Допълнение към енциклопедията на глупостта

Мой приятел ми обърна внимание върху някакъв идиотски текст, публикуван в интернет. Все съм срещал писания, в които е налице очевидно и пълно объркване на всякакви причинно-следствени връзки, но този направо е шедьовър. Заслужава да отиде директно в енциклопедията на глупостта и да бъде записан там със златни букви. Не знам дали да му направя коментар, или да го препечатам какъвто е, та всеки да може да се наслади донасита на тази първокласна алогична обърквация. Естествено, този „антипаралогизъм“ се е родил в главата на “атакуващ” – как иначе, та те са майстори на тъпизмите! Но не какъв да атакуващ, а с претенции за интелигентност. Тия са най-сладките…

Та ето го туй бляскаво творение:

“Преживяваме разцвет на егоизма, може би най-противната западняшка болест, която иде наред с респекта към личността, влачи се подир респекта към личността като мръсен шлейф от духовни гадости: алчност, лакомия, стремеж към излишества, прекалено самолюбие, грандомания в страховити мащаби, нечовешка надменност, фанатичен стремеж към блясъка на парите.”

(Не мога да се сдържа да не кажа нещо. Излиза, че за това съзнание “егоизмът” е противоположност на “колективизма”; първото е “лошо”, второто – “хубаво”. Затова и “респектът към личността” – него явно трябва да го приемем, щото иначе рискуваме да ни сметнат за тъпи комунисти, каквито всъщност сме си! – един вид е “вирусът”, който заразява човека, за да се разболее от… “болестта на егоизма”. И ето, подир “респекта към личността” се влачи “мръсен шлейф от духовни гадости” – алчност, лакомия, самолюбие, грандомания, надменност. За да се “пресече” този “шлейф от духовни гадости” трябва да се ликвидира неговата основа – шибаният респект към личността. Хайде да сложим колектива на мястото на личността, та да се върне и… “моралът”, а пък гадостите да изчезнат. Ще се възцари какво тогава?! Не отговаря, но всеки знае какво ще се възцари – ще се възцари терорът на комуната над личността. А наред с него и всичката оная най-отвратителна мерзост на автентичния комунизъм. Това е положението, дами и господа съдебни заседатели! Долу Западът, долу личността, да живей комуната!)

“Всяко нещо според ония там има цена. „Което не се купува с пари, се купува с много пари!“ – това е девизът на Западния тип Простак с високо самочувствие на проспериращо Нищожество… Оле! Да живее Западната демокрация. И комунизмът беше зло, ама и това, дето се задава… майчице мила: разцвет на говедата в България!”

(Ето че изплюва камъчето нашия съвременен… “мислител”: парите са онова, което тормози нашите ефирни алтруисти! Е, само ако са чужди, щото ние самите от пари, естествено, не се отказваме. Чуждите пари обаче ни правят бесни! Който има пари, е… “Нищожество”, само дето – да си признаем! – и нас много, ама много ни се иска да сме такива нищожества, ама с пари! Ех, да имах парички, какво нищожество щях да стана – туй е потайната мечта на нашия “човеколюбив алтруист”. Ако някой друг има пари, той е говедо, аз обаче да имам пари – ех, какъв щастливец тогава ще бъда: нищожество, ама с парички!)

“Комунизмът – за мен това беше красива илюзия, не крия, че съм се чувствал дори повече от привързан към тая чудна мечта за свобода, братство, равенство; желал съм, работил съм искрено за нея и не отричам…”

(Туй се знае, коментарът е излишен – горното най-убедително показва, че пишещият е поклонник на “красивата илюзия”, наречена комунизъм. Що си бил поклонник ти, драги ми “мислителю”, на този комунизъм?! Ясно е за какво – пак за парички, службички, за облаги, за какво друго. И кое му е красивото на това?! Ами “чудната мечта за равенство, свобода, братство” – каква свобода бе, какво братство, какво равенство бе?! Та нали всичко опира до паричките, заради които така си обичал комунизма: чудна е тази мечта не за друго, а защото тогава паричките си идеха при такива като теб без пръста си да мръднете! Как тогава да не го обичате този ваш шибан комунизъм?!)

