите“, попаднали под ударите на медийното озлочестяване по причина на цитирането им от Беринг Бреивик, са Джон Стюарт Мил, чиято сентенция за силата на убежденията той издигнал като свой девиз, както и Едмънд Бърк, чието най-известно изречение дори авторът на тези редове е имал лекомислието да си постави за мото в интернет. По-тежки са „обвиненията“ към живите: в немските медии например често се споменава с осъдителен подтекст това, че норвежецът често цитирал антикомуниста Владимир Буковски и неговите предупредителни тези за бъдещето на Европа…
… Всички те къде прикрито, а къде и открито са наричани „интелектуални подпалвачи“ и вдъхновители на норвежкия масов убиец. Пише се за тяхната „отговорност“ за възникването и на германска агресивна и готова на насилие „крайно-дясна“ антимюсюлманска сцена.
Абсурдността на тази теза е толкова очевидна, че не заслужава и минимално усилие за оборването й. И все пак, внушенията, които използва тук „либералната“ преса и целият ляв обществен сегмент са тъй коварни и последиците от тях могат да бъдат толкова фатални за общото ни бъдеще в Европа, че не мога да ги отмина без внимание.
Политиците в Германия вече се надпреварват през последните дни да настояват за по-строг обществен контрол на действията на „десните“ сили (нека не забравяме, че понятието „дясно“ е мръсна дума в германския политически сленг). Иска се изостряне на антитерористичното законодателство, на мерките за сигурност, засилване на контрола в интернет…
Всичко това на фона на отдавна произнесената медийна „присъда“ над Андрес Беринг Бреивик като „крайно десен“ (сякаш пред лицето на безумното деяние подобна политическа локализация има какъвто и да е смисъл). Селективното четене на „Манифеста“ очевидно е помогнало да не се забележат там цитатите от Фидел Кастро и възхищението на Бреивик пред революционера, преклонението му пред сръбските комунистически лидери Милошевич и Караджич или уважението, с което говори за Владимир Путин и неговата младежка кохорта „Наши“.
Това е значи истинският „десен“, при това с религиозна, християнска окраска…?!
Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
ДИСКУСИОНЕН КЛУБ 