За добрите закони

Латинската максима Dura lex, sed lex – “Лош закон, но закон”: законът винаги е по-добър от беззаконието! – е безусловно вярна и трябва да се разбира най-точно. У нас проблемите на правосъдието и законността са наистина тежки: защото явно не се разбират някои съвсем прости неща. Убягва ни същината на законодателството, не схващаме предимствата на правовия ред. Правосъдието е загубило своето достолепие и е обект на подигравки – в много от случаите съвсем справедливи. Успяхме да заблудим дори и Европейския съюз, че и в тази сфера “постигаме напредък”, ала това съвсем не е така. Законът у нас е станал… безсилен или пък се е превърнал във… “врата в полето”, през която само глупаците минават. За жалост, сме стигнали точно до такава ситуация. Трябва да се търси изход от нея. Първата стъпка за това е да се осъзнае идеята за право и за законност, без което промяна не може да се очаква.

Формата на закона – съществуващ винаги наяве, публично – не позволява открито едни индивиди да бъдат ощетявани за сметка на други. Условието за това е всички да са признати за самостойни човешки същества – а не, например, за „плебеи“, „роби“, „пролетарии“ или пък „санкюлоти“ (както някои сами се определят, пледирайки за… “по-особени” права!).

Това обяснява факта, че дори и „законът на беззаконието“ или „правото на безправието“, а именно законът и правото на реалния комунизъм като най-варварска система за унижение на индивида, така или иначе поне на думи и на хартия декларира и човешки права, и една като че ли „рационална“ законност. Но оттук следва и това, че да има закони не е достатъчно постигане на “баланс на интересите”, а също и за разбиране на съществуващото в света на индивидите. Важното и определящото е какви са тези закони, доколко те са жизнени и създават ли една атмосфера на здрави отношения между индивидите. Също така е необходимо да се разбере доколко разумно е устроено съответното общество, доколко, накрая, редът в него отговаря както на естеството на индивида, така и на изискващото се от живота и дължимата свобода.

Има закони, които съдържат в себе си едно зле прикрито недоверие към способността на индивидите да бъдат свободни и отговорни, т.е. сами да поемат върху плещите си своята съдба. Такива закони прокарват тенденцията индивидите да бъдат „ръководени“, „направлявани“, „командвани“. Или просто „водени“ от силната ръка на държавата – т.е. от други, „малко по-специални“  индивиди с власт, по-скоро от някакви особени… „социални същества“ (самонадеяната “каста” на избраниците на комунистическата „партия“!). Такова едно законодателство изхожда от презумпцията за господството на социума (комуната, общността, дори „стадото“) над индивида. То може да се нарече както искате: комунистическо, „социално“, „социалистическо“, централистично, държавно-монополистко, етатистко, вождистко, антииндивидуалистично, тоталитарно (тази дума е особено мила на милеещите за „чистотата“ на „светлата комунистическа идея“!) и пр. Съответно на това индивидите необходимо биват поставяни в някаква (абсолютна или частична) зависимост от „майката-държава“, а това винаги ги дезактивира да работят за своето бъдеще. От което следва, че такова общество неумолимо започва да губи жизнени сили и значи е обречено на застой, а в крайна сметка и на гибел.

Но защо някои закони обезсилват социалния организъм?

Това става, защото акцентът в такива общества започва да пада върху разпределянето на благата в името на някаква безсилна разсъдъчна „справедливост“. Индивидите в него са лишени (или, при „социалистическата“ версия – ограничени) във възможността си да създават по своя инициатива и на свой риск.

По тази причина всички по-нататъшни усилия на монополния собственик (държавата с целия си некадърен и неадекватно мислещ апарат от ограничени  в личностния си потенциал „партийци“) да промени все по-катастрофалната ситуация в производството на блага са осъдени на неуспех, на неминуем провал. „Изведнъж“ в такива общества откриват, че „нещо не върви“, че „държавата е лош собственик“, че е непоносимо „всичко да е на всички“, че общото е непродуктивно и гибелно, че не съответства на естеството на живота. Накрая са принудени на признаят, че просто… няма какво да се разпределя, от което пък следва краят на  измислицата за „всеобщото щастие“, за „неспирния поток от блага“ (комунизмът според очакването на Маркс и Ленин), течащ направо в „отворените за лапане“ уста на милионите все по-гладни труженици в тази безчовечна система.

Вижда се, че едно такова законодателство във всичките му форми най-напред посяга върху различието в собствеността (или го ограничава в по-меките варианти), с което се отприщва разрушителната стихия на доктрините, които са изцяло разсъдъчни, т.е. не съдържат нищо жизнено в себе си. Когато в едно добре развито пазарно общество социалисти започват да „коригират“ законодателството в „социалистически дух“, те измислят най-вече пречки пред свободната инициатива на индивидите. На тази основа започват да провеждат политика за „по-справедливо“ разпределяне на доходите – данъчното бреме за най-активните слоеве се засилва крайно драстично. С което се намаляват импулсите за развитие и подготвя стагнация на производството. Такива законодатели и управници сами отрязват корена, от който могат да черпят ресурс техните фалшиво загрижени за „слабите“ („бедните“) хора „социални програми“.