“Съсипването на всичко руско започва, да не забравяме, с капиталите на Западния свят, който винаги се е страхувал от вероятността Русия, като източноправославна християнска общност, да не затъмни блясъка на католицизма и протестантството с тяхното лицемерие и по-свободно (както те си го назовават – „модерно”) тълкуване на Иисусовите послания, на философията, която поставя Любовта в основата на човешките взаимоотношения… Алкохолизъм, вилнееща престъпност, страховита мизерия – това, подозирам, е проектирано преди стотина години в имперските канцеларии далеч от нас, нейде на Запад…”

За това вече немам думи. За “съсипването на руското” е виновен… Западът, и то векове преди по руските земи да се възцари комунизмът! Алкохолизмът на руснаците е “проектиран” преди стотина години в “имперските канцеларии далеч от нас, нейде на Запад”! Мизерията на руснаците, пък и, защо не, и нашата – също. Престъпността ни даже и тя! Аморализмът ни – и той! Значи като видиш пиянде днес на улиците, което крещи “Да живей Атака!”, за неговия алкохолизъм е виновен… Западът! Не комунизмът – “прекрасната красива мечта”! – а тъкмо Западът! Не самото пиянде да си е виновно, ами Западът му е виновен! Абе немам думи вече!

И така нататък, и т.н., откъсът е взет от “творение”, разпростряло се в… 1500 страници! Този човек пише за всичко, което му дойде на ума. И всяка сутрин го публикува в интернет. Типичен графоман от най-лош сорт. Но нека да си пише човечецът. Само че поне малко от малко да мисли преди да пише. Щото иначе “творението” му рискува да стане (не)ръкотворен паметник на глупостта. Но пък, да си признаем, глупостта е така симпатична, нали? Весела е някак си, наивна, непосредствена, откровена. За чистата глупост говоря – тази тук е осквернена от претенцията за “интелектуалност”. Интелектуалничещата интелигентска глупост е доста прикрита, фалшива, неоригинална. Тя съществува именно с намерението да гепи в мрежите си също такива псевдоинтелектуалци. Ето горният откъс е нещо като тест – на тия, на които той им се стори “приемлив”, при тях номерът е успял. А ония, които съзрат глупостта, измъчената претенциозна интелигентска словесна помия, явно имат някакъв вкус и пиетет към мисълта.

Политическото парвеню

В страните без устояла демократична традиция (или пък без непосредствен демократичен опит) политическия живот е крайно интересен за наблюдение и изучаване не само от обикновения “наблюдател” – каквито сме всички ние – но и от специалиста, социолога, психолога, историка, философа. Разбира се, иска се известно задълбочаване в “същината” на ставащото, а не простото задоволяване със съвсем повърхностните и бегли констатации, от които “гъмжи” нашия печат, електронните медии и дори “масовата култура” (имам предвид, да речем, политическото шоу от типа на това, което правеше преди време “фирмата НЛО”, а сега се опитва да прави Слави Трифонов). Естествено е, че за политиката и политиците в “общото съзнание” все повече се утвърждава един крайно негативен образ, макар че същото това съзнание едновременно оценява упражненията с политика като твърде престижно занимание – “Ах, депутатите, татите, татите, ах, депутатите!”.

От една страна се смята, че общо взето политиката е “мръсно дело” и игра на “нечистоплътни шарлатани и мошеници”. Но в същото това време мнозинството все пак е респектирано главно от “икономическия замах”, който демонстрират нашите политически мъже и жени (високи заплати, комисионни, “вилички на два-три ката”, заграбване на лъвския пай от приватизацията “под масата” и пр.). Това е свидетелство за амбивалентно (двойнствено и противоречиво) отношение на масовата психика към така обозначените наистина интригуващи феномени. Едва ли ще се намери някой сред българите, който да е изцяло безразличен към “свръхактивността” в политиката, която демонстрират нашите политически дейци – и която едва ли е вдъхновявана все от нравствени подбуди. Ясно е, че се налага по-специално проучване на така обозначената област на политическия живот, което да не страда от споменатите недостатъци (“митологизиране”, повърхностност, наивност и пр.), и същевременно да е правено на съвсем честна основа. Т.е. извън онзи стремеж за “омаскаряване” на политическия противник, който ни е така познат, но който обикновено, както изглежда, се прави тъкмо срещу… заплащане (което доведе до това, че и на “политолозите”, обслужващи сегашното политическо статукво, също не се гледа с добро око!) Тук ще си позволя да представя някои свои резултати в психологическия анализ на политическата активност, които се свеждат до по-плътно описание на типа на “политическото парвеню”.

