Левичарите у нас са деца, внуци и правнуци на каскетлиите, докарани на власт от съветските поробители

Нещата около оцветяването на „Паметника на Съветската армия“ (ПСА) могат да бъдат обяснени по много по-ясен начин от предложения по-горе.

Най-напред трябва да си спомним, че след самосгромолясването си СССР бе запратен на бунищито на историята в буквалния и в преносния смисъл на думата. Свободният свят спечели Студената война.

Можем само да гадаем тогава какви трагедии са се “разигравали” от разпадането му в душите на осиротелите левичари по “всички земни кълбета” и от целия спектър на Лявото – от всички паралели и меридиани. И как няма да е трагедия? Та нали СССР преди разпадането си беше главната им идейна опора почти до края на 1991 г.?!

След това трябва да си припомним за изумителните адаптиво-нагаждаческо-приспособленски способности на левичаря, които винаги са му позволявали със завидна лекота да сменя идейни платформи, поведенчески модели и политически ориентации и то само с една цел: да запази непокътнати възможностите си да се обявява винаги за ляв, в нескончаемото му противопостявяне на дясното, под каквато и да е форма.

На трето място трябва да си спомним, че след разпадането на СССР стана някак много неудобно за всички левичарчета по света, особено за българските, да признаят, че са имали нещо общо някога с комунизма – или че в момента имат нещо общо с него.

Ето защо те така лесно намериха убежище в антиглобализма, антиамериканизма, антирасизма, във възродения антифашизъм и в прочее зелени движения, но, странно защо, не и в антикомунизма или антисъветизма.

Странно, но на пръв поглед. Всъщност за левичаря няма по-тежко прегрешение от онова, когато някои някъде правят опити за съпостявяне и, недай си Боже, за уеднаквяване на комунизма с фашизма…

Всеки такъв опит се посреща с левичарски вой и порой от псевдо контра-„аргументи“, „доказващи” абсолютната несъвместимост между тези два абсолютни близнаци по своята същност: близнаци с еднакво родилно петно.

Само така можем да си обясним яростната съпротива на всички левичари (явни и неявни) в Европарламента при появата на всяка проекто-резолюция, водеща до подобна съпоставка.

Например проекторезолзцията от 2007 г., внесена от ЕНП и отнасяща се до уеднаквяването на фашистката и комунистическа символики. Или проекто-резолюцията, внесена в ЕП от 2010 г. за повдигане на наказателна отговорност в случаите на отричане престъпленията на комунизма, както е при отричане на престъпленията на нацистите, свързани с Холокоста. И в двата случая е имало в ЕП левичарски вой и смешен плач до небесата.

Защо? Ами защото левичарите са усетили, че наближава деня, в който наистина те няма да са в състояние повече да твърдят, че Съветската армия е спасила Европа от нацизма. И че всъщност е нямало никакво спасение; имало е подмяна. Подмяна в Източна Европа на фашистката чума с комунистическата чума.

Ето защо нашите български левичарчета – деца, внуци и правнуци на какскетлиите, докарани на власт от щиковете на съветските поробители! – са всъщност такива яростни защитници на ПСА (Паметника на Съветската армия).

Автор: nick

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр.