Зб.Бжежински: „Тия, които днес мечтаят за краха на Америка, в крайна сметка ще съжаляват за него“

Збигнев Бжежински: След Америка

Как ще изглежда светът в ерата на упадък на САЩ? Опасно нестабилен, пише в анализ за „Форин Полиси“

Не толкова отдавна високопоставен китайски представител, който очевидно беше стигнал до извода, че упадъкът на Америка и възходът на Китай са неизбежни, в изблик на откровеност заяви следното на високопоставен американски представител: „Но, моля Ви, не позволявайте Америка да залезе прекалено бързо“. Въпреки че никак не е сигурно, че очакванията на китаеца неизбежно ще се сбъднат, той беше прав да подхожда предпазливо, разсъждавайки за смъртта на Америка.

Защото ако Америка изгуби уверения си ход, светът едва ли ще бъде управляван от един-единствен превъзхождащ другите наследник – това няма да е дори Китай. Много по-вероятно е да се възцари международната несигурност, напрежението между глобалните противници да се засили, та дори да се стигне до същински хаос, пише в анализ за сп. „Форин Полиси“ Збигнев Бжежински, цитиран от БТА.

Кой се бори за наследник

Една внезапна, всеобхватна криза на американската система – например още една финансова криза, ще предизвика бърза верижна реакция, която от своя страна ще породи политическо и икономическо объркване на глобално ниво. Но трайното движение на Америка към все по-общ упадък или постоянно разширяващата се война с исляма, няма да родят истински глобален наследник на Щатите, дори до 2025 г. Никоя друга сила няма да е готова дотогава да изпълнява ролята, която светът очакваше да изпълнява САЩ след разпадането на Съветския съюз през 1991 г.: ролята на лидер на новия, глобално корпоративен световен ред.

По-вероятно е да настъпи продължителен период на преструктуриране както на световните, така и на регионалните сили, без големи победители, но с много повече губещи в обстановка на международна несигурност и дори на потенциално фатални опасности за доброто на света. Вместо свят, в който процъфтяват мечтите за демокрация, може да се стигне до Хобсов свят на укрепване на националната сигурност, изграден върху смесици от авторитаризъм, национализъм и религия, смята съветникът по националната сигурност на американския президент Джими Картър.

Лидерите на второстепенните световни сили, сред които Индия, Япония, Русия и някои европейски страни, вече преценяват как ще се отрази евентуалният упадък на Америка на националните им интереси. Японците, опасявайки се от агресивния Китай, господстващ в континентална Азия, може би се замислят за по-тесни връзки с Европа. Лидерите на Индия и Япония може би се замислят за по-тясно политическо и военно сътрудничество помежду си в случай на упадък на Америка и възход на Китай. Русия може и да подхранва нереалните си мечти или дори да злорадства от несигурното бъдеще на Америка, но почти сигурно ще се фокусира върху независимите бивши републики на Съветския съюз. (Прочети ДО КРАЯ >>>)

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

За интелектуалците като пророци – и за пророците като интелектуалци

Въпроси и отговори; Израел и България; глобализация и антиглобализъм; пророци и лъжепророци

Г-н Грънчаров,

Благодаря за отговорите на зададените от мен множество въпроси. Заглавието „Но какво да правя като съдбата ме е орисала да живея в България, където… ” разбирам както като неприязън към българската действителност, така и като ирония на моите оплаквания от израелската такава.

Характерно за Вас е, че в отговорите Ви почти винаги се съдържат нови и нови въпроси, а търсенето на нови и нови отговори само по себе си представлява интелектуална дейност, провокирана от Вас. Затова не смятам да анализирам написаното – най-малкото нямам нужния капацитет да го направя.

Въпреки всичко ще си позволя да кажа, че съм на противоположния полюс относно идеята за „люта битка срещу ценностите на свободата и на евро-американската цивилизация под знамето на „антиглобализма“, „антиамериканизма“, в защита на „уникалността“ и на „националния идентитет“, под който, разбира се, се има предвид „правото“ на някои народи (като руския и, уви, българския) вечно да живеят в условията на тирания и на страшна унизеност на индивидуалния човек.” Защото днес вече дори не е и тайна, че глобализацията практически представлява глобално налагане на американски тип национализъм, в който даже нацията не е от първостепенно значение, а парите. Парите, които световните корпорации трябва да източат от „лошите” места на света, за да може покрай бизнесмените, също и гражданите на „добрите” места на земята да живеят добре.