В самото начало ще се опра на нашата традиция: Алеко Константинов в известното си произведение “Пази Боже сляпо да прогледа” е поставил твърде солидна основа, на която трябва да се стъпи – тъй като тя касае наши национални особености, непременно даващи своето отражение върху съвременните прояви на политическа свръхактивност. Няма спор, че времената общо взето могат да се съотнасят, между тях могат да се правят значими аналогии: и тогава, и сега липсва съответната политическа традиция и култура, което води до зашеметителни изблици на най-груба парвенющина (“байганювщината” е тъкмо парвенющина от най-долна проба!). На български, впрочем, “парвеню” може да се преведе – условно, разбира се – като човек, който набързо се е издигнал, “скочил” е във висшите или почти висшите етажи, но е завлякъл там цялата си простотия, а главната му грижа при това е да се преструва, че е “велик”, твърде богат и пр. А.Константинов с няколко щриха представя това, което тук ме интересува: политическото парвеню е един вид “избраник на случая”, който поради известно стечение на обстоятелствата от слуга е станал господар, и точно затова съзнанието му не може да издържи подобна страхотна трансформация, което на повърхността дава своите изключително “пищни” проявления. Известно е, че тиранията на родените да слугуват е най-страшната тирания. Но ако някога, във времето на Алеко, мнозина от тогавашните политически първенци са ходели в Народното събрание даже с “чешири” и цървули, то същите тези, след замогването си благодарение на политиката скоро си слагат дипломатически сюртуци, лачени обувки и папионки, които общо взето им стоят като на… “прасето звънчетата”; нещо такова се случи пред очите ни и в наши дни. Това, разбира се, е външната страна, но тя също не трябва да бъде оставяна без внимание, тя също е показателна: нима не си спомняте как първоначално нашият сегашен нов елит се появи – Желю с възстаричкия си костюм, славните несресани бради на “яростните първи седесари” и пр. – в съвсем неугледен вид? Ала скоро излязоха на мода “небрежно елегантните” костюми от пекинска коприна и с парижка “кройка”, които общо взето също навяваха асоциации със същите ония звънчета.

Върху душевния свят на парвенюто шеметното му издигане довежда до това, че личността му… “се пропуква по всички шевове” поради това, че съвсем не е скроена за да понесе подобен товар. Представете си, че сте били довчера най-скромен адвокат, например по делата, свързани със семейните конфликти и разводите (П.Стоянов) или пък просто… секретар на районен комитет на комсомола (Жан Виденов). Изведнъж “Фортуна” ви издига на “най-високото място”, където се решават съдбите на милионите. Вземете предвид и това, че сте общо взето млад човек със съвсем неукрепнала психика – независимо от амбициозността си, която е естествен признак на “пробивността”, без която и Фортуна няма да ти се усмихне. Ясно е, че пред вашата личност е най-сериозното изпитание, на което малцина ще издържат. Общо взето повечето един вид се… “побъркват”, стават най-прилежни парвенюта, самозабравят се и изпадат в една толкова противна мания за собственото си “величие”. В крайна сметка стават просто жалка картинка – трябва да изпитваме и известно съжаление към тях. Защото ако на нас самите се беше случила подобна невероятна “асансьорна епопея” дали щяхме да издържим, дали щяхме да запазим разсъдъка си свеж, непокътнат?