Разбира се, социалистическите управления в такива развити пазарни страни не успяват да провалят самия пазарен строй (тъй като не се осмеляват да посегнат на неговата основа, собствеността под формата на самодейна раз-личност), но те така натоварват иначе ефективно действащите спонтанни механизми на пазара, че провалът на техните социални обещания, на тяхната мнима „загриженост за всички“ е гарантиран. Разбира се, това не се отнася за комунизма, разсипващ изцяло живота в страните, в които е господствал поне десетилетие, и изсмукващ като вампир жизнените сили на цели нации в случаите, в които е господствал поне половин век.

А как законът започва да служи на свободата?

Разстроеното от… социализъм законодателство трябва отново да бъде вкарвано в естествения коловоз на автентичните пазарни механизми, основани на необезпокояваните от нищо различия в собствеността и на индивидуалната предприемчивост на свободните индивиди. Това по косвен път показва, че жизнени са единствено правилата на общуване и живот, основани на една изцяло либерална философия. “Либерален” означава “свободен”, ето защото нека философията на правото, изхождащата от свободата, да я наречем именно либерална, а законодателството, опиращо се на нейните ценности – либерално. Засега нека да не се подвеждаме от някои други нюанси в употребата на това понятие, които се дължат на неговите трактовки най-вече в политическата теория и практика.

В този смисъл либералното законодателство търси съответствие с автентичната основа на човешкото съществуване: свободата, раз-личността на индивидите, различията в собствеността, спонтанно хармонизиращия се пазар на основата на договорността, жизнения и непринуден ред, в който държавата само създава потребните за инициативата на свободните индивиди правила и условия и пр. Ясно е, че едно такова законодателство възвръща растежа и благосъстоянието в обществото, изгодно, впрочем, и на ония, които не притежават „нищо“, т.е. разполагат само със себе си, но по неизвестни и на тях самите причини са си наумили, че това е „нищо“.

Следователно законите в една страна могат както да насърчават индивидите в ефективното „правене“ на техния живот, така и да ги обезсърчават, да „погасяват“ всеки опит за инициатива и за поемане на отговорността за своя живот в собствените ръце. Това са двата полюса, към които клонят опитите за уреждане на живота: либералният, изхождащ от самия живот с всичко потребно както на живота, така и на живия индивид, така и на жизнено необходимата му свобода, и нелибералният – включващ и антилибералността като същност на комунизма. Едно такова законодателство изхожда от едноизмерния разсъдък с немощното му морализаторстване и затова говори най-вече за някаква „социална”… справедливост (а не просто за автентичната справедливост!). То също говори единствено за… „социални“ – а не човешки! – „права“, за… „социална”… държава и пр. фалшиви „социалности“. Поради това подобно законодателство е неадекватно на живота, опитва се да му вреди, да го руши и разстройва.

Накратко казано, законите се опират или на индивида с цялата му свита (свобода, различност и пр.) – и затова се основават на доверие в неговите „необозрими възможности“ (по израза на К. Ясперс). Или пък се опират на социума, на абстрактната „всичкост“ и „еднаквост“ на без-личните (не-раз-личните), дезиндивидуализиращи се „индивиди“. Ако се възцари последното, тогава на хората в крайна сметка не остава нищо друго освен да носят тежкото бреме на една външна на техния живот и безчовечна социална система: щом са имали злия жребий да допуснат установяването й. Или пък да се родят в общество, което ненавижда свободния индивид, което е враждебно на свободата, което не разбира естеството на живота.

Първият тип закони, либералните, активират човешките същества и им дават възможността сами да постигат смисъла на съществуването си в неговия неизмерим хоризонт – който точно поради това не може предварително и разсъдъчно да се задава, предопределя и пр.! Вторите, социално-комунизиращите, обезсърчават индивидите и ги поставят в един свят на безплътните сенки, който е колкото абсурден, толкова и изпълнен с безнадеждност.

Преживелите комунизма – започнал, впрочем, като разсъдъчна и „интелектуална“ игра на непълноценно съществуващи и празни, поради това завиждащи на чуждия живот, скучни индивиди, и свършил като „колос върху глинени крака“, стъпил върху плещите на милиони безперспективно съществуващи „социални същества“, които точно затова понесоха толкова страдания! – и разбралите неговата извратена същност, надявам  се, ме разбират добре. На останалите просто не може да се помогне…

(Малък откъс от новата ми книга с работно заглавие “КОСМОПОЛИТ, или гражданин на… света”)