Точно такива едни процеси доведоха кризата в Аржентина от 90-те; кризите в Гърция и Ирландия през последните години; кризите в „Южна Америка от 70-те и 80-те („лекувани” с „шокова терапия”); икономическите кризи в държавите от Далечния изток, започнали през 80-те, преминали през онзи подкрепян и подпомаган както финансово, така и военно терор над борещите се за независимост жители на малкия остров Източен Тимор и продължаващи до днес в държави като Лаос, чието „лекарство” отново е оръжието… Ами какво да кажем за хуманитарните кризи по време на и след шестгодишната окупация над Ирак; както и в окупиран Афганистан?

Да, в Израел е друго. Друго е, защото на „глобализацията” е нужна една огромна държава-военна база (на демокрацията) в центъра на „лошите” места и „лошите” народи. В която „уникалността и националния идентитет” са издигнати почти до святост и не само, че не пречат на идеите за „свободата на евро-американската цивилизация”, но излиза, че отлично колаборират с тях.

Ето например, във вестник „Эпоха“ на рускоезичните евреи четох за среща между еврейската агенция „Сохнут“ (американска организация, определяща политиката на Израел относно еврейските имигранти и тяхното „превъзпитание“, но водеща се НПО в „еврейската държава“) с лидера на управляващата коалиция Биби Нетаняу и с лидера на опозицията Ципи Ливни (странно как са ги събрали заедно… но пред U$A тук всички козируват). В която като главен проблем за „еврейството“ (каквото и да значи подобен безмислен термин… по-скоро „еврейщина“ би следвало да се преведе, че да се подчертае празнотата му!), както и за държавата Израел бива представена асимилацията. Демек смесените бракове. Та ако утре кажа, че не виждам нищо нередно в правото на „не-кашерен“ избор на семеен партньор у хората с „кашерен“ произход, спокойно мога да бъда наречен антисемит или антиционист…

Така стигнахме и до отговора на Вашия въпрос: интелектуалци, които си позволяват критика към „устоите” на „еврейската държава”, дори и дребна като горепосочената, те не биват директно заглушавани, но нито една популярна израелска медия не им дава думата. Често ограничават часовете им във ВУЗ-овете и което е най-страшно – често получават заплахи за живота си от религиозни фанатици, населяващи еврейски поселения в окупирания палестински Западен бряг на река Йордан. Самоделна бомба се взриви пред дома на професор Зеев Щернхел, „позволил си” да търси корените на еврейския фашизъм и открил ги именно там, където изникна забранената партия на рав Кахана (КАХ) – еврейските поселения в окупирания Западен бряг.

Колкото до обикновените израелци, те смятат за интелектуалци журналисти като Йаир Лапид и Гай Зохар, които са се „нагърбили със сложната задача” да „тълкуват” на „по-простите” това, което се случва по света, как то се отразява на „нас” (разбирай държавата Израел) и дали е в „наш” (разбирай на държавата Израел) интерес или не. Хора като професор Илан Папе например са популярни по цял свят, но анонимници в Израел. А вместо да влезе в учебния материал за гимназиите, световният писател Амос Оз бива не само критикуван, но дори и осмиван в своята родина.

За случая със забраната проф. Ноам Чомски да влезе в Израел и да изнесе лекция в палестински институт в Рамалла, Западния бряг, няма да говоря. За някои това е акт на тоталитаризъм, за някои – на патриотизъм. За това ще пусна линк към интервюто на самия професор, дадено пред подобна на Гай Зохар и Йаир Лапид комисар-журналистка, за израелския втори канал. Надявам се да Ви хареса:

YouTube – ‫נועם חומסקי בריאיון מיוחד Noam Chomsky‬‎

Завършвам с любимата ми част от това интервю:

Чомски: В Библията има един човек, наричан „омразен на Израел”. Пророк Илия!

Журналист: Значи вие виждате себе си като пророк?

Чомски: Съвсем не казвам това! Не! Аз виждам пророците като интелектуалци.

Журналист: Значи това е вашата цел в живота…

Чомски: Не, това не е моята цел в живота, това е цел на всяко достойно човешко същество… Вземете Илия за пример, или Йеремия, Исайя, който и да е от тях. Дали към тях са се отнасяли добре? Не, към тях са се отнасяли много зле. Илия е бил наричан „омразен на Израел”. Но векове по-късно той е получил своето уважение. Да, имало е и хора, които били уважавани и по време на техния живот, но след няколко века вече били наричани „фалшиви пророци”.

С уважение: С.

(ЗАБЕЛЕЖКА: Моят отговор на тезите, изложени в горния текст, очаквайте в близките дни. А.Г.)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

За тия две години управление Боко, казано директно, без усукване, по народному, направи свястно само едно нещо: яката, с извинение, се осра

Вчера беше „Ден без Бойко“ и по този повод медиите, разбира се, ни ощастливиха с излъчването в ефира на много хвалебствени репортажи за Бойко, мъдри приказки на самия Бойко, за това как деца пеят песни за Бойко, как самият Бойко, представете си, със собствените си крака рита топка, а пък горещи негови фенове-деца му ръкопляскат и пред развълнувалата се репортерка казват, че „по-добар у футболо от Бойко нема у целио свет“! Вълнуващи мигове!

Така медиите у нас отпразнуваха не само „Деня без Бойко“, ами и, най-вече, изтичането на двете славни години от възцаряването на пожарникаря Бойко – без да искам го написах поражникар! – на българския властнически трон. Иска ми се в тази връзка и аз да направя кратък коментар, щото днес вече не е ден без Бойко, и вече мога да мога да споменавам и пиша неговото име. С погнуса, разбира се, щото тоя вече съвсем се е разпищолил и убедително надмина Тодор Живков по всекидневното бълване на простотии. Оня поне се съобразяваше с нещо, тоя с нищо не се съобразява.

Та минаха две години от възцаряването на нынешния български властелин. Големи „постижения“ имало, не знам какви си „успехи“, он ни спасил от незнам си какво, ростроил не знам си що, щял да направи тепърва още не знам си що, стига, разбира се, да му дадем още един мандатец, щото в 4 годинки нима може да се развихри неговия управленски гений. Мен, прочее, в тази връзка много ме вълнува, ако, случайно, на Боко му дадат още един мандатец, много ми е интересно не друго, а как българите ще изпратят и изгонят провалилия се по всички линии Боко не само в края на втория, но и още в края на първия мандат. Разбира се, втори мандат няма да има. Все пак мнозинството у нас не е чак толкова малоумно. Малоумно е, но чак толкова, чини ми се, не е. Ще видим. Винаги можем да бъдем удивени в туй отношение.

Аз обаче искам да акцентирам върху нещо, на което медиите у нас, разбира се, никога не биха акцентирали. А именно върху следното:

За тия две години управление Боко, казано директно, без усукване, по народному, направи свястно едно нещо: яката, с извинение, се осра. Толкова. Тази е моята преценка. И ще се аргументирам съвсем кратичко.

Той имаше прекрасната възможност, понеже отдалеко личеше, че няма кадри, управленци, на които да се опре, да играе джентълменски и честно със СИНЯТА КОАЛИЦИЯ, понеже ГЕРБ и партиите от СК са сестрински партии от Европейската народна партия. Тогава нещата щяха да бъдат съвсем иначе. Няма да се лута, нямаше всеки ден едно да казва, друго да прави, или през пет минути да се извърта като фурнаджийска лопата. Нямаше да цалива, с извинение, гъза на Путин, щеше да води една достойна политика. Нямаше да му ръкопляскат само комунистите и малоумните, а щеше да бъде уважаван от истински сериозните хора не само в България, но и по Европа. А сега е едно смешилище. И посмешище. Клоун. Пълна излагация е сега.