Не искам да кажа, че тук е налице психиатричен феномен от най-чиста проба, но човешко е все пак да проявим разбиране: тези хора така или иначе носят тежко бреме, а това, че личността им се е разбила на парчета, в някакъв смисъл е и тяхна лична трагедия – която те, уви, едва ли някога ще разберат. Тази е общата формула на душевния свят на автентичното парвеню: обхваща го неудържима “мания за величие”, в очите му започва да се чете “тиха лудост”, устата му започват да се кривят в търсенето на “величава гримаса”, жестовете стават неконтролируеми, появява се перверзна форма на “бащински инстинкт”, при който “деца” са… “ония там, от народа”, а “баща” е тъкмо… моята особа. Парвенютата в политиката също обичат “да се срещат с народа”, да вземат в ръцете си невръстни дечица, да потупват снизходително по гърба бабичките по селата и т.н. Накрая горкият човечец има усещането, че “лети в небесата”, не просто с “Боинга” до Ню Йорк или Токио, а в един по-метафоричен смисъл и т.н.

Смятам, че тези ефекти се проявяват крайно индивидуално, в зависимост от темперамента и характера на подложения на подобен натиск индивид. При едни затова почти не се отразяват на самочувствието и самосъзнанието им, но при други последиците могат да бъдат значителни, в някои случаи и дори опасни за здравето на пациента в прекия смисъл на думата. Затова именно не е излишно кандидатите за политическа кариера или за депутатски листи да бъдат подлагани и на психологически преглед, който ще е най-вече от тяхна лична полза: ето че се оказа, че “професията политик” е рискова! Същевременно навлизането в детайлите на описвания феномен може да помогне за изнамирането на подходяща терапия, която в някои случаи може да предотврати неприятности не просто на отделния засегнат, но и на… потърпевшите в един по-общ смисъл, на цялата нация, която така или иначе непрестанно страда от парвенющината в политиката. Но не е обаче вярно, че страдаме от… самата политика, както си опитват да ни внушат най-новите парвенюта от Атака – без политика , без демокрация и без политици съвсем не може! Това трябва да бъде отбелязано специално.

Преди време един наш държавен мъж (Жельо Желев, по произход от село Веселиново) се върна от Мадрид и като го попитаха журналистите какво е правил там, се усмихна, замисли се малко и изтърси това: “Срещнах се със… Симеон и си поговорихме за… Борис!!!” (един вид показа, че вече не е просто от “голямото доброутро”, а има самочувствието едва ли не на… “монарх”!). Един друг (Любен Беров) беше освиркан когато поднасяше венец на паметника на Левски и той укори “вандалите”, като поясни, че те всъщност не освирквали него, а… Апостола на свободата ни! Друг един (Жан Виденов) искаше да превърне цели градове (Пловдив) в… “сини гета”, тъй като не го зачитали като техен съгражданин, а си позволявали да протестират! Наскоро президента Първанов (иначе той е от село Сирищник, Пернишко) като направи така, че в кампанията си обиколи почти всяко село и градче на родината, на едно място изтърси ето това: “Ще направя всичко, което е по силите ми, за да се увеличи решително… раждаемостта във вашия град!”). Той най-добре си знае какво е искал да каже, а нека всеки от нас го разбира както може. Аз искам да кажа само това: някои явно така са повярвали в своите… титанични възможности, че за тях невъзможни неща няма. Станишев пък (нищо че по произход е от комунистическата аристокрация) си показа… е, да не казвам… простотията, а, да речем, надменността, като в едно интервю пред германски вестник заяви, че “канцлерът Ангела Меркел не може да няма добро отношение към България, понеже в соцвремената е идвала на почивка по българските курорти”). И той си знае защо така се е опитал да “подкупи” германския канцлер, разпалвайки в сърцето й… една примитивна носталгия по ония времена, каквато тя едва ли изпитва…

Изглежда няма смисъл да привеждам повече примери, всеки, надявам се, вече може – на основата на казаното – да разпознава даже и нюансите на парвенющина. А това е важно за да разбира за кого си заслужава да дава своя глас, но за кого един такъв избор е “непозволен” и непростим: тъй като спрямо някои от нашите “кандидати на славата” се иска просто едно човешко… съжаление.

А що е съвест?

