Жестока ирония на живота

На тържествата по повод влизането в ЕС основни действащи лица бяха, естествено, Гоце Първанов, Станишев, Пирински – все лидери на партията, която през годините на нашия славен “демократичен преход” най-упорито работеше срещу всички реформи, направили възможно влизането ни в ЕС. Ето на това му казвам “ирония на историята”. И на живота дори. Дали тези лидери съзнаваха, че историята и животът по този начин им се подиграха – и то най-жестоко? Как ли са се чувствали, стоейки там, “начело” на тържествата и… приемайки поздравленията?

Жестока е иронията на живота, особено пък иронията на историята. Тя въздава справедливост и наказва. Нейният морален камшик плющи по лицата на самозабравили се опортюнисти като изброените по-горе.

Нормалната, най-естествената емоция е да са изпитвали поне известен… срам. Да са били поне малко… гузни. Да им е било поне малко… неудобно. Съмнявам се обаче, че тези човешки чувства са им познати.

Тяхната партия беше и против НАТО – и то до вчера, когато Гоце Първанов водеше манифестациите срещу “убийците от НАТО” и пишеше пламенни писма до своя събрат Милошевич. И при влизането ни в НАТО Първанов не изпита и капчица срам. Как е възможно това?!

А сега влязохме в Европейския съюз. За да влезем, трябваше да извървим труден път. Трябваше да бъдат направени тежки реформи. Реформите се забавиха заради БСП и поради тази причина бяха особено тежки. Реформаторите от тогавашното СДС, начело с Иван Костов, трябваше да преодоляват бясната съпротива на ръководената от… Гоце Първанов партия срещу всички реформи. БСП беше дори против… частната собственост. Тя беше против… приватизацията. Тя беше против… реституцията (дори и тази на земята). Тя беше против либерализацията. БСП беше срещу всичко. Тя беше против гео-стратегическата ориентация на страната към западните сили. БСП беше за… “източен път” на развитие на страната. Сиреч настояваше с всички сили да вървим не на Запад, а на Изток, да се развиваме, подобно на Белорусия, под крилото на… Москва. Ако БСП беше управлявала през всичките тези години, сега България нямаше да е в Европейския съюз, а щеше да се намира именно в положението на една… Белорусия. Но ето сега БСП, на всенародните тържества, славно “увенча” нашия триумф, заставайки… начело на всичко онова, срещу което за всичките тези години най-бясно се бореше, отричаше, пречеше, задържаше. На това му се казва… тотално безочие!

Ония лидери – Костов и някои други – които заложиха всичко, които извършиха реформите, които най-упорито работеха за да се случи влизането ни в Европейския съюз, стояха най-скромно отзад, някъде в публиката, в… “галерията”. А отпред стояха нашите… последни мохикани на азиатщината в българската политика – и приемаха овациите. Те като… “есенни пилета” са твърде доволни и… охранени. Те… “обраха плодовете” и си приписаха заслугите. Без капчица срам или неудобство. Пред нас, избирателите, които помним какво ставаше през изминалите тежки години. Пред нас, гражданите, на които не ни е къса паметта: както, уви, е характерно за… “мнозинството”, за “масата”. Ето затова на Първанов, на Станишев и на… Пирински съвсем не им е неудобно: те добре знаят, че по-голямата част от българските избиратели са с прекалено къса памет.

Знаете ли какво трябваше да стане на тези тържества, за да се възстанови справедливостта. Най-малкото Първанов, Станишев и Пирински трябваше да бъдат поне… освиркани. Гражданите, за да защитят достойнството си, трябваше да са поне малко гневни. Защото ние влизаме в Европейския съюз най-бедни именно заради “заслугите” на тяхната партия. Но нашият избирател е благодушен. Нашият избирател лесно прощава. Той бързо забравя, къса му е паметта: не помни, горкият наш избирател! Ето защо Първанов, Станишев, Пирински… са така арогантно спокойни, ето защо по лицата им не се чете и капчица срам. Тяхното спокойствие и наглостта им са наказание и едновременно са подигравка и за нас, избирателите…

Но знаете ли какво? Това, което ние не сме достойни да направим, го прави… животът. Него го прави и самата история. Това, че Първанов, Станишев, Пирински и БСП трябваше да… “парафират” и признаят онова, срещу което се бяха така бясно борили за тия години, е жестока подигравка спрямо тях самите. Те няма да го разберат, съзнаят или признаят, но те дълбоко в себе си го усещат. Както крадецът, да речем, дълбоко в себе си усеща, че всички го подозират, че е безчестен. И че не му принадлежи това, което си е присвоил.

Да, жестока е иронията на живота, особено пък иронията на историята. Тя въздава справедливост и наказва. Нейният морален камшик плющи по лицата на самозабравили се опортюнисти като изброените по-горе.

Първанов, горкият, най-много страда, макар и съвсем безсъзнателно. Той вече не може и да се усмихва: твърде гузен за нещо е този човек. Животът всеки ден го подиграва. И сюрпризира. Това е страшно. Той винаги е мечтал за… Съветския съюз, а историята го наказа да бъде президент на страна, влязла в… Европейския съюз. Това е краха на всички младежки идеали на този човек. Дали той ще издържи още пет години на това наистина жестоко и всекидневно наказание?!

А наистина историята и самият живот – когато ние самите не сме на ниво – въздават окончателната справедливост. Те и нас наказват по този начин: за да ни подсетят, че по-настойчиво трябва бъдем и справедливи, и решителни, и нетърпящи никакви компромиси със съвестта си. Сиреч, да бъдем и по-истински…

(Идеята за написването на тази статия се роди днес в разговор с моя приятел Стефан Кралев – един неуморен „генератор“ на всякакви идеи.)