А можеше, примерно, ако не Костов, то поне Мартин Димитров да му е вице-премиер. А Костов можеше да му е, да речем, главен съветник и консултант, и тогава България отдавна щеше да е забравила за кризата, щото Костов е доказал, че може да се справя с много по-тежки кризи. А сега наший народний кумир, с извинение, се посра с едно кризле, каквото и криза не заслужаваше да се нарича, ала ето, не само стана криза, ами стана и кризилище! И заслугата е само негова, на Боко. Нищичко, горкият, не разбира от нищо, камо ли пък от управление на държава. Нищо не разбира от нищо, май разбира само от пожари и от карате. Хак да ви е такъв премиер!

Още няма светлинка в тунела и няма да има. Затуй казах, че ми е много любопитно как българите ще изпращат към края на мандата своя кумир. Предполагам, с камъни, както изпращаха Виденов. Може да го изгонят извън граница като провалил се и донесъл непоправими беди начинаещ диктатор-аматьор, а може и да му се наложи да отговора иначе за простотиите, за изцепките, за вредите, които направи и нанесе.

Ний, българите, сме великодушни и лесно прощаваме, а и много бързо забравяме. Но този път, чини ми се, понеже издънката – сиреч, бойковото осиране – е грандиозна, нищо чудно и ний, гласоподавателите, да реагираме по различен начин. Скоро и това ще си проличи, идат избори, т.е. измерители на степента на малоумие на масовия избирател.

Туйто. Приятен ден, че бързам за работа! Помислете все пак над туй, дето подхвърлих…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.

Управляващите застрашават основния инструмент на демократичното управление

Отзив на публикацията Покана за дискусия: антикомунист или „истински комунист“ е бил писателят Георги Марков?:

Ами по същия начин бихме могли да се запитаме: а възможен ли е някакъв „възвишен”, „светъл” и „чист” националсоциализъм или фашизъм? Но кой знае защо този въпрос никога не се задава, всъщност с право, защото звучи гротескно. Защо при комунизма да е другояче?

Още Платон открива, че между нашите теоретически идеали и действителността има непреодолима преграда. В реалния живот в най-добрия случай можем да се доближаваме до идеала, но не и да го достигнем. Въпросът е дали комунизмът наистина е един такъв желателен, светъл, хубав и възвишен идеал, към който си струва да се стремим. Лесно е да се докаже, че не е.

Първо, комунизмът не е някаква чак толкова абстрактна, а доста конкретна идея. Идеалното комунистическо общество е описано твърде подробно в квинтесенцията на маркзима – „Манифеста на комунистическата партия”. Прочетете го внимателно и ще се убедите, че никой нормален човек не би искал да живее в такъв свят, освен може би някой перверзен мазохист. Можем само да се радваме, че комунистите не успяха да осъществат заветите на Маркс и Енгелс докрай на практика. Може би най-близо до описаното от Маркс общество беше Камбоджа при Пол Пот, но дори и тя не изпълняваше всички изисквания на Манифеста. Същото впрочем се отнася и за идеалните държави на Платон, Кампанела и др. Това са някакви чудовищни, антииндивидуалистични, колективистични общества-казарми, концлагери или затвори. (А Достоевски нарича такова едно общество „общество-мравуняк“, бел. моя, А.Г.)

Второ, не може да бъде идеалист човек, който иска с насилие и кръв да постигне каквото и да било, камо ли да „ощастливи” хората, а това е същността на проповядваната от комунистите социална революция, която трябва да доведе до социализъм и впоследствие до комунизъм. Идеалът по дефиниция изключва неговото насилствено налагане.

Така че отговорът е, че комунистическият идеал е една антиутопия, която следва да бъде отхвърлена. Време е веднъж завинаги да се приключи с мита за уж хубавия комунистически идеал и неговото лошо практическо изпълнение. Няма такова нещо. Даже можем да се радваме, че комунистите не се доближиха на практика още повече до своя „идеал”. В този смисъл не може да съществува и „комунист-идеалист”, понеже това е самопротиворечиво понятие: нито идеалът е идеал, нито пътят за неговото постигане е приемлив.

Трябва да сме наясно, че идеално общество няма и не може да има. Както казва философът Карл Попър, всички бихме предпочели да живеем е общество, в което всички са скромни и горе-долу равни по имуществен ценз. Само че самият Попър признава, че всички опити да бъде създадено равенство водят само до още по-голямо неравенство. Затова максимумът, с който трябва да се задоволим, е предпазливото реформиране на същестествуващото „буржозано” общество. А за посткомунистическите страни важи, че всички комунистически и социалистически елементи в тях трябва да бъдат изкоренени и заличени максимално бързо и из основи.

А доколко самият Георги Марков е бил антикомунист или „комунист-идеалист”, не се наемам да твърдя. Това би било тема за проучване от специалисти.

Написа: Анонимен

Търсете по книжарниците знаменитата книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр.

[Прочети >>>]

Как да си купя книгата?

Диагноза: личностен дефицит

Диагноза: личностен дефицит

(Публикувано във в-к ПРО И АНТИ на 20 АПРИЛ 2000 г.)

Ангел ГРЪНЧАРОВ

КОНФЕРЕНЦИЯТА на СДС възбуди анализаторите, които изказаха какви ли не предположения и констатации: СДС е „сериозно болен“, „кризата на доверието не беше преодоляна“, „проблемите останаха, нищо че бяха изречени“, „всичко беше така странно“, „хлъзгането надолу продължава“ и т. н. Политическият опонент едва крие ликуването си: „ние сме по-добри“, „иде нашият ред“, „СДС се провали“, „ний ще спасим България“ и други такива дивотии пълнят информационното пространство. В средите на СДС едни се радват на станалото, а други са крайно смутени (и това е мнозинството сред членовете и симпатизантите на партията).

Общо взето, се налага впечатлението, че не се намери изход от неблагоприятната ситуация, което вещае основни промени в политическото статукво точно след една година. Но за да се намери реалистичен изход от една ситуация, се изисква точна диагноза, която показва корена на всички проблеми, на така проявилата се организационна нездравословност вътре в СДС. Защото, когато не се открие първопричината, то действията за промяна едва ли ще доведат до желания ефект, а болестта ще продължи да се задълбочава.

Иван Костов посочи всички ония симптоми, които са израз на споменатата нездравословност. Синтезирано може да се изразят по този начин: бидейки управляващи, сред дейците на СДС отдолу, по средата и дори горе се изяви добре известният ни балкански манталитет („Аз себе си, родата и приятелите си да уредя, пък друго не ми трябва!“), който нанесе страшни поражения на „имиджа“ на организацията и вече я заплашва с „народното възмездие“. В СДС се оформи и набра сила един слой на безсрамните и арогантни „водачи“ с изцяло парвенюшка психология, които всекидневно вредят на организацията, облагодетелствайки единствено себе си. Тази прослойка прави всичко, за да държи положението си около и във властта, тя е готова да плюе в лицето на „идеята и каузата“, глупаво правейки си сметката, че тяхна милост нещо представлява без СДС. Те станаха нещо само заради СДС, но забравиха това и сега смятат, че СДС без тях не може.

В същото време вътре в СДС не се намериха сили за противодействие на тази опасна тенденция, там, където имаше възмутени и опитващи се нещо да променят, те бяха нагло оплюти и дори изгонени от организацията, а повечето предпочетоха да мълчат, за да не си създават главоболия. СДС се капсулира, издигането на кадри продължава да е по тертипа „ти на мене, аз на тебе“, честни и достойни хора са в немилост, а нови личности и специалисти вече не могат да се привличат във властта (те няма как да проникнат, трябва да си „нечий човек“, за да заемеш пост и службица!). Как ли организацията ще се очисти от тази напаст, която неминуемо води до гибелта на всеки организъм, разболявайки го в тежка степен? Изобщо възможно ли е нещо да бъде направено или нещата са съвсем безнадеждни? Как да се преодолеят крайно негативните тенденции в СДС, които ще повлекат беди на цялата нация?

Щом като залогът е България, трябва и може да бъде направено всичко, иначе горко ни. Но как да се постъпи, как да се очисти образът на СДС и той отново да стане символ на сила и надежда?