● Налага ли се в един разговор за морала, живота, свободата и човека да намесваме и съвестта? Съществува ли необходима връзка между дълг и съвест? А между добро и съвест? А между щастие и съвест? Справедливостта зависи ли от съвестта?
● Кога говорим за “безсъвестни хора”? Има ли хора, които “са загубили” съвестта си? Как така, какво е станало с тях? “Ампутирана” ли е съвестта от душите им? Как се е стигнало дотам? Или всеки човек винаги и все пак има “някаква съвест”?
● Защо думата “съвест” съдържа такъв корен, “вест”? Дали езикът тук не ме подвежда? Каква може да е тази “вест”? “Съ-вест”, не е ли произлязло от “със вест”? Да правиш нещо “със вест”, със “съ-вест”, какво ли е пък това?
● Откъде ли иде тази парадоксална “вест”? Кой ли ми я “нашепва”? Дали съвестта не е онова, което ми говори да правя винаги добро? Може ли нечия съвест да учи даден човек така: “Прави зло!”, “Бъди нечестен!”, “Лъжи!”, “Кради!”, “Отдавай се на пороците!” и пр.? Каква ли ще е тази “съвест”?
● Кой или какво учи човека да прави тези неща? Коя е силата, която тласка човека към злото? Явно не съвестта, но кое все пак? Дали пък не е станало така, че човекът-измамник например просто “си е направил сметката”, че ще има някаква изгода от своите измами? Кое е онова, което може да “крои” подобни “криви сметки” – и така да тласка човека по пътя на злото?
● Дали пък не разсъдъкът не е онова, което така подвежда човека? Дали той не ни учи, че можем да имаме сметка от това да постъпваме безнравствено? А след като разсъдъкът всъщност пряко зависи от “формите и законите” на материалното и на света, то не се ли оказва, че източник на злото е тъкмо тази сфера? Безнравственият не е ли роб тъкмо на материалното, на ползата, на “криворазбрания интерес” и пр.? Тези хора запазили ли са свободата на избора, или, напротив, не са?
● Но да се върна на съвестта, която е в пряко противоречие с “интереса” – така ли е това? Съвестта не казва ли на човека обратното, а именно: “Не лъжи!”, “Не кради!” и пр.? Как е възможно това, откъде се е взел този “глас”, който учи човека винаги да прави добро?
● Когато разсъдъкът ми казва едно, а съвестта – друго, кое от двете съм по-склонен да избера? Коя “повеля” е по-силната? Дали това не е различно при различните хора? Или пък зависи от… “обстоятелствата”, от “случая” и от “ситуацията”? Може ли винаги да се слуша съвестта? Няма ли тогава да бъда най-голям наивник?
● А може би аз често сключвам “сделки със съвестта” си? Какво ли означава това? Нима казвам на съвестта си: “Ти потрай, замълчи, докато извлека изгодата, пък след това ще те послушам!”? Случвало ли ми се е да постъпвам така? Водя ли такъв “вътрешен диалог” със съвестта си? Значи ли това, че съм “съвестен”? Има ли хора, които изобщо и съвсем не чуват нейния глас?
● Ако другите смятат моята “прекалена привързаност към доброто и съвестта” за наивност, то това ще ме разколебае ли? Ако чуя по свой адрес: “Какъв глупак! Шансът беше кацнал на рамото му, но той по “морални подбуди” се отказа от успеха си! И пр.”, то ще ми стане ли мъчно? За кое по-точно – че не ме разбират, или че наистина съм… глупак?
● Какво печеля ако се старая да не изневерявам на онова, което моята будна съвест ми говори непрекъснато? А какво губя? И какво избрах все пак?

“Обичта” към другите

Онези, които се чувстват “силни” само в пределите на масата и колектива, а извън нея са изцяло безпомощни и абсурдни (т.е. тъкмо като личности нищо не струват!), са се оградили със стени от автентичната човечност. Те никога няма да я разберат, т.е. да се изпълнят с истинска сила, достойнство и гордост. И никога няма да постигнат плодовете на свободата.
 
Тук е уместно да се спра на т.н. абстрактен хуманизъм, който “обича” наведнъж “всички хора”, но нито един отделен човек. Който е забравил нещо много просто, именно това, че може да се обича само отделен човек, човека, към който изпитваш симпатия. По начало абсурдна и извратена е “любовта” към всички, симпатията към “многото”, при това без да ги познаваш и разбираш, без да си ги срещнал и погледнал, и само защото били “много” или… “всички нас”. Всички или “другите като цяло” не могат да бъдат обичани; от тях може само да те е страх – дори не е възможно да са ти просто безразлични. Те са “многооко чудовище”, което не знае какво иска и затова е изгубило човешкия си облик: как тогава да бъде обичано?! Ако съм изпълнен със симпатия и обич към този човек – именно защото е ТОЗИ, защото ми е мил или скъп в своята оригинална раз-личност – как тогава да мога да обичам по същия начин “всички” след като те са може би противоположни по своето излъчване? Или след като нямат нищо общо с неговата уникална личностност и човечност.

“Всички” (“народът”, “масата”, “ние”, “колективът” и пр.) не са индивид или човек, който може да бъде обичан. “Всички” са всички точно затова, че са изгубили оригиналната си човечност и са се слели в една свързваща ги скучна безличностност, която може да ми е само противна и отблъскваща. Ценейки личностното и индивидуалното, аз в същата степен съм изпълнен с погнуса към безличното и колективното. Тук “среден път” не ми е даден: отблъсквайки се от едното аз неминуемо се привличам от другото. А също не мога да стоя в “мъртвата точка” на пълната индиферентност и към едното, и към другото.

Затова ако “някъде” сред безличното на другите аз срещна личностност и индивидуалност, то сърцето ми трепва и мигом се преизпълва със симпатия. В същото време ако намеря или открия в един индивид нещо безлично и неиндивидуално, то това неминуемо ме отвращава, погнусата отново се настанява в съзнанието и душата ми. Разбира се, вероятно има и хора, при което става точно обратното. Изглежда на такива хора им е мило и те се възторгват от проявите на безличност и колективност. Те, предполагам, тръпнат от недоверие и антипатия при среща с личност и индивидуалност – няма как да е иначе. Но това е техен избор, който аз никога няма да направя и приема.

Ето защо аз съм несъвместим с подобен тип хора. Нашите “кръвни групи” са различни, поради което ние сме осъдени вечно да се разминаваме. Ние никога няма да се засечем или срещнем своите симпатии и антипатии. Това е толкова естествено, как тогава всички да са ми приятни и “обичливи”?!

Затова свои и близки за мен са само откритите към своята личност и индивидуалност. Ония, които не са обърнали гръб на човешкото у себе си. Които искат да бъдат себе си и затова никога няма да изневерят на своята самобитност, на личната си човечност. “Обща човечност” не съществува: общото винаги е античовешко. То е антипатично на здравата индивидуалност и развитата личност.

Изборът на себе си затова стои в основата на човешките отношения. Първото и решаващото затова винаги е индивидът, личната своеобразност: “безобразен” винаги можеш да бъдеш, трудното е да си верен на своя неповторим личностен образ.

“Всичко останало” в никакъв смисъл не може не ми е дълбоко противно, щом ценя личността. От безличността изобщо не се привличам: тя ми е чужда и далечна. Никога няма да ми бъде своя и близка.

Привличат ме индивидите, които излъчват ярка личностност. Ония, у които личността не е подтисната и приглушена от грохота на безцеремонната без-личност. В тях аз намирам нещо “мило и родно”, свое и близко. Те затова са ми и така безкрайно симпатични, приятни и дори любими. Аз органически не мога да бъда някакво вяло “социално същество”, на което другите ръкопляскат в захлас и от умиление. Свикнал съм, напротив, в ушите ми да ехтят възгласите на неприемане и отрицание: тогава съм сигурен, че вървя по правия път…

(Откъс от моята книга “Изкуството да се живее: етика на достойнството”, изд. A&G, Пловдив, 2003 г.)

“Ако искаш нещо – направи го!”