От казаното по-горе следва, че диагнозата е проста: не само в СДС, но и в „народното цяло“ е налице страшен личностен дефицит, който ни е наследство от комунизма, а също има и народностно-ориенталска окраска. В СДС този дефицит на здрави, достойни, способни, морално чисти, пристрастени към свободата и готови заради нея на жертви личности се прояви най-ясно по време на управлението му, но иначе той е налице навсякъде и във всичко. Не е станало така, че в СДС са тъкмо „най-лошите“ (както искат да ни внушат някои политици и медии!), но лоши има и в СДС, щом има навсякъде, на всяка крачка. Общо взето, с болестта сме заразени всички ние, комунизмът десетилетия не насърчаваше личностното у нас, напротив, зверски го потискаше и унижаваше, опитвайки се да го изкорени завинаги. В резултат “човешкият материал” е такъв и скоро няма да се подобри (надеждите са в младите, които не са така мачкани, както останалите, живелите при комунизма).

Става дума за болест на обществения организъм, а не само на организацията СДС, която, бидейки част от обществото, също носи болестта в себе си Оттук следва, че „другите“ (опозицията, БСП и пр. мераклии за властта) съвсем не са по-добри, напротив. Най-важно е това ясно да се съзнава, в предстоящите политически борби не бива да се допуска лошото, отрицателното да се пришива само на СДС. Личностният дефицит, за който говоря и в който виждам първоосновата, корена на нашите сегашни и бъдещи беди, не е обаче оправдание на ставащото в СДС, той е само диагноза, от която трябва да се тръгне при лечението на болестта. СДС трябва най-напред да се справи с нея, това е главното в неговата кауза и мисия – да промени България и да трасира пътя към европейските ценности, култура, манталитет и съзнание. Който направи това пръв, той ще спечели признателността на поколенията; СДС по самата си идея трябва да започне и промяната в нас самите („вътрешната реформа“!), от която зависи успехът на всички други начинания. Няма кой друг да реши такава кардинално важна задача, СДС и тук трябва да бъде верен на мисията си да е начело на промените.

Едва в края на десетилетието се разбра, че успехът на „епичните български реформи“ зависи от готовността на човешкия фактор да придобие ново качество – и затова ситуацията в СДС е симптоматична, от нея трябва да се извлече и наистина позитивният елемент (не трябва да се допуска да ни служи само за окайване и вайкане!).

Всяка криза, всеки случай от живота са изключително показателни, те говорят нещо, от нас се иска само вярно да се ориентираме – за да извлечем позитивите, а не да оберем само негативите. Нашият случай е точно такъв, ако спрямо него се постъпи адекватно, то резултатът няма как да не дойде. Иска се само да се целим във вярната посока, да знаем какво точно искаме. А как ще стане всичко това, ще решат хората – извън и в СДС, защото все пак в тях е единствената надежда. Тук вече рецепти няма, иска се само честност и смелост, понякога дори и дързост. Готови ли сме да се заемем с поправянето на себе си – най-важното, което изобщо може да бъде направено?

Това не значи, че в СДС трябва да започне лов на вещици, като този път в ролята на последните да бъдат нашите самозабравили се партийни другари, ония, които се отдадоха на безогледен кариеризъм, на злоупотребите с власт, влияние или доверие. Отмъщението за такива политици идва най-вече на изборите, те повече не могат да претендират да влизат в листи и в топли кабинети. Никъде по света политиците не са светци, такива още по-малко пък са нашите политици, независимо от коя партия са; на пръсти се броят честните, ония, които не пропиляват достойнството и авторитета си за пошло материално облагодетелстване.

СДС може да започне пречистването от себе си, като средството е едно: в организациите по места да започне оздравителен процес и смело да бъдат назовани ония, които използваха организацията подобно на „изтривалка“ за лачените си обувки (макар че преди да станат това, което СДС направи от тях, ходеха, общо взето, с джапанки!). Мълчанието на членската маса може да престане само ако се разбере, че недосегаеми за критика няма (в една демократична организация!), а също че „живот и свобода добива само този, който смело ги завоюва всеки ден в борба“ (Гьоте), т.е., че личност се става не чрез затъване в малодушието, а чрез решителното скъсване с него.

Малко се иска, за да бъдеш свободна личност в истинския смисъл, иска се просто да го направиш, да проявиш личността и свободата си. Тогава именно кариеристите въпреки цялата си наглост ще онемеят, недостойните винаги са и страхливи, нечистата съвест се познава по това…