● Дали чувството (усетът) за свобода е само “вътрешна свобода”? Да съм свободен само “вътрешно” – как да разбирам това? Не е ли това свобода само “в пределите на душата”? Какво ми дава една такава свобода? Мога ли да приема, че този копнеж по свободата “ме прави” свободен?
● Дали тук не се крие “извора” на свободата? “Да бъда свободен” равносилно ли е на “копнея по свободата”, “жаден съм за нея”? Моята душа всеотдайно иска свобода, търси я непрекъснато, не може да съществува без свобода, страда по загубената свобода и пр. – това ли е отдадеността, без която не мога да бъда свободен?
● Откривам ли следи на тази отдаденост (“пристрастеност”!) към свободата у себе си? Това ли е “вътрешната готовност” за свобода? Ако не съм готов за нея какво бъдеще си подготвям?
● А по-нататък? Ако си остана с желанието за свобода какво е станало? От какво съм се лишил? За какво, впрочем, ми е свободата? “Да съм” или просто “да се чувствам” свободен? Каква е разликата между едното и другото?
● Чувството за свобода в какво отношение се намира спрямо битието на свободата? Дали то не е “корен” или основа на действието, определяно от свобода? Като се чувствам свободен, то не става ли така, че аз във всяко свое действие “реализирам” свободата си? А иначе откъде ще произлиза едно такова чувство? Мога ли да се “самозалъгвам” в чувствата си?
● Дали е възможно чувстващият се свободно – при това съвсем непринудено! – да остане в действията си несвободен? Може ли “безразделно отдаденият” на свободата (нима чувството не е симптом точно за това!) да е несвободен? Може ли свободният да се изявява несвободно?
● Не “личи” ли свободата във всяко негово действие, не го ли “издава” именно като свободен? Свободата не е ли “импулсивност”, която не може да се скрие, която непрекъснато личи в действията на свободния човек?
● Ако той все пак се държи несвободно (независимо от това, че душата и същността му е овладяна от свобода!), то как е възможна подобна двойнственост? Защо той е “оградил” свободата си, защо я е направил изключително “вътрешна”?
● Такъв човек не губи ли нещо значимо в резултат на тази концентрираност изключително върху вътрешното, върху “собствените дълбини”? “Практическото правене”, “реализацията навън”, “действието” и “делото” какво дават на човека?
● Какво е той без тях, какво е човекът ако не “показва” свободата си? Не е ли подобен на скъперник, който притежава изключителни богатства, но не се ползва от тях? Оставайки само с желанието, с искането си да бъде свободен, не показва ли единствено слабост?
● Защо на такъв човек липсва силата да “покаже” и “докаже” свобода-та си “на дело”? Случвало ли ми се е да изпадна в такава нерешителност? Дали това не е само “нерешителна свобода”, пребиваваща само в сферата на съзнанието, чувството, сърцето?
● Коя е силата, която ще ми даде решителността да постигна неощетената с нищо, пълноценната свобода? Как бих се чувствал ако продължа да пребивавам в постоянна нерешителност за своята “действена свобода”?
● Коя свобода е тъкмо “действителна”? Ако съм нерешителен да “провеждам” свободата си в действия, дали пък (незабележимо за мен самия!) не съм се отказал от нея? А може би в такъв случай съм станал… “роб” на една прекалено абстрактна свобода? Истинска ли е тази последната, как да я разбирам?
● Как да постигна “мигновената решителност”, “удостоверяваща”, че съм “напълно” свободен? Как да подчиня съществуването си (в плана на действието) на свободата, която иначе чувствам в гърдите си? Трудно ли е това? Ще ме затрудни ли да превърна готовността си за свобода в непосредствена решителност да бъда свободен?
● Как да превърна решителността си в действие, в “действителност”? Дали “действителното” не е само онова, което се дължи на действието, органично произлиза от него? В такъв случай дали моята “изключително вътрешна” свобода не се е оказала в някакъв смисъл “не-действителна”?
● А може би свободата сама притежава силата непрекъснато да подчинява на себе си всичко, в това число и моите “външни прояви”, моите действия? Мога ли да разчитам на това? Всъщност свободата не е ли оная “сила на душата”, която неумолимо прераства в действия, в “жизнени прояви”, в дела?
● Ако е така, мога ли да бъда спокоен за свободата си? Значи ли това, че – постигайки тази автентична свобода – съм станал наистина свободен? Не се ли оказва, че “мнима свобода” само в пределите на душата не съществува? Дали наистина не е възможно чувството, че съм свободен, да е измамно?